Докато премиерите, министрите от едно или друго правителство и депутатите от управляващата клика в България са израз на временно статукво, на конюнктурата и превеса на една или друга група от политическата мафия, за президента се предполага, че е наш символ. Той би следвало да олицетворява онова, което представляваме в своята същност, нашия идеал, представата ни за личност, която изразява най-доброто, на което сме способни.
В САЩ, в един тежък и мрачен период за американците, се появи Кенеди. Неговият идеализъм, усмивка, убедително слово и решителност тласнаха хората нагоре, към светлината. В зависимост от периода и духовните потребности на нацията, всяка държава търси своето въплъщение. Търси лицето, което може да вдъхновява, да буди вяра и сили, любов към Родината и решителност да се трудиш за нея. Той съсредоточва в личността си есенцията, сърцевината, Светая светих на една националност.  Ето защо е толкова важно държавният глава да бъде личност, която вдъхва възторг и уважение вътре в страната и вън от нея. Чистотата и добродетелите на тази личност трябва да са вън от всякакво съмнение, да будят уважение, гордост и респект, подобно на икона. Защото у един човек се съсредоточва мисията да бъде огледалото на народа си, да показва на света що за хора са тези, какъв е техният облик, дух, интелект и морал. Един президент трябва наистина да забрави пристрастия, сметки и политически интриги, защото принадлежи на цялата нация.
Нашият държавен глава се оказа странна, изпълнена с противоречиви послания личност. При него се установиха тъмно минало, доста мътно настояще и неясно бъдеще. Наистина ли  Първанов, президент вече втори мандат, е символ и огледало на нашата същност? Не ми се иска да вярвам, че е така, защото на това огледало липсва кристалната чистота и истинност. То е замъглено като че е от атрибутите на фокусник-шарлатанин, нащърбено е и криво. През него виждаме обезобразено лицето на българския дух. Лошото е, че и светът ни възприема с гротескни, чудовищно разкривени черти.
Нека положим нашия символ и президент под скалпела на честния и безпристрастен анализ. Нека се разходим из неговото минало и настояще , за да видим колко мрак и колко светлина има в същността му и да се запознаем с неговите пороци и добродетели.
Георги Седефчов Първанов е роден на 28.06.1957 г. в с. Сирищник, община Ковачевци, област Перник, но израства в съседното село Косача. По-късно родителите му се преместват в град Перник, където синът им завършва математическа гимназия.
Скромният му произход, кроткото и уважително поведение и милата усмивка, която и до ден днешен просълзява и затрогва стариците му помагат. Наред с това, младежът никак не е глупав.
През 1981 г. завършва история в СУ “Св. Климент Охридски”, а през 1988 г. защитава докторската си дисертация на една  носталгична за комунистите тема, “Димитър Благоев и българският национален проблем - 1879-1917 г.” В тази абсурдно политизирана и идеологизирана тема няма нищо странно. Хора като него да козируват на социалистическата идеология и да крякат в хармония с жабешкия хор на възхвала към Партията с главно “П”. Може би, в своето поприще на историк Първанов не е имал друг избор, ако не е бил готов да работи като учител по история в родното си село Сирищник или в с. Косача.
Идеологическата му лоялност и правоверност, а може би и първи стъпки в сътрудничеството на ДС били съответно възнаградени. Още през 1981 г., направо от студентската банка момчето постъпва да работи в Института по история на БКП като научен сътрудник. Той остава имунизиран от задължителна работа като селски педагог за три години, от усилия, конкурси и борби и завинаги се откъсва от прогресивния си селски произход в полза на БКП.
От 1989 г. става старши научен сътрудник, а през периода 1992- 1996 г. е директор на Центъра за исторически и политологически изследвания към ВС на БСП.
Политическата му кариера следва шеметно възходяща линия. От 1981 г. е член на БКП. Остава си такъв до избора му за президент през 2001 г.
През 1989 г. е сред учредителите на националистическата организация Общонароден комитет за защита на националните интереси, която на 04.01.1990 г. се обявява против формирането на ДПС и възстановяването на имената на българските турци. Този малък факт, не толкова широко известен,  легитимира Първанов в истинската му същност. Ако проследим последващите му действия и реакции във връзка с ДПС, ще се убедим, че човекът е праволинеен и принципен като хамелеон.
Кариерата на момчето от село Сирищник е направо шеметна. През 1994 г. е избран за член на Изпълнителното бюро на ВС на БСП. През 1996 г. става заместник председател на партията си, а от 1998 до 2001, когато е избран за президент, е неин председател. От 1994 г. Гоце е народен представител, без прекъсване.
На 19.01.2002 г. полага клетва като президент на Република България и тържествено обещава на сантименталните пенсионери, с чиито вот е избран, да бъде “социален президент”. От тази дата Седефчов влиза в най-висшата лига на политическия живот.
Както виждате, до този момент биографията му не разкрива петна и тъмни сенки. Вярно е, че пред нас се очертава лика на един напорист кариерист, който от социалистическо време се е научил да се катери нагоре и нагоре, дори ако трябва да пълзи. Научил се е да се бори за самоизявата и напредъка с лакти, нокти и зъби.
Само че, подобно на луната, биографията на президента има и своята “обратна”, “тъмна страна”. Или, ако се изразим като един от героите в “Туин Пийкс”, “Совите не са това, което са”.
По време на първия си мандат като президент, на въпрос на журналистка от водеща българска телевизия дали е бил агент на Държавна сигурност Георги Седефчов отговаря категорично “НЕ”. Това е първата лъжа на президента по въпроса. Но на лъжата краката са къси. През 2006 г. след дългогодишно мълчание, тъй като разсекретяването на досиетата предстои, Първанов съобщава, че в архива на ДС съществува папка с псевдоним “Гоце” за него, но тя била съставена без неговото знание и участие. На 19.07.2007 г. Комисията по досиетата установява официално неговата принадлежност към ДС в периода 1989-1993 г. Става ясно, че изрично е изразил желание да сътрудничи. В предизборната му кампания за втори мандат той декларира, че не е знаел, че работи за тайните служби. Дори и хванат по бели гащи президентът не се предава и говори как сътрудничил само като историк, добре подготвен по македонския въпрос във връзка с написването на определена историческа творба. Да, но досието му съществува няколко години след тази мисия, която самият той определя като много патриотична и благородна. Наред с това, от досието му липсват страници, което буди въпроси все с неприятни евентуални отговори.
Когато се анализират такива факти, мнозина се нахвърлят върху автора, че трябва да спрем да се ровим в миналото, че историите с тия досиета трябва да бъдат забравени, че тогава такова е било времето и т.н. и т.н. Миналото, обаче, хвърля дълги сенки. Това минало свързва Първанов със “светли” личности като Меди Доганов, Румен Петков и други подобни апостоли на неосоциализма, по-лош от най-вълчия капитализъм, които разграбват, озлочестяват и погубват клетото ни отечество.
