Лъв и Птица

Опитвам се да те забравя,
опитвам вече месеци наред,
опитвам се, в зори и в здрач го правя,
но знам, че трябва пак да вдигна поглед,
и знам, че трябва да вървя напред.

Недей да идваш в сънищата мокри,
недей и през деня ме споменава;
недей да си играеш!.. Но ето, пак сме потни...
Аз знам, не трябва да го правя,
аз знам, че трябва да забравя!

Иди, върви си, вече не издържам,
хлопни последната останала вратичка.
Ти прав бе, аз не исках да повярвам,
не заслужаваш ни една сълзичка,
защото
лъвица съм, а ти БЕ прелетна птичка!

02.01.2007

Подарък

Аз моля те за български подарък,
ще бъде скромен, от сърце, и малък.

Ти шепа сняг от планините донеси,
стрък цъфнало кокиче откъсни;

искрица въглен от истинала камина,
горяла жарко в Новата Година.

Аз искам също мъничко парче
от нашто синеоко, българско небе.

Недей забравя също морската вълна,
целувала тя цяла нощ брега.

Но ако сметнеш, че аз много искам,
тогава подари ми топла, истинска усмивка!

Дадох ти очите си - за да виждаш света през мен, моля те не затваряй клепачи...
Дадох ти ръцете си - за да усещаш и докосваш като мен, моля те не ги свивай в юмруци...
Дадох ти ушите си - за да можеш да чуваш любовта ми, моля те не ги запушвай...
Дадох ти устните си - за да можеш да целуваш, както аз целувам, моля те не целувай друга...
Дадох ти крака си - за да идваш по-бързо при мен, както аз бягам към тебе,моля те не ги навехвай...
Дадох ти тялото си - за да го прегръщаш нощем, моля те не го удряй...
Дадох ти сърцето си - за да можеш да обичаш ,както аз обичам, моля те не го разбивай...
Дадох ти душата си - за да чувстваш и преживяваш нещата, като мен, моля те не я разкъсвай...
Дадох ти живота си, за да живея с теб. Моля те не го погубвай.
Пази ме, не губи нито един от тези подаръци, защото няма да бъда същата. И, моля те, не ги изхвърляй в кошчето за боклук.
Обичам те.

Нещо трепна в мен... Още с първите думи които си разменихме... Те не бяха точно за него, и аз не знам за кого бяха. Но той откликна някак по-различно от другите... Тогава нямаше име, нито лице, нито глас... И когато за пърив път го видях, някак не исках, не можех да поварвам, че това е същото онова същество зад думите... Тази среща мина и замина - други неща ме тревожеха тогава, друг ми късаше сърцето. Ала една невероятна лъчезарна усмивка честичко изплуваше в мислите ми... И този прекрасен глас... И думите му - така уверени, успокоителни, искрени, загрижени... Но аз не схващах, че това е ТОЙ. Оплетена в глупавите си самосъжалеиня и неоснователна неувереност не подозирах какво ми се случва...

Влюбвах се неподозирано от мен самата. Влюбване, различно от всички други. Някак нежно и спокойно, уверено - като него самия. Усещах в него голямо сърце и душа, усещах някаква тъга и непримиримост. Но това не му пречеше да се усмихва и да се радва на света... Тази моя любов не ми се натрапваше и за това не й обръщах внимание. Той беше непрекъснато в мислите ми, без да се натрапва - също като любовта ми към него...

До следващата ни среща няколко месеца по-късно... Не мога да опиша какво се случи тогава. На пръв поглед нищо. Но сякаш усещах погледа му върху себе през цялото време, а аз бях щастлива, че имах възможност да прекарам повечко време с него... Цялата компания много се веселихме, пийнахме, хапнахме, танцувахме, говорехме си... И изведнъж се оказах в обятията му. Вървеше някаква песен и един приятел буквално ме набута в ръцете му да танцуваме... Бях се сгушила в него - трепереща, уплашена, невярваща, че това се е случило. А той ме беше притиснал към себе си така сякаш ще му избягам и в същото време много нежно... И танцувахме... Най-странния танц в живота ми... И изведнъж песента свърши и сякаш магията си отиде...

