Свалям шапка на програмните редактори на TV7 – от няколко седмици насам всеки четвъртък в праймтайма им от 21.00 тече панорама на творчеството на безсмъртния Чарли Чаплин. 
        Филмите на Чаплин, с които израстна не едно поколение, са, може би, най-задължителния багаж за нас от богатия на превратности 20 век. Сигурно няма човек по земното кълбо, който да не се е възхищавал на таланта на великия комик, пресътворил на черно-белия екран безподобно образа на “малкия човек”. Дори такива сатрапи като Сталин и Мао са изпадали в делириум от ненадминатите гегове на Малкия-Голям Чаплин.
        Но само геговете ли са всъщност нещото, донесло на твореца неувяхваща слава? При все, че за повечето от тях Чаплин спокойно би могъл да претендира за авторски патент, основното в неговите филми прекрачва далеч отвъд набиващия се на очи гег. 
        И хубавото на тези филмови ретропанорами е, че човек може да усети цялостното израстване на твореца, а заедно с това и израстването на самото изкуство. Във всеки следващ филм зрителят е свидетел как Чаплин все по-дълбоко навлиза в човешката душа, а погледът му става по-точен, по-остър. И в същото време по-обърнат към наболелите проблеми, способни истински да разкрият човешкото в човека.
        Няма филм на Чаплин, който да не е смешен. Но колко по-различен е смехът във “Великия диктатор” от този в “Треска за злато”!
        Много филмови критици на времето обвиняват световния кумир в неглижиране на прохождащото през 30-те години на миналия век звуково кино. Без да си дават сметка, че звукът в киното за вечни времена слага един твърде нелицеприятен етикет на всичко, сътворено преди него. “Нямото кино” става демоде и това никого не учудва – от средата на 30-те та чак до средата на 50-те еуфорията от звука в киното е толкова силна, че са били необходими още няколко десетилетия, за да може кинокритиците да отбележат един неоспорим факт: в първата двадесетица филми за всички времена немите филми са няколко, три от които - на безсмъртния Чаплин...
        В четвъртък предстои да гледаме “Светлините на града”. Създаден в залеза на “нямото кино” (1931 г.), този филм обаче идва да ни покаже колко много неща вече е можело да сподели с нас то. От просто забавление за градския плебс в началото на века със задължителните влакове, коли,  файтони и цял реквизит от плоски гегове, киното междувременно се е превърнало в истинско изкуство. И то най-демократичното от всички, щом като за майстор е обявен един довчерашен уличен клоун. 
        Само за някакви си 20 – 30 години смешните картинки, които са се преразказвали от уста на уста редом с анекдотите по кръчмите се превръщат в престижно занимание за познавачи, чиято работа става обект за оценка на цели филмови академии!
        Питам се и сега – какво ли би станало, ако Чарлз Спенсър Чаплин бе насочил другаде своя талант? Би ли прогледнало киното към животрептящите проблеми на обикновения, на малкия човек? И то в една такава съвсем младенческа възраст като тази на “нямото кино”? По всяка вероятност, не... 
        Ние често казваме за такива творци – “изпреварил времето си”. Не, Чарли Чаплин се появява на точното място и то тъкмо навреме, за да предаде на прохождащото ново изкуство онова виждане за живота и нещата от живота, което в края на краищата направи киното на 20 век ЗРЯЩО.
        Зрящо в момент, когато и в Европа, и в Азия започват да набират сила тоталитарните режими, хвърлили само след няколко години света в ада на Втората световна война. Да, киното успя да надмогне трескавите въжделения на вождове като Хитлер, Мусолини и Ленин, но не се знае дали то нямаше да си остане онази сляпа цветарка, ако един на вид малък и смешен човек не бе вече сътворил чудото...

Ако виждате танцьорката да се върти обратно на часовниковата стрелка (наляво), то тогава дясната част от мозъка ви е водещата т.е. вие сте по-скоро артистична натура. Имате силна интуиция.