Но дори да признаем, че Гоцето не е такъв, че той е бил агент от друг тип, добричък и родолюбив, това някак не кореспондира с топлите му чувства към Доган и Петков. Но да оставим и това.
Проблемът, който ме тревожи е, че президентът ни, нашият символ и огледало е направо патологичен лъжец! Нека проследим хронологично лъжата му:
2002 - Не съм бил агент!
2006 - Води ми се досие, без да зная това.
2007 - Да, бях агент, но с патриотични задачи.
Бива ли президентът да е лъжльо, който се изправя пред лицето на целия народ и твърди неистини не веднъж, а три пъти, като всеки път ни сервира различна версия. И тези лъжи не са свързани със семейни проблеми и личен живот, което донякъде би било разбираемо, а с факти, важни за избора му, които неговите избиратели и данъкоплатците имат всяко право да узнаят. Защо Седефчов не си подаде оставката веднага, след като беше уличен в измама или поне не постъпи като Георги Коритаров и не се изповяда и извини на нацията? А Коритаров не е лъгал, а само мълчал за агентурното си минало. При Гоцето нямаше извинение, неудобство или дори капчица срам.   
Впрочем, навикът да се лъже прилича на лошия дъх. Човек не може да се отърве от него.
На 05.03.2008 г., няколко дни след пожара във влака София- Кардам, който потопи в скръб и страдание толкова български семейства, в регионалния вестник “Струма” излезе информация, че на 01.03., време на траур, президентът бил в околностите на Симитли, заедно със специално организирана от него ловна дружинка. В отговор на официалното запитване, верен на навика си да се разминава с истината, Гоцето първоначално отрича да е бил изобщо на това място. После, когато лъжата става прозрачна, президентството уточнява, че е бил там, но не на лов. Депутатът от БСП Стоян Проданов признава, че самият той е бил на ловна хайка в Симитли и отказва да отговори на въпроса бил ли е там и президентът. Очевидно, човекът просто не е дотам непочтен и му е неудобно да лъже, докато Гоцето няма такива деликатни скрупули. Работата е там, че нашият държавен глава на 01.03.2008 г. е не само грубиян, несъпричастен към мъката на хората и нормите на траура, а и бракониер, тъй като според Правилника за прилагане на Закона за лова, организирането на хайка за вълци е забранено в периода от 01.02. до 30.09. Какво да се прави… Гоце е последовател на славните родни традиции, чиито основи са положени от Кубадински и Тато в доброто старо време. Нека си спомним и за скандала, станал в една от бившите съветски републики, където Гоце с незаконен обстрел убива рядък планински козел, архари, защитен в червената книга на изчезващите видове.
Дотук си поговорихме за морала на човека, който няма кристалния огледален блясък на чистата съвест. Случвало се е, обаче, хора безскрупулни и цинични да се окажат мъдри политици и да допринесат полза на държавата, която ръководят. Да не би пък случаят с Гоце да е точно такъв? Нека направим кратък анализ на някои негови действия във вътрешната и външна политика на страната.
Във външната политика Гоцето следва вечните и неизменни социалистически традиции и тича в Москва при всеки удобен повод, подобно на васал, оказващ почит на сеньора си. Той доведе с много усилия до енергийното ни обвързване към Русия, а сега хленчи за необходимост от енергийна независимост на България. Прилича на баща дал момата в леглото на прелъстителя, който после надава вопли, че не била девствена. Когато алтернативния църковен синод осъди страната ни в Страсбург, президентът хукна да се кланя на новия руски патриарх Кирил II да съдейства за обединението на църквата. Визитите му на изток десетократно надвишават тия на запад. Той е доктор хонорис кауза на университетите в Армения и Азърбайджан. Непосредствено преди влизането на България в НАТО е правил изявление, че трябва това да стане със съгласието и посредничеството на Русия. Всъщност, абсурдът иде от това, че човекът е президент на държава, която членува в структури и алианси, отстояващи западните демократични ценности и действията му сигурно водят често до вдигнати вежди и цивилизовано удивление у дипломатите.
Още преди да встъпи в длъжност като президент, през 1999 г. Гоцето гласува против резолюция, която позволява на НАТО да влиза в българското въздушно пространство. В сръбската преса се появява писмо до Милошевич, в което приобщаването на България към НАТО е назовано “авантюристично решение, което създава предпоставки за застрашаване на националната сигурност на страната.”
През 2000 г. той прави изявление, че трябва да се отчете мнението на Русия за приемането на България в НАТО.
Вътрешната политика на Гоцето се отличава с не по-малко действия, които тласкат страната към загуби, лош международен авторитет и кризи.
В края на 2002 година, въпреки протестите на 18 религиозни и неправителствени организации, подписва приетия от Народното събрание Закон за вероизповеданията, в който Българската православна църква е определена като представител на традиционното вероизповедание. Целта на закона е да съдейства за преодоляването на разкола в Църквата в полза на патриарх Максим. Прилагането на този закон, илюстриращ недопустимата по конституция намеса на държавната власт в религиозните работи, довежда до насилствено извеждане на православни свещеници от храмовете им през нощта на 20 срещу 21.07.2004 година.
Резултатът за България е печален, защото през 2009 година Европейският съд по правата на човека в Страсбург отсъжда в полза на синода на Инокентий. България губи огромна сума, която е дължимо обезщетение. Вместо да търси начин за преодоляване на недопустимия гаф, Гоцето нагло заявява: "От решението на съда в Страсбург не произтича автоматично едно или друго задължение на българското правителство". Можете добре да си представите как се отразяват такива действия и изявления върху международния авторитет на страната ни!
С всяко свое действие Гоцето се очертава като все по-безскрупулна личност. Интересно как се получава това, но шеф на ДАНС, на Главна прокуратура и на Върховния касационен съд се оказват бивши съветници на президента. При това положение, кой би могъл да упражни контрол върху действията му?!
В доклад на специалната комисия на ООН, сформирана да разследва машинации по програмата “Петрол срещу храни”, БСП, чийто председател през 1998 година е бил Седефчов, е уличена във вземане на подкупи от режима на Саддам Хюсеин от самата партия и близки до нея фирми. Естествено, Гоце отрича ръководството на БСП да е вземало такива средства, верен на навика си да отрича неизгодни за себе си истини. И ето тук идва на помощ “съветника”. Българската главна прокуратура отказва да предприеме действия и разследване по сигнала на авторитетната международна организация. Нали Главният прокурор, Борис Велчев, е президентски съветник.
