Здравейте и от мен.
Покрай тези работи не ми остана много време за писане в блога.Не че съм толкова зает, но през свободното време обикновенно спя или чета майли.(понякога гледам и телевизия). Бях започнал да пиша за сравнението на 3та магазина. Стигнах почти до средата. После не ми идваше вдъхновение да го продължа и по-добре. Главното достойнство на един от тях вече го няма и за мен той си остава обикновен голям магазин. Като имам повече време и вдъхновение се надявам да продължа статията.  Заради въпросният постинг пък пропуснах да отразя няколко неща които ми бяха направили впечатление и които за съжаление сигурно вече съм позабаравил.


Спомням си, когато имаше бой между английски и германски фенове американците колко диви ни изкарваха и кака се радваха, че този дивашки спорт не е бил толкова популярен в тяхната държава. Това го говореше някакъв по един от новинарските канали(ако не се лъжа беше фокс нюз.) В крайна сметка за половин час наприказва достатъчно глупости за европейския футбол и 3 пъти повече глупости колко велики били зад океана и че тука никога не можело да се случи подобно нещо и бла бла... После коментирахме това с един американец. Тогава ме усени брилянтната идея и му казах, че американския футбол не може да се нарича така, защото в него няма никаква топка. Тогава на акъла ми дойде до каква степен се опитват да се направят на най-добрите, щом приначават типично европейски думи и след това се опитват да ни втълпят, че те са правите.

Няколко дена по-късно гледам дискавъри. Говорят, че бензина започва да привършва, и че трябва да се отива към алтернативни горива. Накрая на предаването направиха много добро обобщение. Буквално казаха, че в стремежа си да се отчуждят от Европа и да станат уникални и независими, американците започнали да правят мощни коли, които горят много. С това те искали да покажат, че можели да се оправят сами и имали достатъчно ресурси за колите си. Сега това тяхно перчене и индивидуализъм им нанасял огромни щети. Една четвърт от количеството бензин, изгаряно по света за един ден бива изгорено в САЩ. Сравнете площа на САЩ с площа на останалите континенти. Вече е рекламите за коли не натякват колко мощна е колата а какъв е разхода на гориво. В момента бензина е 3 долара за галон. Доколкото си спомням като дойдох миналата година беше 1.70 :) А те продължават да си карат пикапите и джиповете и колите им с по минимум 200 коня. Така, че не е много хубаво да си различен.
Но пък най-интересното е, че ако гледаш обикновените американци през деня, никога не можеш да усетиш тази атмосфера. Чак ти става приятно. Всички са дружелюбни, усмихнати, имаш чувството, че и на муха не биха посегнали...

Няколко дена по-късно си говорих с една колежка в бургера. Много приятна и усмихната жена. Както си говорим, аз и предлагам кафе, тя не иска от там започва един разговор. Тя съвсем спокойно и със същата усмивка на лицето ми обеснява, че имала рак в стомаха, диабет и още няколко болести, че заради това трябвало да внимава какво яде, а и да яде по-често, че имала бивш съпруг в затвора заради пиянство, че в момента имала много готин приятел.... и така между другото ми казва, че доктора и казла, че имала още най-много 2 години живот.... и продължава да ми говори как работела на 3 работи. Заплатите на 2 от тях отивали по фондове и застраховки, как като умряла и семейството и щяло да получи много ама много пари... Тоя разговор ме разтърси буквално из основи. Не ми излезе от главата 2 дена. Жината си живееше с мисълта, че след около 2 години повече няма да я има и работи здраво да осигури пари на семейството си. Разправя ми как приятеля и искал да си имат дете, но тя отказала... Дори се чудя как изобщо да го коментирам. Просто разтърсващ разговор. Това според мен е достатъчно. Новина, която изобщо не очакваш, изтупана ей така между другото и оставена на страна. Като се замислях през тези 2 дена си е така. Животът продължава с или без нас. Някой го напускат, роднините им и приятелите им остават. А точно те са хората, които правят живота Живот. Ние реално живеем заради тях, а не толкова заради нас самите. Те са хората, които ни радват и които дават смисъл да заспиваме и да се събудаме всеки ден, знаейки, че този ден няма да бъде пропилян напразно, а ще бъде изживян с приятни за тебе хора. Ето защо трябва да си щастлив през всеки един момент, в който тези хора са около теб и в който не чувстваш никакви отрицателни емоции...
Проблема е, че усещаеми тези моменти, когато ги нямаме.

// Ако не ви се четат объракни размисли за ситуацията ми в момента няма смисъл да продължавате \\

Понякога ме е яд на себе си. Работя на 3 работи. На едната от тях вече правя двойно по-малко часове, но карай. Все пак я имам. Всяка вечер съм зает. И пак искам и още и още.. Казвам си защо да стоя в къщи и да гледам телевизия или пък да спя, като мога да работя. Всеки час работа ми е 9 долара. В България колко хора имат тази възможност. Работите са елементарни и почти не са трудни. Това, което те измаря е, че не спиш или, че просто не ти се работи. Гледам да взема всеки възможен час, а забравям за себе си и за приятното време, което бих прекарал примерно пред телевизора.(какъв кеф а ;)) Вярно, е че имам много разходи... Радвам се, че съм тука само за 4 месеца. Не мога да си представя да живея такъв живот постоянно.

Ядовите ми са свързани главно с намаляване на часовете на едната работа или пък правенето на велики на някой от "босовете ми", които са с класи под мен, но просто са работили по-дълго това. Ако в някоя от работите правя по-малко часове, това означава повече време за себе си, но пък като имам време и като се замисля си казвам - "Абе лаптопа ти струва 1500 долара. Що не си ги изкараш. После като се върнеш в БГ ще си почиваш." После си казвам - "Парите не са всичко, почини си малко и се порадвай на живота, разходи се из града, по плажа.." ... И съм ту в единия, ту в другия полюс. Говоря объркано, защото мислите ми са объркани. Направил съм си таблица в Ексел, която ми смята часовте работа и приходите ми без данъци, квартири, разходи... Последната седмица, която свърши съм работил 67 часа. Не е като 100 преди 2-3 седмици. Като се нормализират нещата около работите дано правя около 80 часа седмично и да мирясам. Главния ми проблем е, че като идвах тука си поставих за цел да изкарам едно определно количество пари. НИКОГА НЕ ПРАВЕТЕ ТОВА! ако ще отивате на подобна програма като моята. Работете и си живейте. В следващия постинг ще напиша как се опитвам да се забавлявам когато мога.

