За градския транспорт в Пекин и за Пазара на коприната
Единодушно решаваме да проверим вярна ли е информацията, че чужденците не могат да се възползват от благата на обществения транспорт в Пекин. Разбира се, на наше разположение има таксита, обаче как ще почувстваме атмосферата на столицата, ако не се поблъскаме с обикновените китайци в градските возила?! И тук ще се впусна в едни обяснения, от които може да не извлечете никаква практическа полза, но предполагам, че ще ви бъдат интересни.
Ако желаете да се придвижвате в Пекин заедно с народните маси, може да използвате главно метрото и автобуси. Има и тролеи, но тяхната траектория така и не съвпадна с моите маршрути. Колкото и да се оглеждате, няма да забележите трамваи – те не виреят на пекинска почва. Метрото няма да ви създаде проблеми, понеже на всяка станция има табели с името й, изписано и с йероглифи, и с латиница – транскрибирано, тъй да се каже. Гледате табелата, сверявате с картата на града, с която сте се снабдили предварително, и сте съвсем наясно къде се намирате.
При автобусите обаче нещата не стоят така. На спирките има информация за маршрутите им, но е само на китайски и колкото и да се напрягате, нищо няма да разберете от нея. Това обаче не е фатално и не бива да ви отчайва. Щом ние с Добринка и Цена се справихме с автобусите, значи всеки наблюдателен, интелигентен и упорит българин може ;). Ще ни съветват да си вземаме такси! Не на нас тия!
Общественият транспорт в Пекин не е скъп. Билетът за метрото струва 3 юана*, а за масовите автобуси – от 1 до 4 юана, в зависимост от пропътуваното разстояние. Има и по-скъпи автобуси – с климатик и без дишащи във врата ти хора.
Ако все още си спомняте, бяхме тръгнали да пазаруваме. Целта е ясна – Пазарът на коприната, ние сме теоретично подготвени и когато кондукторката в автобуса ни пита накъде така сме тръгнали, за да ни таксува подобаващо, ние уверено й отговаряме “Кси Зи Мен”, каквото и да означава името на тази спирка. Не че сме разбрали въпроса на кондукторката, но какво друго би могла да ни пита? Слизаме си на “Кси Зи Мен”, значи – и право в метростанцията със същото име. Впрочем не беше толкова направо, да си призная. Повървяхме и се поогледахме, докато я намерим, защото това да не ти е кръстовището на Орлов мост? Обаче стига толкова отклонения, защото уличното движение си е една съвсем отделна тема и не може да се опише с две изречения.
Спирка “Кси Зи Мен” в Пекин. Съжалявам, че йероглифите на таблото вдясно са твърде дребни и не можете да се осведомите за автобусните маршрути ;)
Пътуваме си ние в метрото, което е най-обикновено средство за придвижване и не е и наполовина красиво, колкото софийското. Разполагаме се на една седалка и вече имаме възможност да разгледаме спокойно обкръжаващите ни. И те ни гледат (Я, три бели жени заедно, всяка с карта на Пекин в ръце! Горките, сигурно не знаят как да стигнат там, където са намислили!), но лицата им не изразяват интерес, по-точно не изразяват нищо. Ама китайската нация била много млада, ако се съди по възрастта на пътниците! И ако не са забранили със закон на старците да се возят в обществения транспорт. Наистина, рядко се срещат хора с побелели коси и в автобусите, и по улиците дори. Това няма как да не ти направи впечатление. И още нещо: голяма част от китайците носят очила – не слънчеви, а с диоптри. Може би са предразположени към късогледство/далекогледство или пък лещите са лукс.
Унесени в наблюдения, заети с правене на констатации и предположения, ето че стигаме до Пазара на коприната. Един от изходите на метростанцията ни извежда вътре в самата сграда. Малко неочаквано се озоваваме направо на партерния етаж, сред щандове с различни стоки и оживени хора – по-нататък ще разберете коя е причината за оживлението. С Добринка и Цена се уговаряме да се разделим и да се срещнем на същото място след час и половина.
