Започвам на 24 ... февруари .... втория семестър ... и не знам ще имам ли време да сърчвам .... при мен фазата е тоже как и у тебя... от скоро. Не знам какво стана ... просто човек се спира за два часа и започва да говори сам със себе си и да си задава умни и важни въпроси, на които ако намери отговора ще е малко по-ориентиран(ако въобще е възможно такова животно). Например: "Аз щастлив ли съм?" Отговор: "Не!" Извод: "Значи трябва да направя нещо за да съм по-малко нещастен!" и т.н., и т.н. Невероятно е как в един момент започнах да си мисля, че е по-добре да съм сам, не за друго ами защото така шанса да се нараня намалява неимоверно много .... докато другите ... хмммм .... там не знаеш кога ще ти дойде и откъде. Въобще объркация! Тотална и безобразна! Мисля, че съм свидетел на началото на края и се моля да не се проточва дълго ..... изхабих се от компромиси! Опитвах да запазя нещо ... огън, пламък, връзка .... и аз не знам какво. Всички казваха, че този relationship е обречен от самото начало .... били са прави, просто аз не съм искал да го призная. Винаги съм мислил за себе си като суров, но справедлив и добър човек ... оказва се, че не е така . Приключвам връзката си с Мария още по-объркан отколкото бях в началото и (само, че тогава емоцията беше положителна).... оказва се, че съм подтисник, лигльо, предател, пияница, коцкар, егоист и какво ли още не. Странна работа е живота ... колко много неща научих за себе си ... и колко малко съм знаел за другите. Винаги съм искал 10 месеца да ми стигат, за да разбера хората, но не би .... мислех, че аз самият не се познавам и получих доказателство за това .... "Насилието е висша форма на любов" - е, мерси ..... аз искам нормална форма на любов - не искам да изнасилват душата ми, не искам да хабят чувствата ми, не искам да ме тормозят и ограничават .... не, че не съм могъл да спра това, но просто щом съм го позволил значи съм мислел, че си струва усилието - ами, лъгал съм се ..... Не трябва ли когато си с човека, който обичаш да се чувстваш все едно си с крила, а не сякаш са ти отрязали крилата? Това е въпрос, който постоянно си задавам. Прибрах се в Силистра след няколко години за по-дълъг период от време ... оказа се, че съм бил там да се напивам и да свалям чужди мацки (ще ви кажа и за това)! Интересното е, че през този така наречен "период на запоя" 3 или 4 пъти се налагаше да търся и тегля пари за лечението на майка ми - за 20 дена - 800 лева (смятайте сами - аз не мога да смятам дотолкова). Реших да отпусна след всички "хубави" неща, които ми се случиха там - отпуснах три-четири пъти, ама яко отпускане (вампирското слънце е свидетел), разбирайте алкохол, много алкохол .... защото човек, като му писне или се стяга или се напива .... аз се стягах през последните 20-на години, та реших да се напия (така съм се стегнал, че главичка на топлийка не може да влезе отзад или където и да било другаде) .... и човек като е пиян или е в тоалетната му идват разни идеи в главата ... в случая аз бях пиян и отпуснат ..... със стари приятели. Решил съм да проверя колко стегнати са гърдите на една дружка в присъствието на приятеля и (който не се възпротиви), но не би ... протегнал ръчичка и вече ме плеснаха с думичките: "Перверзник" и усмивка на лицето на въпросната мацка (забележете присъствието на приятеля и усмивката).... не можах да ги пипна тия стегнати гърди (забравих да кажа, че след случая всички мои приятели твърдят, че съм цицоман, в което според мен няма нищо лошо :)).... та, както и да е ... прибирам се в Търново за два часа, срещам се с Ниенор (Мария) и казвам как е минало всичко в Силистра, като разправям и за случая с Анито(въпросната гърдеста), за да разбера как ще го приеме, а и нали съм обещал да съм честен докрай.... тръгвам за София и започват да валят смс-и на които смятам да ви спестя съдържанието ... та явно, то е чакало удобен момент нещото и тази случка е отприщила бента .... знам ли?! Никога, ама никога не съм казвал на приятелката си: "Това няма да казваш .... когато аз говоря ще мълчиш .... не прекъсвай хората .... за това няма да говориш с баща ми (респективно майка ми) ... така ще направим, иначе