08 Декември 2012 Марио Варгас Льоса

Марио Варгас Льоса: „Цивилизацията на спектакъла“ е опит да се изрази чувството на загриженост, един вид безпокойство, когато виждам как онова, което се разбираше под думата „култура“ когато бях млад, се е превърнало днес в нещо принципно различно. Книгата се опитва да опише тази трансформация и да изследва последствията и превратностите на онова, което наричаме култура днес, във връзка с различни аспекти от човешката дейност – социални, политически, религиозни, сексуални и т. н. – като се предпоставя, че културата е нещо, което оцветява всичко, което вършим през живота си.

Книгата не е особено песимистична, но тя си поставя за цел да бъде смущаваща и да окуражава хората да мислят за това дали доминиращата роля, която развлечението и кресливостта (distraction) са придобили в наше време, ги е поставила и на централно място в културния ни живот. Самият аз считам, че е точно така и че това се е случило с благословията на големи части от обществото, включително и онези, които по традиция са представлявали неговите институции и културни ценности.

По мое мнение Жил Липовецки е един от днешните мислители, които са анализирали тази нова култура в най-голяма дълбочина и с най-голяма взискателност. В книгата си Империята на модата: обличането на модерната демокрация, той е описал по експертен начин нещата, от които тази нова култура се състои. И за разлика от мен той е подходил към нея без страх и ненужно усещане за тревога, а със симпатия, виждайки в нея черти, които той разглежда като силно положителни. Например, демократизиращият ефект на културата, която достига всекиго – една култура, която, за разлика от традиционната, не прави разграничения, не е монополизирана от някой елит, от котерии от учени или интелектуалци, а прониква в цялото общество, по един или друг начин.

Освен това той казва – и това е интересна и спорна гледна точка – че тази култура е довела до по-голяма индивидуална свобода. За разлика от миналото, в което индивидът е бил, в известен смисъл, затворник, израз, на една култура, днешните индивиди могат да избират сред широко разнообразие от културни възможности, като по този начин упражняват не само независимостта и свободната си воля, но и вкуса, и личните си склонности. Той твърди, че тази култура позволява на хората да търсят собственото си удоволствие в дейности, които са категоризирани като културни, но в миналото не биха били разглеждани като такива. Тези идеи са спорни: има моменти, в които те ме убеждават; в други моменти ме оставят колеблив. Мисля, че един диалог между нашите две позиции – които са различни, но могат да се допълват до известна степен – би могъл да бъде много плодотворен.

Жил Липовецки: Благодаря много, Марио, за това чудесно представяне в което се разпознавам напълно. Вие подчертавате факта, че това общество на спектакъла изправя пред предизвикателство благородния смисъл на културата. В това отношение съм съгласен с вас. Ще си позволя да доразвия тази гледна точка малко повече, понеже тя отива в посоката, върху която наблягате вие. Какво е било благородна, култура, висока култура, за хората от начеващата Модерност? Културата е представлявала новия абсолют. Докато хората от Модерността са започвали да развиват научното и демократично общество, немските романтици са създали една форма на религия чрез изкуството, чиято мисия е била да даде онова, което нито религията, нито науката са могли да предоставят. Изкуството се е превърнало в нещо свято. През седемнадесети и осемнадесети век поетът – и артистът изобщо – са онези, които сочат пътя, които казват онова, което преди тях е казвала религията.

Когато наблюдаваме какво представлява културата в света на потреблението, в света на спектакъла – онова, което вие удачно наричате „цивилизация на спектакъла“ – то това е именно срутването на този романтичен модел. Културата се превръща в единица за консумация. Вече не очакваме от нея да променя живота или света, както е смятал Рембо. Това е била задачата на поети като Бодлер, които са отхвърляли света на утилитарното. Те са вярвали, че високата култура е онова, което може да промени света, да промени живота. Днес вече никой не може реално да вярва, че културата ще промени света. Всъщност в тази посока именно обществото на развлечението, на спектакъла, е спечелило. Онова, което очакваме от културата е развлечение, една малко по-възвишена форма на забавление; онова, което реално променя живота днес е по същество капитализмът, технологиите. А културата се оказва коронната слава на всичко това.

