Не е виновно правителството. Никой не е виновен. Всички се подчиняват на своя егоизъм: и магнатите, и обикновените граждани и министерският съвет. Никакви протести няма да помогнат. Трябва да поправяме не света, а себе си, само че този път наистина. Трошенето на витрини, с цел да се принуди правителството да вземе популистки решения  ще доведе до  мнимо снижаване на цените, което впоследствие ще се обърне в  още по-голямо поскъпване.

Нищо не може да се направи: светът ще потъва, докато не поправим самите себе си. Трябва да разберем, че именно човекът се нуждае от поправяне. Ако хората не се променят, никакви законодателни мерки няма да помогнат. Могат да се приемат всякакви закони, но никой няма да ги изпълнява?

Не властта е на ход, а народът. Нито едно правителство не е способно да въведе законите на отдаването. То управлява, използвайки онази сила, която действа в нашия свят – силата на получаването. И затова  не може да бъде алтруистично, защото трябва да управлява народ, който е изцяло егоистичен.

Само ако народът стане по-добър, тогава и правителството ще се промени съобразно с него. Ставайки по-добри хората ще доведат на власт по-добро правителство.

Друго решение няма. Дори ако днес народът избере алтруистично ръководство, дали някой ще се съгласи с неговата политика? Кому е нужно равенство? Когато от голословни призиви се наложи да се премине към дела, резултатът няма да се хареса на никой. Защото човек ще загуби наслаждението от живота. Неговите телесни потребности ще бъдат удовлетворени, но той ще иска да се чувства над останалите, а ще му предложат грижа за другите и отдаване. От такъв живот никой няма да получи удоволствие.

Проблемът тук не е в парите и богатството, а във взаимоотношенията. Не случайно и някои от богатите хора също се чувстват нещастни. И затова без цялостно възпитание на народа нищо няма да се поправи.

 А безредиците само ускоряват процеса и не повече. Сами по себе си те няма да донесат на никого никаква полза. Всичко ще стигне до там, че животът постоянно ще поскъпва, а проблемите ще нарастват с повишени темпове. Негативното развитие ще се ускори, за да може народът да разбере, че е необходима вътрешна, а не външна революция. Няма нужда да се „щурмува Бастилията” – няма да помогне. Вместо това трябва да решим проблема със собствената си природа, с вътрешното си варварство.

Трябва колкото се може по-бързо да обясним тези неща на хората и да покажем, че съществува  методика за интегрално възпитание, която веднага ще донесе позитивни промени. И те ще бъдат напълно „осезаеми”: ще паднат цените, всичко ще започне да се нормализира. Тогава и магнатите ще се лишат от радостта  от растящите приходи, с която са свикнали.

Така или иначе, без вътрешни промени в народа, няма да стане. Всички останали средства са безсилни. Ние ще бъдем свидетели на такъв парадокс, когато най-благоразумните и реалистични планове ще доведат до обратни резултати: богатите ще печелят още повече и разривът в обществото само ще се увеличава. И това ще се случва в същото време, когато всички ще се опитват да помогнат:”Дайте наистина да облекчим живота на хората!” Но системата няма да пожелае да ни слуша.

Единственото решение е да се започне отдолу, от възпитанието на народа. Когато в него започнат първите, дори и най-малки изменения, всичко ще започне да се успокоява и уравновесява.

„Адът и раят са в небесата” – утвърждават фанатиците. Аз, поглеждайки в себе си, се убедих, че това е лъжа: Адът и Раят не са кръгове в двореца на мирозданието, Адът и Раят – това са двете половинки на душата.

 Омар Хайaм

Силите в природата

Изследвайки обкръжаващият ни свят, можем да забележим множество най-разнообразни сили: силата на тежестта, електромагнитната сила, силата на съпротивлението на въздуха, силата на взрива, силата на налягане на течностите или газа и т. н.

Но когато е била изяснена атомната структура на веществата е станало ясно, че цялото разнообразие на тези сили във физиката, химията, биологията и в другите естествени науки е в резултат на взаимодействието между атомите.