Другите ми проблеми са, че нищо не е постоянно. Постояно се опитваш да се нагодиш към някакви нови ситуации. Като се започне от местеното в друга стая в квартирата. После връщането в предишната. Първо с едни съквартиратни, после с други, после с една американка, която виждаме за около 10 мин веднъж на 2-3 дена, че сега може да дойдат едни рускини... Ама това са бели кахъри. После започваме с търсенето на работа, търсенето на втора работа, интервюта, чакане, графици, нагласяне на графици да са ти удобни... вече свикнше с нещо. Ама пак няма мира, През това време доминиканците ти се правят на интересни, после се оправш с тях, на другата ти работа започват да приличат на хора и да разговарят с теб и помежду си.. нов шеф. Всички мразят новия, ти не намираш нишо лошо в него, ама сте заедно само 2 вечери, после ти намаляат часовете много яко в 3тата работа. Казват ти, че преди сте били 60 човека, сега са 130. Всеки прави двойно по-малко. Яд те е, че си се прецакал и че не си приел другата работа като основна с по-високата заплата. После пък на нея шефа ти се прави на интересен, казва ти, че не се нуждае повече от теб и трябва да работиш през деня, ти си зает през деня, вече се им казал, че можеш да работш 2 дена вечерта. После се оказва, че заради рязането на часовете в другата работа вече си свбободен и през деня. Говориш с други шефове. Без да искаш казваш, че предишния ти е казал, че не се нуждае от теб вечерта. Тоя казва че предишния е тъпанар и да не го слушам. Нямали хора за вечерта и ми казва че мога да си работя когато си поискам само да не правя повече от 40 часа.. Супер а?... Да, ама още нямат бели тениски, трябва да чакам да им докарат. Казват ми раобти си вечерта и не го слушай. Ама вечерта е точно тоя дето ми казва, че не се нуждаел от мен.... абе замотани истории. 

Всичко е в посотянно движение. Нищо не се спира за малко да  си поотдъхнеш. Всело влачи към себе си. Ти гледаш да балансираш и се радваш, че в края на Септември всичко ще свърши. Все пак никой не ти е виновен.

Сам съм си го направил.

http://gallery.bglog.net/main.php/v/Daga/Wien/?g2_GALLERYSID=ca326188240893f17d6551c2944e3f29

Автори: Pavlina и Lilia


Втора част,

в която ще ви разкажем за известния дворец "Шьонбрун" и чудатата Къща на Хундертвасер. Ще разгледаме картинната галерия в "Белведере" и постоянната изложба на Салвадор Дали. Ще се позабавляваме в Пратера и ще опитаме виенско хойриге


Излизаме от "Хофбург" и се озоваваме срещу двете големи сгради близнаци - Музея за история на изкуството и Природонаучния музей. Продължаваме нагоре по Ринга и минаваме покрай Фолксгартен - малко паркче. До него се намира Бургтеатър.
От другата страна на Ринга остават Парламентът и Кметството. Парламентът е пълен кич, поне за мен. Голяма сграда в древногръцки стил с четири еднакви фасади. Строен през ХIХ век в този стил, за да напомня на императора за демокрацията. Но сградата изобщо не пасва на околния пейзаж.

Виенското кметство е рядко красиво. Леко ми напомня на кметството в Мюнхен. Издържано в готически стил, внушително и успокояващо в същото време. Попаднахме на някакъв бирен празник точно пред Кметството - пространството отпред позволява подобни събития. Виенчани обичат не само вурстчета и "хойриге", а и бира!

По Ринга може да се движите не само пеш, но и с трамваи 1 и 2. Те обикалят по булеварда-пръстен в двете посоки. На едно място може да видите и двореца на рода Сакс-Кобург-Гота.

Дворецът "Шьонбрун", наричан "виенският Версай", е отдалечен от Ринга. До него се стига с линия 4 на метрото (U4) . Това е лятната резиденция на императора ("Хофбург" е зимната). Билетите са по 10-12 евро, в зависимост от това колко зали ще посетите. Аз влязох в 22 или 25 зали, не помня точно. И тук се предлагат аудиогидове, но не търсете на български - просто няма :(. Вътре е разкош и красота. Едната от залите е голяма бална зала, като тези, които сме виждали по филмите. Вероятно е било удобно да се живее в този дворец. Стаите с годините се увеличавали, защото всеки нов владетел трябвало да има нови покои, а обитаваните от предишния оставали непокътнати.

"Шьонбрун" пази спомена за императрица Мария-Терезия (за кой ли път става дума за нея в този пътепис!). Тук е израснала една от дъщерите й - небезизвестната френска кралица Мария-Антоанета. В Залата с огледалата е свирил Моцарт, когато е бил 6-годишен. В двореца е била разположена и щабквартирата на Наполеон, тук е родено и единственото му дете - Орлето. В "Шьонбрун" е запазена посмъртната маска на Орлето (а той умира твърде млад - на 21 години). Тук е започнал и завършил живота си и император Франц Йосиф І. В една от стаите може да видите леглото, на което Мария-Терезия е родила 16-те си деца (!). Наричат Мария-Терезия "свекървата на Европа" или "майката на Австрия". Формално тя не е управлявала държавата - по нейно време владетели са били съпругът й Франц I и синът й Йозеф II. Фактически обаче властта е била съсредоточена в ръцете на императрицата в продължение на цели 35 години (1745-1780)!

Стените на залите в двореца са украсени с много картини. Тапетите са доста пищни - типично за онази епоха. Изобщо навсякъде е разкошно. Понеже "Шьонбрун" е лятна резиденция, с учудване установихме, че има и камини, които се палят откъм коридора. Явно височайшите особи са оставали да живеят там и през студения сезон. Слугите са се движели по външни коридори, така че никъде да не се засичат с благородните особи.

Но какво би бил "Шьонбрун" без своя парк? По грижливо поддържаните алеи може да се разходите просто ей така, за да отдъхнете и подредите впечатленията си от Виена, преди да посетите следващите забележителности. На територията на парка се намират най-старата европейска зоологическа градина, създадена през 1752 г., и фонтанът Sch?ner Brunnen, който е дал името на двореца.

В случай че времето е горещо и слънцето безмилостно е изсушило земята, може да видите необичайна за нас, българите, картина. Пет-шестгодишни деца заедно със своите родители носят вода от една цистерна и поливат пожълтялата трева. Дребосъците са въоръжени с малки кофички и ентусиазирано вършат своята работа. Общината пък е осигурила разхладителни напитки за доброволците. Ето така се възпитават грижата за красотата на родния град и съпричастността към неговата богата история.

Разхождайки се по централните виенски улици, непременно ще срещнете младежи с перуки и фракове. Те ще ви поканят на концерт, театър или изложба. Един от традиционните за Виена концерти е в Оранжерията на "Шьонбрун". За да не се стреснете от цените, аз ще ви подготвя - започват от 39 евро и стигат до 75. Ние, за щастие, не сме поставени пред труден избор, понеже любезните ни домакини най-учтиво ни предлагат билети за концерта - това е тяхната изненада за нас. В една августовска вечер заедно с група японци слушаме музиката на Моцарт и Щраус. Приятно е - около нас се носят познатите звуци от "Малка нощна музика", "Сватбата на Фигаро", "По красивия син Дунав"... Ариите и дуетите са в изпълнение на оперни певци и певици, аплодирани съвсем искрено от публиката. Само като си помислим, че преди столетия в Оранжерията са се устройвали пищни празненства с музикална програма, започваме да се чувстваме най-малко като приближени на императора ;).