До известна степен ние двамата споделяме една отрицателна визия за тази цивилизация на спектакъла и изобщо потребителското общество. Но в течение на годините аз се опитвах да демонстрирам и нейния положителен потенциал, въпреки всичко. Разглеждан откъм традиционния зрителен ъгъл на културата, отрицателният аспект е неоспоримо по-голям. Но животът не е само култура. Животът е и политика – за нас, демокрация – тоест нашите взаимоотношения с другите хора, със самите себе си, с нашите тела, с удоволствието и много други елементи. На това ниво вече можем да кажем, че обществото на спектакъла, потребителското общество, е създало поведенчески стереотипи, е довело до по-висока степен на автономия на индивида. Защо? Защото то е означавало срив на мега-дискурсите, на големите политически идеологии, които са ограничавали индивидите до тесен набор от правила, и ги е заменило със свободно време, с културен хедонизъм. Общо взето, хората вече не желаят да се подчиняват на авторитетите: те искат да бъдат щастливи и да търсят това щастие с всички средства, които се намират на тяхно разположение. Хедонистичното, потребителско общество, е позволило на тези стилове на живот да се увеличат и разпространят. Телевизията например е един вид гробище за високата култура, но пък тя снабдява хората и с други, различни ориентири, и открива нови хоризонти: тя позволява на индивидите да правят сравнения. На това ниво обществото на спектакъла е позволило на индивидите да станат автономни, да създадат един вид общество à la carte, в което хората сами конструират стиловете си на живот.

Мисля, че това е важен аспект, защото обществата, в които спектакълът доминира, са по принцип общества, основаващи се на съгласието, на демократичния договор. Днес социалните борби вече не завършват с кръвопролития и по всички тези места фигурата на диктатора е била отхвърлена. В този смисъл, мисля, обществото на спектакъла е позволило на демокрациите да живеят по един по-малко-трагичен, по-малко шизофреничен начин, отколкото преди.  И все пак то не ни е освободило напълно от двете основни черти – двата големи порока – на модерната епоха: революцията и национализма. Национализмите съществуват навсякъде, където преобладава обществото на спектакъла, но те не са кървави; революцията пък – голямата епопея на марксизма, великата есхатологическа[1]революционна надежда – вече не притежава много верни последователи. Припомнянето на онова, което национализмите и революциите са означавали за двадесети век ни позволява да избягваме апокалиптичните визии за обществото на спектакъла, макар че можем да продължаваме да го разглеждаме критично.

МВЛ: Това са положителните аспекти на, да я наречем така, цивилизацията на спектакъла – онези, с които аз съм напълно съгласен. Но нека да разгледаме и някои от отрицателните. Изчезването – или срутването – на високата култура е довело и до триумф на объркването. Заедно с колапса на високата култура ние станахме свидетели и на срутването на определени естетически ценности – йерархиите, които старата култура беше установила и които бяха повече или по-малко зачитани; приетият канон или ред, или степени на превъзходство, вече не съществуват. Бихме могли да кажем, че това е нещо изключително, тъй като то означава, че в настоящия момент притежаваме неограничена свобода в областта на културата, но вътре в тази свобода ние можем да бъдем и жертви на най-лошия вид простащина. И това е нещо, което наблюдаваме ежедневно. Може би най-драматичният случай са визуалните изкуства. Свободата, която те са придобили, означава, че всичко може да бъде изкуство и нищо не е; че изкуството може да бъде красиво или грозно, но няма начин да се различи едното от другото. Старият канон, който ни позволяваше да правим разлика между превъзходното, обикновеното и отвратителното, вече не съществува: днес той зависи от прищевките на потребителя. В света на изкуството объркването придобива понякога комични измерения. Както великият талант, така и мошеникът, са жертви на различни машинации; например на рекламата, която има последната дума. Вярно е, че в други области объркването не е достигнало тези крайности, но до известна степен то също си е пробило път и е създало огромна несигурност.