ще направим ... " .... интересното е също, че никога не съм позволявал да се отнасят така с мен ..... досега. Пуста му орисия .... не се оплаквам, просто ми е гадно .... гадно ми е защото ...... защото ми е гадно. Толкова време мина, толкова неща направих, толкова не направих, но това е като трън в задника .... всеки път си мисля, че това е човека и накрая се оказва нещо съвсем различно .... мамка му и прасе ..... Поне едно нещо мога да кажа със сигурност .... всичките ми приятелки досега без изключение са били умни .... Мария също е много умна, но явно не е за мен - сигурно е въпрос на характери или по-скоро на манталитет .... ами то с тая разлика от 12 години, макар че не това трябва да отчитаме като главен фактор .... Познавам жени на по 30, които нямат и половината от това, което Ниенор има в главата си, но този гняв, и този яд не знам откъде ги черпи ...... страшно е. Да беше мъж разбирам, но то жена, или по-скоро момиче .... Дупката е огромна, дами и господа, и ми се ще някой да я запълни, но не с гняв и псувни, а с малко обич (малко, не много) която да показва, защото е важно любовта да се вижда и усеща, а не само да говорим за нея като екзотично цвете .... не искам само да ми казват, че ме обичат, а да ми показват .... и май прекалено много искам ..... а може би не знам какво искам. Абе, я ми кажете, да ви приличам на извънземен? Вярно, че самосъжалението не води до никъде, ама чак толкова ли съм зле, че да не заслужавам малко лично щастие ?!!?? Онзи ден ми се обажда един приятел и ми вика: "Алооооооооооо, обаждаме се от комисията по злетата! Търсим Ивайло Йовчев ... " Та така ..... Усещам я депресията как напира за пореден път да нахлуе като освободител в живота ми, но тоя път няма да стане, защото идва втория семестър и опцията да се превърна в книжен плъх по ми харесва от тази да стоя по цял ден с носните кърпички на някоя пейка в парка, да гледам минаващите двойки и да не мога да дишам от тежестта в гърлото ми или да се опитвам с всички усилия, на които съм способен да задържам сълзите си, но не защото мъжете не плачат (напротив, плачат и то много по-често отколкото си мислите и не само когато се напият - не говоря само за себе си), а защото пустата гордост не ми позволява да рева. Който имал успехи в професионалния живот, нямал в личния .... аз какво да кажа, като постоянно се дъня и на двата фронта ..... Не знам, хорица, защо ви занимавам с това .... трябвало е да излезе .... така си го обяснявам. То си има и капак, но не му е тук мястото, нито времето, а и ми писна да говоря за болести .... душата ми е достатъчно болна сега ..... изхабена е от компромиси ......
Legacy friendly alias
The-end----в-отговор-на--searching-for-------да-се-изхабиш-от-компромиси-
Размисли
Любов
Невчесани мисли
Болка
Връзка и отношения
Comments7
Даже се сещам за един човек, който е от еуфоричния тип и като чета това, напълно отговаря за него. Хубава мисъл :)
Вярно е, че когато обича, човек носи отговорност за другия - трябва да внимава да не го нарани, да не действа прибързано, да проявява разбиране...И това е нормално, когато обича...Но има неща, които не може да изискваме от човека да себе си - не можем да очакваме от него да премахне с появата си в живота ни нашата собствена отговорност за самите нас...да, ние носим и сами отговорност за щастието си - ако например сме имали мечта и сме се чувствали нещастни, защото не сме я постигнали, нормално е, дори да си имаме любим човек, това нещастие да продължава да ни потиска...но много често не се сърдим на себе си за неосъществените мечти, а на човека до себе си, че въпреки присъствиетому, пак не се чувстваме щастливи! Много често любимият човек ни напуска, обезкуражен от това, че не може да ни направи щастливи...други пък би се опитал с всички сили да ни даде това, което ни липсва, но се отчайва, че в крайна сметка това не се получава... Това е единият вариант...Често, ако сме преживели достатъчно по този начин, ако сме се обезкуражили от това,че все е идвал момент, в който еуфорията затихва,се превръщаме във втория тип - тези, които се страхуват от Любовта и затварят прозорците си за нея, защото е по-сигурно.