Разликата в двете мозъчни полукълба е открита от Роджър Спери. Той получава за своето изследване Нобелова награда през 1981г.

Вие наистина можете да контролирате посоката на въртене. Опитайте!

Важни за теста са първите, неповлияни впечатления!

Хората правят, консумират или унищожават изкуството, или формите на изкуство.

Или остават безразлични, което може би е подобно на унищожението, а може би няма нищо общо.

Тук става въпрос за тези, които имат общо с изкуството.

Различните аспекти на изкуството.

Вариант1.

Откъде да започна? Един от основните, според мен, е насочеността на изкуството към Аз-ът. Дали е начин на изразяване, или на изучаване, на избягване, на маскиране или демаскиране, на споделяне... основната идея, околокоято гравитират останалите, е скъпоценният аз.

Човек сяда да напише книга, за да предаде послание, да сподели, да намери разбиране, публика, съпреживяване на нещо, да се измъкне от някаква натрапчива мисъл, като я изплюе навън. Същото и със създаването на картина, или музикално произведение. (Тук говоря за некомерсиално изкуство, т.е. създадено с цел, различна от изключително печелене на пари)

Всичко това, което си научил и изпитал, и видял, то е уникално. И не ти дава мира. Трябва да се отървеш от него, да го изкараш на бял свят. Пак: споделяне, но дали себеизучаване или себеразкриване, някакъв (завоалиран?) вид ексхибиционизъм?

Струва ми се, че колкото повече човек дълбае в същността си, толкова по-голяма е вероятността да достигне до някакви особени идеи, които би искал да сподели със света. И това става неминуемо чрез средствата на изкуството.

Идеите са ценни. Не всички, все пак.

Няма да коментирам за фройдиските идеи за изкуството като компенсация на изявите на либидото – просто казано – изкуство и даже по-общото творчество  вместо секс (защото не са ми съвсем ясни, а и много сложно ще стане).

Вариант 2.

Какво може да се каже за емоциите в изкуството?

Това, което е най-ценено е излагането на някаква емоция на показ. Събличането, разголването на емоции. Чиста емоция, лишена от контекст и съдържание - много модерно в днешно време. Постмодернизъм, бррр. Примитивизъм,инстинкти, животинско. Не на комплексността, да на опростяването. „lessismore”.

Странна обратна тенденция е смесването на емоции, каращи човек да се чувства объркан, и липса на ясно послание. Изкуството като сън, който те оставя с неприятно усещане до обяд. (Да не се отклонявам с другите прилики на изкуството със съня, и с любовта, това е друга интересна тема).

Но оставя усещане. Влияе.

Вариант 3.

Изкуството като провокация. Революция, бунт. Мисля, че трябва да се измисли ново име на течение – шок арт. Няма значение какво е, нещо неуловимо,неописуемо, отвратително, хубаво или лошо (обикновено лошо, защото хората са се извратили в тази ера на информационно пренасищане). Важното е да оставя впечатление, може и да е силно негативно. Граничи с комерсиалните хорорфилмчета. За претенциозни хора, претендиращи да са пренаситени от останалите форми на изкуство, култура и прочие. Авангард. Има нещо привлекателно,безспорно.

Вариант 4.

Супата.

Представете си сега всички форми на изкуството и начини на изразяване, и целите им, ако има такива в едно цяло. Т.е. премахнете тези разделения и варианти, и погледнете цялото. Без опити за анализ. Хаос.

Понякога си мисля, че това е страничен продукт на мисловната дейност.

За пример – една тенджера със супа почти догоре. Слагаме я на котлона, в един момент водата кипва и аха да се излее. В този критичен момент гребваме малко вода от тенджерата, и я изливаме някъде. Избегнали сме изливането на супа по котлона, което ще създаде допълнителни проблеми, като чистене, попиване с гъба, а и може би сме „спасили” част от супата от изхвърляне, а може би като се излее супата е щяла да загаси котлона и останалата в тенджерата супа е щяла да остане недоварена. Тази аналогия може да стигне много далече. Отлятата супа е изкуството. Като спасителен механизъм? Може би.