Ако културата е чисто развлечение, то нищо не е истински важно. Ако е въпрос на развлечение, то един измамник без съмнение може да ме развлече повече от някоя истински автентична личност. Но ако културата означава нещо повече от това, то има основания за тревога. А аз вярвам, че културата означава много повече, не само поради удоволствието, което можем да изпитаме при четенето на някое велико литературно произведение, или при гледането на великолепна опера, при слушането на красива симфония или посещението на изтънчен балет, а поради вида чувствителност, вида въображение, видовете влечение и желание, които високата култура, великото изкуство, поражда у човешките същества и им дава сила и способност да живеят по-добре. Тя ги прави способни да осъзнават много по-ясно проблемите, в които са потопени, да виждат по-ясно кое е право и кое погрешно в света, в който живеят. Чувствителността, оформена от изкуството, им позволява да се защищават по-добре и да се наслаждават повече на живота – или поне да страдат по-малко.

Говоря от личен опит. Мисля, че поради това, че съм могъл да чета и се наслаждавам на Гòнгора[2] или на джойсовия Улис, животът ми е бил обогатен в огромна степен. И не само поради удоволствието, което съм получил от тези културни преживявания, но и защото те са ми дали по-добро разбиране за неща като политика или човешки взаимоотношения, какво е справедливо и несправедливо, правилно и погрешно – и какво е много, много погрешно. Религията изчезна от живота ми когато бях много млад и на нейно място дойде една духовност, която, без онези книги, не бих притежавал. Говоря от лична гледна точка, но ако разширим това до обществото като цяло, то когато тази култура и нейните носители изчезнат, за да бъдат заменени от чисто развлечение, какво се случва с останалото? Дали чистото развлечение е в състояние да направи обществото способно да се справи с всички тези проблеми?

Аз не съм против капитализма, на негова страна съм; той е направил възможен за човечеството един невероятен напредък. Той ни е дал по-високи стандарти на живот, един вид подкрепено от наука развитие, което ни позволява да живеем несравнимо по-добре от предшествениците си. И въпреки това големите теоретици винаги са казвали, че капитализмът е студенокръвна система – такава, която създава богатство, но също и егоизъм. А това трябва да бъде балансирано от изключително богат духовен живот. Мнозина теоретици на капитализма са смятали, че този духовен път е религията; други, които не са били религиозни, са посочвали културата. Ако не искаме да достигнем точката, към която днешното общество се движи – някаква духовна празнота, в която всички отрицателни аспекти на индустриалното общество, цялата дехуманизация, която то носи със себе си, стават все по-очевидни с всеки изминал ден – аз твърдо вярвам, че най-добрият начин за противопоставяне на този егоизъм, тази самота, тази ужасна конкуренция, достигаща до крайности, е един изключително богат културен живот, в най-възвишения смисъл на думата „култура“.

За разлика от Жил аз не вярвам, че цивилизацията на спектакъла е донесла мир, ведрина и съгласие, които ще елиминират, или поне намалят, насилието. Напротив, насилието все още е тук, то е постоянно присъствие в нашите измъчвани от престъпност градове, при сексуалните престъпления и дискриминацията от всякакви видове. Има фантазми, произлизащи от икономическата криза, които водят до ксенофобия, расизъм и дискриминация. Насилието срещу сексуалните малцинства присъства, с много малки изключения, навсякъде по света. Как да обясним всичко това? Един от начините, по които това насилие се проявява, е именно срива на високата култура. Тя е, която обогатява нашите чувствителности и ни води към загриженост за големите въпроси. Една култура, която освен че е развлекателна е и ангажираща, смущаваща; която насърчава неконформизма и критическото мислене, е нещо, което изкуствата на чистото развлечение никога не би могла да бъде.

Нямам нищо против спектакъла; за мен той е нещо фантастично и ме развлича великолепно. Но ако една култура стане само това, то нещото, което ще доминира в края на краищата, ще бъде единствено конформизмът, а не ведростта; това ще бъде един вид пасивна резигнация. А в модерното капиталистическо общество чистата пасивност на индивида означава не засилване на демократичната култура, а колапс на демократичните институции; такова отношение е противоположност на творческото и критично участие на индивида в социалния, политически и граждански живот. За мен един от най-смущаващите феномени на днешното общество е откъснатостта на интелектуалците и артистите от обществените дела, тяхното абсолютно презрение към политическия живот, на който те гледат като нечист, низък и корумпиран – нещо, на което трябва да обърнат гръб, ако желаят да останат неопетнени. Как може едно демократично общество да оцелее в дългосрочен план, без участието на мислещия вид личност, на по-чувствителните, творчески, с богато въображение хора?