Доколкото междуатомно взаимодействие има основно в електромагнитната природа, то, както се оказва, болшинството от тези сили представляват само различни проявления на такова взаимодействие. Едно от изключенията е, например, силата на тежестта, причина за която се явява гравитационното взаимодействие между телата, имащи маса.

В крайна сметка цялото разнообразие от съществуващи сили може да се сведе към две: силата на привличане и силата на отблъскване – и към техния баланс. За по-нататъшното излагане на материала нека се разберем да считаме силата на привличане със знак (-), а силата на отблъскване със знак (+) (в координатната система свързана със земята, човека, клетката, атома и т.н.).

Силите в природата или техният баланс са същността на причината за всичко, което се случва или гарантирано не се случва в материалния свят. Всичко в нашата вселена съществува от баланса на две сили: силата на привличане и силата на отблъскване, тоест (-) и (+). При това там, където я има едната сила, задължително трябва да присъства и другата. Нито една система, нито един механизъм няма да може да работи, ако в него не действат две противоположни сили.

Но какво е това сила? Например, силата на гравитацията сама по себе си – ние не я познаваме. Усещаме само различните действия на тази сила и реакциите на нея и не повече от това. Ако съединим двете равни, но противоположно насочени сили на привличане и отблъскване, то ще получим 0, например при безтегловността в космическия кораб.

Следователно от 0 получаваме (-) силата на привличане и (+) силата на отблъскване. Всичко останало е преобразуване, трансформация на тези две сили в материя през нашите сетивни органи. Тоест, в крайна сметка получаваме същност – съществуваща от нищото. Между впрочем, известният астрофизик Стивън Хоукинг утвърждава, че съвременната космологична теория е напълно способна да обясни създаването на света от нищото.

Общият закон на природата

В природата действа един общ закон – законът на любовта! Обаче както знаем, любовта може да бъде егоистична – любов към себе си, или алтруистична – любов от себе си към другия, към ближния. В нашия свят този закон се изразява във вид на любов към себе си и се явява по своята същност егоистичен, в частност неговото действие се нарича закон на гравитацията.

Притеглят се положително и отрицателно заредените частици, северът и югът в магнита. И Земното кълбо обича всичко, което се намира във въздуха и иска да привлече към себе си. То има привличаща и отблъскваща сила, както във всяко физическо, химическо или биологическо явления. Този процес се състои от голямо количество частности, които не винаги разбираме.

Природата е неделима и само в нашите представи се раздробява на различни нива: неживо, растително, животинско и човешко. На неживо, растително и животинско ниво това е природа, с цел съхранение, представлява „улица с едностранно движение” – пробужда се да действа пряко за собствено благо. От друга страна, на човешкото стъпало има още едно особено действие, което често грешно се отнася към алтруистичната любов.

Човекът е способен да усеща ближния си – и затова е готов да даде на ближния нещо, но за сметка на последвалата изгода и наслаждение. Усвоили сме различни способи за използване на ближния в собствена полза, каквито няма на по-ниските нива. Такова действие в никакъв случай не трябва да се отнася към алтруистичната любов.

Йерархията на естествените науки

По-рано беше отбелязано, че цялото разнообразие на сили във физиката, химията, биологията и в другите естествени науки е резултат от взаимодействието на две противоположни по направление сили. Във философията е известен законът за единството и борбата на противоположностите. Именно противоречието, борбата на противоположностите съставлява основният източник на развитие на материята и съзнанието.

Но ако развитието на материята се описва със законите на основните естествени науки: физика, химия и биология, то със съзнанието се занимава основно психологията. При това, всички тези науки имат  взаимопроникване.

Така, например, съществува физична химия и химична физика. Многото биологични процеси е невъзможно да се разберат без да се вземат под внимание химичните и физичните закони. Също и в психологията се използват знанията за физичните и химични процеси, случващи се в биологичния организъм на човека. Например, психофизическият закон на Вебер Фехнер, според който силата на усещанията е пропорционална на логаритъма на интензивност на дразнителя.