Аз съм постъпвала и по двата начина, била съм и двата типа, не знам дали съм на път да намеря баланс, но дълбоко се надявам...Стигнах до извода, че не мога да затварям сърцето си за Любовта, защото така или иначе не мога да дишам без нея. Не мога и да превръщам любимия във фея за изпълняване на желания! Мисля, че човек, който е страдал,обезкуражавал се е, разочаровал се е и т.н., е нормално да има рани за лекуване и празнини за запълване. Но вече си мисля, че е грешка ,любимият да играе ролята на лечител и пълнител на празнини, макар и да обича. Винаги съм си казвала, че нещо ми липсва, че чувствам празнота.И съм се надявала любимият да я запълни...И той все не е можел, който ида е бил.Това е нормално, защото когато човек започне да запълва празнини, той се стреми да отговори на очаквания, които често не са свързани с неговата същност. И ако накрая не успее да отговори на очакванията, той започва да трупа негодувание, че е потиснал своите желания. Даже вече не се познава, защото бидейки този, който се очаквада бъде, е забравил кой е всъщност. Така често съм започвала връзките си с ясното съзнание каква съм и какво искам и ги завършвам с пълно объркване и болка защо не се е получило.Защото винги съм очаквала мъжът до мен да запълни някаква липса. И ако не стане: "Защо не направи това?", "Защо никога не става, както съм мечтала?", "Цял живот си мечтая за това, а ти..." и т.н. Да не говорим, че ако нещо ме е наранявало в предишни мъже, аз съм била на тръни да не се прояви в следващия и ако се появи - мъка, отчаяние понякога...Така се става параноичен...
Мисля, че в крайна сметка човек трябва да се бори за щастието си, да се усъвършенства, да направи така, че да се чувства доволен от себе си и живота си...И когато открие любимия си човек, това да бъде връзка между хора, които доброволно споделят пълнотата си( естествено, говоря условно, човек вероятно никога не е съвсем пълен). В такава ситуация,когато човек не очаква от другия да му даде нещо, той просто дава от любов, защото е щастлив и иска да я сподели. Другият прави същото и така се получава хармония. Не се получава, когато сме нещастни, когато все ни липсва нещо, когато нямаме смелост да се борим сами... Мисля, че трябва да сме готови да се борим сами в живота и тогава любимият ще се появява като приятел, който иска да се бори рамо до рамо с нас - НО защото обича и се чувства щастлив да се бори; а НЕ защото това е негово задължение като партньор; разликата е много тънка, както е тънка междут ова да се бориш ЗАЕДНО с някого и това да се бориш ВМЕСТО някого...
Това мога да кажа от собствен опит.Надявам се наистина усилията ми ,да намеря някакъв баланс ,да се забелязват и Тери да не се чувства непрестанно притиснат от моите страхове и очаквания:)
И още нещо по този повод, Веско, което намерих в същата книга - "Единадесет минути":
"През целия си живот съм разбирала любовта като вид доброволно робство.Оказа се, че това изобщо не е вярно!Свободата съществува само тогава, когато има любов. Този, който се отдава изцяло, който се чувства свободен,обича най-силно.
А който обича най-силно, се чувства свободен.
...всеки от нас е отговорен за това, което чувства, ето защо не можем да обвняваме другия за нищо.
Чувствала съм се наранена, когато губех мъжете, в които се влюбвах. Сега съм убедена,че никой не губи никого, тъй като никой не притежава никого.
Ето в какво се състои истинската свобода: да имаш най-важното нещо на света, без да го притежаваш."
Благодаря ти за коментара!
Преди години бях точно от тези, които "прехвърлят върху другия цялата отговорност за своето щастие, но също и цялата вина за евентуалното си нещастие". И естествено ми го показаха...
Сега седя в един полурухнал дом и се надявам някой да го бутне :)
Явно всички сме преминавали и през двете.
Поздравления :)
Чудя се и аз за любовта и свободата: трябва ли да се противопоставят.Ако нямаш любов, за какво ти е свобода? И какво означава изобщо"свобода"? Е, не говорим за свободата като осъзната принуда,естествено.
Ако трябва да определя себе си между двата описани типажа, бих казал, че съм някъде по средата, по-скоро клонящ към втория, с разликата, че не обвинявам само другия за моето щастие/нещастие, а търся винаги причината и в себе си...
Интересна гледна точка...
Ще се опитам да си намеря и книгата...
Благодаря, Веселине!
Pagination