ГЛ: Ние често свързваме обществото на спектакъла с изчезването на идеалите. Това без съмнение е един аспект на нещата, но той не е единствения. При новото поколение ангажирани хора е налице една основа, която вече е не политическа, а е обвързана с императива на щедростта, на взаимната помощ. Съвременното общество не е синонимно с пълния цинизъм или нихилизъм. Това може и да е доминиращия му аспект, но съществуват и противоположни тенденции. Виждаме това при неправителствените организации, при доброволците, хората, които се ангажират, жертват времето си и се опитват да направят нещо и за другите, а не само за себе си. Съгласен съм, че това не е всеобщо явление, но съм удивен, че въпреки всичко обществото на спектакъла насърчава тези изяви на щедрост по целия свят. Обществото на спектакъла създава не само егоизъм, то създава и други феномени, които му помагат да балансира везните.

Имаме една по-различна версия на висока култура. Виждаме я като противотежест, като един вид спасените или противоотрова срещу смъртоносното излизане извън контрол на спектакъла и капитализма. Вие не сте против капитализма, но търсите начин да го хуманизирате. Тук ние сме в съгласие. Но не сме еднакво оптимистични. Вие смятате, че високата култура е фундаментално и същностно средство за изправяне на този аспект на капитализма. Аз съм по-скептичен; може би просто имам по-малко доверие от вас във високата култура.

Казахте много интересни неща за насилието: че в обществото на спектакъла, което е свързано и със забавлението, се появяват всевъзможни видове насилие. И въпреки това, в един от важните моменти на високата култура, Оскар Уайлд е прекарал две години в затвора, а остатъка от краткия си живот в изгнание. И високата култура е била неспособна да защити човешките същества от нацията на Гьоте и Кант от нацисткото варварство.

Аз съм човек от академичните среди, аз защищавам високата култура, но мисля, че трябва да предложим и други, по-различни пътища. Имайки пред вид объркаността на съвременния свят, онова, което трябва да направим, е да възстановим достойнството на хората и вярата им в действието. Не просто вяра в знанието и наслаждението от велики произведения. Високата култура действително помага да се създават индивидуалности, но същото прави и фактът, че индивидите се действащи лица, които конструират собствения си свят. Преподаването, обучението, трябва не просто да замира пред или да бяга от телевизията. То трябва да предостави средствата, чрез които индивидите да станат творци не само на изкуство и литература, а на всичко. Високата култура и хуманизмът трябва да функционират заедно с други неща, но ако предпоставим, че те са централни, ще се сблъскаме с проблеми. В обществото на развлечението за масите е по-трудно да участват в този културен фермент. За хора без нужното образование, да се чете Улис е трудно – но не и невъзможно. При това ние можем да живеем добре, по достоен начин, дори и ако не познаваме класиците.

Ние сме в съгласие що се отнася до диагнозата за обществото на спектакъла като произлизащо от срутването на естетическите йерархии. Но тук трябва да отстъпим малко назад и да видим, че обществото на спектакъла не е единственият виновник. Нещата са започнали с най-високата култура, с авангарда. Именно тук се е получила атаката срещу академичното изкуство, срещу „красивото“. Дюшан не е бил част от обществото на спектакъла, но именно той е открехнал вратата към идеята, че можем да сложим каквото поискаме в една изложба и то ще бъде наричано „изкуство“. Семената на колапса на естетиката и високата култура се намират вътре в самата тази култура.

В края на краищата, обществото на спектакъла не е променило естетическите йерархии особено много. Какво всъщност е направило то? Модерното общество от двадесети век е създало нещо нечувано в историята: „изкуството за масите“. Да вземем например киното. Един филм е творба, предназначена за всекиго, независимо от културния му багаж; не е нужно човек да е чел класиците, за да може да я оцени. Киното не е променило естетиката; то е създало нещо по-различно. Създало е изкуство на развлечението, което може да ни даде посредствени творби, но също и велики неща. И във все по-голяма степен, именно средните филми – творби, които не са нито велики, нито лоши, пораждат емоции и карат хората да мислят.

