„Поздрави из Ниша”

с „Атлас S”

Времето превръща слънчевия диск в кротък и милостив спътник на нашата дружина пътешественици.Очите неспирно обгръщат непознатото и творят спомени.Възклицанията на околните ме връщат в реалността-приближаваме Ниш. Започвам оттук, защото Дяволския град е място, което не може да се опише. Само сетивата могат да разкажат за неговите чудни скални изваяния, червените варовикови „гъби” и бълващи сяра извори - вечни и неповторими. И „каменната сватба” на брата и сестрата, надживяла саксонците, старите сърби, ще надживее и нас, и човечеството дори. Дяволският град е монументалната вечност на камъка. Няма нужда от разкази за вечността, тя е по-силна и трайна от тях.

Докато Ниш е жив организъм, по който може да си „свериш часовника”. Бил съм в града с родителите си преди малко повече от три десетилетия като юноша. Смътно си спомням като на черно-бял филм откъслечни кадри от крепостните стени, от един голям магазин със странното название „Робна кукя”. И нищо повече.

Днес „колелото на живота” се превъртяло и пристигаме на гости на Ниш с вече порасналите ми дъщери и наша добра приятелка. Едно време дойдохме  в града скромничко със стария „Москвич” на баща ми, днес навлизаме триумфално с луксозния автобус на фирмата.

На входа и изхода на града ни очакват две „страшни” приключения. И наистина от стените на концлагера от Втората световна война и Челе кула ни гледат насилието и смъртта. И на двете места стотици хора са намерили края си без време, по насилствен начин. Само избледнелите снимки зад стъклата и запазените легенди свидетелстват, че са живяли. А ние четем горчивите страници на историята, за да се поучим от онези времена.

Момичетата ми, почти със сълзи на очи, поглъщат музейната експозиция и обясняват как сякаш се разхождат сред сенките на мъртвите. Успокоявам ги с източната поговорка, че „Никой не е напълно умрял, щом има поне един жив да си спомня за него”. Но наистина телените огради, постовете на часовите и дебелите стени на затвора пропити с болка предизвикват да ги запомниш за да цениш всеки свободен щастлив момент в този живот. 

При Челе кула чувството е по-особено. Братята славяни, подобно на нас – българите, умеят да превърнат поражението в победа, погрома - в паметник на свободата. Вслушвайки се в изкусната реч на нашата екскурзоводка Анелия, разбираме, че сръбския народ никога не се примирява с неудачите. Той ги трансформира в памет, за да победи в следващите векове напук на „силните на деня”. И някак отвътре ти идва да стиснеш юмрук и до черепа на водача на първото въстание да извикаш по възрожденски: „Свобода или смърт!”

Родният град на Константин Велики е пред нас. Бил съм тук, търся града от онези детски спомени, но всичко е с ново лице. Болката идва от реалността, че   баща ми с „Москвича” вече го няма, но... „млъкни сърце”.

Ниш е все така слънчев, приветлив и чист. Има достатъчно модерни сгради на МОЛ-ове и магазини, но историческия център е същия, непокътнат. Ниш е от онези кътчета, които съхраняват своята автентичност и в свръхмодерните времена, за разлика от огромните мегаполиси. И хората са в хармония с града си. Навсякъде – в магазинчетата за дрехи, сладки и сувенири, дори на будката за сладолед, ни посрещат усмихнати продавачи, които разбират сродния български език, показват и обслужват с усмивки.

Минутите за пешеходна разходка текат неусетно, затова бързаме към крепостта. Нали „калето” е началото и символа, „Алфата” и „Омегата” на града и спомените на всеки, минал оттук. А крепостта е прекрасна! Превърната е в парк, в музей под небето. И качени на атракционното влакче, по време на обиколката може без паузи да снимаме стените и реката, паметниците, запазили спомен от миналите времена.

Една последна снимка пред крепостната порта. Това е и върховния миг, кулминацията на нашата екскурзия! Нашият миг докосване до вечността....

С „капитан” Анелия и печения шофер-пилот на нашия „кораб” Сашо поемаме пътя към дома. Благодарни сме им, че с магията на словото и колелата ни преведоха за ден през чудесата на природата, епохите и световете. И през „сребърната пътека” на спомените.

„Поздрави из Ниша!” приветливо кимат надписите на купените картички. Е, довиждане, Ниш! Както казваше великият Алеко Константинов, не се знае дали животът ще е толкова дълъг да се видим пак. Може би някога, след още години, с внуците и непременно отново с „Атлас S”.....

Светослав Минчев

гр. София

Неочаквана щастлива  случайност ме срещна с тях. На път за Пакистан, по време на престоя в Истанбул, в транзитната зала на огромното летище „Ататюрк” забелязах атрактивна групичка от българи, натоварени със сакове и огромни денкове. Бяха няколко мъже на различна възраст и само една очарователна млада жена. Компанията беше шумна и забавна. Обикновено не се впускам лесно в контакти, но този път изпитах странното желание да се присъединя към тях, да ги заговоря. Това стана  възможно,  когато ни строиха заедно пред офиса, обслужващ пътниците, чийто полети са на другия ден (като нас) и осигуряващ хотел за нощувката.  Престраших се да запитам седналият до мен мъж, дали случайно не пътуват за Пакистан. Въпросът ми бе зададен така уверено, защото през юли и с такава екипировка  почти всяка година дотук пътуват алпинисти или любители на живописните планински тракове, които щедро предлага Хималайската планинска верига.

       Тези хора се оказаха много забележителни, събрали се заедно само за пътешествието, иначе с различни професии и местоживеене, дори и от различни краища на света. Пропътували бяха много километри, видяли доста свят, носители на едно необятно и безгранично богатство, каквото е познанието за света, в който живеем. Не бяха просто авантюристи, а смели и жадни изследователи, откриватели и покорители, изпълнени с непоклатим устрем към целта. Изпълнени и водени от  обич,  обичта към живота и света, който ни заобикаля! 
        По друг начин не бих определила желанието и стремежа им да се докоснат до всяко кътче на планетата, до най-древната и млада история на човечеството, да прекосят пустини през миража, за да се слеят поне за миг с вечността.

      Останах трогната и очарована от жеста, който получихме в последствие от тях : Подариха ни " Историята на тяхното пътешествие", написна и преразказана лично от Кристиан Димитров, един от участниците в експедицията, както и много уникални снимки, заснети в подножието на едни  от най-величесвените върхове на земята.

Прилагам  тази история така, както ми бе изпратена от Кристиан и с негово съгласие я публикувам тук, за  да се насладите на пътешествието , наречено :

В сърцето на Каракорум

(Асколе - Балторо – Конкордия - Гондогоро Ла – Хуше)

“Посвещаваме на служителите на българското посолство в Исламабад, които бяха изключително любезни и внимателни към нас. Благодарим  ви за гостоприемността и отзивчивостта, които проявихте, въпреки че на моменти сигурно поставяхме на изпитание вашето търпение. Направихте го не по задължение, а от сърце.“

Това ни прави горди с родината си.  

Сърдечно благодаря!

Една стара мечта се сбъдна. Мечтата да отидем на мястото, където ледниците от К2, Броуд пик и Гашербрум се събират и продължават надолу покрай вр. Паю, подобно на магистрала. Място, където погледът обхваща едновременно невероятната пирамида на втория по височина връх в света К2 (8611m), масивния Броуд пик (8047m), няколко седемхилядници - ледения Музтаг Тауър, чудно красивия Гашербрум IV и надничащия зад него Гашербрум III, Машербрум и Чоголиса. Точно над главите ни се извисява скалната игла на Митре пик, а поглеждайки надолу, към долината откъдето дойдохме, надничат шеметните остриета на кулите Катедрал, Транго и Ули Биахо, извисяващи се на 3 km над ледника Балторо. Съвсем наблизо, скрити зад Гашербрум IV, се намират и останалите два осемхилядника на Каракорум – Хидън пик и Гашербрум II. Никъде в света няма четири осемхилядници на такова малко отстояние един от друг. Това място е Конкордия, в сърцето на Каракорум, Пакистан, и до него се стига след 5-6 дни ходене по долините на бурни реки и насечени ледници, докато отстрани се издигат монументални скални кули и колосални върхове, завършвайки с К2. Това е зоната на суперлативите – най-красивата, най-високата, пълна с предизвикателства, която не трябва да се пропуска.

За съжаление красивото е и трудно достъпно. Районът се намира съвсем близо до границата с Китай, а и линията на контрол между Пакистан и Индия не е далеч. Затова трекът спада в групата на ограничените за достъп, при които е задължително получаването на разрешение от Министерството на туризма и наемането на лицензиран планински водач. Всичко това може да се направи на място в Исламабад или да се ползват услугите на местен туроператор. При нас първият вариант бързо отпадна, визи можехме да получим само при издаден пермит.

 Преговорите с пакистанската агенция за уточняване на детайлите и получаване на разрешението отнеха няколко месеца, но в края на април получихме така необходимия ни документ, даващ възможност за получаване на визи. В пермита беше указан искания от нас маршрут: село Асколе – Конкордия – базов лагер на К2 – базов лагер на Гашербрум – превала Гондогоро – село Хуше или обратно от Конкордия до Асколе.

 В Посолството на Ислямска република Пакистан в Букурещ ни посрещнаха изключително вежливо и докато изготвяха визите, посланикът ни покани на чай и сподели собственото си желание да посети този район.

 Самолетни билети, екипировка, подреждане на багажа – всичко това винаги продължава до последния момент. Така се случи и сега, но на 7 юни в уречения час всички ние – Деси Попова, Иван Панайотов, Емил Ташков, Илиян Дуков, Мирослав Нейков, Огнян Георгиев и Кристиан Димитров се събрахме на летището и излетяхме за Исламабад през Истамбул. До началото на трека ни чакаха 6000 km полет до Исламабад, 27 часа път с автобус до Скарду и един ден (185 km) с джип по черен път през сипеи и реки до Асколе, последното село по пътя към Конкордия.

 Класическият маршрут започва от Асколе и следва долините на реките Бралду и Биахо до ледника Балторо, след което се върви по него до Конкордия. От Конкордия обикновено се продължава на югозапад по ледника Вин, с цел да се премине превала Гондогоро и да се слезе в Хуше. Дължината на този трек е не по-малко от 120 km, a с лъчовете до базовите лагери на К2 и Гашербрум, които добавихме, достигна 160 km,  като надморската височина беше между 3000 и 5625 m. Планирахме за 6 дни да стигнем до Конкордия, а целия маршрут да го преминем за 20 дни, като отделихме 2 дни за изкачването на Пасторе, висок 6208 m връх, издигащ се близо до Конкордия точно срещу Броуд пик.

 Преди пакистанската армия да завърши строителството на пътя през 1993 г., преминаването на 185-те km от Скарду – главния град на Балтистан в Северните територии, до Асколе е отнемало една седмица. Сега за това са достатъчни около 7 часа. Седем часа – ако няма срутване, каменопад, свлачище или отнесени от придошлата река мостове. В такива, съвсем не редки случаи се налага прехвърляне от едно на друго превозно средство, ходене пеш и пренасяне на багажите на гръб. Може да се наложи и удължаване на пътуването с още 1 ден.

 В нашия случай имаше само едно срутване. С помощта на носачите ни пренесохме багажа върху един от чакащите от другата страна на срутището джипове и успяхме да пристигнем привечер в Асколе. Опънахме палатките за първия си бивак на една специално пригодена за целта тревна площадка и започнахме да подготвяме багажа за следващия ден. Всеки носач може да носи до 25 kg и беше необходимо да съобразим с това теглото на всяка раница или денк. Докато уточним поредните, но не и последни детайли с гида и готвача, заваля проливен дъжд.

 На другия ден, след като изчакахме палатките да поизсъхнат, вдигнахме лагера и трекът започна. Гидът беше подбрал уговорените предварително 10 носача още в Скарду. В Асколе се наложи да наемем още четирима, избрани между местните балти. Свикнали обикновено сами да си носим тежките раници, сега наблюдавахме с интерес и облекчение как носачите уверено ги връзват на самарите си и постепенно ни изпреварват по маршрута.

Заредиха се ден след ден, изпълнени с невероятни, досега съществували само във фантазиите ни гледки. На първите два лагера – Джула (Jhula) и Паю (Paiju), доминираха съответно Лейди Фингър и вр. Паю, докато на Лилиго спахме точно срещу кулите Транго и Ули Биахо.

Ходеше се сравнително лесно, по добре очертана и равна пътека край реката.  Дневната денивелация беше около 300 m, рядко срещано явление във високите планини, особено в Хималаите, където стръмното изкачване и слизане е постоянен спътник.

Джула и Паю са оградени лагери, по-точно къмпинги, с изградени тоалетни кабини и чешми, от които (особено в Джула) тече мътна вода. Имаше много хора и беше шумно и прашно. Паю обаче е разположен сред дървета, приятно усещане за зеленина след доминиращите сиви и кафяви цветове наоколо.

 В Паю е традиция да се почива един ден, което се обяснява с уж възникналата след двата дни преход необходимост от пране и преподреждане на багажа. Като се има предвид какво предстои, причината по-скоро е носталгично прощаване с цивилизацията, преди да се стъпи на леда и снега, по които преминава останалата част от маршрута.

Ние обаче нямахме търпение да продължим. Разбрахме се да тръгнем нагоре, като вземем с нас един носач за палатките и спалните чували. Скоро стъпихме на ледниковата морена, пейзажът около нас стана по-суров. Пътеката се провираше покрай моренните хълмове, на места пресичаше тесни пукнатини. След няколко часа достигнахме Лилиго. Тук преди години е било мястото за бивак с много трева и чист поток, но е изоставено поради каменопад. Забелязахме няколко гроба на носачи. Воден от голямото си желание да види западната стена на Транго, Иван прекоси Балторо и само липсата на светло време не му позволи да достигне базовия лагер, разположен върху ледника Транго.

 Подобен беше преходът и на следващия ден до Урдукас, приятно място за бивак на страничния склон, откъдето за първи път видяхме  К2. Покрай покритите с цветя хълмове се виждаха Паю пик, Ули Биахо (6417 м), Грейт Транго (6286 м), Лобсанг Спайр (5707 м) и Катедрал тауърз. Гледката бе фантастична, заслужаваше си този ден да ходим малко и през останалото време да се наслаждаваме. Мястото тук предлага една от най-добрите гледки в Каракорум, вкл. Безименната кула на Транго – най-голямата гранитна стена в света.

 След Урдукас ходенето стана по-лесно. Маршрутът оттук до Конкордия, приличащ на бяла магистрала, е все по средата на ледника Балторо. Причудливи ледени кули се издигаха покрай нас, а над тях стърчаха остри и назъбени върхове. Ходейки нагоре, на изток, постепенно се откриха изрязаната северна стена на Машербрум и покритият със снежна корона връх (7821 м). Впрочем връхната част дълго се криеше в мъглата, и някои от нас го оприличиха на забулена девойка, срамежливо прикрила лицето си със снежен воал. Лагерът Горо беше на хубаво място - уникалният квадратен  връх на Гашербрум IV (7925 м) мами в посока Конкордия, а зад него личи връхната част на Гашербрум II, остра пирамида, забила се в синьото небе.

 На следващия, шести ден от трека достигнахме впечатляващия естествен амфитеатър на Конкордия, на височина 4650 m, мястото, където се събират ледниците Годуин Остин, Вин и Горен Балторо. Често поглеждахме наляво, откъдето постепенно се показа колосалната пирамида на К2. Триглавият Броуд пик се извисяваше вдясно от К2, непосредствено около нас бяха Митре пик, Гашербрум IV и Марбъл пик, а Балторо Кангри затваряше пейзажа на югоизток.

 Тук освободихме петима от носачите си, прецизирахме багажа и оставихме един от тях да го пази. С останалите осем носача, гида и готвача на следващия ден предприехме оказалия се не лек преход до базовия лагер на К2. Тръгнахме сравнително късно и горещината ни хвана по средата на маршрута. Жегата изпиваше силите ни. Срещнахме познатата ни от по-рано японска група, които се връщаха от базовия лагер на Броуд пик. С двама водачи, един отпред и един отзад, японците вървяха в колона, провесили фотоапарати с телеобективи и спиращи често за снимки. Някои от трекерите бяха доста възрастни, но се справяха отлично.  Такова дисциплинирано ходене явно не позволяваше на никой да изостава. А пък и в лагерите ги чакаха разпънати от носачите им палатки, сложена маса с наредени столове и вкусна храна.

Преминахме покрай лагерите на белоруска и словенско-австрийска експедиции, които имаха за цел да изкачат Броуд пик, наблюдавахме с бинокъл алпинистите, катерещи се към височинните лагери и не знаехме, че на някои от тях не им е писано да се върнат. Нямаше никакви симптоми на разваляне на времето, прогнозите също бяха благоприятни и алпинистите планираха в следващите два дни да достигнат върха. На нас също ни трябваха поне още два хубави дни – за прехода от К2 до базовия лагер на Пасторе и за изкачването му.

На базовия лагер на К2 пристигнахме привечер. Точно пред нас и сама по себе си доста впечатляваща, снежната пирамида на Ейнджъл пик се губеше в сравнение с К2. Вдясно, от другата страна на ледника Годуин Остин, се издигаше Броуд пик, а между тях, на изток в началото на ледника, беше Скианг Кангри. По така образуваната подкова минаваше границата с Китай. Бяло облаче забули втория по височина връх в света, друг купест облак се образува на запад, над ледника Савоя, а залязващото слънце им придаде чуден розов оттенък. Бяха ни подарени няколко прекрасни с красотата си минути, използвани успешно от любителите на фотографията. А после, на смрачаване, носачите ни изнесоха импровизиран концерт, съпроводен с танци, в които с успех се включи и Миро Нейков.

 На другия ден пресякохме Годуин Остин и стигнахме ледника Кал-Кал, в долната част на който устроихме лагера на Пасторе. Мястото беше твърде ниско, далеч от маршрута и не ни хареса, но бързо развалящото се време прекъсна възникналите спорове и ни прибра в палатките. Обещаващият да бъде хубав слънчев ден премина в ниска облачност, гъста мъгла и сняг, който покри морените наоколо и ликвидира надеждите ни за нощно тръгване към върха.

Останахме на същото място и на следващия ден, но времето не се подобри и макар че спря да вали, облаците не се разкъсаха. Нямахме повече резервни дни и се отказахме от изкачването, и без това по улеите се беше събрал много сняг, предвещаващ лавини и снегопади.

 На третия ден се върнахме в Конкордия, а рано на следващата сутрин тръгнахме към базовия лагер на Гашербрумите. Това беше може би най-тежкия преход, около 10 часа ходене по добра пътека през морените на Горен Балторо покрай основите на Гашербрум 4, 5 и 6, после на североизток нагоре по ледника Абруци. Беше облачно, после падна мъгла и заваля сняг. Вечерта обаче отгоре проблесна синьо небе, а пред нас – острия силует на Хидън пик, Скрития връх, както проникналите от Индия англичани са нарекли Гашербрум I.

Разпънахме палатките на няколкостотин метра от експедиционните лагери, на 5050 m височина, това беше най-високия ни бивак за цялото пътуване. През последващия ден предприехме излизане до крайната морена, непосредствено под ледника Южен Гашербрум, през който преминава маршрутът за първите два височинни лагера. Наблюдавахме спускащите се отгоре алпинисти и чакахме облаците да се вдигнат, за да видим отблизо и двата осемхилядника. Уви, не дочакахме. Някои от нас бързаха да поемат обратно, очакваше ни тежък преход до Али камп. Следобяд обърнахме гръб на Гашербрумите и два часа по-късно, както и можеше да се очаква, времето се оправи. Хидън пик отново блесна, този път зад нас, а отпред се извиси Чоголиса, лобното място на знаменития катерач Херман Бул.

След една междинна нощувка достигнахме Али камп, изходния пункт за превала Гондогоро. Лагерът е на височина почти 5000 m и е ограден с пукнатини. Върху близката скала забелязахме изписано името на Али Мохамед Джунгугпа, който пръв е пресякъл Гондогоро Ла на 20 юни 1986 г.

 „Гондогоро Ла свързва Конкордия и Горен Балторо с долината на Хуш. От самото си откриване атрактивният и техничен превал привлича трекери и алпинисти, които по този начин избягват и връщането по ледника Балторо към Асколе и се наслаждават на една от най-красивите панорами в света.

Превалът включва участъци с катерене от 4-та категория. Северната страна е 50-градусов снежен склон с лавинна опасност, изисква парапети. Южната страна е също с 50-градусов наклон с опасност от каменопади и лавини и изисква поне 300 м парапет. Преминаването изисква правилна преценка, добра кондиция, подходяща аклиматизация и основна алпийска техника на участниците. За прехода се тръгва по тъмно с цел горе да се стигне при изгрев слънце. „Спасителна група” от Хуше поставя парапети на сложните участъци и събира такса за преминаването на превала.”

 Както личи, информацията ни за Гондогоро не беше богата. Минавали са го и българи, повечето в мъгливо време. Проблемът се усложняваше от факта, че според получената още в София информация в горната му част се е отворила голяма пукнатина, която не може да се заобиколи без подходяща алпийска екипировка и техника. В резултат през предишната 2007 г. превалът е бил преминат само от няколко човека, на „собствена отговорност”. В разговорите ни с пакистанската агенция неотменно искахме допълнителна информация, докато накрая ни обнадеждиха, че спасителната група се подготвя за обезопасяването на опасния участък.

По време на трека обаче срещнахме няколко групи, недопуснати до преминаването на превала  и връщащи се към Асколе. От гидовете им получихме най-различни обяснения – пукнатината била 60 до 140 m широка, еди-кой си стигнал до нея, но било невъзможно да се мине, както и едно доста твърдо изказано мнение за абсурдността на идеята. Споменаха, че „Rescue team” също стигнал до нея, но и той не успял. Цялата тази противоречаща си информация ни убеди, че преди да се откажем, трябва лично да се уверим в невъзможността на преминаването.

За съжаление нашият гид също се беше отказал предварително, даже не си беше взел котки. Заявихме му, че ще подпишем декларация за преминаване на собствена отговорност (правилата го позволяват), след което той тръгна да търси местните представители на властта, които да ни отнемат разрешителното за превала. Никой от тях обаче не се поддаде, по-скоро получихме подкрепа. Остана да уговорим няколко носачи.  Четирима от тях за голямо неудоволствие на гида заявиха, че ще тръгнат с нас, ако обезопасим маршрута.

 И така на трети юли 2008 г. Иван, Крис, Илиян и Миро тръгнахме да огледаме ситуацията. Времето беше чудесно, проблемът се състоеше да намерим превала и да се качим до пукнатината, за да оценим възможностите за прекосяване. Носехме и въже, планирахме да опънем парапет на най-стръмните места. Бързо стигнахме до разположения на страничната морена Мунир камп. Вляво от нас беше равният ледник Западен Вин, с пукнатини, скрити от снега. В един момент към нас се присъединиха и двама от носачите, които бяха идвали тук преди години. По разни мъгляви описания успяхме да локализираме превала на отсрещния склон, а носачите го потвърдиха. Самият маршрут не се виждаше, беше скрит от страничния ръб и ледените сераци, надвиснали над долината. За да добием представа за пътя, се налагаше първо да прекосим ледника. В този момент иззад сераците се показаха няколко черни точки, които се движеха надолу, към ледника. След малко други се появиха на самото било и започнаха да слизат по снежното поле, стигащо до скалист ръб източно от превала. Гледката беше впечатляваща.

Обвързахме се и тръгнахме да ги пресрещнем. Това се оказа „спасителната група”, която беше преминала превала за 6 часа. На стръмните места били поставени парапети, а пукнатината се обхождала без проблем. Прекосихме ледника докрай и стигнахме подножието на Гондогоро, за да погледнем пътя, който трябваше да изминем пак само след няколко часа, през нощта. Стъпките в снега, оставени от пакистанците на най-логичните места за преминаване, придаваха уют на маршрута. Съмненията ни се изпариха.

 В 3 часа сутринта на следващия ден се сбогувахме с гида и петима от носачите и поехме отново нагоре. Снегът върху ледника беше фирнован и се ходеше лесно. Поставихме котките в основата на превала. Започна да се разсъмва. Над нас се виждаха два стръмни 50-градусови участъка, които бяха обезопасени с парапет. Първият беше дълъг около 60 m и излизаше на сравнително равна площадка. Вторият беше по-къс, но по-стръмен. Равното място след него беше последвано от пукнатини. Заобиколихме първата отляво, преминахме по тесния ръб между нея и следващата и продължихме вдясно нагоре, към основата на голям леден корниз, част от който се е отронил на 24 август 1998 г., при което са загинали 2 носачи. Отляво имаше още една широка пукнатина, може би тази, за която ни разказваха. После следваше кратък  стръмен участък, след който тръгнахме вляво, над пукнатината. Източният ръб на превала остана по-ниско и пред нас се откри простор. Завихме плавно вдясно и по полегатия сняг излязохме на Гондогоро Ла. Беше 10 часа. За да стигнем дотук, ни бяха необходими 7 часа. Бяхме на 5625 m височина и съвсем близо над нас, западно, се издигаше Гондогоро пик. Оттук изглеждаше доста труден. Сравнително недалеч на изток имаше висок заоблен връх, който не достига 6500 m и може да бъде изкачен, вероятно след нощувка на превала. Ние обаче нямахме нито време, нито сили за това.

Съзерцавахме очаровани великолепната панорама. На север се издигаха четири осемхилядника - К2, Броуд пик, Хидън пик (8068 m) и Гашербрум II (8035 m), както и Гашербрум III (7952 m) и Гашербрум IV. На юг беше назъбена поредица от върхове, между които Тринити пик (6700 м), масива на Машербрум и красивия снежно-гранитен конус на Лейла пик (6200 м), изкачен неофициално за първи път през 1987 г. от английска експедиция. Усещането беше фантастично.

За съжаление времето напредваше, слънцето печеше силно, снегът се размекваше и съпровождащите ни двама алпинисти от спасителната група бързаха да тръгнат обратно. Благодарихме им сърдечно и се разделихме. Нашият път беше на юг, по сипеистия 50-градусов склон, където имаше фиксиран 300 m парапет. Често падаха каменопади, дали името на превала (в превод: отломени парчета от скала, скални отломки). Събрали доста умора, се спуснахме до ледника и по северния (десния) край на страничната морена стигнахме бивака Кшуспанг, на 4650 m височина. Малко преди него се излиза на затревени поляни, обсипани с миришещи приятно цветя. Разликата със суровия пейзаж от сутринта не можеше да бъде по-голяма.

 На следващия ден стигнахме Далцампа, красив бивак с две езера наблизо и няколко любопитни яка, а след още един ден преход по виеща се сред цъфнали дървета и цветни храсти пътека се добрахме до Шаишчо. Това е мястото, където раджата на Кхалпу е ходил на лов за диви кози. Видя ни се твърде цивилизовано, имаше два къмпинга и доста местни хора, които ни посрещнаха много сърдечно. Скоро разбрахме и друго: Пакистанското радио излъчило съобщение, че превалът е преминат за първи път от 2 години, от 7 българи и 4 пакистански носача. Това  щеше да увеличи потока от туристи в иначе задънената долина и да осигури поминъка на местното население.

Хапнахме в нещо като ресторантче. Последните дни често се унасяхме в кулинарни мечти, еднообразната храна ни беше омръзнала. А след това започна купонът. Група забулени туристки, студентки от Пешавар, стояха отстрани, строгите нрави не им позволяваха да вземат участие и можеха само да снимат. Местните балти ни изнесоха концерт с много характерни за района танци, където Деси имаше голям успех. Изиграха и няколко сценки, като специално за нас говореха на английски. Създаде се чудесна атмосфера на близост, която неразривно ни свърза с долината и  нейните хора.

 Следващия ден го бяхме определили за почивка и разходка по страничния ледник Царак Ца към базовия лагер на К7.  Долината е алпинистки рай, с множество неизкачени отвесни стени, но за съжаление времето не позволи да се насладим на гледката. Следобяд по-нетърпеливите от нас тръгнаха за Хуше, където спаха в местното хотелче с изглед към Машербрум. Останалите се присъединихме към тях на следващия ден и се метнахме на наетия предварително джип за Скарду. Пътувахме по долината на Шайок, после покрай вечната Инд, а залязващото слънце обагряше в розово острите върхове на Каракорум, където всеки остави част от себе си. Приключението свърши. 

    .............Двама от групата, Емо и Илиян, са продължили сами към Китай, водени от желанието да извървят "Пътят на коприната".  Те все още са някъде там и нямаме  вести от тях.  Да им пожелаем късмет и попътен вятър, да се завърнат живи и здрави, за да разкажат докъде са пренесли със себе си и колко надалеч са оставили парченца от малкото късче, наречено  България!

Не бях ходила в Родопите и за това идеята да използваме няколкото почивни дни покрай празниците за да отидем до Цигов чарк, беше прегърната от мен веднага. И така втурнахме се в петък (07.09) по обяд да штурмуваме Родопа планина. Като цяло пътят до там не е лош. Дори бих казала, че е интересен, може би защото много обичам да минавам през разни селца и да се радвам на бабите, излезли да преметат пред къщи, вързаните на тротоара магаренца, пресичащите козички и всякакъв друг домашен добитък. По някакъв начин тези картинки ме стоплят и ми става мило, а по пътя за Цигов чарк, след като се отбием от магистралата, има изобилие от тях. Освен това в даден момент пътят започва да се вие през планината, красив и малко опасен – от едната страна скали, а от другата дере, през което минава река. Изпреварването на натоварен с няколко тона дърва камион, е тежка и отговорна задача от компетенцията на малко и все специални хора. Моят любим съпруг явно е сред тях, и то сред челните им редици, защото успя да изпревари не един, а няколко такива, и то без да е поставял семейното здраве в опасност. Покрай пътят минава и влакова линия (теснолинейка), наръсена с табелки от типа на „Спирка Целина”. Въпросната табелка не е просто в средата на нищото, тя е локализирана просто на някакво място по линията, намиращо се на солидна височина над дерето и човек си мисли, че е забучена там от някой шегаджия. Човешкото въображение не може да е толкова богато, че да си представи начин, по който това място може да се използва като спирка. Имаше и една гара, от онзи тип – просто гара и нищо друго наоколо. Там беше спряла и теснолинейката, но не успях да я снимам. За всеки случай изглеждаше лъскава и сякаш излязла от някой уестърн.

Така - па дорожке, па дарожке – и стигнахме до Голямото Мокро, а именно язовир „Батак”. Да си призная това е първият язовир, който виждам, и се впечатлих. Не че съм очаквала да е малък, но въпреки това ми се стори огромен. Дори не мога да си представя колко вода има в това пространство. Ето няколко снимчици. Първият ден валя и са малко мрачни, но след това времето се оправи и има и слънчеви.


Островът


Язовирът и неговите лодки


Заснежените рано сутрин Родопи


Аз на язовирен фон

Верни на семейните навици ощастливихме с присъствието си един кръгъл бар точно до язовира и намиращата се в непосредствена близост битова кръчма.


Тези сърнички бяха пред едно от заведенията. Явно хората си ги гледат и, силно са надявам, не за храна

Тук е мястото да спомена, че цените в местните заведения са на път да грабнат приза „Най-високи” от морските си роднини. Скъпо се явява, особено като се има предвид, че околната инфраструктура не предлага кой знае какво, освен красотата на природата, а тя би трябвало да е безплатна. Да не говорим за обслужването. Аз не съм придирчива по принцип и не очаквам кой знае каква любов и професионализъм да струят от персонала, но дори на мен ми прави впечатление тоталната липса на каквато и да е заинтересованост към клиента. Имах чувството, че приличахме на напълно бездушни ходещи портфейли, които не заслужават особено внимание и даже, като че ли, леко им пречат на живота. След като няколко пъти моето усмихнато „Здравейте” биваше посрещано с повдигане на вежда, почти успях да се откажа изобщо да поздравявам с членоразделна дума, което за мен е неприсъщо. Това беше един, от общо два типажа персонал. Другият се изразяваше в уплашен поглед, вперен абсолютно неразбиращо в теб, сякаш обясняваш закона на Раул (примерно), а не поръчваш две ракии и две шопски салати. Аз съм с впечатлението, че това са едни от най-честите поръчки, които се правят по българските кръчми, но съдейки по сложността на ситуацията там, явно онези хора ги чуваха за първи път. Ето друг пример – седим си в ресторанта на хотела и си хапваме трудно извоюваните салати (момата се връща три пъти за две салати) и решаваме да поръчаме и виното, тъй като скоростта на обслужване по онези земи също е умопомрачителна, но за сметка на това пък – повсеместна. Казваме на девойчето „Една бутилка Мавруд – Памидово”, тя се връща (след сериозен времеви интервал) и казва „Няма”. На това място ние задаваме възможно най-логичния въпрос (аз поне не се сещам за по-логичен) „А какъв има?”. Тук няма как да ви напиша отговора. По книгите това май го изразяват така: „???!!!” (уплашен, неразбиращ, силно изненадан поглед на човек, хванат неподготвен). Тя мига, аз се усмихвам мило, щото ме е страх да не се разреве и казвам „Вижте какъв друг има и дайте него”. Тук го четете бързо, но случката се развива за около час-час и нещо. Та, тя се връща и казва „Ми, май няма никакъв” и приключва въпроса. Няма нещо от рода на „Имаме Мерло на тази и тази изба, или някакво там друго. Ще желаете ли от него?”. Жената е видяла, че няма Мавруд и ни уведомява....и гледа стреснато. След дълги, дълги борби и перипетии Мирославчо отиде до някакъв стелаж с бутилки и за всеобща изненада откри там Мавруд. Така ние се уредихме с вино, а най-хубавото е, че бяхме все още млади. Мисълта ми е, че този вид поведение не беше изолиран случай. Иначе ресторантчето на мен ми хареса. От много години не бях ходила на ресторант с певица, предимно защото се страхувам, че ще трябва цяла вечер да слушам някакви простотии за валяци примерно, или пък кючеци (Боже опази!). Не, че в заведенията там не беше застъпено предимно озвучаване от телевизия „Планета”, но някак с певица на живо е по-страшно. В този ресторант обаче момичето пееше песни на Тони Димитрова и Тоника СВ, а на по-късен етап пя македонски песни, на които доста от посетителите станаха да играят. Почти ме пренесе в атмосферата на „Оркестър без име” – сещате ли се за онзи ресторант на морето и как Катето Евро пееше вечер за „любов и още нещо”. С други думи – хареса ми, а като добавим и успешната борба за виното и насъщния, нещата стават чудесни.

В съботата посетихме Батак, намиращ се на 8 км. от Цигов чарк. Градът е малък и както се казва от селски тип, но там ИМА какво да се види и смятам, че всеки трябва да отиде да го види. Започнахме с църквата-костница „Света Неделя” на центъра на града.

Църквата "Света Неделя"

Всички знаете за Баташкото клане и за тази църква, в която са били затворени 2000 души – жени, деца, старци и мъжете, които са се опитвали да ги защитават. Атмосферата вътре е потресаваща, носи заряд – на мъка. Виждат се дупки от куршуми, петна от кръв, сложено е и стихотворението на Вазов „От Батак съм, чичо”, за чийто текст се опитвам да не мисля, дънерът на който са секли главите, снимките, правени от Димитър Кавра и откъси от репортажите на Джанюариъс Макгахан. Там е и дупката, която майките са изкопали с голи ръце, за да търсят вода за децата си и разбира се ямата с костите, върху която има възпоменателна плоча. Нямам снимки от това място – едно, че уважих забраната да се снима и второ – не искам и да имам. Не вярвам някога някой да е способен да забрави това място. Единственото, което ме спираше да се разрева, бяха многото хора и неудобството ми. Душата ми се беше събрала в гърлото, разума ми не може да го проумее. Не разбирам как може българин да подложи на съмнение нашата история. Хайде, разбирам го от части немеца Улф Брунбауер, той не е с нашето съзнание и историческа памет, тези неща са доста по-далечни за него, но нашата сънародничка Мартина Балева не мога да я разбера. Не говоря за часовете по история и кой какво е учил там. Говоря за друго – за това дали има кътче в България, което да не пази спомени за онова време, този действителност е пропита във всичко - в народните ни песни, в бита, във всяко, всяко нещо. Отказвам да повярвам, че може това да се измисли в такива мащаби. Отказвам да простя! Много съм далеч от мисълта да проявявам някаква форма на расизъм към днешните турци, имам достатъчно култура, за да не генерирам омраза към хора, които нямат нищо общо. Би било глупаво да мразя например младежа, който правеше дюнери в Студентски град преди години (сега не зная дали е там). Мисля (направо съм сигурна), че не е заклал никой в Батак по време на Априлското въстание. Но на онези турци, на онзи султан и войниците му, НЕ МОГА и НЯМА да простя! Както и да е – не искам да задълбавам в тези неща, защото нито имам компетенцията, нито нужния талант за изразяване, имам си само чувствата.

Хубаво е да се види и историческият музей на Батак. Разбира се от там няма да си тръгнете с по-светли чувства в душата (аз си тръгнах с още по мрачни), но някой ден ще заведа и децата си. Интересно е (не съм убедена, че думата е правилна за това място, но не се сещам с каква да я заменя) – има документи, снимки, автентични предмети, картини, извадки от произведения на Иван Вазов и Захари Стоянов, черешово топче дори и една огромна стена, плътно изписана с имена и възрасти – от 1 годинка до и аз не знам колко (101 да речем). По едно време се хванах, че се опитвам да не я поглеждам.

Интересна е и секцията, посветена на антифашистката борба и отряда на Антон Иванов. Имаше цяла стена с мраморни плочи на загиналите – всяка с по една роза на нея.

Аз на площада пред музея

Такива ми ти работи. И за да разсея малко депресарските размисли, ще спомена и за една къща-музей, която разгледахме. Много обичам да влизам в тези възрожденски къщи. Хубаво ми става да гледам всичко вътре – подредбата, мебелите от онова време, представям си направо сцени от „Под игото”: седянките, задявките с момите, бабите с вретеното. Труден живот са имали, но е имало и хубави неща – чудните родопски песни, нашите си празници – Коледа и Великден, с традиционните трапези, коледарите и всички други нашенски традиции. Въпреки, че и там имаше забрана за снимане аз взех, че щтракнах тайно и полека една от стаите (какъв лош човек съм).


Въпросната стая. Там са тъкали лен.

Само ще спомена и Велинград набързо (има го в заглавието все пак) и ще взема вече да млъкна. Преди да си тръгнем към София, просто се отбихме до там за по едно кафе и бърз тур през градските сергийки. Иначе там много скъпарски хотели, много нещо. На където и да се обърнеш все лъскави фасади с по 4 зведички. Е, красиви са де. Даже пишках (извинете ме) в тоалетната на един 4-звезден лоби-бар – европейска работа е това, не е шега!

Миро пие кафе в 4-звезден лоби-бар

Добавка: лека минавка настъпи с разказа ми за пътя обратно, защото нещо наблегнах само на ниагарски красоти... Съжалявам, но се сетих, че съм забравила обещания разказ за Клийвландското гето. Забравих го, нали? Ако не съм и взема, че се повторя – замерете ме с шепа домати, ама то с тия цени на доматите в БГ, знам си, че няма да ме замерите, знам си. Затова и смело ще го вметна туй гето сега, че си струва... И ще взема да го сложа в отделен постинг, да спестим доматките - за шопска салатка.:)))

И така, на втория ден по пътя обратно, точно след Ниагарската нощувка, си караме със сърца преизпълнени от положителност и красотност. И в ранния следобед, у нас започва да се появява една гладност. Особено – детска гладност. Казваме си, споко – по пътя все ще има някоя бензиностанция за спасение, а и звярът дето ни превозва също иска често нахранване. Обаче, когато почакаш напрегнато 20-30 минути с „ръмжащо коремче”, особено детско, взирайки се за крайпътна бензиностанция или, дай Боже, ресторантче, и такива просто няма, ееее, нещата започват да стават подчертано мрачни....

Навлизаме в Клийвланд, през който минахме и на отиване. Знаем, че пътя се вие някак все в градската част и ще гледаме пак само небостъргачи (вече ще ни се падат вдясно спрямо движението) и разни такива. След 10 минути, децата го избиват на находчивост. „Тате, хайде стига с тия глупави бензиностанции! Дай да намерим някой супермаркет и да си купим сандвичи оттам...” Ха, брилянтна идея! Браво на наследниците. Рискът с отклоняването от пътя е премерен според нас, защото Петият Елемент позволява леко излизане от предначертаната траектория и после влизане обратно пак в нея. Sounds good.

Пробваме да зададем имената на някои по-култивирани вериги хранителни магазини - хммм, в базата данни на Елемента ги няма. Защо така, Клийвланд? Обаче, за сметка това пък има някои по-нискокачествени такива, но пък силно популярни навсякъде из Америката – и така, ще опрем май доWal-Mart за сандвичи. В колорадски измерения това не звучи особено зле. Уолмартите ни там са чисти, отлично заредени, а щандът за храни и сандвичи е вече изпитан, по причина на това, че магазините им са разположени все на ключови места в близост до пътни артерии.

Решаваме, че това правило ще да важи за цялата страна и смело задаваме посока „Wal-Mart”. Петият Елемент губи 30 сек в преизчисляване на маршрута и ни пита дали искаме „по-кратък път в мили” или „по-малко път в минути”. Тъкмо да отсечем „Майната ти, няма значение!”, и се сещаме за притихналото гладно детско племе отзад. Окей, давай маршрута с по-малкото минути, какче. Каката поема с топъл глас посоката ни на движение, а ние сляпо й се доверяваме. Нещо, което неползвалите навигация не биха оценили като особено умно решение, но ползвалите знаят, че обикновено изходът е добър. Обикновено. Сега, обаче, на нас ще ни предостои сблъсък с интересна изненада, което навигацията просто няма как да отчете.

И така, поемаме през разни клийвландски кварталчета, съвсем редови на пръв поглед. Дотук, окей. Обичаен голям град, с обичайни разнолики квартали. Никой не очаква да преминем, да речем, през елитарен баровски квартал, който хем да е в близост до магистралния път, хем да се пада на пътя ни към Уолмарт. Е, учили сме, знаем, това няма как да стане.

Обаче, по едно време, хората по улиците взеха яко да попритъмняват цветово, но на нас все още не ни пука, защото като живееш на кротко място, особено силно-военен град като нашия, предпазителите ти почват да не действат – разглезваш се. С една дума, много спокойно не е винаги полезно. И си мислиш, че тоя мургавият Хорхе Гонзалес отвън бърза за работа в някоя строителна фирма, а оня черният Моузес Джоунс до него, и той нещо на работа се е запътил. Думички като „наркотици”, „престъпници”, „гето” са леко девствени за устите и ушите ни. Лош пропуск, лош....

По едно време, Жорко внезапно прави едно централно заключване на автомобила, което леко ме хвърля в паника... Да вземем да прерутираме посоката и да се върнем на магистралата, предлагам аз? Тух Жорко се изхилва и ми подхвърля идеята „Представяш ли си да се оплете нещо в навигацийката и да вземе да ни зареже тук, в сърцето на гетото?” Не, изпищявам аз, вървим напред, все ще го преплуваме това гето... Станах метър и петдесет дребничка, свита в седалката, и тихомълком започнах да прехвърлям страховити сцени от криминални сериали. Ясно защо ги имало толкоз много тези сериали. Реалност са си те, реалност. В колата - гробна тишина, с нож да я режеш.

А сцените навън стават все по-изразителни. В един момент се свърши с максиканските дилъри и се отпочна здрав черен, мнооооого черен пейзаж. Едни едри, високи черни момъци, излегнали се по едни полусчупени веранди. Очевадно не ходят на работа, мисля си аз. А те си лежат хей така, като едното нищо, лежерно отпуснати на 3-4 стъпала от предното стълбище към верандата. С избелели потници размер XXXXL и златни вериги от едновремешни тоалетни през врата. Май имаме такъв един на стената на плакат над леглото на Калоян, във версия „рап певец”. Тия, обаче, не са рап певци и ни гледат лошо. Много лошо. И премятат разни бухалки и прочие оръжиеподобни пособия в ръцете си. Направо да се вкочаниш....

А ние - смелите пътници, прекосяващи техните неприкосновени територии? Ние сме бели, дори сме с бял джип ("Тойота с пет букви", както се шегувка мойто мъж, цитирайки нашият всеобщ любимец Тиквата), с колорадска регистрация на номера, която дори не е редовната с цифри и букви, а е името на фирмата ни. Прекалена красота в отношенията. Всички чернилки наоколо не ни изпускат от поглед, а аз започвам горчиво да съжалявам за всеки филм с черни герои, на който съм проронила сълза от състрадание. Да, ама не мога да върна времето назад.

Гледам, че и жорковият обичаен ентисусиазъм е стопен до капка. И кара един такъв напрегнат. Пък аз си мислех, че аз съм нещо истерична. Значи, ясно, напечено е.... В колата е чудовищна тишина, и дори току-що разбуденият от лека дрямка Калоян, който изповядва негърска мода в облеклото (фанелки на хоризонтални райета с якички, дълги докъм коленете, отдолу с друг ред тениска, по-дълга от фанелката на райета, плюс за десерт изсулени дънки с набръчкани крачоли, и полуразтворени маратонки до глезените, блах!) е в стабилен ступор зад щоричката. Той поне си има щоричка, зад която се прикрива. А мен черньовците ме гледат направо в очите и погледът им говори много.

Верно си изкарахме акъла, хора. Втренчили сме се в тъпата навигация, а тя чинно ни води „Сега наляво, после втората надясно”, а отвън се отпочват все по-трагични пейзажи с изгорени мебели по тротоарите. Около нас започват да кръстосват черни джипове Кадилак Ескалейд с тъмни стъкла – отличителният автомобил на наркопласьорите, и вече на този етап сме в умопомрачение. От Кадилаците гърми проглушителен ритмичен рап.  Ние четиримката, обаче, гледаме в пространството някъде пред нас и се стараем да не срещнем погледа на абсолютно никого - било в Кадилаците, било по тротоарите. А батковците наоколо ни гледат непрекъснато, Боже, как ни гледат. Лошо ни гледат. А тоя тъп път край няма....

Опитвам се да се поразвеселя вътрешно, представяйки си, да речем, кола с френска регистрация в сърцето на пловдивското гето Столипиново, например. Обаче, от това хич не ми става весело. А и като си представя как игрива майка ромка е готова да метне детенцето си пред колата на французите, за да се получи купонът, и да има после кой да им плаща пари за компенсация, ми става още по-невесело и започва да ме мъчи неизвестността какво, аджеба, ще ни се случи тук и сега.... Буца ми пораства в гърлото. А наоколо няма кьорав бял човек. Кьо-рафффф....

Вече в колата ни на никой не му се яде. Нищо не ни се яде. Искаме да сме на магистралата, гладни и щастиви. Да, но не сме. В сърцето на тъпото гето сме.
И пак: първата надясно, втората наляво. После – започват полусрутени съборетини. Къщите полека придобиват вид на пълни руини. В този заветен миг, Радецки пристига със гръм.

Отзад изневиделица ни се залепва полицейски автомобил с двама черни полицаи вътре. Явно бели хора нямат право да влизат в тоз квартал. Ние сме не само бели, ние сме и български бели дупета, и явно ако свалим прозореца и извикаме „Венсеремос”, нещата няма да натежат много-много в наша полза. Полицаите, обаче, кротко ни ескортират, защото всекиму е ясно, че тези бели колорадци не отиват на гости на черните Аиша и Омар в хей оная жълта съборетина... А може би отиват? И то, за да си купят дозички оттам? Я, да ги проследим.

Горещи благодарности на CPD (дали така мога да нарека Cleveland Police Department – по аналогия с до болка известните ни NYPD и LAPD?). И на тъпия Пети Елемент, който след емоционална двайсетминутка, безгрешно ни доставя пред най-гнусния магазин на Уолмарт, който сме могли да си представим някога.

Отвън, обаче, щъкат и бели хора. Уррррра, бели хора! И мексиканци, и двама жълти! Обичаме ги, всички, които имат различен от черен цвят на кожата! Вечна дружба!!! Не ни се мисли по кой път ще стигнем до магистралата обратно, защото засега искаме да си останем завинаги там, в точно тоя мърляв Уолмарт. Гладни ли бяхте, а? Хак ви е сега! "Гъз глава затрива", както се казва в родното предание....

Тъкмо влизаме в магазина, и е вече време за някаква допълнителна емоция точно в наш стил, разбира се - мдаааа, на Калоян му прилошава нещо (според него от глад, според нас може и да е от съчетанието на глад и стрес). Стяга се и май му минава.... Хайде, бегом за храна. На нас хич не ни се мисли какви ли ръчички са сгъвали сандвичите на щанда за готови храни, но за наша утеха - такъв щанд няма. Окей, тъкмо по-добре, ще си ги правим сами сандвичите. Вземаме опаковани хляб, шунка и кашкавал и сами ще си ги правим.

Тъкмо в този миг, Калоян решава да припадне по достойнство, придобивайки зеленикав цвят на кожата секунди преди това. Аз отчаяно и нервно го призовавам пак да се стегне, и дори му плесвам по един шамар за освестване, от което трима двуметрови черни до мен ме заглеждат лошо. Калоян, обаче - йок, ще припада и кротко се свлича на земята, а аз едвам успявам да го прихвана, за да насоча удара към седалищната му област, вместо главата.... Черните батковци дори се втурват да помагат. Добри наркодилъри, с големи сърца.

Вторите шамари, които забивам на сина си, вече са животоспасяващи, но наситени с далеч повече лошо чувство от първите. Ще го трепя тоз мой син..Той отваря очи и прави опит да ме успокои, че това било нормално, той така си припадал от глад. Мамка им и мъже – как може така, бе? Не може ли да потраете час-два? Какво е това – гладен съм, после ставам леко агресивен, а накрая ми прилошава и тупвам, където ми падне?

Ние вече сме готови с избора на продуктите. Траяна гледа с лека насмешка пльосналия се на земята й брат, защото тя е жена и издържа и на глад, и на болка, и на студ. Тя е силният пол и това я кара да се чувства по-зрялата от двамата. Нали заради тоя пусти глад сме на тоя хал, някъде на майната си в Клийвланд?

Докато Жоро плаща тъпите покупки, аз смело завеждам големия й брат до тоалетната, за да си измие поне ръцете (другото мръсно по него така ще си го носим до Ди Мойн в Айова-та) след пльосването по задник на гадния под, в средата на магазина. Той отгърмява навътре, а аз почвам напрегнато да следя пътникопотока, който влиза и излиза от мъжката тоалетна, който ми изглежда като изтъкан само от наркопласьор до наркопласьор... Накрая идва Жоро, платил безценните стоки, и се мушва да извади гладния ни субект от лапите на наркотиците...

След спешни сандвичи за децата в колата, идва тежкия миг – мдааааа, май трябва някак да се качим обратно на магистралата, нали? Колкото и да отлагаме този момент, все някога трябва да потеглим. Този път зададеният параметър няма да бъде „най-кратко време на пристигане”, а вероятно ще е „най-много път по магистрални пътища”, което предполага по-бързо и гладко излизане от района на гетото. Поне така се надяваме. Дали е така?

Ами, да тръгваме. И да се ослушваме, и да не се ослушваме, вече е към 3 ч. и не щем да прекараме живота си в тоя магазин... Смелост, кратка плюнка в пазвата, и хайде газ (само дето не е за Бургас, за съжаление). Пътят обратно разбира се минава през друга част от великото „черно море” на мангалите. Пак счупени прозорци на къщите, пак изгорени мебели по тротоарите, пак димящи останки от нещо, което не може да се определи какво е, скелети на изтърбушени коли, двигатели на коли, седалки от коли – всичко разпръснато край улиците в тотален безпорядък. И ние да се наврем точно тук, при положение че се пазихме като дявол от тамян да не доближим Детройт, за който ни казахе че подобни гледки са закономерност!!! Пусти детски глад! Докъде стигнахме от лакомия...

В остатъка от пътя рап-музиката не беше сред предпочитаните жанрове. Никак даже. Застъпихме U2, и така си останахме.... Разбирате защо. Не че, да речем, в Ирландия (особено пък в Северна Ирландия!) няма такива гета - има и още как. Но мисълта за тях ни действаше някак по-родно, не знам защо.

Това е за гетото в Клийвланд. Добре, че се сетих овреме да го опиша. Усетих, че някак ниагарският разказ удари много по красиви теми, та нека да внеса малко баланс с гетото. Има гета навсякъде из Америките, както и навсякъде по света. Заобикаляйте ги, обаче, и ще останете с по-красив спомен в сърцата си. Ние, обаче, смело сме показвали пловдивското циганско гето на няколко приятели чужденци и шокът беше значителен – затова и вече го избягваме. Няма смисъл, реалността горчи.

Снимки от гетото нямаме, по разбираеми причини.... Но пък се върнахме живи и здрави, което топли повече от снимките. Вие сте гледали филми, имате въображение, ще си го представите....

Целувки!!

<< Линк към ЧАСТ 4

И така – след почти двумесечна пауза, да взема да го допиша тоя исторически пътепис. А защо такава пауза е тема на други постинги, но аз само да намекна, че престоят ни в България (наричан от някои близки с игриви названия като „ваканция”, „почивка”, етсетера) с нищо не допринесе за дори лекичко наличие на муза или поне някакъв миниатюрен муз....

Сега се чувствам някак по-намузирана да споделя спомените си и ще взема да се пробвам.

И така – последната част от пътуването е естествено свързана с пътя обратно. Като обръгнали автомобилни пътешественици вече няма какво да ни изненада. Ние, обаче, не бързаме да тичаме директно към къщи и решаваме да пообиколим още малко, защото като си изминал вече няколко хиляди километра, май си попретръпнал за няколкостотин допълнителни – нали така?

И така – вместо към родните мирикански земи, газ на запад към обетованите територии на Торонто, и оттам за граничното селце Ниагара (за пълна автентичност, да се произнася Наягъра или направо Наягра). Пътят до Торонто ни се видя някак доволно канадски. Като свършиха кебекарските франкофонски пътни знаци, окото ни започнаха да постоплят англоезичните такива, но провинция Онтарио все така предлагаше знаци в метричната система, което ни накара да останем на „чуждестранна” вълна.

Преминахме през сърцето на Торонто в разгара на купона – някъде около 2.30 ч., един все така доволно-пиков час за прекосяване на голям град.. Преминаваме край високи, високи стъргачи на небе, някои от които са в стотицата на най-високите сгради в света... Браво на тях. Ние, обаче, нямаме отношение към Торонто и след половинчасово колебание дали да се отплеснем в обяд с директора-отдел на огромен наш корпоративен клиент, което ще ни отнеме няколко часа ценно време, мнението на дечицата надделява и следобедният обяд с горенамекнатия Щефан (когото всички в Канада наричат Стеф’ан) остава културно отложен за друго време и други географски ширини.

Газ към Ниагара. Наясно сме с всичко написано, нарисувано и заснето от предшествениците ни, но друго си е да го видиш със собствените си очи. Както вече нашата монреалска приятелка Веси ни информира – „ще се изненадате колко по-малки от предполаганото са всъщност водопадите, но колко са величествени; човек очаква нещо далеч-далеч по-огромно....” Дали е така? Ние си ги представяме необятни, като всяко нещо в живота, което още ни е непознато. Мисля си какъв късмет имаме да можем да се разхождаме из чужди земи и да видим неща, които мнозина не успяват да сторят. Благодарим мислено за късмета си. Все пак Траяна е само на 6, но вече е видяла гледки, които нашите родители не са имали шанса да видят. Ама че късмет са извадили тия наши дечица с родители като нас, нали? И обратното, де, и обратното....

Зачестяват знаците край пътя включващи името Niagara Falls в себе си. Май му се вижда края... Някак чувстваме вече парата във въздуха и нетърпението почти придобива цвят и мирис. Младежта определено се изнервя, шава, не иска да гледа филми и обявява бойкот на тишината и спокойствието. Както вече обясних в една от предходните части, красотите на водопадите са насочени изцяло към канадските земи. Американците ги гледат под доста кос ъгъл и въпреки построените хотели и площадки, мдаааа, тълпите туристи са оттатък граничния мост – на канадска територия. Кофти, ама няма как. Природата така е обърнала нещата.... Най-после навлизаме в канадското селце Niagara Falls и пулсът ни се ускорява.

В далечината вляво се вдига някаква здрава пара - чели сме Алеко, това ще да е, нали? Детските викове отзад ни разсейват с разни билбордни атракции на Спайдърмен, но ние бързо се връщаме на лайтмотива – пАрата гледай! Дълго точене в колона по един на всички автомобили, желаещи да паркират на крайводопадните паркинги (паркинЗи, кое е по-правилно, все се чудя...). Изведнъж, отляво лъсват водопадите. Два на брой, Единият по-малък и отдалечен, другият като извита подкова, голям и дъхав от парата над него.... Мамка му, тук сме, а сега ще сме отдадени на паркиране. Сподавяме порива на подрастващите да скочат от колата и да хукнат към парапетите над водата. Жорката се въплъщава в един паркиращ Шумахер и след броени минути сме вече на самоход. Хоп на старта и се втурваме в галоп към парата.

Огромното количество вода предизвиква невероятен грохот, обаче аз май няма да мога да опиша в подробности звуци и гледки, защото вече това е сторено от мнозина и аз не бих могла да го направя дори отчасти тъй добре. Дали не е добра идея да направим един малък антракт тук – да си намажете по една филийка с нещо и да изровите Алековия пътепис, а аз ще ви изчакам, какво ще кажете? За момент ми мина през ума споменът за „колегата Джей Лено” (от цикъла простотии на Слави), но ще ви спестя лафа за „колегата Алеко”, че ми става силно гадно от него...

За онези, които нямате книжен вариант, или искате да пропуснете филийката, оставайки на компютъра – подавам ви културно едно линкче към Liternet.bg, към „До Чикаго и назад”, частта за Ниагара. Насладете й се! Няма как да се каже по-добре, пък макар и отпреди век и нещо.... Обърнете внимание и на последния абзац за преводите – за Михалакевите възпитаници, абичките и салашите, просто супер е!

Първо впечатление от водопадите: права е нашата Веси - вярно не е чак толкова огромно, както си си го представял! Някак има размери, но не са нещо невероятно. Величието е в стихията, не в размера. Несметни тонове вода се изсипват, разпръсквайки парата, която се вижда километри преди приближаването.... А пръските са неповторима атракция. Стоиш отстрани, но си намокрен от пара и пръски... Уникално усещане. Трябва да се преживее.

Покрай цялата красота има само една обикновена алея с парапет и множество огромнистационарни бинокли, които работят с монети – за по-подробно разглеждане на красотите. Или ако искате да видите по-отблизо някоя хубава кака в корабчето под водопада. Ама тя ще е плътно загърната със цветен водоустойчив анорак, така че по-добре да насочите бинокъла просто към водната стихия. Зад алеята, плътно изпъстрена с туристи, лежи китен парк с дървета и цветя. И много, много пейки – да поседиш, да погледаш, да поснимаш, докато наоколо тичат катерички и чуруликат птички.

Нашите изгорели от български цигании души се поогледаха със страх за заведения със силна музика по алеята, или бродещи улични музиканти/-тки, или чичо с детски джипчета, издаващи музика като от латерна, докато се движат, или ято мургави просячета, агресивно накацали туристите, които нервно да започнат да охраняват камери и фотоапарати. Да, ама не. Няма ги тез китни моменти. Няма и сергии, които да предлагат джапанки или анораци, очила за гледане на вода, триизмерни картички на водопадите с намигащи канадки на преден план. Няма. Има само туристи, които онемели, стоят чинно втренчени в изливащата се надолу вода...

Иначе туристическото селище си има леко-панаирна композиция, как иначе, но тя е разположена доста по-настрана от красотите. Уважение блика някак от замисъла... Комерсиалният момент е настъпил здраво чак оттатък парка. Там са изникнали хотели, казина, виенско колело (за уникални снимки отвисоко), увеселителни атракции, детски „капанчета”, магазини за прескъпи сувенири и разбира се, ресторанти. Но отсам парка е само природата. Вода, пара, грохот. И никой не се е сетил да продава билетчета, за да се насладите на тая уникална гледка...

А дъгата, която се издига пред Големия водопад (оня с формата на подкова) е направо нереална. И корабчето в основата на дъгата е като извадено от пътеписа на Алеко.... Корабчетата се подмятат от пенливата вода долу, но бавно и славно напредват към изливащата се с грохот край тях вода. Туристически емоции. Гледаш как наоколо щъка разноцветен народ с фотоапарати и камери, и пробва да заснеме за увековечаване всичко онова, което не може да се опише с думи. Пръските от водата покриват за секунди обектива на фотоапаратите и се налагат спешни мерки, но всичко си струва емоцията.

Разбира се, Траяна нацелва точния момент за начало на дългоотлаганото цупене и мусене, че само Калоян бил снимал наоколо, че имало много хора и й било топло, и че пръските много я мокрели и й ставало студено, и че водата много силно бучала, и че коремчето й ръмжало от глад - което внася остро приземяване в полета на вдъхновението ни от природните красоти. Някак осъзнаваш, че си определено земен субект.

Това го знае всеки родител, който се е качил на Айфеловата кула с детето си, на което тъкмо тогава спешно му се приаква. Ха сега, ходи се възхищавай на гледки, да видя как точно става таз магия пуста! Подобна радост се отнася и до посещения на Китайска стена, Мачу Пикчу или Стоунхендж.... Затова, западните тарикати обикалят света ПРЕДИ създаване на потомството. За после оставят само места като Дисниленд и Дисниуърлд, където поакването е определено стандартна процедура. Както и ръмженето на коремчетата, което бързешком и пътьом се опитомява с тлъсто бургерче.

Решаваме да отделим още малко време на възхитата по водните красоти, като обърнем глухото си ухо на ръмженето на коремчето. След няколко минути ах-и-ох, обаче, още едно, вече пубертетско коремче започва да ръмжи, и, даааа, става ясно, че на красотите се налага временен мораториум. Къде бяха ресторантите? Правилно, оттатък парка. Огромен поприклекнал Спайдърмен ни насочва към точната зона. Да, няма да пропуснем похапване в любимото си Hard Rock Café, макар че всекиму е ясно че Ерик Клептън не е пял точно на тази китара и точно тук край водопада. Но ние възпитано ще се насладим на колекцията китари на заведението предъвквайки, без да се издаваме че знаем истината. Хапваме, пийваме, децата накрая си заслаждат след соленичката вечеря с половинтонна мелба, на която и ние с Шумахер помагаме.

Следва кратко разтъпкване на храната из панаирната част на селцето (или може би е градче?). Смело качване на височкото виенско колело, но пък гледките определено си струват. Хиляда и една снимки отвисоко.....

I

После даваме свойта дан, задето сме били тъй наивни да се размножим бързо и да си водим челядта навсякъде с нас, но ние гордо носим своя трънлив венец и награждаваме детската благост, да речем, с балонче Niagara Falls, каскет с надпис Niagara Falls или слънчеви очилца с пеперудки и какво?, да, надпис Niagara Falls.... Не помня какво точно ни изпросиха дечицата ни, но определено е носило надпис Niagara Falls, защото дори на салфетката за избърсване имаше такъв. За да знаем къде сме били и да не забравяме това - до счупването на очилцата 5 дни по-късно...

После, изпълнили родителския си дълг, бегом пак край водата. Траяна кротко пита с горчивина в гласа: „Това не го ли видяхме вече? Защо пак ще я гледаме тая вода?” Детенце, простено да му е. Брат й се опитва да й обясни колко е глупава, понеже е малка и нищо не разбира от природни красоти, а тя троснато му разяснява какво пък тя мисли за него, големия, ха-ха, докато Жорко се опитва да се съсредоточи и да направи поредица нощни снимки на водопадите, осветени от мощни прожектори оттатък парка.

I

Аз се опитвам да слушам само грохота на водата, но когато спорът между дребното момиченце и поотрастналия му батко започва да позаглушава грохота, трябва да се намеся респектиращо. Иначе рискувам групата японски туристи да ме метнат при парата. И става всекиму ясно, че е дошло време да преминем границата и да потърсим хотела си в американското село със същото име – и то Niagara Falls. А и вече минава 8.30 ч. и е доволно тъмно... Извод: на Китайски стени и Ниагарски водопади – децата малко по-близо до бабите им у дома! Възхитата им трае не повече от половин час. Преходност детска...

И така – след петнайсетминутно лутане из разни криви улички (пак да спомена с добра дума Петия Елемент, виж част 1), се качваме на моста и ето, броени метри пред нас се вее заветния ни флаг с лентичките и звездичките. В колата, обаче, за 15 минути, дечица вече са успели да позадрямат и внезапността, с която се озоваваме на мириканското КПП е потрисаща за тях. Чичкото с фуражка иска да свалим задните стъкла, за да види дали дечицата ни дават признаци на живот след покъртитените гледки на природните красоти. Той е на работа и хич не му пука, че работи на няколкостотин метра от Ниагарските водопади. Голям праз.

Ние издаваме едносрична команда на „баткото” отзад да свали спешно щоричките на стъклото си, преди да свали прозореца, който се пада към чичкото с фуражка. Батката, обаче, е в ступор, защото още не се е съвсем разбудил от кратката дрямка и не разбира защо трябва да свали щоричката. За да отвори прозореца – щоричката ще се пръсне на съставни части, ако първо не я отлепи. Първа база – превзета. Ама защо му било да отваря прозореца? За да ви види полицая, просъскваме свирепо. Аха, разбира той. Умно момче, схватливо. Втора база – превзета. Ако сега и направи, каквото искаме – направо сме улучили в десятката откъм син.

Чичкото с фуражката вижда, че е настъпил голяяяям смут и съскане в колата покрай тоя прозорец, и вече почти се извинява, че е понечил да поиска да го свалим тоя свръхсложен прозорец, зад който вероятно тече пакетиране на чист хероин в движение. Най-после щоричката е отлепена и когато прозорецът се спуска и очите му срещат тъпия заспал поглед на един субект на 13 години, човечецът въздъхва облекчено – явно самият той си има няколко такива субекта вкъщи и знае колко време отнема да се обясни необходимостта от извършването на определени действия в определен порядък, бързо или почти веднага. Кой? Защо? Аз ли? Ама как? Не разбрах? Къде? Аз ли? Защо? Чувал ги е тия въпроси чичкото, чувал ги е....

Човекът светва с фенерчето в очичките на младите любители на природни красоти, те отвръщат на усмивката му със свъсен поглед, той вижда че хероинът има вид на желирани бонбони и кутийки със сокове и кока-кола, усмихва им се пак, връща ни документите, като не пропуска отчетливото „Добре дошли у дома!” Отзад прозорецът се вдига с апломб и след минута-две се чува равномерното дишане на две постигнали мир със себе си и помежду си души....

След няколко минути стигаме до хотела си и изтегляме децата на буксир до леглата. Заслужен сън след толкова красоти, а после още два дни шофиране, докато стигнем дома.

Втората нощувка на връщане, както вече ви бях споменала някъде, е в „култовия” Ди Мойн (столицата на Айова, вече писах по въпроса в предходна част), който пак беше удавен в дъжд. Ди-Мойнова им работа, там на мОйната си.... Имаше спряно движение за около час, но който си има Пети Елемент, може да се отцепи на изхода и да заобиколи из околните села, изпреварвайки групата. Такива емоции из Айова, какви други.

Да ви кажа честно, дълго сънувах Ниагара после. Не знам дали успях да ви опиша невероятното изживяване, но поне искрено се надявам да съм събудила любопитството ви, за да се поровите и да попрочетете нещо повече.

Това ме подсеща да ви поздравя с един любим на Жорко виц: „Връща се Манго от Париж и Айше го разпитва за видяното. Качи ли се, Манго, на Айфеловата кула? Качих се, Айше. Разкажи, бе Манго, какво видя отгоре.... Страшно, Айше, поглеждаш наляво – дА сийбе майката! Поглеждаш надясно – дА сийбе майката! Поглеждаш отпред - дА сийбе майката! Поглеждаш отзад - дА сийбе майката!...... Тук Айше започва да ридае. Защо плачеш, ма, Айше? Ами, вълнувам се, бе Манго, като слушам какви красоти си видял....”

До нови срещи!

Пристигнахме на брюкселското летище сутринта на 4-ти юли. Споменавам датата, за да подчертая предимно ЮЛИ. Хората по нашите ширини, свързваме този летен месец именно с лято – жега, море, плажове, сладоледи и полуголи мадами. И така си живеех аз с тази мисъл в главата до въпросната дата, когато пристигнах в Брюксел. Идвам аз от 35 градуса на сянка и попадам на 15 градуса под приятен, напоителен дъждец. Аз, вярно, че преди това питах yahoo-то и то ми каза за 15-те градуса, обаче когато си по потник и едвам дишаш такива температури ти се струват имегинерни, далечни и някак си ти е трудно съвсем да вникнеш в нещата. А нещата се стовариха върху зиморничавата ми персона бързо и безкомпромисно. Понеже съм под постоянна заплаха да ми стане студено, аз по принцип се подготвям с подходящи дрешки. Този случай не е изключение – не бях тръгнала по потник и джапанки, а съвсем съответно се бях запасила с жилетчици, якенца и термо-чорапки. Това обаче съвсем не ме спаси, а и някак си самата мисъл да мръзнеш като куче през юли е достатъчна, за да ти стане още по-студено. В абсолютна противоположност на моето увито в направо зимни дрешоци, зинзирикащо тяло, белгийците се наслаждават на юлското лято, облечени с къси ръкави, полички и съвсем сандалести обущенца. Витрините на магазините изобилстват от потници с тънки презрамки и голи гърбове, обувки тип джапанка и къси роклета. И всичко това на фона на моят почервенял от студ нос и треперещи ръце. Надеждата ми да се стопля в хотела умря, завалийката, с влизането в стаята и разбирането, че парно няма (да не забравяме, че е лято). С оптимистичен устрем се хвърлих към някакво контролно табло на стената за вентилация тип климатик, която се оказа, че духа студено. Защо да духа топло, след като навън е юли и хората са по сандали. Последните агонизиращи остатъци надежда за малко топлинка в този „летен” ден загинаха, когато установих, че това което така хубаво напомня стенен отоплителен уред всъщност е уред за гладене на панталони с ръб, чумата да го тръшне. Най-вероятно този апарат се използва само зимата, тъй като сега е лято и все пак хората носят къси панталони, докато се радват на изобилното слънце. С финалният израз „три дни загинах от студ и мечтите ми бяха тясно свързани със софийската жега” мисля да прекратя мрънкането по повод брюкселското лято и моята любов към него.

Целият първи ден мина в разходки. Оказа се, че Брюксел е приятно малък град, с много добре развита система за градски транспорт. Ползвахме само метро, което се състои от три отделни линии, на различни нива и свързва всяка точка на града. Пътуването става лесно, бързо и удобно.


Тук се хвърлям на релсите на метрото

Първото, което ме впечатли, беше, че народо-населението представлява (тук ще перефразирам една реплика за роднините и милиционерите в любим филм) чернокож, арабин, европеец и пак – чернокож, арабин, европеец. Така...цветничко е, бих казала. Всъщност ме впечатли не толкова наличието на толкова много представители на различни раси, а наличието им именно в Брюксел. Явно аз съм с грешно създадена представа за някакъв сух, административен град, населен изцяло с костюмари с куфарчета, а действителността е съвсем друга. Градът е пъстър, разнолик и многолюден, без да е претъпкан.

Освен това, аз, бидейки пушач човек, оцених факта, че там народа пуши, не си играе. В заведенията няма разделени пушачи и непушачи, на всяка маса си има пепелник, който аз наричах „лочник” поради големия му размер и пред всяка сграда, а и по улиците на самия град, има поставени пепелници за улеснение на пушещото население. Това ме изненада, тъй като контрастира с представите ми за Европа като цяло и за Брюксел, в частност, като средище, в което се коват европейските закони, забраняващи този вид отдаване на порока на обществени места.

Площадът “Grand Place” е едно от най-красивите места в града. Там се намира градската кула – сграда с невероятна архитектура, правена за да конкурира кулата в съседния град. Първо е построена кулата и дясната половина от сградата към нея, но когато съседния град построяват съответно по-голяма и по-модерна за времето си сграда, брюкселци плясват и лява част на кулата. Поради това, че двете части са строени в различни години, архитектурата на половинките се различава, което обаче в никакъв случай не загрозява гледката – просто я прави по-интересна.

Градската кула

Орнамент от фасадата на кулата

На площадът има още няколко сгради с величествена архитектура и всички те оформят кръг около него.

Една от сградите на площада

Видяхме и двореца на краля. Там си беше, човека (познавало се по вдигнатото знаме), но решихме да не го притесняваме, пък и той много време щеше да ни отнеме да пием кафета по всичките му там церемоний, а и да се наприказваме, та за това само се поснимахме пред къщето му.

Аз пред двореца (само да не види краля, че съм била там и не съм му се обадила)

Разгледахме и парка пред двореца. На картата, която имахме, парка представлява едно грамадно зелено петно, което те оставя с впечатлението, че ти трябват поне ден-два да го обиколиш и да му се насладиш. Тъй като не разполагахме с толкова време решихме просто да отидем до там и да се поразходим един час. Щастливи от решението си пристигаме ентусиазирани до портите на тази гигантска зелена площ в центъра на бетонния град и......установяваме, че другия му край е на около 200 метра пред нас, а и диаметъра не може да се похвали с подобаващ размер. Един вид – разходихме се бързо из парка, надишахме се с природа и хайде обратно в градската среда.

Изглед към парка (фотографката е в началото му, а фонтана е в самия му край)

Аз пред въпросния фонтан

Безспорно най-величествената и впечатляваща сграда в Брюксел е катедралата „Св. Михаил” – огромни размери, невероятна архитектура, богатство и красота от фризове, изпипани до най-малките детайли. Вътрешността й е не по-малко разкошна. Все пак от 1302г. до сега, там се женят кралските особи, като лично папата ги бракосъчетава. Вътре са сложени снимки от няколко сватби, като аз лично разпознах само тази на принц Фелипе и принцеса Матилда през 1999г. (ако не се лъжа). Определено вътре е като за сватба на принцове и принцеси – орнаменти, витражи, скулптори, всякакви красоти. Наистина много впечатляващо.


Гледка към катедралата

Част от интериора (подиумът, където папата венчава кралските двойки)

Витраж
Да не пропусна да спомена така популярния Брюкселски символ – Maneken Pis. Едва ли имате нужда от превод – пикае човека и вместо да го оставят да си пикае на спокойствие, народа го щрака ли щрака, щрака и себе си пред него, че даже преди известно време го откраднали (ей тъй, както си пикаел), та сега за капак на всичко и го следят с камери. Та, де що сувенир се продава се е с неговия.......лик (естествено не само лика е застъпен).

Ей го на пикльото

По-интересно е защо, аджеба, са го увековечили този кротко извършващ съвсем тривиално действие младеж. Далеч-далеч назад през вековете хората не са имали особено фини текстилни тъкани, тъй като за целта е трябвало нишките на плата да са тънки, а когато са тънки, те, разбираш ли, не са здрави. През това тъмно, осеяно с дебели и груби платове минало, хората не са знаели как да направят хем тънка, хем здрава нишка, а и тогава съвременната и обичана от някои от нас химия, се е явявала дефицит. Тоест нямало ги е тези прекрасни синтетични химични вещества, с които се обработва днес текстила, за да е здрав. Но тогава хората не са били чак толкова прости – те са открили (вероятно с след многобройни експерименти и поради наличие на много свободно време), че урината притежава така лелеяните свойства, за да може дамите да се кипрят във фини материи, вместо да се почесват като крастави по приемите, заради вълнените си одежди. За да стане качествена нишката е необходимо и обработващото вещество да е качествено, ето защо така модерният днес Брюксел имал цял квартал, в който се раздавала безплатна бира и хората били приканвани да дарят продукцията, след изпиване на бирата. И всичко това в името на текстилната индустрия. Мирославчо изрази желание също да има възможност да дава своя принос за икономиката, въпреки че всъщност май искаше само безплатната бира. Но не е сигурно. Та за това брюкселци са увековечили в статуя онзи някогашен техен предшественик, който е страдал и се е мъчил (но не от болни бъбреци) в името на фината тъкан и правото на всеки човек да я чувства на гърба си. Такива ми ти работи.


Фините брюкселски дантели (вече знаем защо са така нежни)

Следва Стоковата борса. Също много красива сграда, но в по различен стил – малко по-римски. Част от фризовете й са правени от Роден. Тук малко история – първият скулптор, който въвежда в Европа желязото и стъклото като строителен материал и част от архитектурата на сградите е брюкселец, но не си спомням как се казва и сега се срамувам. Важното е, че въпросната сграда на Стоковата борса има един много голям прозорец (за нашите представи сега, след като сме виждали цели сгради от стъкло, не е чак толкова голям, но за времето на строежа явно е бил огромен) и това я прави първата сграда от онова време, снабдена с толкова много светлина, тъй като само в Белгия тогава желязото и стъклото са се използвали в строителството (станете на крака).

Стоковата борса
Срещу борсата има кафене, което е едно от малкото (ако не и единствено) в Европа, в което като поръчаш чаша кафе, освен нея ти носят и парче торта и чаша сок. И представяте ли си.....за това се плаща. Малко намирисва на изнудване, но карай. Причината за този лукс е, че кафенето е автентично, запазено от 15-16 век и в него играчите на стоковата борса сядали след като завършат някоя сделка. Това са били бизнесмените на онова време и са били склонни да дават доста пари за престижа си. Ако денят на борсата е минал добре те пиели шампанско, а ако не – пиели нещо, което там наричат half-a-half, т.е половинка бяло вино, половинка вода. Изглежда също като шампанско, но е доста по-евтино, а „късметлиите” от борсата не са искали да се издават, че са имали лош ден и че са изгубили пари.

Сега да ви уведомя нещо – аз не обичам сладко. Изключително рядко ям такива неща като торти например - само ако някой има рожден ден. С бонбоните нещата стоят по същия начин. Сладолед ям най-много три пъти годишно и то със зор. Обаче такова шоколадово чудо като в Брюксел не бях виждала. Десетки магазини с хиляди вида бонбони, а на витрините им има фонтани от шоколад.

Шоколадов фонтан
Нагледах се на невероятни красоти от шоколад – направо в изкуство са го превърнали – изключително красиви опаковки, като за изискан подарък. И да ви кажа ли - хич не е гаден този шоколад. Аз си похапнах, че и насам довлякох, за да може и мъжлето да опита от тез амброзии. След като аз, необичащата шоколад, го намирам за много, много вкусен, представете си за какво става въпрос. Друг е въпросът, че сега поне няколко седмици няма да погледна каквото и да било шоколадово. Интересното е, че тази шоколадова феерия е била измислена и превърната в индустрия от един аптекар. Причината е, че разголените дами, отиващи на бал, често си простудявали гърлото (интересно защо – там е такава горещина), а хаповете за гърло не били от най-вкусните. Ето защо на човека му хрумнало да им добавя захар и разни плодови вкусове и така се родил така популярния и вкусен белгийски шоколад. В центъра има една т.нар галерия, която е запазена в автентичен вид – кафенета, магазини, осветление и т.н. Там е прожектиран и първия филм на братя Люмиер. Та, в тази галерия е и първата шоколатиерна на въпросния аптекар, която също изглежда по същия начин както преди векове, т.е вътре си прилича на аптека.
Няма да е честно да не поприказваме малко и за т.нар. Европейски квартал, т.е квартала, в който се намира Европейския парламент, Съвета на министрите и прочее символи на така любимия ни ЕС. Право да си кажа не наблягахме много на този квартал. Обучението ни се провеждаше в сградата на университета „Еразмус”, който пък е локализиран в този квартал и за това успях да мерна част от сградите на институциите, но ми направи впечатление, че хората не ги смятат за забележителност и не ги споменават дори. Даже един от белгийските колеги се оплака, че всъщност за да бъдат строени всякакви такива модерни, стъклени сгради, принадлежащи на институциите на ЕС, всъщност се налага да бъдат събаряни старите ренесансови постройки и да се изселват хората, живеещи в квартала, защото той се превръща в напълно административна градска част. Намирам го за малко грубо. Съгласна съм, че без тези постройки не може, но пък Брюксел не е кой знае колко голям град и спокойно този квартал може да се обособи извън града, без да е отдалечен от него. Но какво ли разбирам аз.

За наша радост присъствахме на празничен парад по случай някакъв празник, чието име забравих и който се провежда всяка година на 5-ти юли. Свързан е с пренасянето на статуята на Дева Мария през града. Всъщност тази статуя е била открадната от съседния град заради един сън на високопоставена брюкселска девойка, която три нощи по ред сънува как статуята я моли да се върне в Брюксел. Хващат се будните граждани и я забърсват от другия град - като иска жената, няма да й трошат хатъра я. Пък и то това е Дева Мария, не е някоя минувачка. Иначе парада е много интересен. Имах чувството, че половината население на града е ангажирано със събитието. Имаше много народ, всички облечени в страхотни старовремски одежди, носеха лъкове, пики, знамена, водеха красиви дами. Имаше един, който страхотно въртеше знамето и го подхвърляше, пък то изглеждаше тежичко. Друг, пък жонглираше със огън. Снимките не са станали чудесни, тъй като вече се стъмваше, а и студът напираше със страшна сила и ръцете ми лееееко притеперваха.

Парада

Пак той
И така да се ориентирам към приключване. Хареса ми Брюксел – не голям, не претъпкан, съвместил много стара история с най-модерната такава, пъстри хора, но пък не особено вкусна бира. От друга страна аз съм си фен на нашенската, така че съм пристрастна.

Повече снимки тук: http://www.flickr.com/photos/9851065@N06/sets/72157600726657577/
Благодаря за вниманието!

Монреал. Англоезичните го произнасят Монтриал, с ударението на монт... А франкофонските квебекци (които в Квебек наричат „кебекари”), си имат своя неповторим начин за проинасяне на всичко наоколо, но ние не искаме да го научим. Ние просто минаваме пътьом оттук, само за няколко дни. Разглеждаме, снимаме, приказваме с приятели, зареждаме батериите, и бегом обратно в англоезичния свят...

Иначе френският език наистина погали ушите ни. Навътре и надълбоко.... Голям кеф, след две години все варианти на сухия американски изговор сме се позатъжили за подобие на европейски стил – затова и ако ни паднеше британец или шотландец – разкъсвахме го от радост. А сега – бонус: френска реч... Ме, уи! Голяяям кеф! И като погледнеш дамите кебекарки – имат сякаш някаква здрава европейска жилка, един изискан, небрежно-елегантен стил... Кеф, кеф! Зареждам батериите определено!

Сега, нека вметна – това НЕ е първото посещение на Жорко и Таничка (и отчасти Калоян) в Канада. О, съсвем не. Това е второто за нас, мда... За първото не нося топъл спомен. Нося студен, резлив, минус-двадесет под нулата спомен... И дори не искам да си го спомням много тоя спомен. И хората тогава бяха резливи, защото си имахме работа с оригинал кебекари, а не пловдивчани другари по душа....

Първото ни посещение се осъществи в древната 1994 г., когато Жорко имаше поредица бизнес пътешествия дотам, и първото от няколкото той реши да сподели с мен. С една леко бременна Таничка, която вместо да вземе да роди там едно франкофонско канадче (да речем, Жерар) и да вземе задграничния ни живот в ръце цели 11 години по-рано, взе че просто си развя корема по белия свят и се върна в 7-я месец да си доизносва пълнежа на българска почва, че да го пръкне Калоян...

Не искам и да си спомням полетът Торонто-София на тогавашната авиокомпания Балкан (нали тя беше онзи наш любим национален превозвач, звучи ми.... като превозвач на картофи все едно) – директен полет, около 11 часа и половина. Коремът осезаемо ми пречеше, а самолетът не беше от най-пълните, затова посред нощ, по пътя обратно, с подути крака и изобщо схваната от свръхкомфортната седалка на превозвача, се преместих на предния празен ред и си изтегнах корема в релакс. Тъкмо задрямах и дойде намусена Бг стюардеса, за да ме събуди с информацията, че не мога да седя на седалки, за които не съм платила. Преместих се чинно, но с Жорко наплюхме наум Балкан и майка му. И го затвориха горе-долу тогава май, мамка им гаднярска...

Понякога страх ни хваща, ама е доказано вече – отнесат ли се с нас гадно някъде, било в магазин, ресторант, авиокомпания, фирма, където и да е (;)) и възмутим ли се издълбоко (което ние свойски наричаме „да ги наплюем”), няма „рано или късно” – само рано е, край!, ликвидират ги почти завчас... Малеееее, каква сила носим скрита в дълбините си!Може да ни наричат „затварячите”! Сега вие да не вземете да решите, че вървим и кълнем наоколо – не, просто като ни обидят някъде, си казваме „И вие няма да изкарате дълго, щото сте гадове..” И така става – не изкарват дълго, щото са гадове.

Отплеска: някога в дълбока младост разхождаме Калоян в количка из пловдивската Главна улица. И хоп, ето ни пред един магазин за луксозни чанти, портфейли, колани, етсетера. А на следващата вечер сме на тежък рожден ден, трябва ни доволно елегантен подарък. И хоп, отварям аз кавалерски вратата на магазина и Жорката ловко с количката – вътре! И като скочи онова маце продавачката срещу нас: „Не!!!! Не може да влизате с количката вътре! Веднага излезте!” Моля? Каква развръзка ни предлага госпожицата? „Ами вие пазарувайте, но количката трябва да е вън!” Така ли, маце? Защо? „Разпоредба на собственика – драска се мрамора непрекъснато, не може на който му скимне да влиза и излиза от магазина с колички...” Аааа, мраморът значи....

Жорко красноречиво обясни на мацето какво мисли за нея и за шефа й, после й обясни, че кирливият им луксозен магазин съществува благодарение на всички балъци като нас, които искат да пазаруват там и го правят в момент на увлечение.... Също така пласира и любимата ни фраза, че със сигурност магазинът им ще затвори в най-скоро време при подобно отношение към клиентите и ...още нещо по-грубичко за финал.

Мацето, обаче, твърда кака, не пропуква, и ни гледа възмутено. Ние, окей, кръгом и си излязохме. Обаче ги наплюхме наум.... След 2 месеца на това място направиха магазин за парфюми, който после стана ресторант, и накрая им загубих нишката. Оттогава се научихме да пазаруваме само в определени магазини, дето ни знаят по име и ни имат телефоните, и ни се обаждат за нови стоки или за организирани коктейли... Така де, ама ха! Нагли гъски, мраморът ще пазят.

Та и с превозвачът ни Балкан май стана така няколко години по-късно.... Ясно, че не съм си платила да ползвам цял един ред седалки, на които да изтегна бременно тяло. Ама те стоят празни и ме викат, викат „Ела, полегни си, изпъни ги тез крака надути”..... А като е посред нощ и не преча никому, все си мисля, че можеха вероятно да си затворят едното око каките стюардеси, както правят в доста цивилизовани авиокомпании. И да оставят многотонната бременна да се отпусне поне за час-два... Оттогава повече не пожелахме да чуем за национален превозвач на картофи.

Друг отплеснат спомен, пак авиокомпанен: 2000-та година летяхме с нашия кум Ицо (който е и СТО на фирмата) за Щатите. Авиокомпания KLM. Аз съм разпределена на супер седалка, взета с връзки в софийското бюро на KLM - първи ред, крайно място, мога да виря крака от Амстердам до Мемфис.... Ицо малко по-назад, на средна седалка. Да, ама аз искам да седя с него, не сама. Ха сега, дилема....

И тъкмо излитаме от Скипхол и се чудя как да си поискам преместване и идва шефът на стюардния екип, лъскав, ухилен, мазен холандец. „Мадам, дали случайно няма да имате нещичко против да ви развалим спокойствието Ви? Имаме възрастен господин с оперирано дясно коляно и Вашето място е идеално за него. Ще Ви бъдем безкрайно благодарни, ако се съгласите са отстъпите мястото си – в отговор ще Ви настаним където пожелаете в класата си.” Е, ако не беше казал „в класата” можех и да помечтая... Ама ясно, щом не го настаняват дядото в друга класа, значи сме с класово деление...:))

Аз лесна – веднага съгласна, до Ицо искам да седна. Ама как така, Мадам, това е на големият ред седалки, не искате ли нещо по-самостоятелно. Не, там искам, ей на онова крайно место до Ицето, става ли? Ама разбира се, мадам, толкова сте мила. И после ни почерпиха с Ицо мигновено алкохол някакъв, а после ни се мазниха и усмихваха, и ме питаха как съм, и студено ли ми е, и.... мда. Така правят хората. И ако се премести някой на друго, празно място, му казват „Окей, не се тревожете, стойте си”, щом на клиента му е удобно и пак ще пътува с тях...

Та, с Балкан тоя момент не беше така по холандскому, хич даже... И онова посещение в Канада хич не беше така топло... Интересното тогава бе, че квебекците упорито отказваха да говорят с нас на английски, а ние с френския сме в нерегламентирани отношения. Абе, ти им говориш любезно и усмихнато „така...онака..” на английски, а те без да трепне и мускул на лицето им отговарят само и единствено на френски. Е, да не съм луда да си родя момъка там, че първата му дума да е „мамА”... No, merci!   А и студ здрав, както ни се оплакаха всички. Температури и сняг като колорадските, но влагата им разкава играта.... Тая пуста влага. При нас е сухо и много слънчево – нещо, което е мечта за квебекската зима.

Монреал днес, обаче, ми се видя съвсем различен – адаптиран, модерен, забързан град. Много интересна архитектура, сгради в т.нар. френски колониален стил, красиви катедрали (включително и копие на Нотр Дам), изключително чаровна стара част, с кръчми и магазинчета, невероятно красивата река (всъщност - огромно речище) Свети Лаврентий, наричана тук Сен Лоран (или нещо много подобно, но да не взема да сбъркам, че не искам наказание....:))

Много шантава история, обаче, е паркирането в Монреал - като в европейски град. Ще приложа снимки, защото на мен леко ми се зави свят от пътните знаци за паркиране. Значи, може да паркирате от дясната страна на улицата в определени дни - да речем, понеделник и някой си друг ден (ще импровизирам малко) от 7 сутринта до 6 часа вечерта, а на лявата страна – във вторник и не знам кога още, от еди-колко-си до еди-колко-си.... Плюс на еди-коя-си дата от някой си месец.... Ох, обърках се. Пълен ребус. Но със сигурност има часове, в които колите се налага да кръжат в небето, понеже от никоя страна не им е позволено да спрат, милите те....

Тежко е да си автомобил в Монреал. Юркат те, по пътя те засичат други събратя, по-стройничките като SMART се мушкат да паркират на една кърпичка място, а ти обикаляш ли, обикаляш като идиот, докато накрая намериш местенце да си починеш почти ребром някъде заврян в тиха уличка, а пешеходците те подритват бързешком, защото място из улиците просто няма!

Мда.... Не е като по нашите колорадски територииииииии – отидеш да пазаруваш – паркинг за 1000 коли. Отидеш на ресторант – паркинг за 100 коли. Отидеш до банката – паркинг за поне 20 коли... МегАло, мегАло, както казват гръцките ни събратя...Земя бол, за всяка кола е рай. И затова ги карат 15-метрови пикапи, че и свойски има казват “truck”…. Ами да, камион можеш да паркираш негде, и да се разходиш. А в Монреал – ти трябва по-компактна машина, и маневрен водач, да умее френски паркинг само на кърпичка място....

И много шарен народ щъка из тоя Монреал – редом до елегантните дами вървят кришнари, наоколо улични музиканти, после прегърнати гейове, малко по-настрана скинари-пънкари-или-каквито-са-там, вляво индийки, вдясно арабки, зад нас цигани, а отпред някаква странна секта ортодоксални евреи... Влязохме в един от големите супермаркети и вътре беше като сборище на всички националности! Направо не бе за вярване.... И всеки си ломоти на неговия си език.

При нас, в Колорадо, е много различно - като един доста затворен откъм пришълци щат, говоренето на език, различен от испанския на меХиканците, минава за екзотика. И най обичам, когато минем край групичка младежи (те обикновено са най-отворени да задават въпроси) и изведнъж долети въпрос: „Извинете, вие германци ли сте?” Мдааааа, това ще да е, защото таткото е военен и излита и каца от базите в Германия, и за клетите ни съграждани няма друга държава в Европа, освен Германия. Та, и ние минаваме за германци.

Като им кажеш: „Не, сладурчо, от България сме, и тя е в Европа...”, те ахват: „Ау, нима? Колко екзотично!” Мдааа, много екзотично... Имаме трето око на челото и живеем в хралупи по дърветата. Досега, само една мадама в киното, съседка на Калоян по седалка, знаеше къде е България и каза, че съпругът й е посещавал някаква военна база у нас и бил с прекрасни впечатления от страната ни. Аз хич не й хванах вяра и попитах да не би случайно да е бил в някоя база в съседна Гърция или Турция? Мацата, обаче, печена – не, казва,”... в Гърция и Турция и аз съм била. За България говоря”. Искали да ходят да карат ски в България, за да видели как е там. Паднах.... Отиде ми филма! Станахме кръвни сестри, тя не спря да говори, докато почна филма и спряхме чак, когато киноманът Калоян ме заплаши, че ще се махне публично от седалката си, ако не спрем...

Та, нека се върна на шарения свят в Монреал и да се поотплесна малко за евреите – всъщност имат няколко разновидности, не знам дали са на една секта (или група, не съм наясно какъв е точния термин) или всъщност са няколко, но ние решихме, че са едно цяло, но се различават в йерархията според тоалетите.

Болшинството, които срещнахме бяха облечени с вталени черни манта до прасеца, надолу са с черни високи чорапи, които изглеждат като чорапогащник. На главата са с широкополи черни шапки, а под шапката висят дълги спираловидни бакенбарди – сякаш са ги навивали с маша. Много са сериозни на вид, и обикновено вървят придружени от деца и съпруги. За съпругите ни информираха, че са с перуки, което си личи, но не знаехме защо – оказа се, че отдолу са с бръснати глави, за да се изчистят от всичко женствено и изкусително, и така да се приближат до единствената женска функция – да се продължи рода. За тази дейност по продължението на рода също ни разказаха канадци още при първото посещение – то трябвало да става през чаршаф с дупка, за да се минимизира шанса да се изпита удоволствие. Останахме изненадани, но все пак вярата на хората е различна и няма как да я разберат всички, особено ако нямат достатъчно информация.

Та, много колоритни хора видяхме из улиците. Имаше и още една група евреи, решихме, че са с по-висок ранг от първите – с големи кръгли шапки от някаква козина, като че ли с по-лъскави манта и докато ходеха, държаха ръцете си кръстосани отзад на кръста – както някога децата в училище са правили... Живеят предимно в централната част на града, вероятно в квартал населен само с евреи. Но сред цялата шарена тълпа от националности, носии, езици и култури, някак бързо спираш да наблюдаваш всеки отделен индивид с интерес. Не посмяхме да ги снимаме, обаче, защото не е редно да нарушаваме правата им....

Монреал бе свързан за нас с поредица безсънни нощи за наваксване на изгубеното. Направихме опит за наприказване с нашите приятели. Мохабети до късни нощи, безкрайни разходки из града, разглеждане, смях, пиене на бира, дори мини купончета с техни приятели – сладки Бг зевзеци. По повод трудното паркиране из града и нуждата от автомобили-миньони, зевзеците дори си бяха правили множество майтапи с нашия „ЗИЛ” – наддаване как ще го вкарат Наско и Жоро в подземния паркинг, без да отнесат покрива му, понеже измерили височината и заложили как ще му се поразмаже таванчето (е, бяха пропуснали подробността, че височината му се изменя с копче..., нали сме от хората на оф-роуда..:)). Та се посмяхме с весели българи и ни стана мнооооого домашно, много....

Дори отпразнувахме шепа празници на кръстница и кръщелница – единият ден Веси имаше рожден ден (който бе и поводът на огромното ни пътешествие дотам – тя бе поласкана, че някой може да измине хиляди мили, за да бъде с нея на рождения й ден :), а после и именният ден на Траяна (тя празнува на Св. Троица). Та беше много, много хубаво да сме там на тези дни. Значи – яли, пили и се повеселили, а после – хайде, пак на разходки, да ги поизгорим тия калории в разглеждане на града.

Голяма част от къщите в центъра на Монреал са от типа townhouse (или онова, което любимите ми британци наричат row houses или terraced houses) – дълга редица от къщи на калкан, като ония сред които се разхождат Кари Брадшоу и останалите нимфи от „Сексът и градът”...

Видяхме и прекрасни еднофамилни къщи, някои по-прекрасни от други (и с още по-прекрасна цена от по няколко милиона всяка), и къщи край брега на реката (която всъщност прилича на истинско море, защото бряг отсреща не се вижда)... Много бяха атрактивни къщите на хълма, който свойски наричахме Бунарджика, нали сме пловдивчани....

I

Цетралните улици на Монреал са изпъстрени с ресторанти и кафенета с много европейски дух. Посетихме пекарна с кроасани (мммм...), и кафене с кафе (да, истинско европейско еспресо, не половинлитров американски пикоч, с лек примес на нещо като дъх на кафе), и прясно-изстискани сокчета без половин килограм лед вътре, и омлетчета по френски модели и пържени филийки (които на тоз континент наричат French toast) и изобщо една домашност да те настане.... И изобилие от разнонационални ресторантчета, стопанисвани от цялото това изобилие на представители на различни култури.

Видяхме и скромни хорица с няколкометрови яхтички, които се разхождаха по реката – от каки по бански, които мама е извела на разходка, до чичковци, които явно разклащаха бирата в коремчетата по реката... Както каза нашият приятел Д-р Наско „Е, мамка му, сега и лодка трябва да добавяме към списъците”... Да, ще трябва, каза Таничка замечтано.

Между другото, да си доктор в тоя свят е добре. Даже, много добре. Дори в наше Колорадо на т.нар. Physician Parking, докторските паркинзи демек, има паркирани едни по-различни и по-кабриолетни играчки.... Не сме видяли на докторски паркинг пикап, да речем, не не сме... Все са автомобили, малко сведени до максимум 9-10 елитарни марки, и някак си приличат помежду си... Така се получава в тоя гаден капиталистически свят – учиш добре, после работиш добре и живееш още по-добре.

Та в тази връзка, една от добрите страни тук е, че децата ни се научава бързо, че образованите хора имат добри професии, което означава и шанс за множество други добри неща... И не те питат „Ами, къф е смисъла да уча?” Оказа се, че и докторското детенце в Канада вижда нещата в абсолютно същия план. Силно ми хареса израза му; „Тоя трябва да е много свестен човек да кара това Порше, нали мамо?” Свестен ще е, ами как.... Добре, че не си е ходило детето в родината 4 години и вече е успяло да забрави какви точно „свестни хора” карат поршета, мазератита, ягуари и прочие хищници из родните БГ улици. Всички сме ги гледали тия свестни батковци и още по-свестни каки.

Та, и в Монреал, както и по земите колорадски, е радостно да видиш достолепна дама в последен модел кабрио някакво, или чичко със стиковете за голф сгъчкани отзад в двуместката.... Свестни хора трябва да са, както казват децата.

Всъщност, като се замисля, това с лодките е мечта май за много свестни и много порастнали хора... Ние с Жорко си имаме изразче: „Като порастнем, ще направим това..или онова...” За лодките ни чака голям растеж, много витамини трябва да изпием, че сме доста „мънънки”...:))

В Монреал цените ни се видяха доста като за порастнали и свестни хора. С една дума, скъпичко, според колорадските ни стандарти, но май няма начин – голям град, както му казваме „градски град”... Дори в кафенетата цените бяха според нас малко попрекалили чак. Но пък кафенетата бяха много задушевни, вече ви разказах за ония вълшебни кроасани, омлети с чудновати имена, и всякаквите вкусотии – даааа, явно или съм пригладняла доста или май са ми харесали много....

Разходихме се из хълма, който, както вече казах, досущ ни напомни за пловдивския Бунарджик – опасан е с пешеходни алеи и е много зелено и красиво. От една тераса нависокото се разкри божествена гледка към града – шепа небостъргачи плюс хиляди други сгради, реката, мостовете, парковете.... Реката изгежда доволно огромна, навсякъде, където бяхме на брега й почти не се виждаше отсрещен бряг – няма си милата. И като си помисли човек, че Монреал е всъщност остров, направо страшно му става от всичките тези размери....

Както знаем от местните щатски реклами за морски и речни круизи, Св Лаврентий е плавателна дори за най-огромните многоетажни лайнери от типа на Queen Maryили Norwegian Cruise Line за по 2000 души на борда... Например един от круизите е по линията Квебек Сити, през Монреал, до Чикаго. Представяте ли си каква ли красота ще е това? И макар да мечтая за круиз до Аляска „като порастна”, признавам че и този не би бил за пропускане...

Друга интересна информация - за Монреал и българските емигранти: 70% от бизнеса с разнасяне на пици из града се изпълнява от българи. Както прочетохме в колоритния разказ на Тиквата за Холандия, това не е особено тежка работа, а и явно винаги може да попаднеш на интересни събития.... Явно, обаче, причината е в това, че за този тип работа не се изискват лингвистични умения – е, няколко изречения, колкото да кажеш няколко думи и да вземеш бакшиша, те оправят...

Пак покрай Тиквата и разказа му за тротоарните плочи и изливането на асфалта, се подсетих за самолетен спомен от първото ни посещение в Канада през 1994 г. Пътувахме с доста българи и в двете посоки, и чухме доста интересни емигрантски разкази. Една жена разказваше за брат си, който също като нея и съпруга й, и той станал „канадец”. Майката на двамата, обаче, не жалела двете си деца по равно, а жалела само момчето. Защо? Защото момчето й редяло тротоарни плочи 4-5 часа седмично (?!?), и все не му стигали парите. Сестрата каза, че ако работи малко повечко, без да се умори дори, братчето ще си има достатъчно пари. Но той много се страхувал от умора, дори хипотетична.

Освен това излизал с номера, че „човек трябвало с малко да се задоволява и да не ламти за много”.... Хитро, а? А друга работа не можел да намери, защото не знаел никакъв език. А не искал да научи поне малко, защото те канадците били гадняри, и дори и той да научел, пак нямало да има смисъл, щото те пак нямали да му дадат свястна работа, .... нали разбирате? Та, защо да инвестира в труд да учи езици, като „нямало смисъл”? Между другото, тя тая идеология май е заразна, защото и българите в Колорадо я изповядват - нищо нямало смисъл, защото те винаги щели да си останат чужденци.... А и една интересна кълка на която се лежи май навсякъде сред мързеливите ни съсловия е, че САЩ и Канада са явяват новите „гурбетни дестинации за българите” – т.е. онова, което нявгаш бяха Либия и Алжир, сега се е ъпгрейднало до Северна Америка.

Идваш тук със зелена карта за няколко години, не се много преуморяваш с езици и работа, разнасяш пици само колкото да не умреш от глад, презираш всички работари, защото си стесняват кръгозора с това преработване... Въобще не инвестираш в нищо, и караш така 6-7 години, като все пак успяваш да заделиш нещо (това вече не мие ясно на каква магия става).

Междувременно, не спираш да мрънкаш, да се оплакваш, да мразиш и изобщо все кусури да виждаш във всичко около теб, освен в теб самия, надприказваш се с подобно-мислещи сънародници колко гаден е живота в Северна Америка, сред „тия тъпаци местните”... Възпитаваш и децата си в същото, така че и те да не пожелаят някога  да се потрудят за нещо, щото няма смисъл от усилията... Накрая се надяваш, че ще вземеш заделените няколко десетки хиляди долара и с тях ще се върнеш в България, за да „започнеш бизнес” – баничарница, магазин за зеленчуци, или ресторантче, и с вродения си мъзел ще успееш да завъртиш нещата към „порастване”... Такива работи.

Та, онази канадска сестра бе доста афектирана от факта, че мама, вместо възпитателно да призове канадския си син към повече работа, или към друг вид работа, или изобщо към нещо съзидателно, пращала пари от пенсията си на синчето да не умре от глад (?!? – не знаех, че пенсиите през 1994 г. са били толкова солидни...:)), плюс буркани с консерви, русенско варено, лютеничка и прочие, по всякакви познати, летящи затам.... А като капак на всичко, мама се сърдела на дъщеря си и зет си, че като работели на две места и имали повече средства, не искали да помагат финансово на „малкия”, ами все го карали да работи повече. Какво искат, детето да си остави червата по улиците ли?!?

Мда... Това е по емигрантско-имигрантската тема по тия земи. Но не са се променили нещата, да знаете! И в Канада, както и в Щатите, мрънкането не престава нивгаш, и се разиграва сценката със „заточението”, сякаш някой насила ги е влачил по тез земи далечни, за да ги измъчва тук с работа. И те, горките, оставили трапезата в родината, дето всеки ги гощава с хляб и сол от радост, че ги има, и тръгнали по земите тилилейски да страдат...

Отплеснах се. За Квебек, обаче, трябва да се знае, че има програма за заселване, така че там зелените карти не се печелят, ами малко нещо се раздават. И като уж поназнайваш езика и искаш да се заселиш там, ти плащат и социална помощ, и аз не знам точно за какво - сигурно за награда, че си се съгласил да станеш кебекар? Е, много щедро е така, не бива. Та и тия помощи разглезват хората, да, така става...

А иначе, „порастнали” монреалци видяхме много. Доста много. И дори ни показаха едно култово кафене в центъра, с мазератита и ламборгинита паркирани отпред. Дори вдишах въздуха, като минахме оттам и го задържах половин минута в дробовете си – може да пък прихвана от „растежа”, ами ако е заразно, а?

Интересен спомен ще остави у нас това ни посещение в Монреал – както вече уточних, първото от 1994 г. мозъкът ми е пожелал да изтрие с гумичката на забравата....

Много разнолик, атрактивен, забързан град, с чудовищно водовъртежно движение и гадни задръствания (видяхме дори супер смешна катастрофа – полицейска кола ударила отзад багажника на предния автомобил в задръстване! – ха сега да видим кой прав, кой крив...). Елегантни хора, редом до хора в носии. Красиви луксозни квартали с уникални къщи, включително и най-привлекателните за мен – на брега на реката, и квартали с жилищни блокове тип Люлин с обитатели от целия свят. Скъпи магазини, кокетни френски кафенета, задушевен ресторант, а на съседна улица арабско кафене с аромати на наргилета и индийски магазин за подправки. Виждаш някой и друг бездомник, а после се разхождаш край пристана с яхтите и наблюдаваш как две каки с бебетата си, заспали в детските столчета, отвързват моторната лодка за разходка по реката.

Хареса ни много Монреал. Дори в един момент, точно както понякога детенце се срамува от баща си зидаря и лъже, че е „строителен инженер”, и мен ме налегна някаква депресия и лек срам от селското ни градче. Чак ме обхвана неприязън, че не живея в космополитен град, не че знам какво да го правя тоя космополитен град, ама на – да живея в него...

Интересното, обаче, настъпи като се върнахме „на село” (както се шегувкаме с Жорко за нашия град от селски тип). Ха, че „на село” настанала една лятна прохладка, ветрецът шава в най-популярните тук дървета – трепетликите. Названието на трепетликата на ангийски е „aspen”– оттам и названието на един от най-елитните ски курорти в Щатите, както знаете намира се тук, в Колорадо (Aspen). Трепетликите имат обща коренова система и като видиш горичка от тях, това всъщност се явява едно централно дърво, а онова, което е излязло над земята около него, са тип разклонения на все това едно основно дърво... Много интересно дърво е трепетликата, и я има навсякъде тук. Имаме я и в предния, и в задния си двор. Прилича на бреза, но малко по-различна...

Та, като усетихме бриза в трепетликите, като видяхме ежедневното ни слънце, усмихнатите хора наоколо, липсата на решетки по прозорците на къщите – напротив, денонощно-отворените гаражни врати, и всички вещи (колелета, косачки), зарязани по ливадките пред околните къщи, красивите градинки с цветя и дървета, изгледа на Скалистите планини на запад, и.... се почувствахме у дома. Извиних се в душата си на „нашия град”, че така лесно и бързо съм се поотрекла от него, замаяна от атрактивността на големия побратим. Да, май вкъщи се оказва най-хубаво...:))

...........................................................................................

Остана ми да напиша само още една глава от това огромно пътешествие – за Ниаграския водопад, но явно ще я пиша на българска земя, в пловдивското „вкъщи”... Да минат посрещания, целувания, някой и друг мохабет, и ще взема го напиша и последната, част 4 - обещавам!

/КРАЙ НА ЧАСТ 3/
.........................................................................................


<< Линк към ЧАСТ 2                                                                        Линк към ЧАСТ 4 >>