Тук трябва да вмъкнем важната информация, че 2006-а е обявена за година на Моцарт, понеже се навършват 250 години от рождението му. Всички отбелязват това - от Виенската държавна опера с множество постановки до сладкарите с бонбоните "Моцарт". Може да си купите какво ли не с образа на гениалния композитор - от ключодържатели до цигулки малък формат.

А сега се пренасяме в един друг дворец, който се намира съвсем близо до Ринга, зад паметника на Съветската армия на площад "Шварценберг". Построен е през 1721-1722 г. по поръчка на принц Евгений Савойски, един от видните пълководци на своето време. "Белведере"  е прекрасен дворец с обширна градина, но "Шьонбрун" го надминава по разкош и красота. Всъщност той се състои от две сгради. По-малката се нарича "Долно Белведере" и залите й тънат в позлата. В тях може да видите скулптури от Средновековието. По-голямата сграда - "Горно Белведере", представлява картинна галерия. В нея е изложена най-богатата колекция от платна на прочутия художник Густав Климт, с когото австрийците се гордеят. Тук е "Целувката", определяна от познавачите като най-забележителната му творба (забележителна е наистина!). На картината художникът е изобразил самия себе си и своята любима Емилия Фльоге. Климт е родоначалник на виенския сецесион, който обикновено се свързва със стила ар нуво. В галерията ще видите и творби на Оскар Кокошка и Егон Шиле - съвременници на Климт.

С Виена е трайно свързано името на Фрийденсрайх Хундертвасер (букв. Царството на мира Сто води) архитект, художник  и чудак - личи още от псевдонима му. Неговото творчество е толкова самобитно, че не се вмества в рамките на нито едно течение в изкуството. Ще се убедите в това още щом видите Къщата на Хундертвасер.
Близо е до центъра и лесно ще стигнете до нея с трамвай. Този човек трябва да е бил страшно жизнерадостен и противник на всяка норма и ограничение. Според него правата линия е "лишена от божественост"! Къщата е пъстра, май няма два еднакви прозореца, а етажите са стъпаловидни. За съжаление вътре не е позволено да се влиза - все пак в нея живеят хора и ежедневието им би се превърнало в ад, ако я отворят за посетители. Съвсем близо до тази сграда има търговски комплекс, от който може да си купите нещо за спомен от Виена. Не го отминавайте, дори да нямате намерение да пазарувате, ще ви бъде интересно просто да го разгледате.

С риск да ви дам лош съвет (понеже не съм познавач на изкуството), ще ви кажа следното: пропуснете галерия "Албертина", особено ако разполагате с малко време за виенските забележителности. Рекламни пана и листовки настойчиво ще ви канят да я посетите и ще ви примамват с имената на Леонардо, Рембранд и Дюрер. Не че съм очаквала да видя "Мона Лиза" там, но е някак странно да откриеш само една миниатюрна графика от великия художник, особено след грандиозната реклама.

Може би все пак копнеете за още изкуство? Тогава ви препоръчвам една малка галерия, която се намира на "Йозефсплац", съвсем близо до "Албертина", и е приютила скулптури и картини на известния сюрреалист Салвадор Дали. Те не са сред най-забележителните му творби, но все пак намерете време, за да ги видите. Най-малко може да ви провокира високото самочувствие на Дали, демонстрирано в следните изказвания: "Никак не ме трогва онова, което пишат критиците. Знам, че дълбоко в душата си те обичат моите работи, но се страхуват да го признаят"; "Когато бях на 6 години, исках да бъда готвач. Когато бях на 7 - исках да бъда Наполеон. Моите амбиции продължават да растат със същата скорост дори сега. Сега не искам да бъда нищо по-различно от Салвадор Дали". Ако това не ви заинтригува, ето названията на две от скулптурите в изложбата: "Слон в пространството" - с много, много дълги и тънки крака, а товарът му представлява висока пирамида с кехлибарен цвят; "Охлюв и ангел" - странни пропорции, охлювът, също с ангелски крила, е няколко пъти по-голям от ангела, който е стъпил отгоре му. Какво ли се е криело в дълбините на творческото подсъзнание? (Стремежът на сюрреалистите е да се освободят от разума и да дадат израз на подсъзнателното в произведенията си.)

След толкова много изкуство и история душата просто жадува за обикновени човешки забавления. И Виена ви ги предлага. Пратерът се намира до гара Север - представете си "София Ленд", но в по-голям вариант. Хубавото е, че всяка от атракциите се плаща отделно. Там е и прочутото Виенско колело,  може би най-скъпата атракция - 8 евро за две завъртания. Истинското и първото Виенско колело е с кабинки за по 8-10 души, също като в кабинков лифт. Гледката отгоре е невероятна - вижда се цяла Виена и снимките стават хубави. Когато влизате, за да се качите на колелото, ви посреща синеока красавица, която пита дали искате снимка за спомен. Е, на такава чаровница кой може да откаже! Удоволствието обаче се заплаща на излизане - трябва да се разделим с 9 евро. Но снимката си заслужава - поставена е в рамка, сякаш сме на самото Виенско колело. Интересното е, че чаровницата, която говори перфектен немски, се казва Соня и е българка. Във Виена е пълно с наши студенти, особено в Икономическия университет - там просто вторият език е българският.

В северната част на града има едно възвишение - прочутата Виенска гора. Върхът й се нарича Леополдсберг. В събота и неделя виенчани се разхождат из Виенската гора, а после посядат за отдих в някое хойриге. Българските туристически агенции го наричат "традиционно заведение" и то наистина не е за изпускане.

Какво е хойриге ли? Така наричат младото вино тук. Със специален указ Мария-Терезия разрешила виенчани да могат да опитват и предлагат младото си вино в началото на ноември. И така опитването продължавало цяла година, та до следващия ноември. Е, животът е безкраен празник!

Названието "хойриге" носят и заведенията около хълма "Гринцинг", точно под Виенската гора. В едно такова хойриге бяхме и ние - това си е типичната австрийска кръчма. Знакът, че е отворено, е запален фенер и елхова клонка над вратата. В тези хойригета е отсядал и Щраус. Кой знае, може пък тук да е създал началните звуци на "Приказки за Виенската гора" ;).