Йерархията на основните естествени науки в степента на тяхното  взаимопроникване може да се представи така и във физиката, химията, биологията, психологията, където всяка следваща включва в себе си частично всички предишни.

Отношенията човек и общество

Ако в материалната, физическа среда, на атомно ниво действат само противоположните сили на привличане и отблъскване, то в психобиологичната среда като в по-развита, по-висша е необходимо малко да се разшири разбирането за тези две сили, защото са задействани цели организми.

По-горе беше представено известното деление на цялата обкръжаваща ни действителност на четири нива: нежива, растителна, животинска и човешка – говореща. При това работата по създаване на човека следва да се отнесе към говорещото ниво, а неговото биологично тяло – към животинското. На свой ред, говорещото ниво се дели на четири типа отношения на човека и обществото. С тези типове отношения са описани комбинациите само на две сили: силата на желанието да получаваш (получаване) и силата на желанието да отдаваш (отдаване).

Но работата по създаването се характеризира не само с желание, а и с намерение. Тоест, заради какво или кого желанието се осъществява или ще се осъществи.

Намерението така, както и желанието, може да се съотнесе към двата типа: заради получаване, тоест заради себе си, и заради отдаване, тоест заради другия. По правилото на комбинаториката от указаните по-горе типове желания и намерения може да се съставят споменатите по-рано четири типа взаимодействия на човека и обществото. В рамките на получаването има възможност за получаване заради себе си и отдаване заради себе си, а в рамките на отдаването – отдаване заради отдаването и получаване заради отдаване.

Да разгледаме накратко тези съчетания. Първото – това е желанието да получаваш заради получаване за себе си, тоест само за любимия себе си – добре известното на всеки. Такива хора се отнасят към типа завършени, пълни егоисти.

Второто също е желание да получаваш, но завоалирано с допълнителни действия на отдаване на другия: заради получаване за себе си на едни или други блага. Например, да помагаш на роднини и близки, на бедните, на нещастните животни и др.

Това също са егоисти, но пребивавайки в заблуждение, считат себе си за алтруисти. Те отдават на другия само за да могат да живеят спокойно и комфортно. При това, всички действия са обусловени от желанието за получаване на изгода за себе си, даже посредством действия на някакво отдаване. Така тези хора са устроени от природата, на нивото на инстинктите.

Трето – желанието да отдаваш на другия заради самото действие отдаване. Това е, когато човек не съществува заради себе си, а живее само за другите. И накрая четвъртият тип – желанието да получаваш, но само за това, за да отдаваш на другия.

Първите две комбинации в крайна сметка са егоистични и напълно характеризират отношенията на човека и обществото в нашия егоистичен свят. Вторите две комбинации представляват отношенията на хората в идеално общество и за съжаление в нашето общество практически не се срещат. Както виждаме, от една страна, желанието за получаване и желанието за отдаване са противоположни едно на друго, а от друга – се допълват.

Като резюме към гореизложеното може да се каже следното: в неживата природа силите на привличане и силите на отблъскване, по своята същност, реализират силата на желанието за получаване и скрито, в завоалирана форма, изпълняват ролята на сили на отдаване и получаване. Но тези две сили следва да се отнесат към егоистичния тип, тъй като тяхната крайна цел е – съхраняване на съществуващото състояние (форма, свойства, баланс) заложено от природата изначално, тоест в собствено благо. По такъв начин двете сили: привличане и отблъскване – образуват материята.

Силите на развитие и угасване

Съвременната астрономия е показала, че в различните области на Вселената не съществува абсолютно равновесие на силите на привличане и отблъскване, една от тях задължително преобладава. Там, където преобладава отблъскването, материята и енергията се разсейват и звездите угасват. Там, където връх взема привличането, материята и енергията се концентрират и в резултат се появяват нови звезди. По такъв начин в хода на взаимодействие на тези противоположни сили се осъществява вечното движение на материята и енергията в космоса.