Единствената сила, която би могла да заяви горчиви истини за държавния глава, е свободната преса. Само че, в случая, и тя не се оказва чак толкова свободна…
На 08.10.2006г., по време на президентската избирателна кампания в предаването “В десетката” по БТВ журналистът Иво Инджев съобщава, че получил анонимни електронни писма, в които се твърди, че Гоцето притежава мезонет на стойност 100000 евро на централен булевард в София, подарен му от наградения от него с орден оръжеен търговец, Петър Манджурков. Обявяват информацията за клевета и Инджев напуска “доброволно” БТВ. Според него, върху телевизията е оказан натиск, а той самият, всъщност е уволнен заради президента. Едно типично политическо уволнение. Комисията по етика в електронните медии, сезирана по случая от българска медийна коалиция, излиза с решение, че журналистът е спазил напълно изискванията на етичния кодекс на българските медии. Журналистите призовават Гоцето да се застъпи, но той отговаря, че не се меси в работата на една частна медия. Дали след тази история журналистите ще имат вече смелостта да обрисуват истинския му лик? Ако беше чист, защо той не извади просто документ от Агенцията по вписванията в София какви имоти притежава? Това би станало за по- малко от час. Защо не беше поканен Маджурков да декларира, че не е правил подобен подарък на президента? Мисля, че има въпроси, които съдържат в себе си и единствения логичен отговор. Точно държавният глава, който трябва да брани ценностите на демокрацията, включително свободата на словото, става причина да бъде изгубен за зрителите един добър журналист и да се всели атмосферата на страх и мълчание.
Не по-чистоплътен е Гоцето в другите свои функции като упражняването на правото на помилване и назначаване на дипломатически представители.
През 2006 година държавният глава подписва указ, с който назначава бившият главен прокурор Никола Филчев за посланик в Казахстан. По този начин прекъсва развитието на дело, в което към бившия прокурор са отправени обвинения в убийство. Въпреки последвалите оскърбителни и непристойни скандали, изразяващи се в това, че посланикът се крие в България и не изпълнява задълженията си, че по Българското национално радио са излъчени псувните му по адрес на интевюиращ журналист, Гоцето не предприема никакви действия за прекратяване на мандата му и Филчев продължава да се подвизава като посланик. Това не е единственият случай, при който се позори клетата ни Родина.
В деня, когато окончателната присъда на Цветелин Кънчев за побой и изнудване е потвърдена, на 14.11.2001 г. като лидер на Ромската организация Евророма, той дава подкрепата си на президентските избори на Гоце. В открито писмо съдия Нели Куцкова го укорява, че приема подкрепата на един престъпник. Въпреки позорните обстоятелства, станали известни, през април 2005 година президенството помилва Цветелин Кънчев.
Всички тези постъпки, макар и срамни и неприятни сами по себе си, са дреболии в сравнение с основните грехове на Гоцето в служба на тъмните сили, извели го до върха.
Той е основната причина да ни се стовари на главите “прекрасното” управление на тройната коалиция.
След като се провалят два мандата за съставянето на правителство, президентът използва третия мандат, за да го връчи на ДПС, третата партия по брой на избраните депутати. Така героят става инициатор и вдъхновител на сегашното управление, разсипало страната ни.
Изобщо, чувствата му към ДПС се оказват странно нежни. Гоцето е много близък с Меди Доганов, когото награди с орден най-висока степен. Граждани от Кърджали са ми писали, че портретът на президента е окачен в повечето кабинети на чиновници, назначени от квотата на движението. Той е наградил с хиляди евро лауреати на конкурс за художници, организиран от Алберт Хавальов, разследван за източване на ДДС в размер на 638761,66 лева. Същата персона е от антуража на Доган и се води като собственик на един от сараите му в село Рибарица. Известен е с прозвището “домакинът на Доган”. Какво да се прави? Изглежда, някогашните агенти на ДС са членове на много специално братство и се държат заедно при всички обстоятелства. Мисля си, обаче, че пламенният патриотизъм и патос на гражданин и историк, демонстриран в много речи на президента е чиста проба бутафорно лицемерие. Едва ли човек, който дори малко милее за страната ни би влизал в толкова приятелски взаимоотношения с престъпник и предател като Ахмед Доган.
Друг негов любим авер се оказа Румен Петков, който за мнозина е Дон Корлеоне на родната нашенска мафия. През 2008 година, след разкриването на връзките с престъпността по най-високите етажи на МВР и обвинението срещу Румен Петков, първоначално Гоцето заявява, че в президенството не е постъпила информация по случая и че той бил целенасочено изолиран. Няколко дни по-късно, обаче, излиза с изявление, че Румен Петков можел да реформира системата и че проблемът бил в липсата на доверие в МВР от страна на обществото. Това става ден преди да бъде разстрелян  Георги Стоев (на 07.04. 2008 г.). Седмица преди това в “Сеизмограф” писателят  е обвинил Петков във връзки с престъпния свят. Ето какви са съратниците и другарите на Гоцето, нашето криво огледало!
Не забравяйте едно! Този човек държи в ръцете си националната сигурност на България. Представяте ли си колко разчитат на нас Европа и съюзниците ни в НАТО? Дали ще имат търпението да ни чакат да тръгнем най-после по демократичния път?
Бих искала да обобщя с няколко думи тъжната картина. Чрез президента ни, както и чрез правителството на власт са все ония тъмни и мракобесни сили, пръкнали се от бившата Държавна сигурност. ДС е жива! Чрез нейните манипулации на власт са хора от структурите й, слуги на интересите на чужда държава, кукловоди на мафията. Как да градим международен авторитет? Неслучайно един висш дипломат изпусна нервите си и направи изявление, че България е Троянският кон на Европа. Срамно е емблематична фигура като държавния глава да е тясно свързана с тия структури, със силите на мрака. Срамно и страшно!
Мнозина будни и съвестни граждани виждат какво става. Виждат и не мълчат, но никой не ги чува.
Пламен Асенов казва: “Не намерих едно негово действие, дума или позиция, която да е донесла истинска полза на страната”.
Илия Илиев рисува следния словесен портрет на президента: “Въжеиграч, политически безгръбначен субект, способен в името на личния си интерес да заобиколи или прескочи всякакви уставни или нравствени ограничения.”
Млади хора говорят за тениски с надпис: “Това не е моят президент!”
Гоцето, обаче, е по-жилав и устойчив и от хлебарка. Злото е винаги такова.
Все пак, искам и аз да присъединя своя глас към всички, които имат достойнство, чувство за чест и здрав разум, които милеят за Родината: Освестете се, хора! Огледалото е криво и нечисто. Заради образа на президента ни, светът гледа на нас като на тъмни субекти и диви варвари. Елате на себе си. Нека си изберем чисто, кристално, истинско огледало, за да може да гледаме децата си в очите без срам!
Паула Лайт - http://litagentbg.blogspot.com

Христос възкресе! Той възкръсва отново и отново в съзнанията и душите ни с всяка напъпила пролет. Всяка година обърканото и нещастно човечество си спомня за неугасващия благодатен огън, за светлината, която струи от Оня, който умря за нас.
Но спомня ли си някой как се полага началото на всичко това? Човек се ражда в кръв, слуз и болка и първият му зов към света е плач. Синът Божи е възкръснал след агонията на кръстното разпятие, след мрак, жестокост и страдание. И онези, за които е умрял, крещели в хор: “Разпни го!”. После - мрака на зазиданата гробница и сълзите на трите любящи жени. После - ослепителна светлина и Ангел Господен, възвестяващ Светото Възкресение. От онази тъмна и страшна нощ бликва най-благодатният огън, който, вече над две хиляди години, ни свети в тъмата. Всяка пролет, заедно с Възкръсналия, ликуваме в победата над смъртта, студа и мрака.
