Очите ти прекрасни,окъпани са  в сълзи ,

  знам че ме обичаш и плачеш ти за мен.

Но тръгвам си,обичам те,но те

                            не заслужавам,

         само проблеми ти създавам.

     Сърцето мое ме боли и не знае

         то дали греши,че те оставям

        въпреки обичта ала не мога да

те гледам как измъчваш се покрай мен 
                                                    и ти.

Събудих се за теб със мисълта,
с телата ни в екстаз усукани,
с дъха ти парещ в хладината на нощта
и голата ти нежност в мен просмукана.

Скимтейки шепнеща: "Желая те!",
приемайки ме целия във себе си,
а аз забравил всичко, само не това:
"Обичам те! Най-после с мене си!".

Заспивам пак до теб със мисълта,
че сме се открили двамата изгубени.
С дъха на голото ти тяло във нощта,
с мечтата да сме двама влюбени...

и сънувам, че някъде отивам,

че вървя през някакви поля,

целите окъпани в роса

и не знам дали да продължа

да търся любовта.

Какво ли е и къде ли е тя ,

ако я намеря как да разбера

сън или спомен е това.

Ще нарисувам вятър

от прашец на тичинки.

Ще приглуша прибоя,

плисващ от рапана.

Ще се похлупя с дъжд,

ще пробвам да обичам

октавите,

разсипани по залеза.

Ще си измисля езеро

със ситни камъни.

И пясък,

в който да заровя пръсти.

Ще се разлея

в мокрите ти вадички

Ще си намеря път,

от който няма връщане...

Роди ми се безумната идея,
че всъщност ти си тръгнала насам?!
Дали да плача или да се смея
и трябва ли да чувствам срам?...

За разлика от любовта, наивността е вечна -
за нея няма феромонни правила.
Дали наивността е признак за човечност
или за глупост? Как да разбера?

Но както и да е, това е без значение -
на практика не си потеглила насам.
Да споделя ли с теб това прозрение
или да скрия, че не ме е срам?...