На живите организми също са присъщи противоречиви процеси: асимилацията – процес на синтез в живия организъм (отделните клетки отдават жизнена енергия към целия организъм заради растежа на организма и общото преживяване) и дисимилация – процесът на разпад в организма (получаване на жизнена енергия само за поддържане на своето съществуване, тоест заради получаване).

Тяхното взаимодействие представлява особеният източник на развитие на живия организъм. Тези противоречиви процеси не могат да се намират в абсолютно равновесие – един от тях задължително преобладава.

В младия организъм асимилацията взима връх над дисимилацията, което обуславя растежа му, развитието му. Когато преобладава дисимилацията, организмът старее и се разрушава. Но във всеки организъм, млад или стар, тези процеси си взаимодействат, макар да са противоречиви. С прекратяване на противоречията животът свършва и настъпва смърт.

В растителния и животинския свят силите на получаване и отдаване трябва да се разглеждат на нивото на целия клетъчен организъм и даже на биологичното обединение (групи, колонии, стада). Без да изпадаме в подробности, само ще отбележим, че тук силите на получаване и отдаване работят на нивото на инстинктите, на програмите, заложени поначало от природата. Заради общата цел за оцеляване на организма, на колектива от отделни клетки, индивидите живеят на принципа „отдаване заради получаване”. По-подробно с такива примери може да се запознаете в статията на А. Ангелова „Още веднъж за любовта”.

По такъв начин цялото многообразие от сили, известно във физиката, химията, биологията и другите, е резултат от действието само на две общи сили: силата на получаване и силата на отдаване. Ако първата присъства явно на всички нива на природата, то втората действа за собственото оцеляване, посредством оцеляването на целия организъм в неявен вид поддържа баланса или живота и води към по-нататъшното развитие.

Така, например, в неживата материя силата на отдаване действа скрито, а на растителното и животинско ниво тя явно развива живота. В единството и борбата на две сили – силата на получаване и силата на отдаване е заключена програмата на съществуване и развитие на Вселената и на нас самите.

Баланс на силите и хармония в природата

В протежение на десетки хиляди години човекът е живял в хармония с природата, съхранявайки баланса на силите на получаване и отдаване. Но в последните столетия силата на получаване (на желанието да получаваш заради самото получаване) в човека и в цялото общество рязко е нараснала и балансът се е нарушил. И човекът, и обществото са се трансформирали в ракова клетка на тялото на природата, поглъщайки без задръжки всичко за себе си и нищо не отдаваща в замяна.

Но трябва да знаем, че природата е програмирана да ни въздейства с единната сила на отдаването, разпределена по четирите нива. На неживото ниво – чрез почвата, на растителното – с помощта на флората на земята, на животинското – посредством представителите на фауната и нашето тяло, на човешкото – чрез обкръжението на обществото. Но по силата на своето потребителско, егоистично отношение всички ние – и обществото, и всеки от нас, днес се намираме в противоречие с програмата на природата.

Обаче не трябва да забравяме, че силата на отдаване е създаващата сила, а силата на получаване – разрушаваща, която без силата на отдаване в крайна сметка води отделния човек и обществото към гибел. Само силата на отдаване – силата на развитие, силата на живот, се явява определяща.

- Но мен, разбира се, не особено ме интересуват автобусите, телефоните и друга подобна…
- Апаратура! – подсказа карираният.
- Абсолютно вярно, благодаря, - бавно произнесе магът с тежкия си басов глас,  - отколкото значително по-важния въпрос: дали тези граждани са се променили вътрешно?

Михаил Булгаков. Майсторът  и Маргарита

В нашия бит дълбоко навлязоха ултрасъвременни технологии: интернет, „умни” мобилни телефони и портативни компютри. Животът се промени до неузнаваемост. Купувайки си в магазина екзотични продукти от най-отдалечените места в света, можем да допълним недостигащите, като за броени часове достигнем със самолет до дригия край на планетата.