Във фоайето на заведението, в което влизаме, има нещо като изложба на тирбушони  и ключове. Вътре по стените са окачени рицарски доспехи, разни оръжия, и еленови рога. Мирише на вино и вурстчета, сервитьорките са доста пъргави, като се има предвид, че носят по десет халби бира. Поръчваме си виенски шницел и младо вино, разбира се. Има и жива музика - двама смугли, както се оказва впоследствие, сърби свирят на цигулка и акордеон. Вътре има руснаци, немци и италианци. След няколко изпълнения на немски двамата музиканти застават до нас и за наша изненада запяват "Хубава си, моя горо!". И аз им пригласям - защо съм пяла толкова време по разни вокални групи! После изкарваме и "Я кажи ми, облаче ле бяло". От разговора ни разбирам, че доскоро в групата е имало българин, който ги е научил на доста български песни. Какво му трябва на човек, като дойде във Виена - и на български му пеят!


Може да прочетете и първа част, за да разгледаме заедно богатите колекции на Природонаучния музей и Музея за история на изкуството, да посетим катедралата "Св. Стефан и двореца "Хофбург" и да се разходим по централните виенски улици "Кернтнерщрасе" и "Грабен".

Днес 20 5 06 към 12 на обяд и ми се обажда един приятел и ме кани да се разходим с колата. (преди 2 седмици си я купии)
 -Аз нали съм виден член на организация "ГЪЗ ПЪТ ДА ВИДИ" съгласен. В 13:45 ми се обажда и ми казва чакам те до вас слизай аз надявам траперските си одежди и слизам, и виждам приятела ми и още един негов приятел, който ще кара,(щото на моя приятел май му липсва книжката и е с малък опит като шофьор) но първо ще отидем до тях (кв. лозенец) да си вземел нещо и от там до Лакатник. На ОМВ Илиенци спряхме да заредим и там "взех властта" в мой ръце (вече се бях убедил, че шофьорът ни не е кой знае колко добър) и гас към заветната цел. след купища завои стигнахме Гр. Своге, много добре изглеждащо градче. Чисто, подредено, абе на първо четене страхотно. Спряхме да разгледаме центъра и се "забихме" на витрината на магазин за компютри. (добре че бе затворен ) От там обратно към колата. Завоите нямаха край, но стигнахме. малко преди заведението на водопада се отбихме в ляво. (където миналия път, като ходих с ace koce , таралеж... се бяхме объркали) Невероятно място, изворно поточе, което е прокопало коритото си и е изгладило скалите като малки и по големи "вани", времето бе супер и водата бе топла такаче се цопнах в една от "ваните" постояхме още малко и тръгнахме обратно, към колата и заведението на водопада . Там обявих че ще пия и няма да карам. Хапнахме пийнахме много вкусни кюфтета и кебапчета гарнирани с картофи лютеница , зеле , бобена салатка и люти чушки аз лично изпих и 2 бири след доброто хапване с приятната компания се запътихме към гр.София собственика на колата реши да кара и така бавничко почти до гр.София, където се смениха с "шофьора ни" който от своя страна, малко по рано обсъждайки кой как кара каза един култов за мен лаф: "аз карам, но на първо място съм компютърен специалист" (което затвърди началните ни впечатления ) както и да е стигнахме до ОМВ Илиенци и решихме да измием колата. Спряхме и се наредихме на опашката. Тъкмо бяхме станали втори и собственика на колата се сети че му липсва раницата.
 -Както казва един друг мой приятел "шах с пешка" : )
А в раницата са всичките му документи лични служебни документите на колата и пр. Естествено се сети, че я е оставил на празния стол в заведението.
-Айде обратно.
 Пак "взех властта", (смръчаваше се) но този път бързахме и за 30 мин (колата плаче за рамонт) стигнахме до заведението. Пристигнахме точно когато си тръгваха собствениците. Бяха я прибрали и след благодарност от наша страна се разделихме и обратно към гр.София собственика на колата реши да покара (вече бе тъмно) и караше добре, до като заради една дупка не взе един завой без видимост в чуждото платно което ни стресна всички, от там почнахме да "пъплим" с 40км. от разрешени 60км (което си е изнервящо) след направен коментар се съвзе и покара нормално до един момент в който се "залепих ме" за един натоварен ЗИЛ и след него Волга каращи в конвой. В един прав участък изпреварихме Волгата и неясно за мен как, но колата ни угасна. Дадохме път на току що изпреварената Волга запалихме и почнахме да "пъплим" след тях .На следващата отбивка конвоя отби и пътя бе наш малко по нататък ключовете ми бяха връчени и благополучно, но по-бързо стигнахме гр. София на ъгъла на ул.Г. С. Раковски и ул. Граф Игнатиев "абдикирах", защото ме чакаха някои отявлени блогерии и блогерки в едно близко заведение.

И така организация "ГЪЗ ПЪТ ДА ВИДИ" и днес видя път.
Според bgmaps.com Най-къс маршрут Начална точка СОФИЯ Крайна точка ГАРА ЛАКАТНИК Разстояние: 74.526 km Време: 1:19 
Според километража на организация "ГЪЗ ПЪТ ДА ВИДИ" 268км и време за "иди ми доди ми".  Време 8:15

Вече имаме билети. За 690 евро ще излтеим от София на 22 Май. Ще отскочим до Париш за около 2 часа. После потеглям за Ню Йорк. Гледайте какво нещо се получава само. Излитаме в 14:15 за Париж. Пристигаме  в 16:40. После излитаме от там в 16:40 и кацаме на американска земя в 18:55. И всичко става въпрос за 22 Май :)
Забравих да спомена че времето на кацане е локално време де :). Информацията за полета я вземам от един сайт - https://www.checkmytrip.com/. Има всякакво инфо. От номер на полета, до схеми и размери на самолета с който ще летим.
Сега не е като миналата година. Миналата година беше голямо вълнение. За първи път щях да патувам със самолет, за първи път отивам по-далеч от Гърция, за поърви път отивам в САЩ...много неща бяха за първи път.
Сега обаче единственото ново е, че ще видя града на голямата ябълка. За какво ли му казват така? Което ме напомня да продължа с инфото за полета. След като кацнем там в 16:40 имаме време да се помотаме из града и на другия ден в 14:40 хващаме отново самолетчето в и летим за Орландо. В Орландо ще сме в 17:25 и после в излитаме за Пенсакола в 18:00. В 18:32 сме в Пенсакола. От там си хващаме такси по живо по здраво и след около половин един час живот и здраве ще сме в Дестин.
В крайна сметка около 19-20 часа полет и 6052 прелетени мили ще видим заветния Дестин.
============================================================
Горенаписаното е от преди около 2-3 седмици и го бях пратил в моите чернови, като очаквах по-благоприятни времена за пускането му. Но после дойдоха изпитите. Якото учене и липсата на интернет и свободно време.В началото на тази седмица си дойдох от Пловдив със всички взети изпити, само ми оставаше да направя една програма и да я представя на един от преподавателите да ми напише оценка. За жалост компютъра ми се беше скапал и го преинсталирах. После 2 дена правих програмата. В сряда бях в Пловдив. В четвъртак пак работа пред компютъра и покупки. В петък сбогуване с познатите из града. В събота на вилата и днес неделя...
Утре пътувам както вече знаете. Сега да си кажа как се чувствам:
Ами съвсем обикновено. Все едно си отивам в Пловдив. Този път го няма вълнението от миналата година. Абе все едно утре си е съвсем обикновен ден. Без трепети по сбогуванията. Направихме 2-3 запомнящи събиранията с познатите де... но всичко си е почти по старому. Дори се чудя в момента какво да пиша. Преди да седна имах нещо на акъла, но сега го забравих.