За мен започва нещо като приключение, толкова забавно, колкото изобщо не съм предполагала, че може да бъде, нещо като опознаване на част от себе си, на собствените си реакции и потенциално поведение, за чието съществуване не съм подозирала. Беше ми предоставена възможността да се пазаря за всяка харесана от мен вещ, да воювам за цената й, да съобразявам стратегията си с действията на отсрещната страна, да преценявам докъде мога да стигна в настойчивостта си и кога е по-добре да заложа на компромиса. Ако някога сте се пазарили – обаче истински и повече от два-три пъти, – вероятно разбирате за какво говоря. Ако не сте го правили, усещането е невероятно дори за такива некомерсиални натури като мен. Или може би точно за тях.
Сега ще опиша самия пазар и процеса на пазарене (да, да, процес е и ако някой има желание, може да го анализира научно :). Пазарът на коприната се състои от много щандове, повечето от които са малки. Наподобява Коледния базар и изложението “Произведено в България” в НДК. Разположен е на четири (или пет, не помня точно) етажа и предлага разнообразни стоки – от бельо до обувки, от детски играчки до mp3 плеъри, от сувенири до раници. Продавачите са любезни, контактни са на английски и когато си харесате нещо и запитате колко струва, с усмивка ви съобщават някаква космическа сума, от която обаче не бива да се стряскате. В случай че решите да си тръгнете от щанда, ще чуете ключовата фраза “Your prise?” (ами да, кажете си колко бихте платили) или “Chiper, chiper” (един вид, ще ви го дадем по-евтино, само стойте тук). Това са сигнали за началото на пазаренето. В следващия момент ще се озовете с калкулатор в ръцете. Тук ще отбележа, че калкулаторите на пекинските пазари сигурно са забравили да смятат, защото имат друга, много по-важна и по-лесна функция – те служат като обикновени дисплеи и посредничат на двете страни в “договарянето”. Купувачът изписва своето предложение, после продавачът, отново купувачът и т.н. Практично, пестящо време, а и езикът на цифрите е общ за всички хора.
Много ми се иска да ви дам някои ценни съвети като вряла и кипяла в пазаренето :). Като чуете космическата сума от продавача, смело я разделете наум на пет (правилно прочетохте, на пет). Полученото число е вашата начална цена и цели да вземете страха на отсрещната страна. Шегувам се, просто така давате да се разбере, че не падате от небето и знаете как се прави алъш-веришът в Пекин. В отговор продавачът сигурно ще се хване за главата и ще ви обясни, че цената ви е невъзможна, че ще го разорите, после ще започне да ви убеждава в качествата на стоката: ето, дрехата е изработена от 110 % памук, а пък нефритът и перлите в бижутата са от истински по-истински. И в знак на добра воля ще снижи своята цена съществено, например наполовина. Вие обаче не следвайте неговия пример, а наддавайте с малки стъпки. Лека-полека ще се срещнете някъде и ще си стиснете ръцете, т.е. ще осъществите сделката.
––––––––––––––
* $1 се обменя приблизително за 8 юана, а равностойността на 1 юан е около 0,2 лв. Ако искате да се ориентирате в сумите, които ви споменавам, делите на 5 и получавате левовото им изражение.
Аз бях в Китай! (1)
За пътуването до Пекин, за климата и контрастите между сградите в китайската столица, за Friendship Hotel и езиковата бариера
Аз бях в Китай! (2)
За първата ми разходка в Пекин, за площад “Тянънмън”, политиката на еднодетното семейство и отново за сградите в китайската столица
Аз бях в Китай! (3)
В околностите на Пекин, където се намират една нефритена фабрика, Гробниците на династията Мин, ресторант, голям колкото футболно игрище, и, разбира се, Великата китайска стена!
Аз бях в Китай! (5)
За Пазара на коприната (продължение) и Пазара на перлите в Пекин
Аз бях в Китай (6)
За Забранения град и за едно акробатично представление
Аз бях в Китай (7)
За столицата Пекин и уличното движение, за будисткия манастир “Юнхегун” и парк “Бейхай”
Аз бях в Китай! (8)
За Храма на Небето и Летния дворец, за императрица Ци Си и впечатленията ми от пекинската кухня
Comments4