И спасените емоции + идеи + усещания + настроения + (само)внушения – върви да възстановяваш супата, попита от гъба в другия случай.

Хората. Ролите.

Наблюдателите.

Не може без тях – всяко произведение има нужда от публика, от оценка, от обожание. Те пък имат нужда от нови усещания, идеи и каквото е там. Интересен е процесът на взаимодействие между обектът на изкуство и наблюдателите. Една картина е най-успешна тогава, когато успява да накара всеки да разпознае нещо свое в нея. Странно, като се има предвид, че е направена с цел да разкрие нещо твърде лично, изживяно от автора и фокусирало собствения му Аз. Картините,(книгите, филмите...) които са най-откровени са най-ценени. Дали защото публиката е толкова любитна и ценяща личността на автора, и това което научава за него? Съмнително. Поне моят опит показва, че ако картината, филмът или книгата, или музиката имат послание, достъпно до повече хора, тогава се възприемат като по-хубави. Е – може би научават нещо за себе си. Или се убеждават в правотата си.

Изводът, който може да се направи – има нещо общо, което се предава в произведенията на изкуството. Макар и направени с цел да подчертаят индивидуалността на автора, те съзнателно или не са подчинени на някаква универсалност.

Да се върнем на нашата супа – изглежда има нужда от солчица.

Консуматорите

Това е напреднала форма на наблюдателите. Те съвсем съзнателно и в големи дози поемат от отлятата супа, чак на моменти преяждат.

По едно време си мислех, че няма значение дали твориш, или се възхищаваш,или поне реагираш на изкуството – все си творец. Вече не мисля така, защото има нещо много важно, което разделя създателите от консуматорите, и то е разкритието, споделянето на част от твоя аз. Едните стават уязвими, раними, рискуват да бъдат подложени на критика и саркастични подмятания. Другите стоят ограничени в непреливащите си тенджери, и си доливат чужда супа. Но все неуспяват да напълнят своята тенджера догоре.

Все пак може би и те имат принос за развитието на изкуството, с вечния си глад за нови форми, нови подправки и надеждата да запълнят тенджерите си.

Артистите

Не могат да обяснят много-много какво ги кара да правят, каквото правят.

Често са подчинени на емоциите си повече, отколкото на разума. Искат да кажат нещо, и те не знаят какво.

Тази тяхната супа често е забравена на котлона, и даже може да загори. Или да се изсипе. Може би просто са небрежни и не внимават като готвят. Може би през това време свирят на цигулка?Понякога дотолкова се съсредоточават във вида на тенджерата, че съвсем забравят за съдържанието.

От друга страна, тяхното его е огромно, и можеш да мразиш или харесваш каквото правят, или тях самите, но не оставай безразличен. Поне си правят труда да поканят някого да им опита супата.

Разрушителите

Те вършат две неща.

Разрушават изкуството. Игнорират го до такава степен, че в един момент ръкописът,който им е попаднал, бива загубен безвъзвратно, забравен в някой междуградски автобус. Понякога съзнателно го разрушават. Но това означава, че им е повлияло. Значи си е изпълнило функцията.

Те са по-близо до създателите, отколкото консуматорите, защото признават,че им е повлияло изкуството.Освобождават път на новото, като премахват съществуващи неща. Но са и близо до пасивните наблюдатели, неразбиращи до такава степен, че изхвърлят картината на боклука.

Тези изсипват супата и освобождават съдовете, да се напълнят с нова.

Или оставят супата да се вкисне.

-----

Всички сме готвачи. Аз пък огладнях.

 Липсвате ми...
(Учен на конференция...)

Липсвате ми