В наше време цифровият /дигитален/ подход завоюва огромна популярност. Той решава маса проблеми. Например, как да оценим този или онзи човек? В САЩ направо питат: колко струва той или тя? Веднага става ясно, кой е стойностен човек, а кой- ходеща грешка на природата. Това, което не може да бъде измерено, избледнява, изгубило своята привлекателност, а това което може – придобива особена магнетична сила. Така женската красота се сравнява с идеалните размери 90-60-90 и силните на деня си избират приятелки по този принцип. Предложението на един от Нобеловските лауреати по икономика да въведе понятието „неизмерими ценности” не намери широк отзвук – опитайте се да измерите щастието!

Независимо от нечувания скок в технологиите, ние „превъртаме” старите записи и отбелязваме, че възприемането на света не се е изменило от края на по-по-миналия век.

Днес информацията се разпространява със скоростта на светлината, но събитията, случващи се различните кътчета на планетата изглеждат като нещо случайно не свързано помежду си.

Затова, когато чуваме, че махането на крилата на пеперудата може да предизвика ураган на място отдалечено на хиляди километри разстояние, всичко ни се струва като красива, откъсната от реалния живот метафора. Ние живеем в разбит на парчета свят, където царува само един общ закон – побеждава по-силният! Така ли е в същност? И защо ни е да знаем истината?

Буридановото магаре – да умреш прав, или да живееш на колене?

Разумът е извел човека на пътя на технологичния прогрес, който започва да диктува темпа на движение, противопоставяйки човека на Природата. Повярвал в своето могъщество и загубил връзката си с Природата той се е провъзгласил за неин господар. Времето показва: цивилизацията няма да отиде далече  по този път, тя ще се изгуби във Вселената, независимо колко резки от техническите си творения ще остави, защото Вселената  е безкрайна, а животът е краен и на нас ни е отреден само един неин миг. – В.Лебедев, летец-космонавт, член-кореспондент на РАН.

Човекът обича да се прекланя пред собствените си творения. Така е било през XVII век с механичните играчки и джобните часовници, а в ХХ с изчислителните машини, които оперирайки с огромно количество данни, получават резултат почти мигновенно. 
Компютърният интусиазъм  е стигнал до там, че на изчислителните машини са възложени задачи да съчиняват музика и стихове. Резултатът, може би, ще се хареса на роботите, но на човека едва ли.

Работата на компютъра се базира на логиката и оперира с числа. Информацията, закодирана в езика на компютъра във вид на единици и нули /например числото 19 изглежда като 10011/, преминава през поредица математически действия, подчинявайки се на алгоритъм – последователност, зададен в програмата. Тъй като ние самите определяме, какви данни влизат в компютъра и какво той трябва да прави с тях, по мнението на В.Лебедев,”опитвайки се да създадем изкуствен интелект, ние влагаме в него потока на своите мисли, тяхната логика по пътя на постигане на конкретна цел. Правим крачка, след нея следваща и т.н. Този конвейр ни засмуква, като не ни дава да видим далечната перспектива, защото вместо към хоризонта ние си гледаме в краката”.

Стремежът към комфорт роди надеждите, че „умните машини” ще могат да мислят вместо нас и това породи опитите психиката да бъде сведена до нивото на работата на компютъра. Всъщност, появи се мнение, че човешкия мозък се подчинява на логиката и работи по зададена програма.

Почитателите на логическото мислене утвърждават, че Буридановото магаре, /наречено на името на френския философ от XIVЖан Буридан/, ще умре от глад, без да може да избере една от двете еднакво привлекателни купи сено. Макар парадокса да се е появил стотици години преди първия компютър, той описва основната слабост на машината, сравнена с действията на живото същество.

Ние притежаваме това, което коренно ни отличава от всякакви електронни „произведения” – чувства и интуиция. Как да предадем на езика на компютъра – чрез нули и единици – това, което чувстваме, наслаждавайки се на потресаващ пейзаж? Нито красотата, нито любовта, не ни е дадено да опишем с езика на цифрите. Опитайте се да разясните на машината такива елементарни понятия като „добро” или „лошо”. Не е по силите на нито един компютър да подскаже, кое е по-добро за нас: „да умреш прав, или да живееш на колене?”.