Но, докато се тъпчем с печени агнета и шарим яйца в цвета на кръвта Му, докато режем марули и пием бира, спомняме ли си защо умря Той? Защо Синът Божи измина своята Голгота, изпи горчивата чаша и бе разпнат? Защо самата Светлина позволи да бъде изтезавана от мрака? За нас, заради нас, в името на най-възвишената любов, непостижима и неразбираема за човешко същество.
Затова, в Неговото светло име, нека позволим за миг неугасващият огън да заслепи неоновите ни реклами, а оня тих, благ глас да заглуши телевизионните брътвежи на глупавата ни суета.
Две хиляди години са нищо пред вечността. Сякаш е изминал един кратък миг… Ако сега Той реши да се върне сред нас и да стъпи на наша земя, ще приеме ли, че не е умрял напразно?
Той е вървял, прост и любящ, сред рибари, митари и блудници, а нашият “елит” гнусливо се мръщи пред изстрадалия лик на своя народ.
Той е проповядвал бедност, скромност и простота. Би ли приел с усмивка палатите и хотелите, издигнати сред стенанията на гладните?
Той е помогнал на самарянката. Помагаме ли ние на своите братя и сестри роми и турци? Обичаме ли хората от другите етноси така, както обичаме себе си?
Той е прогонил от един нещастник бесовете. Би ли успял да прогони беса на нашата алчност, завист и омраза?
Той е изхвърлил с бича си търгашите от предверието на храма. Не се ли перчат те сега вътре, в Светая Светих на самия храм?
Не, ако сега Той дойдеше тук, при нас, бялата Му дреха би заслепила гузните ни лица, а суетните клоуни трудно биха понесли кроткия, любящ пламък на благите му очи. Подобно на Великия инквизитор, нашите управници биха бръщолевили: “Върви си, върви си! Иначе ще трябва да те разпнем отново!”
Христос възкресе! Босите му нозе очертаха пътека от кръв и светлина към хълма Голгота. Може ли тази пътека да се следва с подковани ботуши или с мокасини марка “Гучи”? Ние оставаме долу, в подножието, в плен на своите страсти и грехове.
Но нека се опитаме да сторим така, че Той да повярва, че не е бил разпнат напразно. Нека поне през този ден, през тази седмица, през тази година да махнем резетата от душите си и да позволим  на Светлината да влезе. Нека да си простим, да се обичаме, да гледаме не към чековите си книжки, а към звездите, да чувстваме не с търбусите, а със сърцата си! Нека не забравяме светлия небесен път и накъде води той. Нека разгоним търгашите от националния си Храм и да заживеем по Неговата светла повеля!
Нека Го възкресим отново в сърцата си!
Паула Лайт.

    Когато обрисувах пред вас образите на няколко посредствени, продажни и абсурдни политици, пипалата на чиито господари са обхванали като октопод изнемощялата снага на клетата ни Родина, не можех да не си задам въпроса защо позволяваме да се случва всичко това. Предполагам, че в целия свят има корист, корупция и безпардонна алчност, но не се стига до такива гротескни и трагични резултати. В други страни, на други места, при най-малкото основателно подозрение в нечисти дела или дори при грешки, довели до някакъв неприятен резултат, държавниците са склонни да си подават оставката, а обществената непримиримост дава възможност на виновните да се подири сметка с цялата строгост на закона. Защо у нас не се получава така? Защо висшите чиновници или магистрати, дори когато са хванати по бели гащи, реагират със спокойно безсрамие, без следа от неудобство или страх? Имаме обичая да признаваме, когато разговаряме помежду си, че в България на никого от високите етажи на властта не е потърсена отговорност за кражба, неизгодна за данъкоплатците сделка, загуба, поради международни санкции или престъпна небрежност? Страдат само така наречените “бушони”, дребни риби, поставени на позиции в средния ешалон на управлението, специално за да обършат пешкира, когато много се размирише. Тук, върху нашата “земя като една човешка длан” ненаситният паяк на политическата мафия тъче своята паяжина, необезпокояван от никого, а ние бръмчим в глухо недоволство като страхливи мухи, на които никой не обръща внимание. Защо?! Добре, ще ви отговоря защо е така, дори и отговорът ми никак да не ви хареса. Причината е в нашия национален комплекс за малоценност, който неуморно и безумно, от десетилетия и дори от столетия сме успели да си изградим сами. Не забелязвате ли как се самонавиваме, че не сме нормален народ и нормална държава, че от нас нищо не става? Сутрин, обед и вечер повтаряме отново и отново, че сме апатични, страхливци, овце, завистници, дребни души, хора, обречени на неуспех и провал. Ще ви кажа като окултист, че с тази наша нагласа успяваме да задействаме механизма на една ужасна автохипноза и наистина да се превърнем в народ от безпомощни зомбита.
    Ние, хората, освен материя носим и енергия, която е една могъща сила. Проблемът е в това, че сами не вярваме в тази сила, не я управляваме съзнателно, оставяме я да действа стихийно и тя се превръща, вместо в градивен импулс, както би трябвало да бъде, в разрушителна и гибелна отрова.