Мисля да се възползвам от дадента трибуна и да кажа на всички ЧАО. До 4-5 месеца живот и здраве ще се видим. На който му е толкова мъчно за мен да чете блога и да гледа снимките, които се надявам да пращам от там.

 Надявам се да станат интересни постинги и да не разочаровам феновите ми от миналата година. Надяввам се да прекарам отново едно незабравимо лято, в което жаждата за пари отново ще бъде изместена от далече по-интересни и стойностни неща. Защо жажда за пари ли... ами голяма част от българите като отидем там и като виждаме колко много парички можем да изкараме и си скъсваме нещото отзад от бачкане, после се върнем в България с десетина хиляди долара и смятаме, че сме доволни от престоя си зад океана. А ние всъщност сме се заробили доброволно. Не на американците а на нашето собствено аз, което се слага на заден план заради възможноста след няколко месеца да си угоди хубаво като се прибере в родината. Разни хора, разни идеали. Хубаво е да имаш пари, но спечелени пари лесно се харчат. Колкот и да изкараш, като си дойдеш в България все ще ги пръснеш. Според мен е по-важно да си направим интересното докато изкарваме тези пари и след време като си спомним за там да има какво да разкажем на околните, а не само условията на труд и кой колко плащал. Яд ме е, че все още нямам книжка и че не мога да взема кола под наем да си направя една екскурзия. Ако имам повод и възможност, с удоволствие бих го направил тази година. Още повече, че другата година, по всяка вероятност ще си остана тука заради изпитите и дипломната работа.Но ще видим. Каквото сабя покаже. От миналата година разбрах, че няма никакъв смисъл да правиш каквито и да е планове за там, защото водовъртежът е страхотен и почти винаги стават неща, за които дори не си предполагал. Това лято на пръв поглед изглежда скучно. Същото място, същата работа, но този път няма да съм спасител(много работа за малко пари). Да но като отидем там, ще разберем какво всъщност ще стане. За сума...колкото донесем. Жив и здрав да съм и да върна парите които съм дал. Поне този път си плащам всичко аз.


Безпорно най-големият плюс, който отсега съм сигурен, че ще се осъществи е тренирането на езика. За 4те месеца от миналата година има огромен напредък. А преди това си мислех, че горе долу знам да се оправям. Сега вече и филми си гледам нормално, нормално си говоря непренудени разговори на английски по всякакви теми... Да видим как ще е след тази година.  Минусът отново е, че загърбвам един вид бъдещето си, като вместо да програмирам съм отишъл да правя хамбургери. Да ама трябват пари за лаптоп. Тука няма такива. Мама и тати горките, с техните заплати се чудят как да оправят семейството и кои сметки първо да платят. Поне за 3-4 месеца няма да им досаждам.  Май само това е минусът.
Всичко останало са само плюсове. Дано да видя и най-добрият си приятел, който миналата година остана в Америка, но само, че в един друг град. Много ми беше мъчно за него. Дори на няколко пъти съм се насълзявал(при една песен за приятелите докато сме на маса) Сега дано всичко да е наред и да се мернем.
Дано имам време и да поразгледам малко от Ню Йорк. Като гледах гъгъл ърт летището се намира на 20км права линия от манхатън. Не е малко, не е и много. Ще пишем какво е станало.
Ами май това са главните мисли в главата ми в момента. Ню Йорк, Коцето, работата, завръщането, университета, семейството.... Последните са ми в главата постоянно :)

Абе май стана време отново за Чао. Не знам защо винаги като кажа чао и ми идват още работи за казване или за писане и само където съм го казал.

ЧАО НА ВСИЧКИ. НА БГЛОГ, НА ПРИЯТЕЛИ, НА СЕМЕЙСТВО, НА РОДНИНИ!!! Сега отивам да правя банкета в къщи. Вече помирисвам хапванто ;) Бащата трябва да е взел биричката. Довечера форматирам апарата, зареждам батериите, багажа е почти събран и утре заминавам. Ще си спомням за вас със сигурност, 4 месеца не са много и ще се изнижат бързо. Пожелавам ви приятно прекарване където и да сте и да изкарате едно незабравимо лято където и да е. Следвайте мечтите си, каквито и да са и да не Ви пука много много какво казват околните. Животът е пред вас и не се оставяйте след време да съжалявате за него. Поемайте оправдани рискове и преценяйте загубите...май стана клише вече. Ама точно това ми е в главата в момента. И не на последно място

СЛЕДЕТЕ РЕДОВНО БГЛОГ, общност Пътешествия и моя личен блог.Нямам време и възможност да пращам на всички писма. А и покрай постовете ми, можете да се пробвате и вие да подкарате ваш собствен блог (това е за тези, които все още не са се регистрирали в сайта)

Белият мрамор на внушителната арка е изящно декориран със сцени от битката и е грехота който и да било турист да не се щракне за поколенията пред нея!
След като се полюбувах на гледката наоколо и на суетенето на постоянно щъкащите и щракащи с фотоапарати туристи, продължих нататък и разгледах набързо развалинита на Форума - бившия център на цивилния и икономически живот на древния Рим. 
По-нататък хвърлих един поглед и на Пиаца дел Кампидолио, направена по проект на великия Микеланджело и излязох на гърба на монумента Витториано - изграден в чест на Виктор Емануил ІІ - първия крал на Италия.
Този внушителен паметник в гръцки и латински стил - може би един от най-красивите и внушителните, които съм виждал е строен в продължение на 50 години - започнат е през 1885г. и е изграден изцяло през 1935г.
Част от паметника е и мястото, където гори Вечният огън - в памен на загиналите в Първата световна война

"Let me take you far away
You'd like a holiday
Let me take you far away
You'd like a holiday 

Exchange your troubles for some love
Wherever you are
Let me take you far away
You'd like a holiday

Longing for the sun you will come
To the island without name
Longing for the sun be welcome
On the island many miles away from home
Be welcome on the island without name
Longing for the sun you will come
To the island many miles away from home"

Като ги слушам Скорпиончетата и ме обземат разни мислички.
Например как искам да избягам на далечен истров без име, който го няма на никоя карта, където е все топло. И ще съм далеч от грижите на цивилизацията. И от "удобствата" даже. Няма да има шумни коли, звънящи телефони, забързани за някъде хора... Нищо, нищо... Само аз, морето и един истински живот.
Някой иска ли да избяга заедно с мен?