Затова през последните години се правят опити да се съвместят живота и компютрите. Може би по този път ни чака успех?”Създавайки биороботи, -  пише В.Лебедев – ние, всъщност, влизаме в ролята на Твореца, но, тъй като не знаем дълбочината на неговия замисъл се занимаваме с копиране на себе си... Чувствата, интуицията, въображението не могат да се вложат в изкуствения разум, следователно създадените същества никога няма да ни разберат. Те няма да могат да възприемат нашия духовен свят, както и недостъпното за тях многообразие от нюанси на нашия живот. Така, ромоленето на водата на ручея за тях ще бъде само шум; не им е дадено да разберат музиката, живописта, изкуството, да усетят израза  на очите ни. И затова, те ще ни гледат от позицията на способностите си да действат рационално, в което ние, разбира се, ще им отстъпваме.

Те ще бъдат други – нито човек нито машина, от биотехнологията ще получат надежност, устойчивост, от нас, може би, ще съхранят телесната структура, външността, но в тяхната обвивка няма да има място за Душата, с която ни  дарява Природата, правейки ни хора, а ние или и даваме да се разкрие в цялата си красота и богатство, или я угнетяваме чрез властта на разума”.

Начина на обработването на информацията, постъпваща в мозъка, е коренно различен от ставащото в компютъра. Ние виждаме човек каращ колело, а не колела, кормило и рамка, защото за нас същността на велосипеда е в неговата цялостна система, а не в отделните части. В този ред на мисли, нашето възприятие, не може да се сведе до сума от усещания.

Да не говорим за вземането на решения! Тук имаме явно преимущество пред магарето на Буридан. По думите на американския учен Стивън Строгац (S. Strogatz):”… Нашите инстинкти и интуиция представляват по-съвършени процеси, отколкото изострените от разума, логически прецизирани мисли. Вземайки важни рещения в живота си, аз разбрах, че най-доброто е да се довериш на сърцето си,... защото то разполага с всички важни сведения”.

В това няма нищо странно. По време на цунамито през 2005 година загинаха 300 хиляди души; дивите животни и „диваците” на островите не пострадаха. Те, без съмнение, са имали достъп до най-важната информация, скрита от цивилизованите хора, свикнали да се доверяват на своя, а много често и на чуждия разум.

Защо подсъзнанието разполага с това, от което е лишен разумът? Не стъпваме ли тук върху плаващите пясъци на мистиката?

Последните открития на науката хвърлят светлина върху тази загадка, изграждайки мост между физическите явления – „странностите” на квантовите частици и загадките на психиката и интуицията. Тук чудеса няма, защото на субатомно /квантово/ ниво обмяната на информация става мигновено, светът става свързано в едно цяло*, а молекулите на генетичния код – ДНК – са своеобразна антена, способна да приемат тази информация..

*Щом квантовото свойство – посоката на спина на частицата, намиращ се в едно от двете положения – „нагоре или надолу” – „ се преобърне”, на момента същото се случва и с нейната „двойничка” – даже когато тя се намира  на другия край на Вселената. Разпознавайки направлението на спина, молекулата на генетичния код – ДНК – става нещо като антена, способна мигновено да улови квантовата информация – даже от неживата природа – на нивото на живите организми.

Доминирайки над съзнанието, нашия разум блокира достъпа към тази информация. Ние  приемаме единната сила на Природата като действия на отделни сили и събития, като непредсказуема случайност. В същност, … нито един организъм на Земята не съществува изолирано. Така е и във Вселената – животът е единен в цялото му разнообразие, взаимодействайки по неведоми за нас канали извън хоризонтите на нашите представи.

Как да възстановим загубената връзка с природата? Нима е реално да се откажем от разума си, връщайки се на животинско ниво? 