МВЛ: Радвам се, че Жил засегна темата за нацизма. Първото нещо, което нацизмът е извършил след идването си на власт е било гигантското изгаряне на книги пред университета в Берлин, при което практически цялата велика културна традиция на Германия е била захвърлена на огромна клада. Нацизмът не е единственото тоталитарно движение, което е изпитвало огромно недоверие към артистичните творби, философското мислене или артистите, отнасящи се повече или по-малко критично към собствените си времена, към собственото си общество; артисти, които то разбира се е преследвало по най-брутален начин.

Поради огромното им недоверие към културата, първото нещо, което вършат всички авторитарни общества е да създадат системи за цензура. И те имат право да виждат огромна заплаха в културата. Оттук и Инквизицията – институция, създадена за да потиска свободното разпространение на идеи и вярвания, да затвори мисълта, интелектуалния и духовен живот в рамките на определени норми, които отговарят на разбиранията на властта. Това е нещото, което са правили комунизмът, фашизмът, нацизмът, всички диктатури, които са съществували някога. Тук имаме демонстрация на важността, която притежава една богата, високо творческа и свободна култура. Всъщност, това, че богатата и високо творческа култура може да бъде единствено свободна, е едно от основните положения на свободата. Ако тази култура изчезне, то е защото свободата е изчезнала в сърцето на онова общество. Свободата може да изчезне в ръцете на един брутален тоталитарен режим – Хитлер, Сталин, Фидел Кастро, Мао Цзе Дун – но тя може да изчезне и по други начини. Ако достигнем разбирането, че за определени хора, които не притежават необходимата култура, Джойс, Елиот и Пруст са напълно безполезни и не служат за нищо, и че тези хора имат непосредствени грижи, които са много по-належащи, обществото става все по бедно, чрез една комбинация от лекомислие и снобизъм. Този вид мислене е опасно. Аз вярвам, че Пруст е важен за всекиго; и макар че някои хора може и да не могат да четат, онова, което Пруст казва, е от полза и за тях, въпреки че не са в състояние да го четат. Той е създал един вид чувствителност към определени неща, която прави хората, способни да бъдат достигнати от това, да бъдат и по-чувствителни към ситуацията на по-бедните от тях хора. И той ги е накарал да осъзнаят, че има определени човешки права. Този вид чувствителност е резултат от културата. Когато културата не стои зад този вид чувствителност, тя е изключително отслабена. Това обяснява защо, въпреки че Европа е преминала през бруталното преживяване на Холокоста, антисемитизмът не само не е изчезнал, но и периодически се появява отново. То обяснява защо ксенофобията, която е универсална слабост, избухва отново, и то не в примитивни, некултурни общества, а в изключително развити, и то именно в онези техни части, които Пруст, Елиот или Улис на Джойс никога не достигат.

Високата култура е неотделима от свободата. Високата култура винаги е била критична, винаги е била резултат от неконформизъм и негов източник. Човек не може да чете Кафка, Толстой или Флобер и да не бъде убеден, че светът е зле устроен, че в сравнение с неща, които в литературата са толкова красиви, перфектни, елегантни, където всичко е елегантно – грозното и лошото също е елегантно и красиво – че реалният свят е посредствен. Това създава у нас мощно чувство за неконформизъм, за съпротива и отхвърляне на действителната реалност. Това е основният източник на прогреса и свободата, не само в материалната област, но и в областта на човешките права и демократическите институции. Защитата на високата култура е свързана с тази велика загриженост за свободата и демокрацията.

Вярно е, че в култивираните общества от миналото са се случвали чудовищни социални и икономически несправедливости. Но какво ни е накарало да осъзнаем, че тези несправедливости са се случвали? Културата. Културата ни е дала чувствителността и рационалността, които ни карат да осъзнаваме какво се случва наоколо. Културата е онази, която ни е накарала да осъзнаем, че робството е нещо несправедливо и че трябва да му сложим край; че колониализмът е несправедлив, че трябва да приключим и с него; че всички форми на расизъм и дискриминация са несправедливи и насилствени. Когато Пруст е пишел В търсене на изгубеното време, той не е знаел, че работи за свободата и справедливостта, но го е правел. Това са правили и Рембранд и Микеланджело, а също и Вагнер, когато е композирал музиката си, ако и да е бил расист. Същото се отнася до всички велики артисти, велики мислители, велики начинатели. Тяхната функция не е същата като на технократите и учените, въпреки изключителния принос на тия последните за човечеството; те са специалисти и тяхната работа се движи по права линия Работата на великите хуманисти, от друга страна, се движи в повече от едно направление; тя е ориентирана към обществото като цяло и до известна степен определя общите знаменатели, които са се изгубили с модернизацията и индустриализацията. Модерното общество сегрегира и разделя индивидите; ето защо е важно да се има общ определител, който да ни кара да се чувстваме свързано-отговорни и настроени братски, защото именно това е, което създава общността на интересите ни. Само културата създава тази общност на интересите; тя никога не е утвърждавана чрез технологията или науката, които създават специалисти с взаимно несъвместими, водонепроницаеми разделителни стени помежду им.