Част 5

Хайде, обратно в Швеция – нали е пътепис? Ако ще си седим в къщи, кой дава бира за това? Оставих ви да тръпнете на барбекюто от края на част 3, нали така…. Значи, като нахвърлях в част 4 какво хомо булгарикус разбира под „барбекю”, сега тук в част 5 да изясним как стоят нещата с хомо шведикус. Малко е твърде хомо…. Барбекюто там, поне това у домакина ФЗап, беше доста „замразеникус” и „странникус”.

Освен това, след толкова суетня и говор за това събитие, простете, очаквахме нещо по-стабилно така… - поне нещо повече от 5-6 месни шишчета, още толкова замразени бургер-кюфтета (това стана супер тафтология: като вкусна вкуснотия, ама не и в случая с бургерите им…) и малко по-малко на брой вегетариански веджи-бургери от соя. Самото нанизване на парченцата месо/веджи-кренвиршчета/зеленчучета/етс., обаче, бе като едно свещенодействие – все едно гласяхме чеиза на шведска мома… Мълчание, преклонение към момента, предпазливост да не изречем нещо ежедневно, с което да принизим извисеността на събитието. Като „който проговори – рязвам го, за барбекюто…”

След изнурителните 15-ина минути подготовка, ФЗапът разпали две (2!) огнища – едно за пет-шестте месни деликатеса и друго за същата бройка веджи такива. За да не се смеси непоносимостта на месото, което бе още замразено, с непорочността на соевите продукти. После настана истинската суетня – значи огньовете са разпалени, димят пушеци, обаче кой ще ги врътка тези хиляда и двеста шиша и бургера? Ами, че Запът е тъй ангаже да тича напред-назад, защото то ръка трябва за тая свирепа организация, дето я е организирал – неща има да се сервират, ейййй хора - няколко шишета бира, каничка с разтворимо натурално сокче (почваш го като Танг, а накрая става като натурален сок от кутия), изваждане на хлебчетата, в които ще да подпъхваме барбекютния пълнеж… Леко, че се задъхах. И точно в мига на пълния колапс, моят Буб изрече с леден глас (като на Клинт Истууд от който филм си пожелаете): “I’ll do it.”

Ето, това са измеренията на приятелството. В подобни животоспасяващи моменти да се решиш на такава рискована крачка…. След по-малко от 3 минути и половина всичко беше история. Дори ФЗапът гледаше някак кисело на страховете си, че щяло отнеме дни приготвянето на тези грамади запаси храна. Точка. Край. GeorgeAtha бе спасил живота и честта на стария си другар.

След още 15 минути, пълни със суха тишина (не знам защо там се хранят мълчаливо) цялата вечеря беше история. Не ни стигна нито яденето, нито пиенето….Остана ни само спомена за подготовката. Но пък за десерт те отвориха – какво? бутилка възтопла „Сливенска перла”. За десерт. Ние с моят Буб помолихме за лед, а домакините се озадачиха. Вече бяха разбрали, че ние и с уискито така мърсуваме – слагаме му лед или пък изобщо го пием студено. Тъкмо да ни обяснят как вкуса на алкохола се чувствал най-силно топъл, ние вече дрънкахме с ледчетата перличката, любезно сервирана ни във винена чаша (е, все пак не беше чаша за чай, к’во сега…)

После дойдоха комарите. Домакинът живее край река и там комарите са с огромен бюст, като шведки. Летят като батмани наоколо, почти те блъскат да паднеш, а следите които ти оставят са също любовни – големи, лилави осмучки, само дето в средагта е откъснато месо… И стои подуто с години. Ако те гризнат по лицето – после само естетична хирургия му е майката. Ако те гризнат другаде – не знам, оставям догадките на вас (но пък може да е подуто с години,а?)…. Та си хортувахме с комарите, дивяхме се на незалязващия залез в 23.45, и гледахме как съседът отляво Гундес Сван се бореше със сглобката на новозакупеното си барбекю, която го беше замъчила още между 18.30 и 20.30, но после бях решила, че е заспал, прегърнал капака му… Но явно, едва приспал домочадието, очевидно превъзбуден от умопомрачителния аромат на нашето барбекю, Сван се заборичка отново със седемте части на сглобката. Моят Буб на два пъти се понадигаше с твърдата решимост „ще ида да му го сглобя, щото не мога да го гледам каква е тиква”, но аз го уверявах, че то в усилието е кефа. Пичът беше близо до оргазма, а George ще иде да му каже „глей, майна, става за минута и половина”….

Освен това, както знаете, тъй като живеете по цял свят, “always read the manual’. Пичът седи, чете упътването на шведски, гледа илюстрациите, пак чете. После минава на английската версия, чете я, сравнява я със шведската, пак гледа чертежите, и така до сутринта, защото през юни в Швеция терминът „зазоряване” е меко казано, абсурден… Но нито веднъж погледът му не се насочва към седемте елемента на сглобката, един от които е капакът на барбекюто…. Ама и ние, българите, к’ви сме надути, а? Все си мислим как всичко умеем, как го правим веднага, щото сме умни… А, то не е така – нещата трябва да са дълги и сложни, за да ни се услаждат после…

Преди години дундурках гостенка американка, която в момент на изкушение реши да си ушие сако при българска шивачка. Година: 1998 г. Каката беше скачала с бънджи, беше я почти застинала лавина в Rocky Mountains над Колорадо Спрингс, беше получила инсулт на 40 години и едната част от лицето й не зависеше от другата. Но никога не беше си шила дреха при шивачка и това се превърна в най-рискованото начинание на живота й. Около 3 дни обикаляхме по всички пловдивски магазини за платове, за да гледа, да пипа и да търси пътя към „своето сако”…. Наслушах се на въпроси като „Сега, Таня, ти как разбираш кой точно тип плат е за теб?”, ‘кой точно цвят е за теб”, „как знаеш кои копчета да избереш’, ‘как решаваш какъв модел искаш”, „как така знаеш всичко това?”, „кой те е учил”….. По едно време си мислех, че ако я убия, ще имам време да я излежа, преди тя да реши кое точно е за нея…. Накрая минах на вълна – дай, да идем пак да скочим с бънджи някъде в Софийско, да си се върнем в Пловдив, да те поразведа насам-натам, да си понакупиш някое друго готово сакце, и после на самолета за Денвър - кой-откъде е ….

Тя, обаче, не. „Ти как разбираш кое е за теб, кажи сега? Невероятна си! А защо не вземеш да отвориш дизайнерски бутик в Колорадо, щом знаещ кое, за кого е и закъде е?” На петия ден избра черен плат с ужасни златни копчета. Като на стюардесата Агатка от първа част на пътеписа ми. Заведох я на шивачка, тя се снима до шевната машина, почти плака на пробите, накрая каза, че черното не било нейния цвят и дали шивачката не можела да направи нещо…. Трябва да е сложно, дълго, изстрадано… Сега като се замисля, не книга, няколко тома енциклопедии мога да издам за нашите страдания с гости чужденци. Нормалните хора се събират на едната ми ръка.

На вторият ден Гундес Сван го сглоби, барбекюто му с барбекю… Всяка българка на възраст между 72 и 98 щеше да го направи за по-малко от 5 минути…. Обаче Сван е шведски пич, камара мускули като Ледения Стив Остин и имаше челюст като на Джони Браво. А неговата даммма беше като Госпожица Хилдур Рог, който си спомня описанието от Карлсон, и също така игрива…. Пичът търгуваше само с „мирикански” коли, и услужливо си ги караше преди продажба - едната беше дълъг и сложен бял кабриолет с червена тапицерия (стар модел на Крайслер, ама от най-американския тип коли, дето са по десетина метра дълги)….

Кефът ми в Швеция основно се състоя в седене на голям клатещ се стол на зелена моравка зад/пред къщата (трудно е да се определи), край храст с някакви берита с непроизносимо име (от които големият малък, син Заппов, вареше сладко, въпреки невръстните си 13 години….) и наслаждение на тихата северношведска пейзажност, докато си зачитах книга за историята на АББА…. Супер кеф. А и не ми беше скучно, защото там комарите си летят и денем, и вече се познавахме по име с тях. Като домашни питомци – наобиколят ме, почеша ги по крилцата, хвърля им по някоя своя мръвка за смучене, а те подскачат около мен и ми се търкат любовно…. А аз си чета за АББА. После леко придремна, Босе ме бутне с хоботчето по главата, аз го бутвам да лети по-встрани, Анне-Мари го жилва укорително, а Бетан вижда задника на Гундес Сван по боксерки в съседния двор и вкупом хукват да го смучат. Това е то почивката там на север…

А семейното тяло замина за риба в огромно шведско езеро. Да ловят нещо – какво ли там беше, пъстърва, есетра, съомга, не запомних…. Станаха в 7 сутринта и заминаха. А Запът от совя страна отгърмя при Мари-Анне (помните ли я, тя е Юсдалския Тошко…) да го пипа по дупето, белким му оправи секнатия  кръст. За Тошко и Мари-Анне и развитието на събитията в Пловдив – ще има отделна секция. Не му е тук мястото. Та Запът стана, изкъпа се, парфюмира се и закуцука към Мари-Анне за тяхната 78-ма среща, завърщваща както винаги с чек… А аз останах малката господарка на големия шведски дом. И АББА от корица до корица.

Запът има и много книги за Спайските, но те не могат да се пипат, защото ще оставя отпечатъци и ще ме арестуват. А с полицията в Юсдал щега не бива. Нищо че имам връзки там, щото на Запът татко му работи половин ден на гише. Там най-големите зулуми са някоя и друга взломна кражба или покупка с чужда кредитна карта. Гледай, Смехурко, и те имат престъпност, к’во се правят на много тихи… Обаче ако пипна книгите за Спайските, не ми мърдат 2 месеца общественополезен труд. Така, че само АББА…

След седемчасово киснене в езерото, многолюдно-стекъл се, народът се върна без риба. Бубът обаче липсваше, щото той е молто-амбициозо и не може хей така да си дойде с ръце празДни. Не. Час и половина по-късно, Бубът дойде с еднствената пъстърва, хваната от седмици насам, при това огромна. Еееййй такава (нали съм булка на рибар – вижте ме к’ва съм убедителна, а? J). Оказа се, че шведите ловят риба с изкуствени примамки/захранки/ както-там-му-се-вика… С някакви трепкащи изкуственяци, които никоя себеуважаваща се риба, особено женска, няма да налапа, щото и тя си иска ествествено месо в устата. Та най-накрая леко вкиснатият Буб грабнал един натурален червей пред смаяните погледи на шведските майстрор-рибари, които на десет ходения за риба имат по една 20 см рибка улов, и след 2 минути си имали трофей – пъстървата Лотте, миловидна, гладка и лъскава….

Снимахме се с Лотте, така за спомен, дори не я ядохме, само я гледахме, а накрая я замразиха – може би за Коледа… А за GeorgeAtha плъзнаха легенди в околността, за неустрашимия булгар, който лови огромни пъстърви с живи червеи. Ех, ако беше и с голи ръце в потока…

Толкоз за шведския риболов в езерни условия. Явно с траулери по се получава. А ние се заприготвяхме за най-великия шведски празник – Midsommers Dag (денят на лятното слънцестоене – Midsummer’s Day, 23 юни). При Шекспир може да е и по-така игриво и Пък да ги твори едни такива, обаче в Швеция няма игрички, няма забави, сериозно трябва да се подходи към деня. Празник е, мамка му, да се веселим под строй! На този ден шведките се оживяват, изпълнени с надежда за оплодяване, а Свеновците запиват изотдавна, за да не рискуват някоя мома да ги гепне трезви и да ги разпори… Абем нищо не разбирате вие, скромни българчета. Това е страната на секса, братче! Ние си купихме билетите за Швеция още през янаури, но нямаше голям избор – всичко беше заето, остана ни само LOT…. Защото народът пътува на поклонение към веция за този велик ден – без майтап. Като Thanksgiving-ът за мириканците….  

Значи – сега да ви сведа инфото за празника: От няколко дни по-рано на определените места (да речем, на мегдана в Юсдал) започват да се строят метални конструкции с форма на по-абстрактни фалоси – като висок прът, отгоре с два кръгли венеца. Хм… Прътът се украсява с цветя, клонки, панделки, а кръглите венчета присъстват навсякъде като акцент. И панделки, много панделки. И много знаменца, и пак панделки – в синъо и жълто. Който гледа футбол – знае тези два цвята. Ние падаме – те ги размахват по трибуните. После наоколо подреждат много пейки и дървени маси и става малко като на центъра в Пловдив по време на бирения фест, само че без елемента „хубава бира”… Щото те в Швеция за „Семеница” и „Гъзорка” може само да си сънуват… Както и за фалоси също… Та, каките плетат венци – така е по предание. И после си стискат венците, защото като почне запоя и танците, каката отива и свенливо слага венче на главата на момъка, който е харесала за скачване (той трябва да я тресне иммидиатон, щото каката ще се обиди, ако си остане с гащите тази вечер…., но момците обикновено са пияни до козирките, един вид контрацептив, и каките силно разчитат на иностранните помагачи -гости от Кюрдистан до Куала Лумпур).