    Някога в една европейска държава направили следния психологически експеримент: Подбрали избирателна извадка от образовани, разумни и кадърни хора, на средно или над средно ниво в професионалната си кариера, с добри и щастливи семейства. В продължение на един месец, всяка вечер в приблизително едно и също време по телефона им се обаждал непознат глас и им съскал, че са тъпи и некадърни, че май не са съвсем нормални психически, че не заслужават постовете, които заемат, че са недостойни за брачните си партньори. Всичко това било изразявано с груби, често вулгарни изрази. След изтичането на експерименталния срок, над 90 % страдали от тежка депресия, повече от половината били подали молба да напуснат работните си места или наистина били започнали да вършат задълженията си много лошо и също толкова имали семейни проблеми. Внушението и самовнушението са велика сила, която може да бъде градивна или разрушителна. Мислите, които излъчваме, не са някаква абстракция, а енергия, която може да има могъща власт.  Ако сто, хиляда или милион хора излъчват отчаяние, апатия, безверие, примесени с омраза, завист, дребнаво недоволство, знаете ли какви мислоформи ще се отделят? Може би, техните миазми ще са по-лоши и от оформения като гъба облак след ядрена реакция. Защото от облъчване, бойни отровни вещества и други физически вредни субстанции все пак можем да се защитим с противогази, в бетонни бункери или окопи, със скафандри и други защитни облекла, а от негативната психическа енергия няма защита. Тя поразява жестоко и масово, убива самия живец и дух на нацията. Не знам дали тия, които имат за интерес да въртят игрите си сред покорно, инертно и неорганизирано стадо, са действали умишлено през годините или са напипали пътя и начина да ни обезвредят инстинктивно, но добре са си свършили работата. Днес смелостта, единството, солидарността и взаимното разбиране са нетипични за нас. Първо, всеки мрази всеки. Столичани ненавиждат “тъпите провинциалисти”, а хората от провинцията “наглите софийски шопи”. Хората на физическия труд мразят интелигенцията “с меките бели ръце, без мазоли”, а интелигенцията - хората, които се трудят с ръцете си, “примитивни чалгаджии и бачкатори”.  Всеки етнос ненавижда другия - българи, турци, роми, евреи. Вътре във всяка прослойка също кипят страсти на взаимна непоносимост и омраза - личните лекари мразят болничните специалисти и обратно, млекопроизводители и тютюнопроизводители се ненавиждат, двата църковни синода си скубят алегорично, а понякога и буквално брадите, пенсионерите трудно търпят работещите, а те се дразнят, че трябва да хранят армия пенсионери и т.н. и т.н. Списъкът е безкраен. И как няма да се чувстваме безпомощни, парализирани и осакатени? Как няма, при спор и беседа, отчаяно да махнем с ръка и да си говорим, че всичко е изгубено, че България никога няма да се оправи, че всички са маскари, че от нас нищо не става, че… Стига!! Опомнете се!! Продължим ли в този дух, наистина ще подпечатаме историческата си присъда и сами ще се зазидаме в гробница. Защото негативната енергия действа и мислите творят форми, а те се претворяват в дела. Ако държите да ни бъде и да оцелеем като народ, трябва коренно да променим отношението си към самите себе си. И то веднага.
    България все още може да бъде спасена. Хората й не са стадо, пълно с мърша, безволеви и тъпи страхливци, а достойни човешки същества, които са способни да постигнат чудеса. Стига да повярват в себе си и в другите до себе си. Стига да се сплотят като общност. Ще ви разкажа за един прост, но много ефектен магически ритуал: Магията на сигилите.
     Какво представлява един сигил? Това е магически символ, създаден условно за да изразява определена идея, желание или намерение. Той се зарежда с волята и мисловната енергия на този или тези, които вярват в него и така от една проста рисунка или знаково изражение се превръща в могъщ талисман. Този талисман, обаче, действа само по отношение на тия, които искрено са убедени в силата му. Като прост пример ще ви разкажа как една моя позната победи наднорменото си тегло с помощта на сигил. Тъй като я посъветвах за този експеримент, много се гордея с резултатите. И така, жената от девойка имаше някакви проблеми с обмяната на веществата и беше ужасно, отблъскващо дебела. Въпреки правилните си черти, стана жертва на ужасното туловище, което носеше и така и си остана сама, докато връстниците й свиваха гнезда и създаваха семейства. Накрая прие да извърши експеримента в няколко фази, към който я насочих. В първата фаза за около седмица всяка вечер сядаше и твърдо си повтаряше на глас намерението си да отслабне и вярата си, че ще постигне този магически резултат. После сама си изработи сигил. Тъй като рисуваше добре, избра той да е в образи, въпреки че можеше да предпочете и словесен израз. Нарисува себе си първо като бъчва, а после - слаба и издължена във фигурата. После около месец медитираше върху този образ и си представяше как ще постигне лесно резултата, защото вярва в магията на сигила. Накрая изгори картона със символа, нарисуван от самата нея и се опита да забрави за стореното на съзнателно ниво. Колкото повече се опитваше, толкова по-дълбоко в самата й същност потъваше представата за извършения акт. Така всички нейни усилия останаха в подсъзнанието, където учудващо дълбоко започнаха действието си. Тя сподели, че напоследък няма такъв апетит, въпреки че не се чувства болна. Изпълни се някак с енергия и започна да се движи повече. Около осем месеца по-късно действително отслабна и стана такава хубавица, че се чудя дали не й трябва сигил против прекалената суетност и самомнение.
    Историята, която ви разказах, е свързана с магическия акт и сигила само на един човек. А  представяте ли си какви чудеса могат да сътворят сигилите на цели народи, тълпи, групи от хора? За да добиете поне малка представа, ще ви кажа, че Светият кръст е сигил. Погледнато буквално, това е просто един уред за изтезание, върху който са измъчвали тялото на Иисус Христос. Вярата в Сина Божи и спасението, обаче, пълната увереност във възкресението са превърнали един някога обикновен и дори отблъскващ предмет в свещен символ, който наистина твори чудеса. Сигили са и свастиката, петолъчката, иконите, полумесецът. И всеки от тези символи става могъщ в доброто или злото, защото се зарежда с енергията на хилядите, вярващи в него. Да, човекът е магическо същество, а много човеци, обединени от една вяра и една цел, могат да сътворят неизказани подвизи!
    Нека всеки от нас избере сигил, който олицетворява Родината - знамето, герба, просто една карта на България , картина от изконно български художник като Майстора или портрета на достоен и тачен от всички човек като Васил Левски. Ако всеки ден се вглеждате в този символ и си повтаряте с пълна увереност: “България ще бъде спасена! Ние сме велик народ! Ще изгоним негодниците и отново ще поемем напред!” или подобни думи с искрена вяра, любов, сигурност, тази колективна енергия ще започне да руши натрупаната отровна атмосфера и постепенно, да променя хода на събитията.
    Вероятно се питате как да се въздейства на негодниците, които докараха страната ни дотук? Преди всичко, не с омраза! Омразата трови душата на оня, който я изпитва и разрушава силата му. Трябва да се изпитва спокойна решимост, че този човек е време да спре да вреди, че е време да понесе последиците от деянията си, съобразно Божията и човешка справедливост. Спомнете си за поемата “Грамада”. Там народът е намерил великолепен начин да изрази своята сурова присъда: без насилие, без кръв, без зло или черна магия. Просто всеки е взел едно малко камъче и го е поставил пред прага на злодея. Издигнала се грамада. Знаете как колективната енергия на хората е подействала на виновния! Защо не постави всеки един каменен къс пред нечии сараи или, да речем, пред сградата на Министерския съвет? Или пък, по време на протестен митинг или шествие, всеки да си носи и да остави по едно ма…алко камъче. Това не е насилие, нито престъпление. Когато оставя камъка, не е зле човек да си мисли: “Проклет да си! Върви си! Спри да издевателстваш над народа си! Иди си с мир!”. Кристалите и материята на минерала ще се погрижат за останалото. Никак не бих се учудила, ако след няколко месеца има определени ефекти, които няма да наранят никого физически.
    Но не това е най-важно. Най-важно е да станете единни, да се обичате, да сподавите дребните заяждания и злоба! Тогава вярвам, че за България все още има надежда!