Защитата на високата култура изисква да се защищава не само един малък елит, който се наслаждава на продуктите на високата култура, но да се защищават и неща тъй фундаментални за човечеството като свободата и демократичната култура. Високата култура ни защищава срещу тоталитаризма и авторитаризма, но също и срещу сектантството и догмата.

Жил Липовецки внушава, че идеологиите – пред които аз изпитвам същото недоверие и страх – са били подкопани от културата на спектакъла; че обществото на спектакъла е било по-ефективно от рационалните, демократични аргументи в борбата против великите утопични идеологии. Ако едно от постиженията на обществото на спектакъла – и неговата необходимост от отвличане на вниманието, развлечение, мода, моментално удоволствие – е било постепенното разпадане и изчезване на много идеологии, то това наистина е нещо, което трябва да възхваляваме. Колапсът на големите идеологии е колапс на един от големите източници на война и насилие в модерното общество.

ГЛ: Марио засегна един пункт, с който съм в пълно съгласие: фактът, че ние сме модерни мъже и жени е нещо, което дължим на високата култура. Дължим го на философията и литературата. Демокрацията, човешките права и хуманизмът не са се появили просто така. Те идват от едно огромно смешение на идеи, от една модерна чувствителност, създадена от философи и писатели, а именно това е нещото, което е оформило хуманистичния, индивидуалистичен и демократичен космос. Модерният свят произлиза от умовете на определени мислители, които са посели семето; хора, които са предоставили кода за едно общество, притежаващо основанията си не в Отвъдното, а вътре в самото себе си, чрез признаването на свободата, достойнството и равенството на всички. Това интелектуално изобретение е нещо, което дължим на високата култура. По този въпрос сме на едно и също мнение, също както и при твърдението, че творческите способности трябва да бъдат защищавани като мотор на свободата.

От друга страна, аз не съм напълно убеден, че високата култура ни предпазва от изблици на тоталитарно насилие от един или друг вид. Високата култура поражда свобода, но тя често може да бъде, както би казал Кант, осакатена от заплахи на властта или частни интереси. Днес не само високата култура е онази, която защищава ценностите, които самият вие обичате и цените също толкова, колкото и аз; телевизията, киното и един широк спектър от продукти на масовите медии също възхваляват човешките права и достойнство. Не е нужно това да бъдат непременно произведения, които ще бъдат осветени от историята, но въпреки всичко те разпространяват хуманистична идеология. Изненадан съм когато гледам филми на Спилбърг. Те не са висока култура, това са касови хитове, които струват милиони долари, за да бъдат произведени. Но те разпространяват хуманистични идеи и демократични образи, а ценностите, които първоначално са били оформени от високата култура, се предават в обществото.

Потребителското общество, обществото на спектакъла – те са до голяма степен едно и също нещо – е допринесло с много неща: то е създало благосъстояние, позволило е на хората да споделят мненията си, разрушило е големите идеологии и е дало на хората повече автономност. Но това не е достатъчно. Обществото на спектакъла, което обещава щастие, не може да изпълни обещанието си. Но пък ние не можем да демонизираме потребителското общество, не трябва да изхвърляме бебето заедно с водата от ваната. Трябва да търсим положителните неща в това общество – свободата, дългия живот, разнообразието от житейски стилове – но също така трябва да разбираме – и тук вече сме в съгласие – че светът на потреблението не е в състояние да изпълни най-високите стремежи на хората. Защото те не са само консуматори, но потребителското общество ги третира като такива. Каква е разликата между потребителя и индивида? Много голяма. Имайки пред вид хуманистичната перспектива и наследството на високата култура, ние очакваме хората да бъдат съзидателни, да измислят нови неща, да имат ценности. Потребителското общество не се грижи за тези неща, така че ние виждаме множество движения, които се ангажират, предлагат идеи, действат. Хората имат нужда да се ангажират.