За щастие, Природата не ни е оставила на произвола на съдбата: … с млякото на майката се предава духовната възприемчивост. От нея израства съзнанието, което ни обединява, свързвайки света.Без това всичко ще се разпадне. Това крехко богатство трябва да се пази, захранва и насища. Без него няма да може да се преодолеят бариерите на антипатиите и взаимните претенции, които са възниквали през вековете между народите, страните и религиите и които не позволяват да се издигнем до устройство на света в интерес на болшинството от хората. В търсенето на бъдеще, трябва да достигнем до тържество на разумното на нашата планета, иначе ще изпаднем от живота на Вселената, нарушавайки хармонията и. С други думи, разумът трябва „да се разгърне” в друго направление, в посока към Природата, за да осъзнаем нашето място в единия взаиосвързан свят. И, обединявайки сърцето и разума, да станем Човеци. Успех на всички нас!

На български имаме думата решение – като продукт на размисъл. Казваме „Взех решение да замина.“ Но ползваме думата решение и като нещо, слагащо край на някакъв проблем: „Решението на проблема с градския трафик“. В първия случай става въпрос за английското decision, във втория за solution. На английски имаме съществена разлика между интелектуалния процес на вземане на решение, decision making, и фактическото елиминиране на проблема, solution, в резултат на поредица целенасочени действия. От момента на взимането на едно решение до момента на фактическото решаване на въпросния проблем минава време. И съществуването на първото далеч не е гаранция за второто.

На български без да искаме подразбираме, че взетото решение слага край на един проблем или отваря нови хоризонти, на английски не, защото едно взето решение може да е добро/правилно/навременно/адекватно, но може и да не е. Работите по реализацията на взетото решение може да са прецизни, т.е. следващи точно предначертаната линия, но може и да не са. Резултатът от тях може да е истинската реализация на желанието на взелия решението, но може и да не е. Решението „да замина“ не е достатъчна предпоставка, и още по-малко е „гаранция“, за заминаването ми. В България имаме нещо като култ, някаква безрезервна вяра към взелия решение, защото слагаме прекалено лесно знак за равенство между думите и делата. Днес откривам с удивление, че то е закодирано в езика ни!?...!

Взимането на едно решение на практика е дефиниране на една цел  („Реших да отида на планина, за да си почина”), като следствие и отговор на осъзнат проблем (прекомерната умора). После имаме действия по реализацията на решеното (самата почивка в планината) и, евентуалното, елиминиране на проблема (въстановяването на силите). Взетото решение е началото на един процес и е задължително условие за постигането на решението на основния проблем - което пък е краят на същия този процес. Първото е изказ на решителност и твърда воля за нещо, второто е реалното му постигане. Първото решение е нещо абстрактно, второто решение е жива реалност с конкретни физически измерения.

Дали не е спецификата на родния ни език причината да казваме толкова често, че някакво решение било „останало само на думи“? Дали не е тя в основата на честите ни разочарования  от нерешителни близки, колеги, шефове или лидери, или кахъренето, че „взимат кухи решения“? ...?! А доколко сами умеем да вземаме добри решения и да ги реализираме? Колко от нас са толкова решителни, колкото би им се искало. И колко от решителните са достатъчно силни, знаещи и можещи, за да постигнат решеното? ... Колко много въпроси само?!...

Аз мисля, че е време да решим да започнем да учим усърдно съвместно(!), за да можем с основание да се надяваме, че скоро ще започнем да проявяваме умело наученото, елиминирайки проблемите из основи. Понеже аз за себе си вече съм решил, ето малкия ми принос в този благотворен процес:  великолепната статия на холандеца Ари Де Гаус „Съвместно учене за по-добри решения” на български.

05.11.2010 г.

На български имаме думата решение – като продукт на размисъл. Казваме „Взех решение да замина.“ Но ползваме думата решение и като нещо, слагащо край на някакъв проблем: „Решението на проблема с градския трафик“. В първия случай става въпрос за английското decision, във втория за solution. На английски имаме съществена разлика между интелектуалния процес на вземане на решение, decision making, и фактическото елиминиране на проблема, solution, в резултат на поредица целенасочени действия. От момента на взимането на едно решение до момента на фактическото решаване на въпросния проблем минава време. И съществуването на първото далеч не е гаранция за второто.