Или аз си мислех, че си е отишла. Мислех си, че съм го прежалила, а всъщност любовта ми растеше. Започваше да си показва рогцата, да ме тормози - искаше да я покажа, да престана да я крия в себе си. А мен ме беше страх... Страх да не бъда отхвърлена, страх от това, което става с мен... Да знаете, много е лесно да си сам и да не ти пука за никого. Да не обичаш никого освен себе си. Но веднъж разбереш ли какво е няма връщане назад... Изглежда много страшно и непосилно. Но не е така... Сега го знам, но тогава ми се струваше страшно и нечестно...

Но за добро или лошо тогава бях в кофти период. Закотвена у дома за много време, без интернет, депресирана, отчаяна и много самотна... И понякога си мисля, че той ме спаси... Не знам точно как - обаждаше ми се от време на време, а аз съответно буквално го побърквах с SMS-и... Тогава продължавах най-упорито да отричам... Но накрая се предадох и изпратих един по-особен SMS... И от там като се почна... Не знам как да го нарека - щастие или мъчение... Понякога беше мъчение за мен, защото май не бях наясно със себе си и се страхувах... Страхувах се да не бъда отблъсната, страхувах се от това да бъда щастлива, дали ще се справя...

Но пък той явно е бил наясно със себе си, а дори подозирам и че с мен е бил наясно... Не знам как да разкажа останалата част от историята, малко ми е някак мътна... След този SMS започнах да усещам някаква промяна в отношението му към мен. Промяна, която ми харесваше, макар да не схващах съвсем ясно в какво се състои. Имах чувството, че някак леда се е пропукал. Дали аз съм успяла да го пропукам или той ми е позволил - не знам. Не знам кой кого успя да спечели. Но дълбоко в себе си вече знаех, че ТОЙ е Човекът... И на една поредна среща нещата просто проследиха естествения си ход... Това което се случи тогава, някак си знаех, че ще се случи... Беше сън някакъв, от моите странни сънища. И все пак знаех, че е истинско...

Седмица по-късно той ми предложи да се омъжа за него... Аз приех! Понякога си мисля, че с него не можем да бъдем просто гаджета. Каквото и да приказват всички аз съм дълбоко убедена, че той е човекът с когото искам да остареем заедно и той да е бащата на децата ми...

Понякога тази моя любов боли. Там, някъде вляво те стяга нещо... Някаква огромна лапа - мека, но с дълги и остри нокти... Сладка болка... Болката от ляво... Липсва ми понякога... Всъщност непрекъснато, когато не сме заедно... Той се шегува с мен, че съм пристрастена към него... Но знам, че ме разбира... И може да не го показва, но знам, че и той се чувства така... Той е моето сърце и душа! Моето слънце и звезди! Моята тиха земна човешка любов...

Миналата година.

По това време на ноща,
ме обичаше една жена.

Как времето отнесе,
любовта и толкова далече.

(17.07.2006)

 Здравей, самотно момиче ! Пише ти едно самотно момче...

Обичам да си пиша с разни хора
Дори наглед безсмислени слова,
Но малко по малко вече чувствам умора
Добър съм аз, бъди и ти добра.
Стоя си сам и често мисля,
Мисля си за любовта до късните зори,
За любовта, за другите неща в живота,
Че и за смъртта дори.
Навярно пак отвеяно говоря
И пак разкривам своите мечти
И пак с надеждите си тишината поря
Но ако се отегчаваш, моля те прости
Самотен съм с душата си и с цялото си тяло
И чувствам черен, непрозрачен мрак и студ
Съпротивлявам се без сили, вяло
А май че може би съм луд.
Прости, девойко, на това уплашено момче
Не се сърди, а го обичай
Затуй че плаче като мъничко дете
Обичай го затуй и всичко друго
Любов му дай, мечти, сърце.
Не се сърди това не е шега безвкусна
Това е истинската ми съдба
Но само съжалявам, че пропуснах
Да спечеля тази предварително загубена борба.
И моля те не ме предавай
Но преди да пишеш помисли
Защото ако да ще ми помагаш
Сърцето ми на самотата си да отмъсти.

                                                               1995г.

Я вас любил: любовь еще, быть может,
В душе моей угасла не совсем;
Но пусть она вас больше не тревожит;
Я не хочу печалить вас ничем.
Я вас любил безмолвно, безнадежно,
То робостью, то ревностью томим;
Я вас любил так искренно, так нежно,
Как дай вам бог любимой быть другим.


1829г.    Александр Сергеевич Пушкин