Паула Лайт

Не смятах да пиша това продължение. Знам, че Ахмед Доган отдавна се е простил с всичко човешко и за него думата съвест би прозвучала по-неразбираемо и екзотично от словата, изписани в древен ръкопис. Решението ми беше променено от някои читателски коментари. Хората изразиха мнение, че ставам жертва на лична омраза и че прекалявам по отношение на този нашенски политик. Искам да заявя най-категорично, че грешат. Не мразя Ахмед повече, отколкото бих мразила троскота в моята градина или листните въшки. Това са създания, които вредят, тровят и задушават и тяхната същност просто трябва да бъде изкоренена и унищожена. Това е необходимост и няма нищо общо с любовта или омразата. Необходимост е и да проветрим добре своята най-нова история, защото от спотаени истини, от недомлъвки или половинчати намеци е заприличала на воняща гробница на доброто, светлината и демокрацията. Истината трябва да бъде казана, не, ИЗКРЕЩЯВАНА на висок глас. Трябва всеки да чуе, че царят има магарешки уши. Тя, голата, неукрасена истина е нужна и на живите и на мъртвите, защото общество без справедливост и нравствени присъди е обречено на гибел. Затова искам да ви разкажа една много страшна приказка, приказка с двама герои - чер и бял, приказка за двама младежи, единият от които сега е по върховете на властта и се зове Ахмед Доган, а другият… другият се е казвал Марио и сега е в гроба, откъдето вече близо двадесет години напразно чака справедливост. Затворете очи и тръгнете с мен назад, към миналото. Годината е 1977, а мястото на действието град Шумен.
    През 1976 година Ахмед Доган, който тогава се е представял като “Меди Доганов”, след пламенните си комсомолски изяви в казармата и след цялото си лакейско усърдие най-после намира своя трамплин, който ще го изведе вън от редиците на прогресивната работническа класа и влиза, по своя молба и с голямо желание, в Държавна сигурност. Благоприятният резултат в неговата кариера не закъснява и същата година става студент по българска филология във Висшия педагогически институт (ВПИ) - Шумен. Дали действията, за които ще разкажа, са били резултат на една от първите бойни задачи на агента или са се породили от престараването на слуга, който се чуди как да угодничи на господаря си, не знам. Допускам по-скоро първото, защото още в ония години се е подготвяла основата за ония грозни действия на античовешко и антисоциално насилие, наречени “Възродителен процес”.
    Ахмед заговорил на ляво и на дясно как иска да научи повече за корените на населението от своя край и за това какъв е произходът му. Заедно с един художник от своето село, вдъхновен от “патриотичен трепет и плам”, героят започнал разкопки в стари турски гробища и проглушил ушите на всеки, който е бил готов да го слуша, как сред тленните останки на покойните е имало скрити кръстчета и други християнски символи. Целта била ясна. Да се доведе до съзнанието на хората идеята, че в оня край всъщност няма етнически турци, че евентуалното им преименуване и “връщане” към християнското самосъзнание би възстановило историческата справедливост и не би представлявало насилие над вярата и етноса.
    Това, че Доганов е действал с агентурна задача става ясно и от факта, че Шуменски всекидневник няколко пъти е отразявал резултати от тия прословути разкопки на младежа, който търси “истината” за историческия си корен.
     В кръжока по старобългарски език Ахмед се запознал  с Марио и станали не само колеги, а и приятели. Марио бил изключително интелигентен и чист млад мъж. В ония години ходел с дълга коса и брада и приличал малко на Иисус, както го представят в историческите филми. За жалост, подобно на много учени и интелектуалци, бил твърде чистосърдечен и невеж за подлостта, тарикатлъците и лицемерието, които са част от реалния живот. Затова искрено вярвал на своя колега Ахмед и споделял неговите вълнения от “откритията”. Така и не забравил станалото в ония времена, което по-късно го обрекло на гибел.
    Изтекли много години. Докато, под крилото на Държавна сигурност Доган се преместил в София и продължил да гради престижна академична кариера, Марио стигнал до там, докъдето в България може да се добере твърде талантлив, но без връзки, без подходящи роднини и без агентурна биография млад човек. Станал асистент и преподавател в Шуменския университет, правоприемник на някогашния ВПИ - Шумен. От 1990 година, той все по-слисано и възмутено започнал да следи политическата кариера на някогашния си колега, който сега стигал до самите върхове, залагайки на етническата карта. Нали бил чувал лично как същият този човек твърдял, че коренът и произходът на цялото етническо малцинство в оня край е български?! Клетият наивник не разбирал, че в случая с Ахмед интересът клати феса. Докато през 1976 г. за него и за господарите му от ДС било изгодно да размахва нашенски калпак, сега вече ония, които го били вербували искали агент и манипулатор сред етническите турци, тоест, очаквали от него вече да размахва фес. Така Доган набързо се предрешил като смел борец за правата и свободите на малцинствата и всеки свидетел на предишните му роли ставал неудобен… Не приемайки политическата и човешка позиция на Меди Доганов, Марио написал няколко материала срещу бившия си състудент и колега от кръжока по старобългарски. Не разбирал ли младият асистент с кого си има работа? Може би, е трябвало да си спомни за оня диалог във “Време разделно”, в който Манол говори за поганците. За съществата - безродници без душа, без съвест, без чувство за дълг, без любов, които обитават тъмната бездна на проклятието и предателството. Кой знае дали е разбрал напълно, че става дума не за човек, а за демон? Едва ли, тъй като писал няколко писма на Доган в опит да събуди “съвестта му”. Ала мисля, че дори и да е разбирал пак не би се спрял, защото съществуват хора, за които изричането на истината на висок глас е по-важно от всичко друго на света. Марио е бил един от тия хора. Затова, продължил да си спомня миналото и да подготвя изобличаването на Доган.
    Няколко месеца преди смъртта си, споделил с няколко души, които още са живи и помнят, че Ахмед му изпратил хора, които го предупредили да “не се занимава с глупости, та да не стане някоя беля…” Има личности, които при подобни обстоятелства биха замлъкнали, защото заплахата била повече от явна. Това не се случило при асистента. Подразнен от заплахите, той ревностно се захванал да събира доказателства за онова, което се случило през 70-те години на миналия век. Споделил с учудване и тревога със свои близки, че в перфектно подредените периодични издания на Шуменските всекидневници в читалищата липсват броеве и то точно онези броеве, в които Ахмед Доган е публикувал материали за търсенето на своите корени. Не се отказал от усилията си. Само споменал, че работата му малко се усложнява. Разговарях с човек, който ми сподели, че очаквал Марио да му гостува на определена дата, но не се появил. Малко след това, този негов приятел с ужас прочел в “168 часа”, че Шуменски асистент се самоубил във вилата си в село Стойките, Смоленско. “Самоубийството” било извършено с автомат Калашников, а на местопроизшествието били открити следи от седем изстрела (?!). Правете си изводите сами. Не е трудно да се стигне до заключението. Разбира се, уверена съм, че Доган няма нищо общо с изпълнението на кървавото деяние, което само луд би нарекъл самоубийство. Уверена съм също, че в деня и часа на настъпване на смъртта се е намирал на стотици километри от мястото, с желязно алиби, по-невинен от агънце. Убийците са сред неговите ортаци в ДС, за които било крайно неудобно да се поолющи позлатата от ореола на Ахмед на борец и мъченик за каузата на етническите турци. Нали чрез него, чрез тази удобна маша те успявали и успяват и до днес да държат в ръка коза на етническите взаимоотношения и  да цакат всички останали с аргумента за запазване на гражданския мир? Докато Доган не се махне от политическия живот на страната, тъмни, ретроградни обществени кръгове ще държат в ръцете си парламентарното мнозинство.
    Ето заради такива конюнктурни игри и подли сметки си е отишъл от този свят един прекрасен човек, чийто единствен грях е, че настоявал да се тури край на политическото лицемерие и да се чуе истината. Той не само е мъртъв, а и заклеймен и опозорен като самоубиец. Всеки самоубиец е малодушен и жалък страхливец, който бяга от житейските предизвикателства. Марио е бил смел и чист мъж и не е посегнал на себе си! Виждам хубавата му и малко тъжна усмивка, лицето му, осветено от най-прекрасния човешки стремеж. Стремежът към правдата. Дали ония, които са окървавили ръцете си, го сънуват понякога? Надявам се Ахмед да спи  трудно и да сънува злокобни кошмари като Макбет. Надявам се , когато затвори очи и падне мрак да чува шепота на мъртвите, които мълвят своята нравствена присъда. Засега Марио и неговата истина са затъпкани в гроба, а някои нещастници са спокойни, че уста, пълни с пръст, няма да проговорят. Грешат! Мъртвите могат да шепнат и дори да крещят истината. Те имат своя защитник, недосегаем за нищожеството, станало причина Марио да умре. Този защитник е над всички нас и е в Светлината. Някои го наричат Йехова, други Аллах, трети с други имена, но той е един и бди над делата ни.
    Умолявам турците да се осъзнаят и да спрат да подкрепят един безродник, поганец и предател! Не сквернете паметта на близките си, подкрепяйки този злодей, братя и сестри! Не позволявайте да се възползва от вашата наивност, страх или бедност, защото, ако от страх замлъкнат всички, дори камъните биха закрещели, за да разобличат такъв негодник! Помислете си! Говоря ви от името на мъртвия Марио и на мъртвия Ахмед Емин! Не ставайте причина Доган да продължи да пръска зловонието си върху земята, която споделяме от векове, върху нашата Родина!
    Посвещавам този материал  на Марио и моя приятел от младини, Шейхул, загинал като борец през възродителният процес. Нека паметта ви да бъде светла и чиста, каквито бяхте самите вие!
    Паула Лайт.

През последните няколко години, когато разрухата, отчаянието и безпътицата станаха съдба за народа ни, когато организираната престъпност и бившата комунистическа върхушка дърпаха конците, когато всеки, който имаше младост, сила, интелект и достойнство напусна страната и тук остана окаяният и обезверен “човешки материал”, в това грозно, чудовищно и безрадостно време Москва чрез указания и декрети, уреди нейният слугинаж да ни нанесе последното и най-тежко оскърбление. Оскърблението си има име: Сергей Димитриевич Станишев. Защото, съгласете се, премиерът е емблематичен за една държава. По неговата същност светът оценява нейната сила, независимост, качества и способност да се развива и прогресира във времето. Наше лице стана едно пълно нищожество, на което липсва дори капчица достойнство, характер и способност. Нека проследим твърде жалкия му житейски път:
Това същество е родено на 05.05.1966 година в град Херсон, СССР (днешна Украйна).  Син е на Димитър Яков Станишев, бивш секретар на ЦК на БКП, отговарял за международните връзки на БКП и на Дина Сергеевна Мухина, преподавател във факултета по славянски филологии към Софийски университет.
При такъв трамплин - татко във висшата комунистическа йерархия и майка - почитана съветска гражданка момчето би следвало да покори върхове и да извърши чудеса в развитието на кариерата си. Налице са всички привилегии, които да направят пътя му широк и лесен. Има, обаче, личности, които са толкова нищожни и инертни, толкова пасивни и лишени от капчица талант, че нищо не е в състояние да ги изведе към върха. Поне не и чрез собствените им качества.
Момчето завършва средното си образование в София с отличие. Естествено, бивайки съветски гражданин с подходящия идеологически произход, получава възможността да бъде моделиран и шлифован в Московски държавен университет, където през 1989 г. завършва успешно. Дипломната работа, която е защитил е на тема   “ Ролята на униформите за бойния дух на военнослужещите в Червената армия”. Ето това е приносът на младия гений към историческото познание! Пет години по-късно защитава и докторат на тема “Системата на служебното повишение на висшите граждански чинове в Русия и нейната еволюция през втората половина на 19 век”. Точно такъв абсолютно безполезен и некадърен индивид е идеалният кадър от гледна точка на комунистическите възгледи. Подобна личност не може да не осъзнава собствената си безполезност, непригодност към истински ползотворни занимания, некадърност. Това автоматично прави човека послушен, превръща го в марионетка, в пасивна глина, готова да бъде моделирана по волята на своите кукловоди-господари. Такава личност няма начин да не расте в йерархията.
През 1998 г. Станишев специализира политически науки в Московската школа за политически изследвания, а в периода 1999- 2000 година момчето е изпратено за награда да учи международни отношения в Лондонската школа за икономика и политически науки. Там се намират скатаните партийни фондове на другарите, процъфтяват великденчета, формира се кликата около принц Кирил. Там момчето Сергей защитава научно изследване на тема “Съвременната външна политика на Русия”.
Как нашият герой няма да благоговее пред господарите си в Москва? Близо десет години след завършване на средното си образование той живее като техен храненик, без да свърши нищо полезно, без да работи и един ден, без да служи в армията (въпреки любовта си към “униформите” и “бойния дух”)!
Затова буди учудване факта, че през 1996 година се отказва от руско гражданство и става български гражданин. Обяснението е само едно - момъкът действа по заповед на своите опекуни, които подготвят  верния си слуга и протеже за политическа кариера в България.
И тя не закъснява, а започва с пълна сила година преди смяната на гражданството. През 1995 г. Сергей е назначен за главен експерт в  отдел “Външна политика и международна дейност” към Висшия съвет на БСП, а от 1996 до 2001 г. става завеждащ отдел.
През май, 2000 г. момъкът е избран за член на Висшия съвет на БСП, а през юни, 2001 г. яхва гребена на вълната на голямата политика и става депутат от листата на Коалиция за България за 19 Многомандатен избирателен район в Русе. През декември същата година вече е председател на Висшия съвет на БСП и на Парламентарната група на “Коалиция за България”.