На български без да искаме подразбираме, че взетото решение слага край на един проблем или отваря нови хоризонти, на английски не, защото едно взето решение може да е добро/правилно/навременно/адекватно, но може и да не е. Работите по реализацията на взетото решение може да са прецизни, т.е. следващи точно предначертаната линия, но може и да не са. Резултатът от тях може да е истинската реализация на желанието на взелия решението, но може и да не е. Решението „да замина“ не е достатъчна предпоставка, и още по-малко е „гаранция“, за заминаването ми. В България имаме нещо като култ, някаква безрезервна вяра към взелия решение, защото слагаме прекалено лесно знак за равенство между думите и делата. Днес откривам с удивление, че то е закодирано в езика ни!?...!

Взимането на едно решение на практика е дефиниране на една цел  („Реших да отида на планина, за да си почина”), като следствие и отговор на осъзнат проблем (прекомерната умора). После имаме действия по реализацията на решеното (самата почивка в планината) и, евентуалното, елиминиране на проблема (въстановяването на силите). Взетото решение е началото на един процес и задължително условие за постигането на решението на основния проблем - което пък е краят на същия този процес. Първото е изказ на решителност и твърда воля за нещо, второто е реалното му постигане. Първото решение е нещо абстрактно, второто решение е жива реалност с конкретни физически измерения.

Дали не е спецификата на родния ни език причината да казваме толкова често, че някакво решение било „останало само на думи“? Дали не е тя в основата на честите ни разочарования  от нерешителни близки, колеги, шефове или лидери, или кахъренето, че „взимат кухи решения“? ...?! А доколко сами умеем да вземаме добри решения и да ги реализираме? Колко от нас са толкова решителни, колкото би им се искало. И колко от решителните са достатъчно силни, знаещи и можещи, за да постигнат решеното? ... Колко много въпроси само?!...

Аз мисля, че е време да решим да започнем да учим усърдно съвместно(!), за да можем с основание да се надяваме, че скоро ще започнем да проявяваме умело наученото, елиминирайки проблемите из основи. Понеже аз за себе си вече съм решил, ето малкия ми принос в този благотворен процес:  великолепната статия на холандеца Ари Де Гаус „Съвместно учене за по-добри решения” на български.

05.11.2010 г.

Автор: Ари Де Гаус

Какво означава учене

 Щом чуем думата учене, веднага се сещаме за училище. Толкова много сме свикнали с мисълта, че със завършването на училище „спираме да учим и започваме да работим“, че говорим като за  различни етапи в живота ни. Дори в службата, във фирмата ученето е свързано неразривно с термина обучение (trayning), което предизвиква същата асоциация като училище, понеже го свързваме с усилията на някой „опитен“ да предаде опита си на други - „неопитни“ и с това най-накрая да напълни главите им. Това ли е учене?

Отговорът на този въпрос е по-ясен на английски, отколкото на холандски. На холандски, моят майчин език, ние имаме глагола leren, като на германски (lernen), и този глагол може да бъде употребяван в два случая: ученикът учи (leert, да говори френски), но и учителят учи (leert, ученика да говори френски). Такова двойно използване на глагола е възможно на холандски, но не и на английски. Английският език съвсем правилно отбелязва, че „да преподаваш“ и „да учиш“ са две доста различни неща. И не само. Множество изследвания са стигнали до извода, че ...

цялото в "Либерален преглед"

В http://bglog.net/BGLog/29636 ви разказах как при един случай се е стигнало до решение на проблем и системата е била преодоляна, въпреки неверието на близките ми.

Дали ще ни бъде полезно, ако всеки от нас разкаже по един, макар и малък случай, когато е успял сам или със съюзници да повлияе и да "прецака" системата срещу която всички роптаем?

Чести празник на всички българи!

Нека на този празник да помислим: