Започвам с края на ден първи - и така, в хотела в Жолиет (щата Илинойс) вземаме само сакчето с тоалетни принадлежности и тениски за сън, е, и пижамка (за който спи с пижамка от екипа на Ферари) и след морни душове, преди лягане се вричаме за ранно ставане, да речем около 5.30 часа. Ама да станем без часовник, ей така от само себе си, но пък да е рано, за да избегнем натовареното движение в Чикагски окръг.... Като в оня клип от „Улица-та-тата”: да е висок, ама да не е някой дългуч, ама да не и запъртък, да е интелигентен, ама да няма очила, да не е някой с много коса, ама да не е и плешив... – и така Мая Новоселска ги мота, докато накрая пичовете хвърлиха очила, мустаци, шлифери, коси, и казаха „абе, майната ти...” и си заминаха....

Та в следващата ранна сутрин, аз бях първата полубудна съвест, която отлепи клепач към 6.40 и започна любовно да гугутка по спящия наоколо народ за разбуждане. Народът не й отвърна с готовност... Последващото тягосно пробуждане на дечица с очугунели от филми и път глави, явно недоспали и не гледащи на предстоящия път с най-добро око, не остана сред любимите ми спомени от това пътуване. Но като цяло, те са деца добри, събуждат се в границите на минутки и скочат ли, почват преливат от енергия. Виж, събуждането на Шумахер се оказа като да боцкам по дупето лъв в клетка... Изръмжаването и захлупването на главата с възглавница бяха сред най-възпитаните му деяния. А предната нощ не ме остави да заспя, докато не се закълна, че ще събудя всички в 5.30...

Както и да е, след 15-тина минути всички бяха на крака, измити, облечени, с чинно прибрано сакче с пижамки и прочие, и бегом на закуска. След 20 мин закуска с омлетчета, препечени филийки, американски палачинки (по-малки и по-дебелички от нашите) и гофретки,плодче и сокче, сме готови... обратно за леглото. Да, ама не. Шумахер не дава. И хайде, пак в колата, само че вече наоколо не е останал илинойсец бързащ за работа, който да не е на пътя. Ние явно така харесваме – да сме на пъпа на движението, във водовъртежа на събитията.

И така, намираме се горе-долу в последната третина на нашия път по хоризонталната магистрала I-80 на територията на Илинойс. Очакват ни още: Индиана, Охайо, Пенсилвания и Ню Йорк. Впечатления от тях като цяло? Моите отново са малко сънливи... Първите три щата оставят у нас спомена за една безкрайна стоителна площадка – все едното от двете платна на пътя го разширяват, ремонтират, етсетера... и се налага да пъплим с 45-50 мили в час (равни на 72 – 80 км/ч), вместо с допустимите там 65-70 (105 – 113 км/ч).

Справка: единствено в нашия район: Колорадо и Небраска максималната скорост е 75, което е равно на 120 км/ч и си е направо нещо подобно на скорост... Отново, в нашия район е допустимо да караш с 5 мили в час отгоре навсякъде – и в града, и по магистралите, а понякога караме и с 10 отгоре (85 мили в час е малко под 140 км/ч). За останалите щати, обаче, приятели ни предупредиха да се стараем да сме най-много с 3 мили в час отгоре, но не повече, иначе полицаите дебнещи край пътя пускат ламБите, което не завършва никога нито само с предупреждение, нито пък с онзи любим катаджийски въпрос „Кажи сега, какво да те правя с тая превишена скорост, а си ми симпатичен?”.

Та, малко отклонение - ето това беше една от интересните ни адаптации в Америката – фактът, че не можеш да си караш с 160 км/ч по магистралата. Признавам, странно беше в началото, защото сме прекосявали западна Европа с кола, и както всички знаете – там може. В Италия, например, карахме „в пакет” с около 170 км/ч на пътя Верона – Венеция и обратно, и оттогава малко ми се поразвали захапката от скърцане със зъби. Но вероятно затова италиaнската пътна полиция са я нарекли Polizia Stradale – да не се заблудите, че е нещо от Strada (път), нееее...., страдат хората, страдат! То беше "майка плаче" тяхното движение, - супербързо, ама някак по пасва на българския маниер на шофиране. Във Франция също не беше зле, а както знаем и за братска Германия важи това с по-големите скорости – обаче виж споменът ми за Бенелюкса беше по-кротък и бавничък... Швеция пък беше да се изприщиш просто! Пъплеха из провинциалните пътища като хлебарки, при положение, че следващата кола зад тях е поне на километър разстояние. Но, дисциплинирани бяха в страната на шведките, спазваха чинно всеки стоп и всяко намаляване на скоростта.... Което ме подсеща за Америка, всъщност: Колорадо...

Колорадо също ни подейства точно така по шведски отначало. Постепенно, обаче, свикнахме и накрая взе, че ни хареса, понеже като цяло ти позволява далеч по-спокойно да се движиш с кола, отколкото обичайно сме свикнали. Рядко се случва някой джигит да ти размаха среден пръст и да те напсува. Правилата, обаче, като начало ни се сториха доста налудничави.

Представете си например: карате по магистрала, ако е с две платна – вие сте в дясното. И изведнъж, в далечината виждате включване на страничен път в главния. Окей, ама това какво ви бърка? Да му мислят включващите се.... Изведнъж, забелязвате как всичките коли пред вас бързешком дават ляв мигач и се изместват - къде по-лесно, къде с нагъчкване, в лявото платно. Тъкмо си казваш „Дюшеш, защо така тия момци? Ама сега ще дам газ и ще дръпна напред”  и...... внезапно пред теб се изстрелва колата/камионът/каквото-там-е от страничния път. Първите един-два пъти си леко на косъм от сблъсъка, но после разбираш, че тук ще да има май някакво кретенско правило.

Което наричам тук Първо американско правило и то гласи „Всеки пич, включващ се от страничен път в голяма магистрала, има правото да се включи с пълна газ и да не чака”. Моля?!? В града, важи почти същото, нищо че пичът има знак номер едно, и определено трябва да чака - но по силата на магистралното правило има само един много лек уклон да поизчакат, и после се изплясват пред теб (ама пак зависи от личното им решение и настроение). Интересното обаче е , че в града пътищата са 3-,4-, 5- а някъде и повече-лентови, заради тежкия градски трафик - тоест, имаш къде да бягаш. Извън градовете пътищата тип-магистрала, обаче, са в по-голямата си част само 2- или 3-лентови. Точка. Ама поне от опит да кажа: 2-лентовите преобладават. И като ти се плесне изведнъж някой пред теб, изскочил от страничен път – е, нека не е хлъзгаво, нека успееш да спреш, нека имаш нови гуми и дано майка му на този да има 35 дупки по тялото си, които ти да обещаеш да сефтосаш....

Второ прелюбопитно правило: „Всеки може да си кара в която си лента иска, с каквато си скорост иска”. Значи, на знаците на извънградския път пише: максимална скорост: 75 м/ч, минимална скорост 50 м/ч. Окей – да го перифразирам сега: Леля Кетрин кара своето BMW X5-ица с 51 м/ч (както знаете, тез коли могат май много повече, но тя така ИСКА). Кетрин иска да държи звяра в безопасни минимуми, защото тъкмо така тя се кефи на звяра си - с 51 м/ч (разбирай: цели 82 км/ч при позволени 120 докъм 135 км/ч). Вече споменах стотина пъти, че магистралките са само двулентови и тя отива, да речем, от Колорадо Спрингс до Денвър да се види с приятелката си Шарън. Бавно и величествено, Кетрин, караща в лявото платно, настига камион, пуфтящ с 50 м/ч в дясното платно. Е, Кетрин се изравнява с него и следващите 30 минути всички полудели отзад шофьори не могат да задминат нито нея, нито паралелно каращия на нея ТИР с ремарке. Двамата порят напред успоредно, за всеобща радост...

Трето прелюбопитно правило: „Нямаш право да застанеш зад стоповете на Кетрин, нито да й светкаш, нито да й бибиткаш”. Не, нямаш. Това се наказва сурово (нарича сеtailgatingи ако не вярвате, че тия правила са истина – ето ви един линк за Уикипедия, да ги видите и там) Нали схващате, става като в пъзел? Какво да правим?

Караме си кротко, отровени в жлъч, и се молим шофьорът на ТИР-а да не му издържат нервите, да вземе да дръпне до 55 м/ч и да задмине Кетрин, за да й духнем после и всички ние под опашката. Идва нанагорнище. ТИР-ът почва да издъхва, но Кетрин сякаш иска да бъде и тя абсолютно успоредна на него, и в знак на солидарност и тя леко отпуска. Отзад опашката от коли е вече много десетки километри, но Кетрин не забелязва или не иска да забелязва. Тя има нова прическа, нов бляскав маникюр и психоаналитикът й казва, че не бива да обръща внимание на неща, които я дразнят или изнервят. Затова Кетрин си е пуснала релаксираща музика в Х5-ицата си, климатикът гали новоизлющената й с дермабразио чисто-нова кожа, и тя отново е като на 48....

Тя мечтае за предстоящия круиз до Хаваите и изобщо не иска да знае, че нервите на шофьора на пикапа зад нея изпускат. Той се казва Хосе Рамирес и ако я хване, ще й обели кожата за 12-ти път наново с голи пръсти... Хосе е с яркочервена мексиканска кръв и не ебава за тъпите бледолики закони да не бибиткаш на лелките пред теб. Хосе бибитка и хвърля светкавици по Кетрин, но тя е сляпа за неговите вопли за път... Хосе е водопроводчик, бърза по работа за Денвър, и иска да кара с допустимите 75 м/ч. Кетрин обаче се прави, че не чува клаксона на Хосе, защото е с добра душа, и не иска да се обажда на полицията и да го докладва като нарушител. Забележете: в случая наистина Хосе е нарушителят, защото Кетрин кара с разрешената минимална скорост и макар и да дразни всички, не извършва реално нарушение. Значи, всичко е ОК, нъл тъй?

Как завършва историята ли? Май всички знаете. След 20 минути нервите на шофьора на ТИР не издържат и той натиска газта. Всички почват да се измъкват през отворената пролука, но Кетрин все така железно не помръдва от лявото платно – явно е на автопилот и релаксира, или медитира, защото е доказано, че ако много стискаш кормилото или се пренапрягаш в шофирането, ноктите на ръцете ти стават по-чупливи. А никой не иска това да му се случи. „Волнение портит красоту”....

Дори когато си километри напред и леко изкачваш поредно възвишение, още можеш да видиш в обратното огледало как Кетрин продължава да запердва в лявото платно пътя на стотици коли. Ето затова нямали бръчки мириканките – защото психиката им е железна....:))))

Та, така – първо, второ и трето правило те пазят от приспиване по иначе спокойния друм. Ето защо, надявам се, сега да ме разберете и да проявите топло съчувствие към няколкочасовото ни търпение по участъците с поправки на пътя.... Пъплиш си с 50 м/ч и виждаш как мечтите за мохабет към 8.30 вечерта в Монреал се стопяват капка по капка...

Това запомнихме от щата Индиана – не помня колко чисто беше там, но беше с много поправки по пътя, току те отбиват в новия участък, после пак те връщат, и пак така... И то в надпревара с камиони.

Нашият личен маршрут беше да заобиколим големите езера изотдолу, с повечко маршрут на американска територия, и едва в щата Ню Йорк (край местния град Сиракюз), да поемем нагоре към кандската граница и да се включим в тяхната пътна мрежа... Да, ама Петият Елмент държи да се отклоним още в началото на Индиана нагоре, в щата Мичигън и да хванем пътя през Детройт и направо към Торонто -т.е. най-прекия възможен път. Но точно по този път вървят и всичките камиони. Причината да го избягваме, обаче, съвсем не е в камионите – всеки, който можа да ни даде съвет преди пътя, каза „Не минавайте през Детройт!” или „Там не е за минаване!”  Хм, защо така?, почти се засягам аз. Но, решаваме - не знаем доколко западнал град е, не е ли, но щом така ни съветват – ще послушаме и през Детройт нямаме път. Всички приятели си отдъхват, а нашият Пети елемент е крайно обиден.

Подминаваме разклона за Детройт, но каката с гласа продължаваше поне още половин час да търси начини да обърнем и да се върнем пак на онзи път, за ТАМ... Е, много упорита машинка. Ние явно й показваме, че няма да й мине номера, но тя – йок!, ето, намерих ви пак начин, обръщайте, и към Детройт. А, да не забравя – нали Квебек е франкофонска провинция, голям майтап е с разните там имена. Та, Детройт всъщност е Дьотроа. Ха-ха! Е, размина ни се Дьотроа-то.

И така, ние цепим директно напред (разбирай – хоризонтално на картата) в Индиана, в посока към Толедо (в Охайо), така че се наслаждаваме на цялата ширина на Индиана-та и всичките й ремонти. Отремонтиран щат, браво. Ето, с това я запомняме.

После влизаме в Охайо. Няма разлика. Същият път, със същите ремонти. Само дето камионите вече по-разредени, защото те са послушали Петия Елемент и да тръгнали към Дьотроа. Нас, обаче, ни очаква преминаване през 2 големички охайски града – всъщност покрай първия (Толедо) и през втория (Клийвланд).

Пътят се точи от южната страна на едното от големите езеро – Erie(прозинася се Ири – но на български е известно като езерото Ери). Виждаме го на места и е наистина красиво. На излизане от Клийвланд се вижда доволно добре, голямо, голямо, като че ли сме някъде край нашето Черно море... Пътят ни напред е белязан от множество реки и езера и така е чак до Монреал - вода дал Господ по тез земи...Наоколо започва рязко да се засилва процента на пътуващите с RV-та, които теглят лодки тип мини яхти. Завиждаме им неблагородно, но – кой за каквото е учил. Те явно са учили повече от нас...

Пътят ни се вие все край езерото и поема леко нагоре (т.е. в по-северна посока) през ъгълче от Пенсилвания. Пенсилвания беше много чиста и много малко. И тя с ремонти на пътя.....Тъкмо почна, уж с „Добре дошли в Пенсилвания” и си казахме „Ей сега ще дишаме американска история във въздуха” и тя взе, че свърши бързо-бързо.

Веднага след това ни посрещна пак с „Добре дошли” щатът Ню Йорк. За момент дори у нас се породи колебание – според знаците и според Петия Елемент – до града с ябълката има по-малко път, отколкото до Монреал... Жорко се шегувка:„Ей сега е моментът да решите накъде да карам – към Ню Йорк или Монреал”. Отзад долита единодушен отговор „Йееее, карай към Ню Йорк, тате!”... „Окей!”, отговаря тате, „Карам към Монреал, значи!” „Еееее, татееее!” Такива работи.

Ню Йорк определено е щатът, който ни харесва най-много от цялото разнообразие на щатове, през които преминаваме. Много чист, много приветлив, окосена трева край пътя, красиви храсти и дръвчета, и много, много лозя.... Направо като в една южна Франция. Там така карахме покрай безкрайни лозови масиви. Не знаех, че лозарството е тъй застъпено в този щат.

Изнервянето в последните два-три часа на американска земя става твърде наситено. Децата са малко вече зомбита от двудневен път, но не гъкват. В следобедните часове ролите леко се разменят – девойката се отрязва в сън, момъкът мрачно играе...

Преминаваме покрай град Бъфало, от който почва отклонението за градчето Наягара Фолс (Niagara Falls, Ниагарския водопад – хм, на български си върви в единствено число, а те водопадите наистина са повече от един, но така си е въведено на родния ни език). Има 2 градчета с това име – едно американско, и едно канадско. Американското е доста западнало като цяло, освен хотелите в непосредствена близост до водопадите. А виж канадското си е много по по най.....

В случая с Ниагарския водопад, Господ е играл в един отбор с канадците. Насочил е всичко да гледа в тяхната територия, все едно като голям стенен часовник – от тяхната страна се виждат целия циферблат: и минутите, и секундите, и отблясъците в стрелките, и рамката на часовника, всичко. От американска страна е малко като че ли виждат нещата в полупрофил – е, забелязват часовете, но по-добре виждат ръба на рамката на часовника, и най-вече: отделението отзад за смяна на батериите.... Но за разказ за Ниагара ще трябва да почакате – там спряхме обстойно на връщане. И то, тарикатски, от канадската страна. Както трябва, за да се види всичко, нали така?

Та, подминаваме Бъфало (би трябвало да напиша Бъфалоу, обаче ние си го казваме Бъфало и на дъщеря ни това не се хареса: „Не, мамо, Бъфалоу се казва...”) и се насочваме по южния бряг на следващото от големите езера - езерото Онтарио. Напред към град Рочестър. И за него не знаем нищо, освен че името му е като извадено от романа на Шарлот Бронте. Тук ни хваща здрав трафик, но се измъкваме от лапите му за по-малко от 20 минути. Българи-юнаци!!

Районът изобилства с най-разнообразни митологични, исторически и географски имена, все заемки от старите европейски земи – Сиракуза, Итака, Рим, Ватерло, Ливингстън, Варшава, ....

След поредното зареждане на автомобил и коремчета, и след поредното изпразване на личните ни резервоарчета, животът е вече накак по-добър, но останалият път не става по-къс от това... След последния ни американски град в посока хоризонтала - Сиракюз, най-после започваме вертикалното си движение – нагоре към канадската граница!!!

Точно когато вече предвкусваме канадския въздух, съвсем на свечеряване (малко преди 21 ч.), отзад се разнася нежен девичи вопъл за тоалетна. А ние вече сме сред селцата много северно от Сиракузата.... Шумахер заглушава воплите на Петия Елемент, че се откланяме от маршрута и.... забива из едно мноооого тихо село. Мнееее, само къщи наоколо. И плевници.

Детенце напрегнато стиска. Стиска „и отпред, и отзад”, както то определя стисъка си. Издръжливо дете. Тате превишава скоростта, разрешена в селските покрайнини и след броени минути ни изстрелва в люлката на всички цивилизации – Макдоналдс. Спасени сме! След 20-тина минути отбой, двете дами (защото всяка млада дама си има по-зряла придворна дама, като обслужващ персонал :))) са отново в колата и вече в пълен мрак разчитаме само на каката с мазния глас да ни изведе от селския батак... Браво на каката! Отново сме на правия път и така по някое време достигаме до голям мост над огромна река.... Доволно огромна, отнема доста време да я прекосим – е, значи е Св. Лаврентий рекичката! Ура, улучили сме – виждаме канадски знамена, КПП-то е пред нас.

Приготвяме документите, събуждаме децата, да не са в упоено състояние, и приближаваме кабинката. Млад канадски батко, с мазен френски, ни посреща с топлото „Bienvenue au Canada!”  Звучи като млад Ален Делон, нежен и топъл, направо да се отнесеш и да забравиш да му дадеш докЮментите. Подаваме в комплект американски и Бг документи и пичът веднага обръща на безупречен английски. Но английският му звучи, като че го говори съвсем друг човек - някак с по-режещ тон, и леко крещене с патос, в стил "военен филм", знаете как е – въпросът или отговорът се извиква по-високо и някак бързо, по военному, като накрая СЪР е натъртено до посиняване.

„Каква е целата на посещението, СЪР!”,„Носите ли вещи за търговия или вещи на стойност над 50 долара, СЪР!” (премълчаваме че носим 2 броя Wii, едното Калояновото собствено - тоест преизпозлвано даже, но другото ново-новеничко - за детето на приятелите ни в Канада – те вече се бяха отказали да се надяват, че ще могат да му купят, но при нас се продават срещу познаване на батковците в кварталния магазин, с хватка един вид).... „Колко дни ще прекарате в Канада, СЪР!” След 3 минутки на въпроси и отговори сме готови за влизане в Обетованата земя. Момъкът дори не счита за нужно да подпечатва БГ паспортите ни, които май изобщо не го интересуват. Отделя мъничко повече внимание на американските ни документи, после патетично козирува и ние отпрашваме в тъмнината.

„Добре дошли в провинция Онтарио! Посетете Торонто!” На магистралата в Онтарио ни чака лека изненада. Първо – допустимата скорост е отбелязана в км/ч! Ха сега!!! Чак да се пообъркаш. След година сметки в мили в час, това май не е чак толкова радостно.... И още нещо: Петият Елемент изведнъж почва да се пообърква и да сдава багажа. А е актуализирана за територията на САЩ, Канада и Мексико... Хм.... А й имахме такоооова доверие на каката, особено аз. Праща ни в някакви странни посоки. Все едно, ако пътувате от София за Пловдив, навигацията да ви праща до Стара Загора първо, и после до Пловдив. Нещо такова.

Прощаваме й, и решаваме да ползваме човешки елемент – нашият канадски приятел Наско, вече силно нетърпелив, ни упътва по телефона и ние поемаме в правилната посока. Петият Елемент се засрамва и след „рестартиране” си взема поука, но вече малко е позагубила доверието ни...

След Онтарио, в пълен мрак ни посреща и Квебек („Bienvenue au Quebec!”). Не говорим по французки, следователно ще трябва да се ориентираме напосоки само по цифричките в знаците, защото в Квебек всеки знак е написан САМО на френски (май по-точно е да се каже „на квебекски”, защото се оказа, че това е местна разновидност на класическия френски, която е предизвикателство и за натурални французи). Подобно на знакастоп в братска Турция, на който пише DUR!- тук също си го познаваме само по форма и цвят – иначе вътре пише ARRET! Окей, ARRET! да е, само мир да има.

Газ до Монреал. Голям град, голямо движение, каране в стил южна Италия (София е доста дисциплинирана, за да я включим като сравнение). Всеки те засича, свири, псува. Скорости, многократно надскачащи означените по знаците на френски наоколо. Май никой не го говори тоя език тук, споко! Е, на виж, и хората не могат да прочетат какво пише и си карат както им идва отвътре, по шесто чувство.... Ние поне си имаме Пети Елемент, ама франците го бричнаха и него...

Въртим по едни кръгови детелини, и тъкмо да се включим в отбивката си, напорист шОфер брутално ни засича и ни изхвърля настрани. Оцеляваме, но трябва да се завъртим отново и изначално... Тук вече чувстваме насъщна нужда да включим в лексиката си по някоя и друга френска ругатня - например нещо по-френско като „Merde!” (защото не сме сигурни дали нашето мириканско Shit!ще бъде всенародно разбрано по тез земи)....

Най-накрая пристигаме по местоназначение пред къщата на приятелите ни. Малко е полунощно, но все пак сме там, нали? Целувки, прегръдки, не е за вярване, че се виждаме отново след такава пауза – след 2 години с Наско, и 4 години с Веси.... Разпределяме децата по леглата и сядаме на какво?, а? – даааа, на мохабет!

Е, тук Жорко пита с леко заядлив глас – „Минахме ли го за два дни, а?” Да, минахме го, казва Таничка с подвита опашка. „На мохабет ли сме на втората вечер?” – „Е, да, ама сега е малко вече нощ”..., се опитвам да кажа, но всички казват в един глас: „Отговорът е ДА!” Така си е, ДА е отговорът. Дори пихме и приказвахме поне три часа още....

Ето така свърши ден втори. Иначе, поне още ден ще ни се струва, че усещаме движението по пътя под задниците си.... Сега имаме да прекараме цели 5 дни в Монреал и в разговори с приятели. Но за това - в следващата част.

<< Линк към ЧАСТ 1                                                                        Линк към ЧАСТ 3 >>

ДО КАНАДА И НАЗАД – СУХОЗЕМНО ПЪТЕШЕСТВИЕ ЗА ЧЕТИРИМА

(ИЛИ КАК СЕ ИЗМИНАВАТ 3100 КМ В ЕДНАТА ПОСОКА ЗА ДВА ДНИ)

ЧАСТ 1 – ДЕН ПЪРВИ: ДА ИЗМИНЕМ 1650 КМ ПОД ВЕЩОТО РЪКОВОДСТВО НА ПЕТИЯ ЕЛЕМЕНТ

И така – следва разказ за нашето семейно пътешествие до братска Канада, от което се завърнахме в края на миналата седмица. Пътешествието трая общо 10 дни – 5 прекарани в Канадата и останалите 5 прекарани в колата на път за там (2 дни) и обратно (3 дни). Това пътешествие бе свързано с огромно количество пропътувани с кола километри, но въпреки, че на мнозина би се е сторило като един дребен терористичен акт спрямо децата ни, на всички нас ни хареса, и то много.... Четирима души в една кола, за щастие поне нямаше куче, ако ще полуперифразирам Джером К. Джером...

Първо – да изясним защо тъкмо с кола? Разстоянието от Колорадо до канадската провинция Квебек (в частност, Монреал) е доволно голямо: любимият ни Google Earth ни помага с точни данни – 1950 мили в едната посока, което си е около 3100 км път. И да го превръщаме в км май не помага, щото става повече. И изглежда повече. Затова – по-добре да си стои в мили, че цифрата е по-дребна. И започва с единица.... Виж ако сумираме общото кандилкане – стават над 6000 км, доволно внушителна сума, нали?

Значи как ние българите да си представим 3100 км в едната посока – ами с европейски разстояния ще е най-добре: от Москва до Рим с кола би било 3030 км, но още по-точно: от Атина до Копенгахен (Дания) е 3140 км. Е, улучихме – вече имате представа какво ни чака, нали? (каза тя доволна)

Та, верно бе, защо с кола? Самолетни полети като слънце. Та защо? Защото сме малко нещо луди. Или много нещо луди. И понеже моята мъжка половинка прекарва доста дни месечно в полети над великата мириканска земя, искаме с кола. Обичаме да пътуваме с кола, стига да е здрава и удобна, и да опира само до зареждане с бензин, нали разбирате..... Или може би обичаме да ни е трудно, дълго и тежко, кой знае. И понеже лудостта не върви сама, тя често се съпътства и от луда половинка, че и от луди деца. Ура, ще пътуваме до Канада! С кола! За два дни! Мда, всъщност, дори втората вечер искаме да сме там и да имаме мохабет, на маса.... Ееееее, хайде, де!

Май аз ще се окажа единственият скептик, който поставя под съмнение добрият изход на начинанието. Страх ме е, така е. Казвам, че ме е страх заради децата, но всъщност ме е шубе, че май аз няма да остискам на толкоз път. Падат ни се по около 16 часа дневно в кола. Верно – това сме го седяли в самолети на път за България. Миналото лято летяхме например по силно-атрактивен маршрут: вместо на изток, от Колорадо Спрингс потеглихме на запад, за Сан Франсиско. Защо? Ами за да е интересно вероятно... Иначе: ами за такъв полет имаше билети. После - от Сан Франсиско за Франкфурт. Като стигнахме там, задниците ни бяха станали плоски като тави за печене. От Франкфурт можехме и пеша да се върнем до София – то това брои ли се за разстояние изобщо?

Та 16 часа по самолети е едно, да го караш с кола ми изглежда друго. Около мен, обаче, трима ентусиаста, радостни, приготвят хладилници с напитки, нагласяват DVD екрани, и са готови да прекарат часове в гледане на всички филми, пропуснати или позабравени. Тонове DVD-та. Браво, чада мои! И възглавници: две големи и две малки за всеки подрастващ, и по едно одеалце. И много ентусиазъм, много, много ентусиазъм.

Мама им на чадата, обаче, нещо не мисли така. Мама не знае какво да очаква от дечица на такъв дълъг път. Мама се готви за война – лекарства, дрехи (отиваме още по на север – е, татко казва, че слизаме надолу от 2100 м до нулева надморска височина, по бреговете на р. Свети Лаврентий, но мама приготвя и по-инакви дрехи, като за късна есен). Накрая, мама вижда че няма накъде и свиква с мисълта за лудия преход.

И накрая – идва деня/нощта/каквото там е. Планираме всичко дни преди деня - как ще натоварим колата от предходната ранна вечер и ще легнем да спим към 8 ч. После, наспани и свежи ще станем към 3 ч през нощта, като за около 15 мин ще събудим две спящи деца, ще се натоварим на жорковия железен автомобил (както весели българи го нарекоха в Монреал „този чаровен ЗИЛ”) и ще оставим в нощта спускащата се зад нас ролетна щора на гаража като последен спомен за дома. Мдаааа, хубав план. И добре обмислен. Малко като „ще построим петилетката за 2 години”.

Разбира се, в съдбоносната вечер преди пътя, към 10.20 вечерта (когато трябваше да сме заспали по план поне от вече 2 часа и 20 минути!!!) се наложиха спешни покупки в последния миг на две малки хладилни сакчета за детските сокчета на Траяна и за баничките с праз, които някои видни плановици виха и пекоха докъм полунощ... После товарене на багаж. После... е, вече почти наближи часа, дето трябваше уж да ставаме...:))) Е, следват три-четири часа сън и навън пуква зората. Докато събудим две мнооооого добре заспали деца и - става 5.30, т.е. време за съгражданите ни да се юрнат за работа. Пътят ни започва с движение в североизточна посока, което значи преминаване през района на Денвър в глупав пик час – между 6 и 6.30 ч. Много весело.

Някои от шофьорите на нашата семейна група (подсказвам: с брада) не са весели, макар че други (без брада) искат да ги развеселят. Освен това, заспалите у дома деца са вече едни много будни деца и не искат за нищо на света да спят повече. И си говорят, и се приготвят да почват гледането на филми, предвидено от плановиците за доста по-късен час. Напрегнатост в отношенията на пътуващите, поради изостаналост в графика на плана. Лошо започваме.

Щом сме на пътя в 5.30, значи ни се очертава път докъм 22.30 ч. според тежката присъда на вградената в автомобила навигация (иначе маскирана под формата на кака с мазен глас). Наричам я „Петият Елемент”, защото тя е активен участник в общуването на останалите 4 члена на колектива ни. Абе, много наш човек с една дума.... Щом тя отсъжда 17 чАса път, значи трудно ще ги направим 10, да речем. А ще трябва и да позареждаме ламята, да разтъпкваме снаги, да изпишкваме деца....

Най-дългият засега наш преход на мириканска замя беше до Санта Фе, надлежно описан в Пътешествията на Бглог – някакви си 325 мили (около 525 км), които взехме за общо 5 часа с паузите. Какво да го броим това?? Онова, което ни предстои обаче е серизоно предизвикателство. Да изминеш около 1600 км за един ден май не е толкова трудно, но мен си ме плаши, май вече го казах това... Ама ще го повтарям още дълго, за което се извинявам, но да знаете – така ще е.... Ще го повтарям, потретвам, почетвъртвам, .....

Сега, моля ви да погледнете картата на щатите по-долу. Вижте къде е Колорадото (СО) и после погледнете нагоре и вдясно от Отава на оранжевата канадска територия – горе-долу там, където се пада долното дясно ъгълче на вградената снимка с Аляска, е.... там отиваме – в сърцето на франкофонски Квебек: Монреал!

Пътят ни включва преминаване през следните осем щатa: Колорадо (CO), Небраска (NE), Айова (IA), Илинойс (IL), Индиана (IN), Охайо (OH), Пенсилвания (PA) – на горната карта е леко сгъчкана с Мериленд (MD), и Ню Йорк(NY). На канадска територия ни остават някакви си две техни провинции: Онтарио и Квебек. Е, от какво да се плаши човек, глупаво е нали?

Защо отиваме тъкмо в Монреал? За да посетим едни от най-близките ни приятели, двама млади пловдивски лекари с таланти и амбиции (съпругата е едната от двете кръстници на дъщеря ни, и с нея се запознахме преди 6 години при описаните от мен в Общност Бебе сложни перипетии около раждането на Траяна). Та, искаме да ги видим тез любими хора – с Веси не сме се виждали 4 години, с Наско – 2. Затова сме решени на подвизи безчет....

Задните стъкла на колата са си изначално повече от тъмни, но за да елиминираме всякакъв момент на детска хизненада, предвидливо сме запердили и с допълнителни щорички, по 2 на всеки детски прозорец. Като в „Темната дупка”. А на най-задните прозорци, там дето се пада третия ред седалки, залепихме тъмно фолио, за да работи хладилника безпроблемно. Затова и отзад може да се правят само две неща – сън или филм... В тоя мрак, какво друго?

Сън, сън, ама нашият стюард-тинейджър все спи, а Жорко като пътува иска да консумира по много и по често от студените напитки (онези напитки, дето ги реди и прережда десетки пъти, за ги да събере всичките вътре). А синът ни с тоя сън ни обрича на обезводняваща диета. С носталгия установяваме (на около 4 часа от дома), че сме забравили детските сокчета, заради които купихме хладилно сакче, но после го напълнихме със сандвичи, но Траяна, дете добро и сърцато, великодушно ни прощава – тя ще пиела водичка, ние да си пием каквото искаме. Златно чедо. Чедото само ми се усмихва чаровно, намества си слушалките и ми прави знак да не й преча да си гледа филма, в който е потънала.

А аз гледам тъпо в Петия Елемент, а каката подло и безпощадно ме информира, че, уви, ни чакат още 750 мили път (1200 км), които трябва да изминем за предстоящите около 11 ч и половина.... Мразя техниката, като е тъй безскрупулна в истината. Идва ми наум една любима книжка с рисунки и размисли на Иван Кулеков. Там имаше един любим израз „да съ примайнът мислищити илименти”. Искам да го примайнъ тоз илимент, но знам че пак е прав „илиментът”, защото неведнъж ни е отвеждал точно на метри от зададената цел, даааа, знам го, че е прав и го „мразям” за това....

Е, щом няма връщане назад, и аз почвам да се отпускам. Крайно време е. Тук вече е момента, в който почвам да се оглеждам наоколо и да поснимвам пейзажчета. Значи, много е интересен един израз за пътуването с кола, който чуваме щедро. „Човек като пътувал с кола виждал много неща, които нямало как да види със самолет”.... Хубава притча... Много пътували познати изповядват тая вяра и убеденост. Дори любимият ни шведски другар ни е разказвал как от Ню Йорк се качил на големия автобус с хрътката и пропътувал до Лос Анжелис цяяяяяялата Америка. Било неповторимо преживяване. Та и ние така. Дайте го преживяването!!! Тръпнем в очакване какво ще видим и научим от него (преживяването, де).

Жоро вече е тотално размазан от кеф, пуска музика, припява.... Кефи се, очевадно, момчето... Не му стои дупето в самолетна седалка, в автомобилна е, удобна при това. Говорим си, смеем се, времето си тече, километрите също, и по някое време почвам да се усещам разочарована, че пътят не е онзи теееееежък преход, който чаках напрегнато. Някак гладко си върви дотук, а аз все едно съм изработена, излъгана...

Та, да се върна на гледките. Кои гледки, казвате? Няма гледки. Пътят дълъг напред, дори не се вие, стои си като конец, с две ленти във всяка посока. Движението нормално, камионите се задминават отвреме навреме, с което създават живописно разнообразие в битката срещу приспивната унесеност. Те затова нашите не бързат да построят магистралата в БГ до морето – защото ще стане спокойно-скучно на водачите и като го няма елемента на изненада съз задминаването и това да видиш кола точно срещу себе си – е , отпускаш се някак, доста се отпускаш....

След като слязохме от високите земи и гледката на планината постепенно потъна в долината, всичко стана като тепсия наоколо. Равнинен пейзаж, кротък добитък пасе, тук-таме храстчета и по някоя заблудена ферма. Еееех, няма ги вече Скалистите планини, само равнинни територии... Долната земя много скучна. Снимам за доказателство. Небраска не само е скучна, ами е и дълга – ще я прекосяваме почти по цялата дължина (е, направили са ни промоция, махайки едно гадно ъгълче от нея, точно над Колорадо) - това не ни харесва. Но пък таим надежди за Айова – може пък там да бликне една разнообразност??

„С какво да запомня Небраска – преразказ с елементи на разсъждение”. С какво ли? С нищо. А, да – тук отглеждат трева. Верно? Верно. За красивите тревни площи пред къщите из Америката. Тревата се оформя на рола или чимове, и се извозва до магазините, откъдето се купува в съответно желаната форма. И много интересно напояват тук (както и в Колорадо, май и навсякъде другаде) земята/т.е. тревата - с една предълга поредица мобилни пръскалки, наредени на ред, хванати в единия край неподвижно. Така полученият „радиус” обикаля в пълен кръг около основата на окръжността, напоявайки всичко вътре в нея. Дано го обясних добре. Не знам дали и у нас има такава система на напояване – ако има експерти да кажат, да не рекат после, че се заяждам и пренебрегвам родните мелиоративни тънкости....

Столицата на Небраска е град Линкълн (познайте на кого е кръстен – тук го произнасят „Линкън”). Пътят не минава през града, но се виждат отделни сгради. Абе, все едно че разглеждаме забележитености в галоп. Бързо, отгоре-отгоре, и без много навлизане в същността.

Най-колоритната гледка в Небраска бяха красивите пунктове за отдих. Имат магазинче, съответно чисти тоалетни към магазина; някъде с ресторантче тип fast food, някъде с бензиностанция, а отвън, сред дърветата – малки кабинки като беседки, с масичка, за да поспре пътника и да похапне от бохчичката си... Или да впие зъби в мазен, току-що купен бургер. Но все сред природата, докато лекият равнинен бриз обдухва изпотеното му седалище. Има спрели коли, ванове, камиони. Иначе си има специални спирки за камиони, но могат да спират и на тези места. Ред, дисциплина. Колите отворени, прозорците отворени, вътре чанти, портфейли, слънчеви очила, телефони... Всеки седнал, ядящ, почиващ, подскачащ... Но да кажа за тоалетните, че ми харесва тоя момент.

Който е гнуслив и горд с родните БГ тоалетни, моля да прескочи седващите два абзаца. Страх ме е да не накърня нечии национални чувства, но ме сърби отвътре да споделя ценни мисли за пикаенето из местните земи.... Окей? Разбрахме се, значи: продължавам смело – среща долу след два абзаца.

И така, тук никой (разбирай: от шофьор на ТИР до редови автомобил) не пикае прав край пътя, докато ветрецът дружелюбо гали накрайника му. Глобата е няколкостотин долара и затова всеки ползва тоалетните на тези „спирки”. Тоалетните са чисти, макар че аз някак искам да бъдат по-мръсни, защото ме е срам заради родната ми България. Тук няма тоалетни „долу в земята”, както казват нашите мирикански приятелки. Те не разбират защо трябва да има тоалетни в земята и какво е удоволствието да си опикаваш краката. И ние, българите, не го разбираме, но отстояваме гордо правата на сънародниците си да пикаят както си искат. И в БГ тоалетните ни да мирише на каквото си иска.

Толкова ли е трудно в тоалетните да е малко по-чисто и по-приятно? И да няма леля Милка, която намусено да ти взима 20 ст на човек на изпикаване (толкова ли е все още?), докато ти подава странно късче от нещо, наподобяващо тоалет папир? Как да обясня на другарките американки, гостуващи в БГ защо е нужно всичко това? Те все сравняват България с Мексико, защото за тях май това е най-изостаналата държава, до която те са близко по територия и отношения. И в Мексико крадат, и в Мексико може да те нападнат. Споко, значи не сме толкова назад, виждате ли? Колко години след падането на комунизма още е така в българските тоалетни и колко още ще бъде? И когато водя чужденки до тоалетната, как да им обясня защо не се оставя тоалетната хартия в самата тоалетна, и какво значи „циганка краде тоалетната хартия”? И защо само в елитни ресторанти е различно, но в редовите места е все едно и също на вкус и мирис? Не я обичам тая болна и миризлива тема и не знам защо изобщо я захванах.

Не искам да водя войни в защита на Бг начина на опикаване на териториите, но ясно подчертавам: харесвам местния. Някак ми е невидим и неароматен. Става ми подозрително спокойно, та чак мога да пропусна да окантя с тоалетна хартия седалката, която дъщеричката ми ще използва.... Точка, край. Та, с тези места за отдих ще запомня Небраска. А какво ни чака напред?

Отзад гледат филми. Никой не се оплаква. Вече е късен следобяд, а е тихо и спокойно. Подозрително чак. Тия деца не се ли уморяват? Удобно, широко, окей, ама тялото си е тяло, моите нозе почват да се понадуват от обездвижването. А те? Дечица ядат банички с праз, банички без праз, банички с шунка; сандвичи с шунка, сандвичи без шунка. Желирани бонбони червеи внасят леко раздвижване в тихите тъмни детски ъгли. Кратък смях, оригване, пак смях, още малко Кола за наместване на храната, пак оригване, пак кратък смях и..... слагат слушалките и нов филм. Ще им изтекат очичките, жали ги майчицата им, т.е. аз. Дечицата игнорират терзанията на майчицата си и потъват в своя свят – тя гледа Немо, той гледа някой от Властелините..... Да, пътуването е „дълго и продължително”, както гласи един мой любим цитат. Плюс минус бекрайност.

Татко им, обаче, е в еуфория и както многократно подчертава – мноооооого му е кеф, много, много. Редуваме CD-тата, ама на мен вече ми се приспива от всичко – слушахме радио, слушахме Джони Митчъл, после радио, после U2, после някакви пачанги, после май заспах, но не съм аз шофьорът- защо да не спя, ще кажете вие... Защото съм навигатор (нищо, че си имаме Пети Елемент), аз съм онзи пич с картите и атласа в ръце, и следователно - нямам право на дрямка. Аз съм будната съвест на водача на нашето МПС и трябва да съм буквално будна, свежа и изпълнена с мотивация. Някой обаче ми дърпа клепачите надолу, като в ония филмчета с Том и Джери.....

„Гледай какви неща виждаме, гледай, гледай”! Гледам с тежък поглед – крави, ферми, зелено, равно, пътят все така безпроблемен, скучно ми става в душата.... Но това сигурно е защото нося образът на скептично мрънкало. Иначе, опитвам се да се поразбудя, правя опит да се смея и да разговарям по-игриво, но дрямката ииииииидва тиииииииихо..... След двайсетминутка, отварям очи, и изпълнена с вина, се вземам в ръце. Наоколо е като „дежа вю”, все едно и също, все едно, че караме в малък кръг и ми се е приспало, защото ми се завил свят от въртене в долната равна еднообразна земя....

Вече съм будна, обаче, и готова за подвизи. Жорко е трезв като морковче, весел и игрив, децата тихи, гледат си фимлите отзад в тъмното. А на мен слънцето ми пече почти в очите – отразява се в онзи игрив бял цвят „перла с капка златисто” и ми боде очичките.... Хайде, да се активизирам малко – време е душата ми да почне дебне за беди, за оплаквания, за смут в детското спокойствие. Не е задължително да знам какво да го правя после тоя смут и дали ще ми хареса като дойде. Всъщност знам, че хич няма да ми хареса, но като съм го чакала тоооолкоз дълго – може пък да взема да се поуспокоя? Не го викам тоя смут, нито ще го натривам в нечие доволно лице с брада. Но някак ме смущава спокойствието, разочаровани са терзанията ми.... Абе, лудост с една дума.

Тъкмо излизаме от Линкълн и по пътя за Омаха (на границата на Небраска с Айова) и – ето ти смут, сестро! Доволна сега? Колите по пътя лека полека почват да намаляват бодрия си ход и накрая вземат, че спират изобщо. Напред само коли, назад – пак същото. Изведнъж, напред, близо до моста в далечината – пушек, като от горяща кола. Ха, смутът дойде. Ние график гоним, имаме нощувка в градче под Чикаго. Каката от навигацията топло ни е информирала, че имаме още над 7 часа път и не го щем тоз пушек. Запушваме се здраво - може би до след Линкълн назад. В колона по 2 автомобила, всички спрени от другари полицаи... Около нас загасват автомобилите и юруш на пътя, да гледат сеир. Дечицата ни, обаче, удрят лека пауза на филмите, но не искат да гасим колата, защото климатикът се явява животоспасяващ. Температурата сочи 80*F, което е малко под 27* Целзий.... Не е много, ама тук ландшафтът е равен и напечен, а и ние сме като хора от Батак дошли в Айтос (лятото в Колорадо рядко надвишава 27-28* Целзий – тоест, климат тип Батак, Велинград, Сандански, прохладна планинска топлина, без прежуряне).

Жорката е отдаден на буйна почивка, той пие с пълни шепи от живота, затова като активист слиза, почва да гледа в далечината горящата кола, говори с околните побратими, и в тоя миг край нас профучават гласовитите сирени на още полицейски коли и линейки. Услужливо пристига и пожарна, но никой не почва да гаси нищо. Поне така се вижда от нашия ъгъл.

Жорко обсъжда събитията с група шофьори на камиони и няколко лели от околни коли... Стават като едно голямо сплотено семейство. Ей сега можех да си дремна, но имам висока гражданска съвест и не мога да спя, докато нечия кола гори. Хората май отдавна са извадени от колата, но полицаите са запердили всичко и не дават на никой да мине.

Тук, в Небраска, май не си падат по пропускането на колите покрай мястото на катастрофата. В Колорадо също спират движението, но като дойдат всичките екипи – тук вървят в комплект полиция+ линейка+ пожарна, след малко почват да пропускат колите бавно и тържествено, като на шествие, една по една... Неудобно, но поне се движат.

Тук стоим. След десетина минути пушеци, които никой очевидно не смята за нужно да гаси, отгоре почва да кръжи хеликоптерът на местните новини. И по радиото вече предупреждават за огромното задръстване и да заобиколим мястото. Много благодарим, ама ние вече сме в центъра на събитията. Спират и отсрещното движение. Това пък защо? От солидарност, може би? Ама, моля ви се, вървете си поне вие..... Не, йок. И те ще стоят 10 минути, за да видят какво е. После великодушно ги пускат в колона по един. Жорко бързо щрака снимки като репортер на Нашънъл Джиографик. Браво, Жорко! После линейката си тръгва. Ще ни липсва, ама щом е решила....

После колата почва пак да пуши. Първо сив, после наситен черен дим. Тия от пожарната разговарят с полицаите. Защо бе, момчета и момичета, гасете! Наоколо се разтъпкват шофьори тираджии. Хвърлям око на един дългобрад и дългокос тип обут в тясно жарсено клинче до над коляното. Жорко ме бъзика да съм го заговорела, можела съм да го отвлека в кабината му... Времето пъпли тягостно. Поне се позаоблачава леко... Пуснаха една-две коли покрай катастрофата и всички се изпълват с надежда. Може би ще потегляме, а? Не искаме и да мислим докъде е задръстването назад. Може би цяла Небраска? Е, едва ли, но е забавно да си го представиш. И гадно.

Накрая долита полицейски хеликоптер, който смело кацва на самата магистрала, почти под моста. Е, край, запердени сме за вечни времена. Колата леко избухва и разпръсква черен дим, почти обгръща всичко наоколо, но това вече не впечатлява никого. С полицаите не се случва нищо, никакво раздвижване. Решаваме, че сигурно чакат да избухне и хеликоптера, затова го "паркираха" тъкмо там....

Пуснаха отсрещното движение. В смелите ни офроудни души се прокрадва идеята да минем в нарушение през широката разделителна бразда, която не е никак дълбока, и да тръгнем обратно, до откриване на паралелен път. Нали и каката от навигацията е с нас, с топлия влажен глас? Поглед в картата ни разубеждава. Алтернативният друм е далеч....

Продължваме да чакаме. Най-накрая, възнаграждават търпението ни и батковците полицаи почват да ни пропускат в колона по един. Следва удивително организирано прегрупиране от колона по двама в колона по един. Огромна цистерна ни пуска пред себе си, ние пък културно пускаме други две коли. Цари обич и другарство. Едвам успявам да щракна обърнатата кола, не че е важно, ама някак от уважение, да й отдам дължимото. Така и не разбрахме защо не я гасиха....

Газ до Омаха и – влизаме в дългоочакваната Айова! Колорадо е през цяла една Небраска назад, пътуваме вече 10 часа и всички забравени включени котлони, кафеварки и компютри са невъзвратимо назад. Така че – не ми пука, бейби! Hit the road, Jack (a.k.a. George!), and don’t you come back no more….

Имаме още цели 390 мили и 6 часа в кутията, наречена автомобил... Каката с топлия глас умело ни превежда през букети от „пътни детелини”, надлези и връзки и ние я обичаме все по-силно. Петият Елемент на пътешествието ни.

"Добре дошли в Айова!” Добре сте ни заварили, скъпи айовци! Давайте я, вашата дългочакана Айова! Произнасят я, както добре знаете, ама и аз пак да кажа – Айоа. Бравос! Какво ще видим в Айова? Пак нищо.... Айова е още по-еднообразна и от Небраска. И местата за „отдих” дори не са тъй атрактивни, по-обикновени някак.... Има малко повечко говеда, пасящи край пътя. И фермички. Хоп, правя още десетина снимки за щата.... Скука.

По пътя се сещаме с Жорката за един любим филм „Майкъл” – помните ли го, този архангел беше Джон Траволта („просто ангел, не светец”), който се появи в живота на Уилям Хърт, Анди Макдауъл и Боб Пасторели? Та, уж те го водеха в Чикаго при шефа на вестника си, Боб Хоскинс, като новинарско събитие – убедени, че е певдоангел с крила, който умело манипулира наоколо, а накрая се оказа, че той си е верно архангел, но в доволно човешки образ, чаровен и мъдър, и промени живота на всички около себе си за добро. Абе, сещате се за филма – ако не сте го гледали, горещо ви го препоръчвам. Та, Майкъл, не летеше със самолет, а държеше да пътуват с кола из треторазредните пътища - в търсене на себе си, докато уж търсеха „най-големия тиган за пържене”, изложен в някакво селце, или „най-вкусния плодов пай” някъде другаде... такива работи.

Та сега и на нас ни се приисква да се покаже нещо като „Това е селото с най-голямото вълмо неизпреден памук”, или с „най-голямото криво огледало”, или с „най-високото дърво в Америка”.... Но, не би... Вместо това видяхме „Най-големият паркинг за нощувка на ТИР-ове в Америка”! Каква забележителност! Бях си приготвила фотоапарата да отразя тази уникална забележителност, но като се заприготвях, вместо да щракна снимката – натиснах копченцето за изключване. Така българският блогер няма да узнае как изглежда това кътче, разтуптяло сърцата ни, затова посипвам главата си с пепел... Виновна съм. Много.

После притъмня и Айова остана в спомените ни като „щатът с оня дъжд”. Беше към 5.30 следобяд, а притъмня – значи като на торнадо отива работата, и Жорко взе напрегнато да прави сметки минават ли по това трасе торнада. Ами като не можем да се сетим? Отдолу, в Тексас и Оклахома – със сигурност, той е преживявал наживо едно от тежките торнада във Форт Уърт, Тексас, 2000-та година. Аз самата видях щетите две седмици по-късно – видоките сгради бяха като след бомба или най-малкото, все едно че някой е стрелял здраво по тях – половината фасада беше отнесена, остъка беше на големи дупки.....

А как да се сетим сега има ли торнада в Айова? Какво значение има, щом е тъмно като при торнадо и няма къде да се скрием. А от филмите знаем, че то и ТИР-ове мята във въздуха, значи - избор нямаме, само напред и това е... После почва един уникален дъжд – все си мислиш, че уж е облак и аха... ще излезем след десетина минути от него, но няма излизане, братче. Шантава работа е американското време. Различно от всичко, което сме виждали.... И така, валя цял час на облак (?!?), на суперпроливни обороти. Няма никакво спиране, нито индикации за спиране. И частачките едвам насмогват. Жорката надскочи себе си – направо Шумахер. Наоколо вода повече от педя, камиони, коли, едно здраво пръскане, а ние смело порим с амфибията, докато отзад в тъмното дечица си гледат фимчетата. Идилия.

Така, в крупен дъжд, преминаваме култовата за семейството ни столица на Айова – град Ди Мойн. Защо култова пък? Ами, просто обичаме го това име.... Тази година Калоян учи световна география, включително и Щатите. Та, как да запомни тоя пусти град, чието име се пише Des Moines, но се произнася /Ди Мойн/? Накрая го свърза с някакво Бг рап парче с вметка „мой”, и по някакъв такъв идиотски способ името на тоз град му остана в съзнанието... Оттогава жадуваме да зърнем тоя пусти Ди Мойн...

Е, наоколо падаха капки като в британския идиом „валят котки и кучета” (в Колорадо никой не разбира британски идиоматични изрази) и какво да видим между кучетата? Нещо сиво и мокро, град явно... Не е както гетото, което видяхме в слънчев Клийвланд (Охайо), ама ще ви държа в напрежение за гетото. Като му дойде времето. Почти се напиках от страх там, ама няма да го разказвам сега. Ако пропусна – да знаете, този Клийвланд се пада на връщане, моля скръцнете ми със зъби и веднага ще го включа, окей?

Та, на отиване, Ди Мойн бе обгърнат в гаден сив облак и потопен дъжд. Оттам, след още малко каране, право напред (т.е. право надясно на картата) е любимият на всички българи щат – Илинойс (местните не произнасят „с”-то и звучи като Илъной, мда....). Тук е родното на огромната колония български имигранти Чикаго, на което вече мнозина завърнали се на гости в България му казват Шикаго (както всички мириканци), от което винаги ме засърбява цялото тяло, но нали „те веше тшуждентси”, „не спомнят как касвальо по българшки”....

„Добре дошли в Илинойс”! Поредният щат от многото по пътя ни... Ще спим тук, влизаме леко на смрачаване, но още се вижда добре.... Газ към градчето Жолиет, на педесетина мили южно от Чикаго. Избрахме нощувката си там, защото нямаме никакво, дори най-миниатюрно намерение да влизаме в рамките на Чикаго. Не знаем дали Жолиет се води в рамките му или не, но движението затам ни поглъща в стил метрополис. Камионите ни отпочнаха още от Небраска, защото обслужват трасето от западното крайбрежие (да речем щатите Вашингтон или Орегън) и така през възела Детройт към Канада; или пък продължават през щата Ню Йорк надолу до източното крайбрежие. Ясно, стоки разнасят хората. Обаче с влизането ни в Илинойс, и по-скоро, с прибижаването на Чикаго – лудостта става пълна! Стрелкат се отвсякъде. А и пътят придобива 4- и 5-лентов вид и е далеч по-напрегнато от досегашната целодневна сънлива картинка... Ха, спи сега де, що не ти се спи?

Отзад в темната дупка, обаче, тишина и спокойствие. Момъкът спи отново след поредния там Властелин, а девойчето е зомби, с опулени очички и слушалки на ушичките, гледа ли гледа в транс. Дори не ни задава любимият си въпрос, от който ни излизат фисури някъде отзад: „Are we there yet?”.... Обичаме го тоя ингилизки въпрос, направо не му издържаме от обич – той обикновено се задава с протяжен, леко лигав тон и после се повтаря циклично на всеки десетина минути, докато от родителските уши бликне кръв... Но сега детето си мълчи, а аз изнервена почти до втрисане от седенето в седалката, се чувствам ужасно засрамена как целият отбор ме би по издръжливост. Всеки се занимава с личната си дейност – един си шофира майсторски, друг кротко си спи, трети си гледа филмите... Всеки изпълнява договорката си да се държи прилично и се съобразява с околните. Само аз леко нервнея. И шавам, с което явно нагнетявам момента..... Ясно, аз съм онзи, дето дава фира....

Става тъмно. Вече предчувстваме съня и всички почваме да гледаме лошо.... Най-накрая малката любителка на филми клюмва като отсечена, но за сметка на това брат й отпочва поредния Властелин. Заедно с мрака, наоколо почва да наляга и тишина, като с нож да я режеш, както казваше любим мой писател... И като погледна назад към детския отбор, срещам уморен и лош синовен поглед... Аууууу, най-после героите са уморени!

Петият елемент мазно ни отвежда точно пред хотела в Жолиет. Навън е почти 23 часа. Влязохме си в разписанието, защото почивахме организирано, под строй... Е, така завършва ден първи - след 18 часа автомобилен път. Първите 1650 км са вече зад гърба ни.

Да видим какво ни чака утре....:)))

/КРАЙ НА ЧАСТ 1/

                                                                                                        Линк към ЧАСТ 2 >>

Граничната зона, разделяща Пакистан от Индия, е красиво оформен парк, с цветя и зелени площи, малки спретнати постройки и две амфитетрални трибуни, с места за няколко хиляди зрители на грандиозния спектакъл, с който всеки ден е съпроводено затварянето на граничен пункт ' WAGHА BORD".


АРКАТА


Трибуните, разположени от двете страни на граничните порти бяха препълнени с народ. Гърмеше силна музика. От индийска страна – песни за Индия, от страната на Пакистан – съответно песни за Пакистан.


Около нас се настани голяма и шумна група момичета, нали бяхме настанени в “женското отделение”! Явно бяха от постоянните клакьори на церемонията, защото дигнаха голяма врява още с появявянето си, като запяха на висок глас весели песни на урду. Ръкопляскаха в същото време и подвикваха “Пакистан” в един глас. Бяха си донесли сладкиш в картонена опаковка и се черпеха, подавайки си го от ръка на ръка.


С наближаване на началния час на церемонията, градусът на настроението видимо се покачваше. Едновременно в двата лагера се появиха знаменосци с огромни флагове на двете страни, които застанаха един срещу друг, всеки в близост до своята гранична порта. Започнаха енергично да развяват двата национални флага в кръг и да се предизвикват символично, като на дуел!

Покрякаха така 10-тина минути и се юрнаха да бягат презглава, всеки към своята публика. Започнаха разгряване на публиката, която според мен вече беше почти прегракнала от викане. Трибуните заприличаха на бурно море и действията запреливаха едно в друго, дирижирани от невидим сценарий. Точно в 17,30 се чуха фанфари и всичко утихна. На площадката, намираща се в горната част на наподобяващата на арка постройка, се строиха десет приказни воини.

Бяха толкова красиви, приличаха на картинки от илюстрирана книжка. Шапките им в горната част завършваха с ветрило, изправено право нагоре, а в долната си част прерастваха в нещо като пелерина, падаща по гърба им малко под нивото на раменете. Чу се команда, която се проточи няколко минути, отекваща в притихналите трибуни. Воините се спуснаха по стълбите с каменни замръзнали тела и лица и се отправиха в две стройни редици към граничната порта.

Разнесе се тътен от марша на подкованите им обувки.
Само, че марша след няколко крачки буквално премина в нещо като бързи танцови стъпки.

В идеален синхрон индийските и пакистански войници се изнесоха на пътното платно със 100 км в час ( по моя преценка) и с нещо като марширащ спринт се отправиха към граничните врати, размахвайки ръце напред и назад до височината на лицето си.

Заковаха на метри от тях. Тогава двама се отделиха от строените в две успоредни редици едни срещу други “ рицари на женското сърце” и се спуснаха към вратата, като стъпките наподобяваха маршировка, но краката си вдигаха в шпиц чак до нивото на носа си, че и по-високо. Пред вратите и от двете противоположни страни се разигра забавен и очарователен спектакъл. Войниците почти танцуваха напред-назад и се перчеха едни срещу други, предизвикваха се с въртеливи движения на тялото и поклащаха “ перата” на шапките си.


Сладури и половина е малко да се каже. Публиката откачи централно. Отново се разнесе проточен вой на гърлена команда. За части от минутата рязко и неочаквано пристъпиха към портите и ги отвориха. Това, което изпитах ми напомни на отприщване на две язовирни стени, чийто води се втурват една в друга, преливат се в страстна прегръдка и утихват, потичайки като спокойна мътна река. Две реки, изкуствено затворени в устието си зад бетонни стени. Две реки, тръгнали заедно от недрата на една планина, вървели заедно дълго по течението на едно корито, от няколко века назад. Такава фиеста, невероятна. Не съм способна да я пресъздам в цялото й величие. Само ще се опитам.

Още двама от войниците се отделиха от групата и затанцваха с пресечени стъпки към отворените врати. Цялото действие се развива в един огледален образ, еднакво и от двете страни на границата. Когато се срещнаха в точно в средата, между отворените гранични порти, протегнаха ръце и се ръкуваха, покланяйки се леко напред. Това предизвика залп от аплодисменти и викове. Момичетата около мен свиркаха силно с уста. Така се започна размяна на визити на територията ту на Пакистан, ту на Индия. Всичко беше като един красив и странен танц, енергичен, динамичен, очароващ.

Продължи така около 40 минути. В последващите десет минути се строиха за сваляне на знамената на държавната граница. Две от “петлетата” откачиха с бързи и рязки движения въжетата, обърнаха се кръгом и с няколко стъпки си размениха местата, като при това кръстосаха въжетата. Започнаха бавно да спускат знамената, като спираха за по няколко секунди, задържаха ги така и пак продължаваха. Всичко това беше съпроводено от бурни скандирания за Индия и Пакистан! Индийците скандираха, за мое учудване : “ Да живее Индустан”, а пакистанците : “ Пакистан завинаги, Пакистан е велик , Аллах “ и т.н. След спускане до долу, знамената бяха откачени и сгънати на нъколко пъти.



Група войници се отдели и с бърз марш се насочи обратно със сгънатите знамена.


Сваленото знаме бе връчено на главнокомандващия на граничния пункт, стоящ върху площадката на арката.
Последваха отново дълги команди, които се проточиха почти 5 минути.
В мигът, в които секнаха, вратата бе затворена само с един замах.



Спектакълът свърши! Завесата падна....

До утре вечер, в другия спектакъл !!!

Не е лесно да се събудиш след приказен сън наяве. И не ти се иска да се събуждаш, да продължи поне още малко. Поне още малко да бъдеш блажен, макар и от елексира на чуждо щастие.
Кой ли не иска да види “бяла лястовица” в своето небе и да бъде ощастливен с истинска и предана любов. ...И донякъде се случва и в днешно време, ако четем до припадък книжки с приказки!

Често пъти става така, че сънят свършва рязко точно тогава, когато си го взел почти за истина и на сериозно.

Така неусетно и бързо, като насън, изтекоха и дните на нашето приказно пътуване из Индия.

Оставаше ни една последна нощ – Новогодишната и в най-ранните първи часове на Новата 2007 трябваше да потеглим отново за Пакистан.
Предстоеше ни отново да преминем почти 500-километровото изпитание по трасето от Дели до границата с Пакистан. Бяхме обещали и да присъстваме на церемонията, която бе неразделна част от затварянето на граничен пункт “ Wagha bord”.

Очаквах тази новогодишна нощ като едно голямо и ново начало, като победен край на една битка, трудна и изстрадана от всички българи, като един справедлив жест на реабилитация от страна на историята.

И в този мечтан и тържествен момент бяхме сами с радостта си, в центъра на Дели, претъпкан с хора и невероятно шумен.

В навечерието на Новата година жителите на града се стичаха от всички крайща и се събираха в кръглия парк в центъра на града, въоражени до зъби с разни свирки и латерни, които не спираха да надуват и се вдигаше ужасна олелия.

Ресторантите бяха препълнени, за по свястните клубове местата бяха резервирани доста по от рано.

Не намерихме ресторант, в който да поискаме да останем. Пихме за последен път кафе в едно от любимите ни кафенета, с най-вкусния какаов сладкиш, полят с горещ шоколад и сметанов сладолед.

И така, различно и нетрадиционно за нас, посрещнахме Новата година с бутилка вино и голяма пица на малкото късче българска земя в посолството ни в Индия, с неизменната носталгична болка по всичко най-скъпо и мило, което сме оставили далеч и с благодарност, че все пак тук сме заедно и се обичаме.

Потеглихме в 7 сутринта и смятахме, че до 15,30 следобяд вече ще сме се добрали до целта, дори ще ни остане и малко време да се свестим от пътя. Следейки стриктно маршрута по карта, пътят за излизане от града ни натрасе отново в стария град. Е няма как, явно по неписано правило - откъдето сме влезли, оттам трябва и да си тръгнем оттук.

Само, че тази проста логика ни отне два ценни часа от времето за пътуване и ме докара до полуда и отчаяние. Вече почти се бях примирила с факта, че никога няма да излезем от това ужасяващо място, застинало в развитието си някъде в 15-16 век. И хората, и къщите / къщи е силно казано/ и и изобщо всеки детайл от пейзажа направо си беше застинал в този период. Беше като октопод, който те обгръща, притиска и омотава в многоръката си прегръдка и всеки стремеж да се отскубнеш, те обезсиля и не дава никакъв резултат.

Въртехме се в кръг. Измъкнахме се с помощта и следвайки указанията на двама полицай.
Когато стъпихме на познатия еднопосочен трилентов път, направо ми олекна. Трафикът беше обичаен и наподобяващ пъстра палитра от превозни средства, пешеходци и лениви кравички. Никак не се беше променил за тези няколко дни.

Пътувахме без почивка цели 8 часа. Пристигнахме на границата преди церемонията. Официално обаче, беше вече затворена. Беше претъпкано с хора, дошли специално за церемонията. Двете трибуни бяха запълнени и още толкова напираха да влязат в района на пропусквателния пункт.

Отново попаданахме на двамата сикхи, които ни изпратиха преди седмица в началото на нашето пътешествие. Бяхме щастливи да се срещнем отново. Показахме им снимки от Амритсар и Агра, разказахме на кратко за преживяното и видяното в тяхната велика страна.
Паспортната проверка и другите митнически подробности отнеха 20-тина минути. Отново бяхме единствените “клиенти” за преминаване на граничния пункт. Сбогувахме се сърдечно с индийските гранични служители и с пожелание да се видим отново, заехме стартова позиция на граничната линия.

И отново, за втори път, за нас отвориха двете врати на империята.

Сбогом Индия - ти си приказка без край! Наистина е така и нищо от казанато не съм си измислила или преувеличила, защото и аз бях там, и аз се докоснах до нея, видях я, вкусих от вечносттай и бях самата приказен герой.

След минута само, бяхме се завърнали отново в Пакистан. Почти като на родна земя, така го усетих тогава.
Много се зарадвах и на Янис, който беше неизменно на поста си и ни посрещна с “добре дошли у дома”. Беше се нагласил с красива парадна униформа и ни предложи веднага да си изберем места, защото церемонията ще започне след броени минути.

От пакистанска страна картинката беше същата – препълнени трибуни и постоянно прииждащи тълпи от хора. Тук мъжете и жените бяха разделени, от двете страни на “сцената”. Имаше само един сектор на второ ниво, където позволяваха да седнат смесени двойки. И ние се намърдахме там, а и за снимки място беше идеално.

Тези хора са като деца, умеят да се радват на живота по детски непринудено и безрезервно. Така приемат и понятието “родина”, предано и с гордост се наричат “пакистнаци” и ако трябва да пожерват себе си за тази родина, готови са да умрат като мухи. Обичат я и вярват в нея, въпреки беднотията и мизерията, на които много от тях са обречени.

Предстоеше ни да видим един неповторим, спонтанен и неописуем гранд – спектакъл. Нещо, което не съм си представяла, че може да изглежда така!

Една философия за живота, която е способен да сътвори само Изтока !

Може би е един от малкото градове, проектирани в тази ранна епоха като модерен град в Индустан, различен от традиционалния за времето архитектурен модел, с широки прави и успоредно разположени улици. Разположен е на 1418 фута (431 м) надморска височина и е обграден с хълмове от три страни.
През 1835-80 г. градът е боядисан в тъмно розово по нареждане на тогавашния му владетел, махараджа Рам Сингх. Като игнорираш гъмжащите от хора, животни и превозни средства улици, естествено превърнати в нескончаема търговска площ, мястото наистина е забележително. И ослепителният слънчев ден отразяваше това великолепие и го правеше още по-кристално и релефно.


Джайпур - Розовият град на мечтите


Улиците на Джайпур


Хава Махал - символ на Джайпур

Пет етажната сграда е построена е за жените на царските особи, за да наблюдават оттам скрити преминаващите през града процесии. Ложите осигурявали не само чудесен изглед, но имали и добра естествена вентилация.
Проблемът с паркирането цъфна веднага. Не беше възможно да се движиш с кола в този град. Решихме да се отървем от нея по най-бързия начин и да наемем “камикадзе” с рикша за обиколката на града. Навряхме се на първото открито свободно място на тротоара, току под носа на “шефа” на прилежащия дюкян. Като в България, както си правим, и тука е така. Как е хубаво да видиш мили родни порядки. Така и в Индия човек може да се почувства като у дома си. Юрваме се след тълпата, която влиза през една голяма арка към вътрешността на малък площад.
 
В дъното на улицата е разпложен Дворецът на махараджите, който все още се използва под предназначение. Само една част е превърната в музей и е изпълнена с множество магазинчета за сувенири. Купихме си ръчно изработени чехли от камилска кожа и слонче от марбал, най- здравият и красив камък, от който е построена половин (древна) Индия, включително и Тадж Махал. Дворецът е много изящен и добре поддържан, в розово и бяло. Има си и стилно малко ресторантче, закътано във вътрешен зелен двор, декориран със снимки от историята на последните владетели на града. Приготвят хубаво “агнешко задушено”и пържени картофи.

Дворецът


Дворецът - вътрешен двор


Резбован камък (марбъл)


И дядо Коледа имаше, е черен и кинта и 0.20 см, но все пак го имаше и раздаваше и подаръци на децата


Действащата част на двореца, седалище на административната управа на града


Подготовка за новогодишен купон същата вечер - все пак е 28 декемри !

Един от гостоприемните посрещачи на входа на двореца е танцуваща кобра, много добричка и засмяна, само да не се доближаваш прекалено до нея. Входната такса за двореца е около 7 долара и ти дават един голяяям билет с картичка. И на кобрата трябва нещо да се даде, по желание, за да не я насъскат срещу теб!!



Държа да отбележа, че в Индия и Пакистан цените за чужденци са 10 пъти по-високи от цените за местни граждани. На местата за публични посещения, като музей, галерии и т.н., това е обявено официално. На пазара ти определят цената на око, колкото мине и успеят да изкрънкат. Първоначално ти казват някаква безумна цена на нещото, което настоятелно ти предлагат и оттам на сетне трябва да се пазариш. За тукашните търговци това е част от удоволствието да търгуват. Играта на котка и мишка и кой ще надвие с хитрост и остроумие над другия. И все пак го правят с благородство и в угода на клиента. Най-много се затруднявам, като ме попитат: Кажете, мадам, Вашата цена и аз ще я изпълня! Тогава се изправям пред дилемата, колко да му кажа, за да е добре за мен и за да не подценя труда на човека. В крайна сметка, се спазаряваме за наполовина от поисканата сума и и си стискаме ръцете. В Пакистан например, не е прието жена да се ръкува, ама ние европейките жени ли сме вече.

//// Тук ще направя едно малко лирическо отклонение за любопитни факти: Как изглежда жената в една ислямска държава като Пакистан. Преди всичко трябва да е женствена: Дълга коса, маникюр, педикюр, изрисувани с къна китки на ръцете и горна част на ходилата. Задължително златни бижута – престиж. Омъжените си правят пиърсинг, малки камъчета на носа, много им отиват! / ще взема да се надупча в скоро време и аз/ . Дрехите са шалвар и туника, гарнирани с ефирен шал, който се носи неизменно. Жените не се редят на опашки, не плащат сметки и почти никога не пазаруват сами. Дори в болниците се придружават от мъж, независимо дали е съпруг или роднина. Мъжете са на опашките пред гишетата, а жените изчакват, седнали отстрани. Царството на жената е в къщи.

Когато “бяла ластовица” като мен се нареди на опашка за нещо, веднага й се дава път и предимството да бъде обслужена веднага. Раждат най-малко по пет деца и са горди да го правят. Когато кажа, че имам три, ме поглеждат някак си подозрително и със съжаление ! Сигурно си мислят, че нещо не съм добре здравословно или, че мъжът ми ме е изгонил или, че си е взел втора жена и от мен не иска повече деца...А не знаят, че в родната ми страна за това в родилното ни се присмиват !!! Толкова за жените и за женски неща!////

Наемаме си рикша за секунди! На входа на двореца имат стоянка и са винаги на разположение. Голям проблем на такива атрактивни места за посещения е, че просяците и продавачите на сувенири са повече от туристите! Не можеш да се измъкнеш от тях. Впиват се в теб по няколко накуп и те побъркват. Трябва едновременно да дадеш пари за лекарства на майката на едно сакато дете, да си купиш книжка с картичики от града, сувенир – някакво слонче от дърво, хвърчило и още забравих какво! Не е за вярване, но това толкова ти измуква силите, че ставаш за минути като парцал! Възможно ли е така да се отнема енергията от един човек ?! По тези мистични места явно всичко е възможно.

Пак ни метна кочияшът – екстремист.
Искахме първо да видим астономическата обсерватория, съзадена още през 16 век, по време на управелнието на махараджа Джай Сингх. Чрез нея са следели движението на слънцето, луната и изобщо на планетите от галактиката и на тази основа са изготвяли хороскопи. Направихме един бърз тур по маршрута с “магазините”. Посетихме и ферма за слонове, които се дават под наем за туристически трак, а също и се обучават, за да дефилират на традиционния за Джайпур Фестивал на слоновете.






Най-накрая човекът - рикша склони да ни заведе и до Джал Махал, летния дворец на махараджите. Разположен е на 7 км от града, в центъра на голямо езеро, което в момента, за жалост, беше пресъхнало. Дворецът беше в реставрация и можеше да се види само от далече. Архитектурно чудо и съвършенство. Красиво и обезопасено за нежелани посетители. Това е то, да си “махараджа”!



Който е изрекъл фразата: “Да си богат като махараджа” – уцелил е в десетката! Разкоша и великолепието са придружавали махараджите до самата им смърт и след нея ! Добре запазен е крематориума, където са изградени самостоятелни постаменти за изгаряне на всеки член на царското семейство.


Част от крематориума



Изваяни са изцяло от марбъл, в красива комбинация на персийски и хинду архитектурен стил. Вече наближаваше 3 след обяд и трябваше да побързаме за астрономическата обсерватория, защото беше с най-кратко работно време – само до 15.30 ч. Оказа се, че тя се намира на пет крачки пеша от мястото, откъдето наехме рикшата. Ах, тези камикадзе, вагабонти и половина, но какво да се прави! Борбата за живот е безмилостно жестока! Все пак, успяхме навреме да си стигнем до мястото, въпреки, че за тези пет крачки трябваше да си пробиваме път през тълпата цели 20 минути! Нищо чудно, като разбрах, че само жителите на града наброяват към някакви си 11 милиона, без приходящите туристи и прочие.

В такива моменти не мисля за неудобствата и трудностите, които се изпречват на пътя ни на всяка крачка. Вниманието ми е концентрирано върху нещата, до които имаме възможността да се докоснем, да видим и изпитаме дълбочината на смисъла на човешкото съществуване, на постиженията на духа и обичта към живота, на не материалното и не земно измерение на нещата. Падна ми шапката, когато точно в 4 след обяд моя джиджан “Диор”(купих си го с гордост за 6 долара), ведно със слънчевият часовник от 16 век показаха едно и също, точно 4 часа.


Слънчев часовник от 16 век...и още е верен..



Обсерваторията и съоражението, за което така и не разбрахме, за какво е служело

Не бях виждала никога слънчев часовник. Какво е времето всъщност, едно измерение за дадена реалност, но и в двата случая се вижда по един и същи начин- преди 5 века и сега. Аз съм човек, вярващ в реалното и стъпил здраво на това, не съм била склонна да вярвам в някакви други теории. Но тук, това място го почувствах кат нещо нереално, свръхестествено и необяснимо. Изхвърлен далеч от простата човешка логика, се питаш, дали наистина прогресираме и вървим напред в развитието си или догонваме постиженията на древните цивилизации.

Разглеждането на обсерваторията ни отне почти 2 часа. Започна видимо да се смрачава. Побързахме да намерим колата и с нея направихме малка обиколка на града, търсейки хотел за нощта. Решихме да не се връщаме в Дели, да преспим тук и на сутринта да продължим до Агра. В картата е отбелязан второкласен път, свързващ Джайпур с Агра и разстоянието е 226 км. Хотелите, в които попитахме обаче, или нямаше места или не ни приемаха, защото нямали лиценз за работа с чужди туристи. Пакистанската регистрация на колата ни също много ги смущаваше. Добрахме се до една бензиностаниция, с прилично кафене от веригата “Day”, каквито има доста в Индия. Вече бяхме крайно изтощени и обезсилени от целодневния тур, а не бяхме разгледали още и половината от турискическите обекти на града. Но времето, с което разполагахме, толкова позволяваше. За малко дни е непосилно да видиш много неща в тази огромна и бликаща от историческо наследство страна. Непосилна се оказа за нас и мисълта да продължаваме да търсим хотел из адски претоварения от хора и трафик Джайпур.

След кратко “съвещание” взехме безумното решение да тръгнем за Агра веднага. Надявахме се, че по пътя ще е фрашкано с мотели и на спокойствие ще си изберем най-хубавият от тях. Има моменти в живота на човек, когато не трябва да си позволява лукса бъде самонадеян и спонтанен, защото му излиза през носа, нооо......като са ти изсмукали тотално енергията и мозъка ти е задръстен от прахоляци, се случва и това...!!!

Да си в отпуск си е много хубаво нещо. Сутрин не бързаш за работа, размотаваш се колкото си искаш и времето си тече гладко и спокойно.

Не бях почивала година и половина и явно това ме караше така да благоговея пред няколкото дни неочаквана ваканция по Коледа.

Беше вторият ни ден в Дели. Времето - топло и приятно, предразполагащо към ленност и бездействие. Крис имаше рожден ден и твърдо реших да не го подлагам на мъчението да шофира. Отложихме пътуването до Агра за утре.

Решихме да поразгледаме града, да намерим хубав ресторант за обяд, да изберем подарък на Рожденника и изобщо да си спретнем един хубав празничен ден.

Исках първо да посетим мемориалите на Ганди. До там се стигаше по доста натоварения околовръстен булевард “Махатма Ганди”.

Мемориалите са разположени в безкраен, необятен и много красив парк. Посещаемостта бешe много голяма.

Паркинга се пълнеше непрекъснато с прииждащи автобуси с чужестранни и местни туристи. Входът за парка беше свободен, плащаше се само паркинга, около 10-тина рупии.

Тук можеш да отделиш цял ден и едва ли ще ти стигне да обиколиш и видиш всичко. Огромен, необятен, осеян с безброй мемориали и мемориалчета, свързани в надлежна последователност посредством малки пясъчни алейки.

След тази направена констатация, решихме да се докоснем до мемориалите на Махатма Ганди, Индира и Раджив Ганди и с това да приключим обиколката в парка, за да остане време за изпълнение и на останалата част от програмата.

Мемориалът на Махатма Ганди


Мемориалът на Индира Ганди

От парка се отправихме към намиращия се недалеч “Червен форд”, построен през 1648 г. от Шахджахан. Облицован е изцяло от червен камък. От него започва най-оживената улица на Стария град. Неудържимото ни любопитство ни накара да се впуснем в безумния трафик по нея.

Предизвикателството от неизвестността за авантюристите е като клечка кибрит за буре с барут. С бавното напредване по нея, постепенно напуснахме реалното време, в което живеехме до преди 20 минути само и се озовахме сред пейзаж, наподобяващ декор на филм за живота на бедните и прокажени клетници през средните векове,във времената на тъма и мракобесие.

Дрипави мъже и деца теглеха огромни талиги, претоварени с какво ли не – железа, трупи, варели. Пред опушени и зловещи дюканчета, сред кал, прахоляк и купища разлагащи се боклуци, играеха боси и полуголи дечица. Пред тези дюканчета можеше да се видят мъже да се къпят, направо на улицата, гребейки студена вода от бакърени котли. Други се бръснеха, трети готвеха в омазнени и почернели от времето съдове, приличащи на делви. Всичко се движеше, нещо се правеше в неспирен ритъм от тези изпосталели и прозрачни хора, за които не разбирах как намират сили да се движат изобщо.

Без коментар


Старият град



Сетих за майка Тереза, която остави костите си в Калкута, борейки се до последен дъх против мизерията и нищетата.
Попадайки тук, си даваш сметка, колко жестоко и безнадежно може да бъде битието в този свят.

Можеше да си един от тях !!!
И те полазват гигантски мравки, сковава те ледена суденина..и се питаш : Нима съм богопомазан, с какво тези хора са по-малко хора от мен..или децата им по-малко деца от моите деца, та не живеят човешки!!! Нямах отговор..усетих само, че изпитвам огромна жестока болка и безпомощност..Защото осъзнавах, че колкото и да раздавам пари на просяците и храна на гладните, ще остават още милиони и милиони гладни и умиращи нещастници.

Не съм видяла как е сътворен света, но видях как ще загине!!! Може би човек трябва да мине през една Индия, за да види не само уроците на миналото, но и тези на настоящето

Изпаднала в подтиснатост и отчаяние от видяното, не усетих как ме излезли от старата част и летим по булевард “Janpat” към центъра. Паркирахме колата на “ConnaughtPlace”. За да разчупя леда, който ме беше сковал, предложих да се повозим на рикша. Това е нещото, което в нормално състояние не бих направила, защото не си падам по екстремните спортове, но сега не ми пукаше от нищо. С рикшите нещата стоят така, че където и да поискаш да те закара водача, той се съгласява без проблем. След това обаче те прекарва по неговия си маршрут, включващ магазини, с който работи явно на процент. Така се случи и с нас. Обиколихме сума ти ателиета, повечето квалитетни, в които се продаваха всякакви изработки на местното занаятчийство.

Накрая си купих едно “вълшебно килимче”, за около 70 долара. Харесах го много, бе извезано ръчно от семейството на продавача, живеещо някъде в района на Азад Кашмир, с вградени различни истински камъни. Толкова труд и красота бяха втъкани безройните пъстроцветни фигури. Ще ми бъде ценен спомен от Индия.

И рикшата изкара процента, и ние се наадреналинчихме здраво от щурите изпълнения, които са неразделна част от возенето в това возило.

Беше странен този човек, изглеждаше младеж, а се оказа баща на 4 деца. Показалецът на дясната му ръка беше жестоко премазан и видимо това го затрудняваше в шофирането. Видял нявярно, че това е привлякло вниманието ми, побърза да ни разкаже, че е имал инцидент предишния ден с рикшата и бил пострадал леко, но това не му пречело и не бива да се страхуваме.

Беше много сърдечен, бъбрив, не спираше да говори и да се смее.

Мъжете с рикшите, както се оказа, бяха и най-добрите гидове. Знаеха всичко за града, провираха се навсякъде и за тях нямаше невъзможни неща.




Напред с рикшата


Назад с вълшебно килимче

Денят си отлетя бързо и неусетно.
Време беше да потърсим ресторант, защото почти стана време за следобедна закуска. Набихме се в първата кръчма с красива врата от стъкло и позлата и облечен в мундир пиколо. Личеше си, че ресторанта е наследство от времето на колонизаторите.

Минахме през отворената ни врата и влизайки в ресторанта, изпитах необяснимо усещане: Сякаш попаднахме наистина някъде там , в онова време. Нещо от онази амосферата се бе запазило и до днес. Гледала съм го в толкова филми. Просторна зала в шикозен елегантен стил, стени, облечени в цветни копринени тапети, забележителен бар от тъмно полирано дърво и масивни кристални полилеи, така запазени през годините до днес, за да напомнят за блясъка на едно отминало величие.

Беше почти пълен с посетители, насядали около малки кръгли масички. Някои се хранеха мълчаливо, други тихичко разговаряха помежду си. Мъже пушеха пури и въздуха беше натежал от наслоените тююневи аромати. Сервираха китайска, тайвандска и индийска кухня на сносни цени.
Взехме си от трите по нещо и една голяма индийска бира (бирите са в бутилки от 650 гр.) и струва 180 рупии в ресторанта.
И бях приятно изненадана, че индийците правят хубава светла бира. Направо си е бира, та дрънка. Друго става, човек като си хапне за пръв път в 5 следобед, и то с хубава бира.

Животът някак си порозовява, чак ти се иска да литнеш и да свиеш две-три кръгчета в простора като изтребител.
Отлагам летенето, защото ни чакат два кръга с магазини, време за кафе и после в къщи.

На другият ден смятахме да потеглим за Агра и мистичния Тадж Махал, чието магнетични привличане се простира и завладява далеч отвъд пределите на Агра!<?xml:namespace prefix="o" ns="urn:schemas-microsoft-com:office:office"?>

Не обичам служебните пътувания. Даже никак, но се налагат. Та, ходих аз в Холандия, командирована по съвместен проект между нашата и тамошната Агенция, но това в случая не е важно. Важното е, че я видях Холандията и прословутия Амстердам. За да не ви повреждам скрола, вмъквайки снимки в и без това дългото ми словоизлияние, въпросните се намират тук: http://new.photos.yahoo.com/sem.kulevski/album/576460762394183537

Пътувахме със самолет. В понеделник рано сутринта яхнахме самолетчето за летище „Шипхол” – Амстердам. За пръв път летях със самолет. След като превъзмогнах съвсем нормалния човешки страх от неизвестното и, опитвайки се да не си мисля за големия брой хамерикански филми за падащи самолети и мъчително умиращи пасажери, можах да се концентрирам върху крайно неприятното физическо чувство при излитането. След като преминах това изпитание хапнах сандвич (студен) и пих кафе (топло). Представете си дори посетих тоалетната в самолета (няколко пъти). Общото впечатление от самолета и неговата тоалетна е теснота. Въз-тесничко беше. Хубавото е, че полета трае само 2 часа и половина и слушането на МР3 плейър ги прави по-бързо минаващи.

Към 9 часа пристигнахме в Амстердам. Забравих да спомена, че групата ни се състои от 11 човека, придружени от 11 куфара и горе-долу същия брой чанти ръчен багаж (на прибиране бройката на чантите нарасна). Та, тази група се юрна в „строен” ред да напира към гарата, намираща се на летището, тъй като крайната ни дестинация беше град Утрехт, намиращ се на около 30 км. от столицата. Тичат 11 човека, влачейки 11 куфара и почти същия брой по-малки чантета, устремени към гишетата за продажба на билети за влакчето. Летище „Шипхол”, за разлика от самолета, е въз-големичко. Огромни пространства, огромни тълпи, смесици от всякакви раси, огромни разстояния. Успешно закупили билети ние започнахме да разгадаваме системата на съобщителните табла за час и коловоз на желания влак. Трябва да кажа, че това е доста лесно. Направили са хората доста добри ориентири и не е трудно човек да намери каквото го интересува. Европейска работа!

Яхнахме успешно железния кон, който язди доста бързо. Както имах възможността да се уверя през следващите 4 дни, всичко там се движи много бързо. Във влак или в трамвай не е безопасно да се стои прав. Намирам за опасно дори да се седи вътре, но като няма начин... Малко отклонение: на следващият ден един от колегите каза, че гледал по новините за дерайлирал влак Амстердам-Утрехт. Не разбрал за жертви – новините били на Холандски (защо ли?). Както и да е – учудвам се, че оцеляхме. Следващите дни щях да се учудя на този факт още доста пъти.

Утрехт е симпатично градче. Всъщност е 4-тият по големина град в Нидерландия. Има интересна архитектура, но като цяло аз не харесвам този тип. Освен това там се намира най-големия университет в кралството. Явява се един вид студентския им град. Не търсете прилики с нашия. И всичко е мноооого тясно.

След като се повозихме на рейсче за кратко (за мащабите на София) и отново благодарни, че сме живи, стигнахме до хотел „OUWI”. Чете се „Ауи”. Той, за всеобща изненада се оказа...доста тесен. В предверието, без вазелин, не биха могли да се съберат трима души. За куфарите им въобще не може да става и дума. Те (куфарите) стояха навън. Влизахме поединично, за да се регистрираме, да си получим ключето и да започнем трудния път към стаите. Моята, за щастие, беше на втория етаж и се налагаше да катеря само едни стълби (мъчно ми е за колегите на горните етажи). Аз лично оприличавам стълбите, по ширина, стръмнина и удобство на СТЪЛБА, която по нашите земи използваме за плевни, тавански помещения и т.н. Сега си представете как носите голяааам куфар по такава стълба. Аз няма нужда да си представям – аз носих.

Стаята ми беше прилична, разбира се малко тесничка, но като цяло хубава. Имаше телевизорче, на което имах възможността да гледам холандски програми в захлас (добре, че имаше Дикавърита и Анимал Планет), сушоарче, фотьойлче и...май това бяха благините. Когато, обаче видях стаите на някой от колегите се наложи извода, че всъщност моята е широка. Цитирам колежка, горда притежателка на такава стая: ”Не ме притеснява, че е тясна, притеснява ме, че като се къпя ми се мокрят чаршафите”. Това, мисля, дава ясна представа за нещата. Като казахме къпане – банята беше симпатичничка, мъничка и кокетна. Разбира се, когато човек се изкъпе се налага да излезе от нея, за да си наметне хавлийката, тъй като вътре няма достатъчно пространство за това иначе просто действие. Тук е важно да се наблегне и на факта, че съм 45 кг. с напикан памперс и представата как би изглеждал моя благоверен от 110 кг., без памперс,, в същата тази баня, оправя настроението безотказно. В България имаме далеч по-друга представа за такъв тип хотели.

Имахме време да се поуправим малко, изкъпем и преоблечем и слязохме долу, за да се срещнем с нашите домакини, които трябваше да ни отведат до мястото на провеждане на служебните ангажименти. 30 минути пеша. За първи и последен път. Бързи и страшни ли били автобусите? Аз ги обикнах в същия този момент. Всъщност истината е, че автобусите са много удобни и чисти, на спирките има часовник и табло, което ти казва кой номер возило в колко часа ще дойде, билетчето се купува от шофьора и вътре има камери. Номера е да се държиш здраво, ако не успееш да седнеш, което не отменя здравото държане за стабилни предмети, и да се молиш усилено – и воала – стигаш до където искаш.

Следващите няколко часа минаха в презентации, дискусии, презентации, кафета и пак така, без никаква храна за умореното и гладно българско население там. Каква заблудена душа съм била. Аз се надявах да се втурнем през глава към някоя местна кръчма-ресторант и да утолим глада и жаждата за бира. То така и се случи, де, с изключение на частта с утоляването на глада. Важно впечатление от онези земи – храната е ГАДНА. Мъчно ми е за тези хора – те живеят и ще си умрат яли цял живот тези буламачи, които по неизвестна причина наричат храна. Мили холандци, това не е храна – това е помия! Всичко, разбирайте всичко, дори неподозирани от българина неща, е сладко. С такава надежда се опитвах да хапна гирос с лют сос или кисела краставичка (да, кисела краставичка), които да не са сладки. Уви – такова животно там няма! Ако нещо, по някаква върховна случайност, не е сладко, то просто е безвкусно. Мъка, нечеловеческа! Аз му казах на един от любезните домакини, това мое впечатление. Възпитан човек съм по принцип, но това си е голата истина.

Виж, бирата не е лоша. Амстел и Хайнекен са предпочитаните марки, но аз опитах и някой от неизвестните нам холандски марки. Стават. Леденика ми харесва повече. Биричката струва между 8 и 10 лева. Пирувай, народе! Тук, може би е мястото да се каже, че цените там са много далеч от нашия стандарт (от моя със сигурност). Много е скъпо, мили деца. Всичко. Храна, парцали, услуги – несравнимо е. Говоря от българска гледна точка. Не зная какво е тяхното минимално заплащане в страната, но за нас е убийствено.

Друго ярко впечатление – всички говорят английски. Наистина всички. Лелката, която продава домати на пазара, някакъв минувач с много изпаднал вид – всеки веднага превключва на инглизе. Те просто мислят на този език. От тази гледна точка ориентирането е лесно. Питаш – отговарят ти. Който и да е.

През следващият ден разгледахме сградата на Община Утрехт. Подредили са се хората. Красиво, спретнато, мебелирано добре, без излишен лукс или парадиране. Прави доста добро впечатление. Целта на нашето посещение беше далеч по-практична от мебелировката, и трябва да кажа, че са се справили добре. Като цяло целта на посещението ни в тази страна не е тема на пътеписа, но ми се иска да спомена това, че хората мислят различно от нас за природата си, за начина си за живот и имат ясно съзнание какво трябва да се направи, за да се съхрани и улесни живота, без това да е в ущърб на изтерзаната планета. От държавното ниво (можете ли да си го представите изобщо), та до нивото на обикновения жител. Както и да е – това е съвсем друга тема.

Разгледахме и сградата на World Wildlife Fund. Това е организация, която се занимава с опазване на животинските видове. Сградата им е невероятна! Строена е по специален архитектурен проект. Тъй като се намира в парк, по стените й са направени различни по тип ниши, в които живеят прилепи или птички, чието нормално местообитание е въпросният парк. Паркингът за служителите е подземен и при строежа му се оказало, че там има пещера с прилепи. Тя, не само, че е запазена, но хората са се постарали да я “облагородят”, за да е по-добра за живеещите там летящи мишоци.

Ще завърша тази първа част с друго основно впечатление от Холандия и, в частност, от град Утрехт. Установих, че мразя колоездачите. Цялата ни група, поне по веднъж всеки, изпита неистово желание да свали със саблен удар някой от тях от колелото му и да скача върху него до припадък (свой, не негов). Аз гарантирам, че имах това желание около 88 пъти (най-малко). Имах чувството, че цялото холандско население са колоездачите. Подозирам, че не съм далеч от истината. Милиони...като хлебарки....навсякъде.....без никакво съобразяване, че има злощастни пешеходци пред тях. Няма къде да се скриеш. Случваше се да чакаме да пресечем улица повече от 5 минути. Те просто не спират. Само да стъпиш на платното и всяка кола (не, че са много) заковава пред теб, но не и те. Ако не си на колело - ти не си човек. Влачат бебета, торби, дисаги – всичко на колелото. Навсякъде колелета. Хиляди. И тъй като няма начин да си познаеш своето сред този гмеж, те имат по два типа колелета – едно за града (старо и очукано) и едно за свободното им време, което вече е скъпо и модерно. Взимаш, разбираш ли, нечие колело и си тръгваш, пък собственика му ще си намери друго. Важното е да сгазиш няколко невинни души по пътя. Човек една свястна снимка не може да си направи, без да е в присъствието на колело или колоездач.

Здравейте

Доста време не бях писал, за което съжалявам. През този период се слуичиха доста неща, купих си фотоапарат и лаптоп от интернет, проблемите с работата се оправиха, имах няколко интересни случки, ходих до парка, в който работех миналата година.... Сега едно по едно. Първо се сещам за фотоапарата. Поръчах го от amazon.com а модела му е Canon PowerShot S2 IS. За повече подробности можете да прочетете в ревюто му, което ще направя в блога за фотография не знам след колко време, а ако не ви се чака, можете да проверите в интернет. По принцип не мислех да си копувам нов апарат, но Марито се съгласи да ми купи стария за 100 долара. Тогава ми щъкна идеята за нов, мислех това да е а75, но като се поразрових в интернет установих, че за съвсем малко повече, мога да взема много повече и се хвърлих към по-високия модел. Разликите са доста. Само заради по-бързото почти мигновенно зареждане си заслужава да се направи ъпгрейда. Недостатък донякъде са по-големите габарити на апарата, но това се принебрегва в предвид на недостатъците.

После реших да си копувам лаптоп. Първо се спрях на един модел на Тошиба. Май беше а105. Поръчах го от сайта на Тошиба. Да но там се появиха едни проблемчета, подари които доставката доста се забави. Всичко исхождаше от това, че миналата година, като съм си издавал дебитната карта съм бил на друг адрес. Новият ми адрес не е вкаран в базата данни на банката и при поръчки от интернет, при сравняване на личните данни, които съм въвел няма пълно съответствие. После правя нова поръчка. Този път с адреса ми от миналта година. Да, но сега пък адреса на доставка го нямало в базата данни. В същия ден на поръчката разбрах, че са намалили този модел в амазон.ком и има само 1 в наличност. Можех да отменя поръчката от тошиба директ и да поръчам от амазон, но не исках да рискувам, защото не знаех до къде са стигнали от тошибата. След няколко дена чакане проверка на валидноста на дебитната карта разбрах, че нищо няма да излезе и отмених поръчката. Да но пък в амазона лаптопа вече беше свършил. Тогава започнах всеки ден да проверявам в амазон, кога ще има в наличност от същият модел лаптоп. Един ден реших да поровя да видя какво имат, което оправдава моите изисквания – нямаха нищо в наличност. По-късно след 2 или 3 дена реших да направя същото търсене и видях едно съвпадение. Дори този беше по-добър от предишния – с по-голям дисплей. Веднага го поръчах от страх да не свърши. И ето го звяра – Toshiba Satelite P-S6084. Отново проверете в интернет какво представлява, защото нямам време да го описвам в подробност. Само ще спомена, че искарах някакъв късмет да го взема без такси, което си е голяма работа, защото спестих към 100 долара. Смятам, че това е така, защото го вземах в седмицата преди да започне учебната година в САЩ.

А сега малко за учебната година. Доколкото разбрах в Флорида учебната година започва по-рано отколкот в останалата част на Америка и това се дължи на многото урагани, заради които правят ваканции. Тази година започна на 1ви Август май. В магазина, в който работя направиха специална секция наречена “обратно на училище”, в която бяха сложили почти всички пособия, които ще трябват на учениците. Дори имаше един щанд, в който бяха сложили за кой клас какво трябва да се купи от ученика, учещ в дадено учелище. Това става, след като училщето изпрати списък с необходимите посообия за всеки отделен клас. Точно тези списъци ми станаха много интересни. Всички се разкарваха с такива списъци, търсеха и отметяха това, което са намерили. Питах един американец защо са тези списъци, като родителите могат сами да разберат какво трябва на детето им. Той каза, че едно време е било така, но се случвали много проблеми, поради неравностойното социално положение. Целта на списъците е да постави всички ученици под общ знаменател и да са почти еднакви. Така се избягвало напрежението между децата. Питах го дали има и униформи. Той каза, че само частните учелища имали униформи. Общите нямали. Разказва ми, че в града в който съм нямало голяма разлика между частните и общите учелища, защото града бил с много богаташи и те плащали много данъци и учителите вземали по-високи заплати и образованието било доста добро. Поговорихме си още малко за образованието им, но вече съм позабравил за какво още. Заради училището 1 седмица преди да започен почти всички стоки с цена под 100 долара се продаваха без такси. А таксите е нещо като нашия ДДС и са май около 6 процента за Флорида. Това без таксите било да улеснят родителите да подготвели децата си. Дрехи, обувки, пособия... всичко. Точно в края на тази безтаксова седмица се паднах да работя в часта на магазина с ученическите пособия. Не знаете какво се казва лудница и какво е през 5 минути да виждаш как целия ти труд отива на вятъра (в смисъл точно си си оправил и подредил щанда и като се обърнеш всичко е наопаки). Иначе ми беше много приятно, защото ми напомняше на БГ и моментите в които сме пазарили преди училище. Представете си майка, деца и баща. Майката и децата обикалят, Майката пита това харесва ли ти, детето казва да или не, а бащата скучае и казва ади по-бързо :) От време на време някоя майка извиква, че е уморена и че не може повече, мъниците се радват и не спират да повтарят колко яко било това и това... :) А най-големия майтап е като ме питата примено къде ножиците, а те са до тях. Дори имах един случай с някаква чужденка. Май беше румънка. Не знаеше къде са доста от нещата от списъка, дори не знаеше какво означават и избирахме заедно. Тя беше и доста интересен случай, защото детето и знаеше по-добре английски от нея. Но цялото семейство бяха големи сладури и ми беше доста забавно да пазарувам с тях. Дори и аз се възползвах от тази седмица и си купих раница без такса. А на марито за имения ден и купих нещо като куфарче органайзер за университета. По време на тази седмица беше на разпродажба за 8 долара без такси. В момента цената му е 14 долара отново без такси.

В последно време много често съм касиер в Таргет. Много е лесно. Само сканираш стоки. Ако е алкохол регистъра изисква да въведеш дата на раждане на копувача. Дори във Флорида в неделя до 1 следобед е забранена продажбата на алкохол. Тогава изобщо не ти позволяват да сканираш алкохолно питие и се изписва на екрана, че до 1 не можеш. Всичко е толкова улеснено. Като ти дадът парите въвеждаш каква сума са ти дали и то ти изписва каква сума трябва да върнеш като ресто. Датата я пише с големи букви. Това е в улеснение на тези, които плащат с чек. Ако някой плаща с чек, трябва да вкарам чека, в едно устройство като малък принтер. Това е най-трудната част по принцип, защото чека трябва да е обърнат в точно определан посока от точно определена страна. В началото все го слагах погрешно, но вече нямам проблем. После машината си взема чека и печата някакви глупости по него. По някога изисква документ за самоличност, понякога не, понякога освен сканиране на документа трябва да въведа и номера му, понякога не... абе и аз не знам как и кога си работи. С дебитните и кредитни карти става много лесно отново. Само си вкарваш картата в едно малко терминалче и започваш да отговаряш на едни въпросчета. После се подписваш на екрана, който е чувствителен на допир и ти излиза бележка. Понякога някой искат да се разписват на бележката. Тогава освен касовата бележка излиза още една, в която има поле за подпис, под което е написано името на притежателя на картата. Улеснението е огромно. Пролбемите ми са ако някоя стока няма примерно баркод, тогава трябва да разбера от кой департмент е и да въведа кода за съответния департмент и после да питам посетителя колко пари струва да въведа съответната цена. Веднага се сещате сигурно как в БГ ще се махат масово баркодовете и за цена ше се казва нещо по-ниско :) Като касиер ми харесва това, че общувам с хората и че им разкзвам за БГ. Казвам им само хубави неща естествено. Дори имаше един много интересен от към на контакти ден.

В началото бях на сейлсфлора (в смисъл из магазина и попълвах стоките или пък ги оправях.. обща работа) и видях, че една жена иска колело. Свалих и го, закарах и го до вратата за излизане. Тя реши да го провери отново и видя малка драскотина на кормилото. Поиска ново. Аз закарах старото, донесох ново. Тя пак го гледа и видя още по-малка драскотина на кабела на спирачките. Занесох и новото, отидох в склада, намерих още един модел на колелото и го занесох. То вече беше добро. Абе тука клиента е бог и може да те прави на маймуна ако реши. Ама тази жена беше много културна и се държа много добре с мен. По-късно момичето на гест сървиса (това е часта за обслужване на клиенти, които имат някакви проблеми с гаранцията, поръчали са си нещо специално и т.н.) ми вика, абе ти знаеш ли коя е тази. Викам коя. Тя каза, че много хора са исакли автограф от нея. Аз пак питам коя е тази жена... а тя била съпръгата на някакъв много известен ръгбист от Америка и имали много милиони долари и били много много известни. Да ама аз като не гледам американски футобол и няма как да знам. А колелото беше детско колело за момиче за около 80 долара. После отидох на регистъра. Там пък докато обслужвах една и тя ме попита от къде съм бил. Казах и че съм от България. Тя пита дали това не е страната на Стоичков. Ама му каза стойчо. Викам Да. Тогава започнахме да си говорим за футбол и разбрах, че брат и бил футболист от атлетико мадрид преди, но сега бил тренйор някъде, другия и брат пак бил футболист ама не каза къде играел. Питах я за името на брат и. Тя го каза, звучеше ми познато, но сега не го помня. Една пък баба ми каза, че съм имал много готин акцент. Казах и че се опитвам да го избегна, ама тя каза, че се харесвал от момичетата... :) Абе забавно е да си касиер. Вчера примерно си играех с един бебок, който в началото плачеше. Накрая не стига, че спря да плаче, ами и започна да се усмихва слд моите физиономии и хартиени самолетчета. А имах време да си играя с него, защото майка му си прави кредитна карта от магазина. А тези кредитни карти ти дават 10 процента намаление в деня в който си я искараш. После на всеки 1000 долара похарчени с нея в магазина имаш отново 10 процента намаление. А и 2 процента от всяка сума похарчена с нея отиват за благотворителност за училището в което си учил. На ден искарваме средно към 10-15 карти. Много са вжни за магазина и си имат план по колко карти трябва да искарат минимум на ден и за седмица. И не само при нас. Всеки гледа да издава кредитни карти. амазон.ком също. Но аз не мога да си изкарам :( Всичко в този магазин е вече наред. Имам си по 30 часа седмично и го няма предишното намаляване на часове, както през лятото. Спред мен това се дължи на факта, че много от работниците са учценици и няма кой да им работи.

Сега за другия магазин, в който по принцип работех пред вечерта. Поисках понякога да работя през деня и ми смениха депртамента. Направиха ме багер. Трябва да стоя пред касата и да вкарвам стоките в чанти и после чантите в количките на посетитлите. От време на време излизам отвънка и събирам количките от паркинга. По принцип е по-забавно от таргет, защото около мен има доста българи и можем да си говорим по време на работа. От време на време удряш някой лаф с посетителите и ги гледаш какво ядат. Масово неща за мокровълновата фурна, зеленчуци, скара и някакви бързи храни. Понякога помагам и на бабите да си натоварят нещата в колите. Те са ми много забавни. Представте си баба на 80 години, която едвам върви и говори, с количка пълна с котешка храна, бяла коса с прическа на триъгалник и жълти кръгли очила, не можеща да си намери колата на паркинга. Вече имам 3 такива случая. Обикновено им помагам, като се огледам налявао или на дясно. Те обикновено помнят на кой ред им е колата ама са забравили колоната. После след като го натовариш те едвам едвам се качват в колите, които обикновено са някакви огромни типично американски марки и бавно бавно потеглят. Едната преди да се качи в колата си половин час рови в чантата си. Накрая ми каза, че много би искала да ми даде долар където съм и помогнал, ама не могла да намери, Ами като нямаш долар, а искаш да дадеш дай 10 ама карай :) Не ми трябват доларчетата на амираканските баби.

                                                        =>  Следва в следващият постинг