Тази вечер си говорих с един познат на тема любовта като нещо ново. Присетихме за чувствата в началото, за първите любови, за всеобземащите трепети и т.н.
Разсъждавахме за това, че реално в началото никой не е подготвен за любовта. Не, че после ставаш готов за всяко влюбване, но поне придобиваш опит и започваш да се държиш, как да кажа - подобаващо. Докато при първите любовни трепети, не сме се научили да прикриваме поне част от това, което чувстваме и сме много уязвими.
Аз лично си спомням, че в моменти, в които някои от първите обекти на моите детски симпатии ме заговореше или пък ме погледнеше, аз изгубвах ума и дума, почервенявах, свивах се на топка сякаш да се защитя по някакъв начин от него и се чувствах като най-големия идиот на земята, който е дръзнал да си хареса този толкова "височайш" младеж и най-вече целият проблем се състоеше в това, че бях убедена, че всички забелязват възхищението и притеснението в очите ми. След време цялото това притеснение изчезна, остана само тази прословута и толкова приятна тръпка в коремчето, която вече умело прикривам и показвам чувствата си по някакъв друг не толкова детски и уязвим начин, а по-скоро по завоалирания метод на "възрастните".
Забелязала съм обаче нещо друго. Първата ми среща беше много забавна... Момчето, което ми се обади и ме покани да излезем, си го харесвах отдавна и бях диво развълнувана и учудена, след разговора ни по телефона - направо си изпаднах в нервна криза - нямах идея как да се държа, как да се облеча, как да изглеждам, какво да говоря и т.н. А и той беше много важен за мен, не исках да прецакам нещата и бях изключително притеснена. Първо - ще се гримирам, не, няма да се гримирам, добре ще сложа малко спирала, колкото да изглеждам добре, ама да не си мисли, че заради него съм се направила . После ще се облеча елегантно, неее, по-добре спортно - нещо обикновено, за да не изглежда като прекалено специална тази среща... Както и да е - стигнах някак си до мястото на срещата, където той ме изненада и поуплаши така да се каже допълнително с някаква нова рейв прическа - на плитчици. Заведе ме в някакво кафе, където вече ръцете ми се разтрепераха, защото за първи път влизах в заведение, в което през деня беше тъмно!!!Успях да си прочета менюто на някаква мижава неонова лампа и си поръчах с треперлив глас един сок, след което той си поръча Блъди Мери - демек водка с доматен сок. В интерес на истината след известно време се поуспокоих, влязох в час и си говорихме много хубаво, но може би все пак не достатъчно, защото ме изпрати и не ми се обади повече... 
Това, което ми прави впечатление в цялата тази история е, че до ден днешен, когато се засечем с него някъде по кръчмите в квартала, защото живеем близко един до друг, независимо от това колко време е минало, колко неща сме изживяли, с колко хора съм се виждала, аз всеки път се чувствам по същия начин, както когато той ме погледнеше тогава. Въпреки, че вече не ми харесва, тук не става въпрос за формулата "старата любов ръжда не хваща". Не би ми и минало през ума сега да се получи нещо между нас, но въпреки това аз всеки път се чувствам като онова малко момиче - засрамена, изчервена, без смелостта да го погледна в очите и спокойно да го поздравя, сякаш виновна и прозрачна пред всички! Много е странно това чувство - сякаш съм загубила способността си да се контролирам, да се предпазвам, да действам така, както искам... Сякаш се връщат миговете, в които привличането беше нещо непознато, страшно, неконтролируемо, невинно...
.
Знам кой е бил, помня, че тогава си мислех, че съм много влюбена в него, но явно съм се лъгала, щом не помня това.Но помня как тръгнахме и как ми беше криво, че иска да ме държи за ръка и все гледах на другата страна и ми беше много неудобно да ме прегръща пред хората
Глупаче си бях. В сравнение с някои от приятелките ми , бях доста закъсняла с любовните емоции...Първото ми истинско влюбване беше чак в първи курс
Comments5
Но последната дума винаги е котешка:)
Много нещо се омагьосах с това гадже. Има защо... Но ще пренапишем малко програмата, ще вкараме нови филтри и защитата е готова!
Ако има нужда ще ударим едно рамо. Примерно може да се съберем... да се напием и да си говорим за тях. Да пием до забрава. Сутринта вече няма да ги помним.
Идеята е страхотна. Остава само въпросът... можем ли да пием толкова...
Всъщност... не искам да забравя...
Днес съм подвласна на емоциите и в известен смисъл ми е мъчно, че не помня. Но от друга страна съм благодарна. Може би той не ме е заслужавал. Може би аз не съм била готова за него. Може би, може би...
Радвам се, че съм имала своите моменти, своите любови и раздели. Четейки се сега, явно съм била щастлива по някакъв друг начин, сякаш в друг живот.
В крайна сметка всичко е преходно. Когато научим уроците, които трябва просто продължаваме.
Имам един съвет към теб, BlackMoon. Наслаждавай се на всяко чувство в живота. Не се лишавай от нищо, но не забравяй и отговорността за решенията си. Животът наистина е кратък, но когато си в началото му не си личи. Живей и граби с пълни шепи.
Дали по- късно ще го забравиш е въпрос на избор. Моя е очевиден.
И след като дадох, неискан съвет ти пожелавам да си истински щастлива.
Радвам се, че си открила себе си, в част от моя живот. Постъпвай по- мъдро от мен. :)