Чрез Интернет и новите средства за комуникация ние виждаме огромното развитие, постигано от млади аматьори, които създават неща – видеоклипове, кратки филми, музика. Не всички тези неща са брилянтни, но тази дейност ни показва, че онова, което Ницше наричаше „воля за власт“ днес е воля за творчество. Тази воля е нещо, което потребителското общество не е разрушило, нито пък е успяло да превърне хората в единици, желаещи маркови стоки. Хората продължават да искат да направят нещо от животите си. Именно това е нещото, което преподаването, обучението, трябва да направи: да предостави на хората, където и да са, инструментите, с които да направят нещо от животите си, а не просто да бъдат потребители на маркови имена и моди. Имаме да изпълняваме огромна задача.

Глобалната система на капитализма смалява пространството за маневриране, стеснява възможностите за действие, но в културата ние можем да вършим различни неща; образованието може да действа. Това е едно от големите предизвикателства на двадесет и първи век. Обществото няма да бъде оформено единствено от технологиите, а и от хора, които имат свои собствени представи и желания. Образованието трябва да помогне на хората да постигнат това. Високата култура е едно от средствата, но тя не е единственото. Трябва да преосмислим начина, по който преподаваме в ерата на Интернет. Трябва да мислим за онова, което образованието е в едно дезориентирано общество, което вече не притежава ориентирите, които е имало някога. Това е гигантска задача, но пък тя ще оформи утрешния свят.

МВЛ: Напълно съм съгласен. Модерното индустриално общество, пазарно общество, обществото на напредналите страни, е подобрило условията за живот на отделните човешки същества в огромна степен. Но то в никакъв случай не е дало щастието, което хората търсят като своя окончателна съдба. Липсва именно нещото, което минава под името „богат духовен живот“. Религията предоставя това за част от обществото – частта, която смята, че материалното й съществуване е довеждано до пълнота чрез вярата – но все още си остава и една огромна част, която религията не докосва, на която тя не казва нищо, и именно там културата трябва да играе фундаментална роля.

Образованието, съгласен съм, трябва да бъде един от основните инструменти, чрез които модерното общество постепенно да запълва този духовен вакуум. Но ако има нещо, което се намира в криза в модерното общество, то е именно образованието. Няма нито една страна по света, чиято образователна система да не говори за дълбока криза, поради простата причина, че не знаем коя е най-добрата и практична система – системата, която от една страна ще създаде техниците и професионалистите, от които обществото се нуждае, а от друга ще запълни дупките, които това модерно общество има в духовната сфера. Образованието е в криза, понеже е неспособно да намери формула, която може да сведе до едно тези две цели. Именно тук трябва да работим, ако искаме модерно общество, способно да задоволи материалните нужди на мъже и жени, но и да запълни духовния вакуум. Образованието е абсолютно фундаментално, но заедно с него са фундаментални и семейството, и индивида – а това изисква постигането на определен консенсус когато става дума за създаване на програми, които да направляват живота на нашите училища, институти и университети. Тук цари огромно объркване, но ако би имало поне осъзнаване на факта, че именно в образованието трябва да бъдем креативни и функционални, според мен вече ще сме направили гигантска крачка напред. Във всеки случай, макар че на повърхността различията между двама ни може и да изглеждат големи, Жил и аз сме съгласни, че е необходимо да се четат Пруст, Джойс и Рембо; че онова, което са мислили Кант, Попър или Ницше, са ценни неща, в този ден и в това време, и че те могат да ни помогнат да създадем онези образователни програми, на които да се облегне обществото на бъдещето, ако би искало да бъде по-малко насилническо и нещастно от днешното.

Разговорът е проведен в института Сервантес в Мадрид, на 24 април 2012

Източник

[1] Отнасяща се до края на света. Бел. пр.

[2] Луис де Гòнгора, испански бароков поет. Бел. пр.Жил Липовецки е френски философ, писател и социолог, професор в университета Гренобъл.