Не е за учудване, че шеметната кариера на една креатура, изпълзяла върху лабораторното стъкло на окаяния ни политически живот от мръсните блатни води на пълната посредственост и безхаберие оскърбява други кадри на БСП, които, вероятно, са не по- малко предани на Москва, но за разлика от Сергей са мислещи хора. Пример за такава реакция към подема на Станишев е, да речем, Татяна Дончева. Както и да е, възмущението и опитът да се спре безумието са напразни. За Русия, Сергей е най-подходящият кадър, който да оглави българската държава. Той е посредствен, малодушен, безполезен и, меко казано, не особено умен. Такива хора са покорни до безгръбначие, защото без своите кукловоди биха се върнали обратно в калта, където им е мястото.
През юни, 2005 г. Станишев отново става депутат за Коалиция за България, този път за Втори Бургаски многомандатен избирателен регион.   Председател е  на Парламентарната група до избирането му за министър-председател на Република България, което става на 16.08.2005 година.
В какъв смисъл намирам това събитие за огромно унижение и страшно падение?
Първо, Станишев не е работил нещо истински полезно за някого и един ден през живота си. Предполагам, че първото вписване в Трудовата му книжка е като депутат, освен ако придобиването на докторат в Москва или специализация в Лондон не се зачитат за такъв или приемем за труд дейността му като журналист на свободна практика в рамките на няколко години. Той не познава потта и сълзите, страданието и любовта, творчеството и възторга. Едва ли някога е засял дърво, заченал или осиновил дете, положил брачна клетва пред човека, който обича. Лично аз не вярвам да е способен на истинска любов или на истинска омраза. Може ли такава личност да има достойнство и самочувствие? Може ли плазмодият да има гръбнак? 
За него великият баснописец би възкликнал:
“Кажи ми, жалко ти творение,
Как се издигна чак дотук?
С пълзене!”
Но нима Путин и последователите му имат потребност от друг тип държавник в България, която желаят да съхранят като свой пасивен и безличен сателит? Момчето Станишев идеално съответства на целите и експанзионистичните амбиции на голямата северна държава.
Как се изявява в политическо отношение премиерът?
Преди всичко, прави впечатление неговата поразителна инфантилност. По отношение на зрялост и житейски опит, на мъдрост и интелект той съответства на едно тринадесет-четиринадесет годишно момче. Особено комични са опитите му да се хареса на младите хора в страната си, като имитира нескопосно авангарден и храбър младок. Оттам и неговата “рокерска” кариера. На практика, обаче, се получава точно обратният ефект. Истинските рокери,  смелите рицари на железните жребци се чувстват оскърбени и подиграни от твърдението на този екземпляр с меки китки и мекушава същност, че е един от тях. Това положение не може да се промени с постове и пари. Презрението не може да бъде удавено в бира и затрупано с кебапчета. Неговата свита, ония, които са готови да встъпят в Младежки съюз към БСП са мекушави кариеристи с не повече достойнство и качества от лидера си.
В отношението на премиера към кризите във вътрешната политика също блика детинщина, глупост и безмозъчна наглост. На негово място, един Луканов, например,  би къдрил безмислени слова, би лял статистика за някакви несъществуващи успехи на властта, но би се въздържал от открито нагло поведение. Малцина са онези, които биха назовали саркастично “седянка” учителската стачка, които биха се хилели като леки госпожици в моменти, в които опозицията е хванала министъра на вътрешните работи по бели гащи да си гука с лица от престъпния свят или когато във финансовото министерство са разкрити крупни измами и кражби чрез източване на ДДС. Станишев реагира точно толкова неадекватно на кризисни положения. Вероятно, все пак, господарите му са прекалили в старанието си да подготвят за България съвършено безмозъчен държавен глава.
Още по-фрапиращи са гафовете на премиера във външната политика. Привидно, там нещата са добре. По време на това правителство сме страна - членка на ЕС. Но дали всичко, което се случва е толкова хубаво за Родината, а и за ЕС? Преди известно време, един чуждестранен  дипломат с житейски опит и мъдрост прогнозира, че България може да се превърне в Троянски кон в ЕС. Като данайци в тази древногръцка трагедия той виждаше Русия. Дали и доколко е бил прав?
Трудно ми е да преценя това, но страната ни стана синоним за корупция по високите етажи на властта, за скапана съдебна система, за злоупотреби с Европейските фондове и за безхаберие на родните висши чиновници.
Да вземем един единствен пример за реакцията на Станишев пред поредния скандал, свързан с България, в Брюксел. В периода, когато ни бяха спрени Европейските фондове по програмата “Фар”, поради присвояване на 220 млн. евро, вместо да поеме ангажименти и да предприеме енергични мерки за откриване и наказване на виновниците, премиерът ни започна да се държи като нещипана госпожица и да хленчи, че Брюксел обвинявал София несправедливо и че отнемането на фондовете щяло да доведе до “криза във вътрешната политика”.
Разбира се, нито един нормален, здравомислещ българин не следва неговата линия на поведение. Цитирам едно от най-меките изказвания по въпроса, което открих във форумите за оня период:
“ Брех, да му се не види! Лапачите на парите на европейските данъкоплатци, разбирай обръчите на Доган и на БСП, били огорчени, че малко ще им поограничат краденето!”
Народът ни не се състои от безмозъчни идиоти и хората много добре разбират истината и мащаба на безобразието и злоупотребите на властта. Още по-тъжно е, обаче, да е налице мъдър народ с почти дебилен премиер!
Друг пример, който илюстрира добре раболепното поведение на младия премиер към господарите му в Русия е неговото посещение там след газовата криза. Момчето, заедно с други дребни чиновници и лакеи е чакало в предверието на покоите на Медведев, за да бъде прието. Завърна се в победоносна еуфория, тъй като господарят е заявил великодушно : “Газ ще има!”. В замяна, Станишев се е оправдавал за американските военни бази и е обещавал България да стане посредник при усилията за затопляне на отношенията между Русия и Европа. Все едно, че ние сме голям авторитет в Брюксел и че думата ни би се чула там! Та нали неотдавна в “International Herald Tribune” излезе материал, който визираше връзките на двама български министри с подземните структури на престъпния свят?! Едно стана ясно от срещата на Станишев в Москва. Доколкото зависи от неговата воля и от волята на управляващата партия, Родината ще става все повече и повече енергийно зависима от Русия!
Ето такова е положението на България във вътрешната политика и пред външния свят при управлението на Сергей Димитриевич!
В навечерието на предстоящите парламентарни избори не апелирам към неговата съвест! За да имаш и капчица чувство за собствената вина и покаяние, трябва, все пак, да не ти липсва съвсем разум, воля и дух. Апелирам, обаче, към управляващата БСП. Колкото и да сте доказали във времето, че ви е чужда всяка нравственост, всеки срам и всяко покаяние, освестете се! Не използвайте гласовете на клетите зомбирани старци, за да поставяте държавното кормило в ръцете на нищожества! За да ви уважават поне собствените ви господари, нужно е, все пак, да имате някакъв разум и морал. Идва време разделно, когато страданието, трусовете, кризата и болката ще преосмислят ценности и идеи. Бивайки човешки същества, не позволявайте да се озовете в бездната на грях, за който няма изкупление!
Паула Лайт -
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14 
(internet supply).