Всяка кака има поне по 5-6 венчета под ръка готови, плюс суровина за още няколко на склад някъде, щото както вече разбрахте в тая работа има много брак - тя си плете венчето, украсява русите къдри на Густав, но Густав пада като талпа и дава фира… А каката трябва бързо да надене венчето на друга, по възможност, по-мургава глава, щото времето лети, не спира, и вечерта ще мине и замине без фалоси… А наоколо цвърчат барбекюта (не си спомняйте нашето, то беше безполово някак), бира, бира, бира и някое и друго венче в суматохата… Танци, стаени надежди в погледа и пиянски наздравици. Хайде, Гудрун, на хаир, пък догодина, като доведем момците от Естония, да ремонтират покрива, и теб ще ремонтират – споко! Тъга, някои вадят късмет по храсти и обори, но повечето лампи не светват точно на тоз празДник на любофтът и забавата. Язък! Колко венци увяхнаха, не че са цъфвали, ама нали тая пуста надежда ни крепи нас, женорята…

Та, според домакина ни, ние спешно трябваше да се евакуираме за празника Мидсомерс Даг, незнайно защо. На село, в Алфта, в къщата на мама, дето тоалетната е с дупка на двора (подсетете ме за дупката, да не забравя)…. Аз исках да остана там в града, при хората, и да се забавлявам, но те явно се страхуваха за Бубът, или помнеха събития отпреди моето стъпване на сцената. Все пак Бубът има два Мидсомерс Дага преднина, преди да падна в любов с него. Калоянчо обаче искаше да преживее първите венци в живота си – нали няма още 11, само си го представете, връща се и разказва на приятелчетата, дето заспиват преди по TV 1000 или Spice Platinum да блеснат задници и предници на екрана, но те ги знаят и ги предвкусват, и затова ни пращат по-често на гости сами, а те да чистят къщата, за да помогнат на мама, в 23.30 вечерта…( ;), та иска да им разкаже на приятелчетата :”Значи, брато, много яки каки ми слагат венци на главата, щото съм  много як пич, …” О, не, спирам! Не мога, майка съм. Не става. Описанието не ми спори нещо.

Ето така прецакахме и Бубът, и детенце. Че и мене, щото сигурно са ме проклели наум и в навечерието на съдбоносната вечер, се размазах в един шведски бакър. Или ведро. Каквото и да беше, той остави своя отпечатък в черно-синьо върху носа ми, а и аз от своя страна го повдлъбнах малко, но бакърът беше издръжлив - като шведски товарен кон. Което ме подсеща, че на нашета семья нещо не й върви в тая пуста Швеция – при всяко посещение, някой пука/чупи по някоя и друга кост/ребро/нос.етс. Пропуснах някакво келяво дървено стъпало или пък омотах крака около него – абе, няма значение, същественият момент беше, че бях събрала скорост и полетът ми към бакъра под къщата беше стремглав. Не бях виждала твърд предмет да приближава лицето ми с такава скорост и сила – нали съм девойка, не съм се била, нямам опит, за жалост… Иначе щъх да съм обръгнала в битките. А така – залитване, препъване и полет право под къщата, с лице в бакъра. Добре, че леко поддаде и се повдлъбна, и че не беше пълен с камъни, да речем. Абе, живее ми се още, нищо че съм философ. Някак мога да дам още нещо на хората около мен.

Сега е момента да ми се посмеете, защото тук аз изгубих за няколко часа всякакво чувство за хумор. Лицето ми бързо стана като на костенурка, с очи поставени почти отстрани, като на пъстървата Лотте. А количеството нос, което обичайно съм гледала по себе си, се учетвори. И то в черно. И боли, и тупти. Увяхна ми венчето, с една дума. И това на празДника на секса, веселбата, пилоните и венчетата…. Язък! Похабих си материала. Дори не можах да се насладя на тоалетната на двора – аааааа, дойдохме ли сега на дупката? Значи, водете си записки, ако искате да обновите нужника на баба на село.в шведски стил..

Тоалетната на селската къща в Алфта беше с външа стълбичка – значи покачваш се в посока към небето, в нещо като тясна сауна - на земята чердженце на раенце, по скованите стени постери от шведския Стършел, все на отходна тема,… Ароматът е същия като във всеки скован нужник, но тук имаше един интересен акцент – „пейката за сауна” вътре, на която има поставена дъска за тоалетна. Тоест, има къде да приседнеш, докато мухите Спаска и Панайотий гризат задните ти части. Значи, вдигаш дъската, … Не, първо поемаш дълбоко от въздуха вътре в нужника, щото като вдигнеш дъската тоя въздух ще го търсиш, ама няма да го има. После вдигаш дъската, изпускаш въздуха на добре премерени порции, докато се аклиматизираш на вонята на ацетон и още нещо по-серт и …. после ти става все едно. Поне с мен беше така.

В БГ нужниците акцентът винаги пада на вниманието да не плъзна крак в дупката, дори съм сънувала такъв кошмар!!! Ужас!!! Стъпваш като балерина, балансираш теглото, ловко приклякваш (е, при  мъжовете риска с малките нужди е къде-къде по-семпъл) и ако дотук си оцелял – хайде, дерзай, батко и наслука! А в Шведско – и чердженце, и постери. Подвеждат те, да се почувстваш по-уютно, да не ти се излиза оттам. Освен това – странно, но факт, самите дъски на сградата са по-нарядко и ароматът се разпределя правопропорционално из райончето около нея… изобщо, примамва те ласкаво вътре. Красота, природа наоколо. А вътре – уют. Че и дъска сложили хората. Вземаш си Булгаков или Бунин, и няма излизане. Само храна да ти подават на порции, и да се похидрирваш по малко, и седмицата ваканция е минала неусетно.

Обаче тая страхотна дъска като се вдигне, разбираш, че и в Швеция имат зъби. И дупета. Гледаш кой какво е изхвърлил там долу, колко е ял, ял ли е, не е ли, вегтарианец ли е, карнивор ли е… Няма скрито покрито. А, всъщност ако ви се прияде - да направим паузичка за хапване? Не? Ама, защо бе, не се смущавайте – ще ви изчакам.

На който му харесва идеята за пейката от сауната с дупката – бегом на село да я пробва. Верно ви казвам – голям комфорт си е. Аз си поплаках вътре от болка, срам и отчаяние от рязко-изменения ми външен вид, и станахме по-близки с дъската. Още малко и да й дам име и на нея, но Бубът ме приласка, да плача на неговото рамо, че е по-широчко и точно пасва на уголемения ми нос….

Хайде, честит Мидсомерс Даг – и все така! С фалосът напред – щото на мен нос не ми остана…. Сбогом до по-късно. Обявявам край на част 5 и спускам капака на дъската. Бон апети!


<< Линк към Част Четвърта