ЗА АВТОРА:

Марио Варгас Льоса (1936) е перуански писател, политик, журналист и есеист. Льоса е един от най-значителните романисти и есеисти на Латинска Америка.

в. Култура  

Франсис Стоунър Сондърс*

 Съвременното изкуство е било „оръжие” на ЦРУ. Десетилетия наред това се носеше като слух или шега сред арт средите, но сега вече е потвърдено като факт. По време на Студената война Централното разузнавателно управление е използвало модерното американско изкуство, в това число и творби на художници, като Джаксън Полък, Робърт Мадъруел, Вилем де Кунинг и Марк Ротко, като оръжие. Подобно на принц от времето на Ренесанса, с тази разлика, че е действало скришом, ЦРУ повече от 20 години е насърчавало и популяризиралo американската абстрактна експресионистична живопис по целия свят.

Връзката изглежда невероятна. 50-те и 60-те години на ХХ век са време, в което повечето американци не харесват или направо презират модерното изкуство. Президентът Труман обобщава това масово настроение, заявявайки: „ Ако това е изкуство, значи аз съм хотентот”.

Колкото до самите художници, мнозина от тях са бивши комунисти, които не са приемани добре в маккартистка Америка, и със сигурност не са от хората, които получават подкрепа от американското правителство.

Защо тогава ЦРУ ги е лансирало? Защото в пропагандно белязаната война със Съветския съюз това ново артистично движение е можело да се изтъква като доказателство за творчеството, интелектуалната свобода и културната мощ на САЩ. А руското изкуство, оковано във веригите на комунизма, не е можело да бъде конкуренция.

Дълги години се е говорило и спорило за съществуването на такава политика, но чак сега това за пръв път се потвърждава от бивши служители на ЦРУ. Без знанието на художниците, новото американско изкуство тайно се е популяризирало чрез политиката, известна като „дългата каишка” – подобно на косвения начин, по-който от ЦРУ са лансирали литературното списание Encounter (стълкновение, сблъсък), редактирано от Стивън Спендър.

Решението културата и изкуството да се включат в арсенала на американската Студена война се взема още когато ЦРУ се основава през 1947 г. Недоумяващи защо комунизмът все още привлича мнозина западни интелектуалци и художници, от новото управление създават отдел за пропаганда, който може да влияе на повече от 800 вестника, списания и организации за обществена информация. Хората са се шегували, че всичко това е като джубокс машина – ЦРУ натиска копчето и по света започва да се върти онази песен, която то си е избрало.

Следващата важна стъпка е направена през 1950 г., когато се създава Отделът за международните организации под ръководството на Том Брейдън. Тъкмо този отдел субсидира анимационната версия на „Животинската ферма” от Джордж Оруел, спонсорира американски джаз музиканти, оперни рецитали, програмата за международните турнета на Бостънския симфоничен оркестър. Агенти на отдела са разпределяни във филмовата индустрия, в издателски къщи и дори като автори на пътеписи за прочутите пътеводители Fodor. Знае се вече, че отделът също така е разпространявал анархистичното авангардно движение абстрактен експресионизъм.

Първоначално опитите да се лансира новото американско изкуство са по-открити. През 1947 Държавният департамент организира и финансира пътуваща изложба „Прогресиращо американско изкуство”. Целта е да се опровергаят твърденията на Русия, че Америка е културна пустиня. Но изложбата среща силна съпротива на американска земя, като кара Труман да направи забележката си за хотентота, а един огорчен конгресмен заявява: „ Аз съм само един глупав американец, който плаща данъци за такъв боклук”. Налага се изложбата да се прекрати.

Сега американското правителство е изправено пред дилема. Тази еснафщина заедно с истеричните критики на Джоузеф Маккарти срещу всичко авангардно и нетипично са доста срамни. Те дискредитират представата, че Америка е изтънчена, културно богата демокрация. Те, освен това, пречат на американското правителство да утвърди промяната в културното надмощие от Париж в Ню Йорк. И за да се разреши проблемът, правителството се обръща към ЦРУ.

Връзката не е чак толкова странна, колкото може би изглежда. По онова време в новото управление, в което работят предимно възпитаници на Йейлския и Харвардския университет, мнозина от които колекционират произведения на изкуството и през свободното си време пишат романи, цари много по-либерален дух в сравнение с политическия свят на Маккарти или пък с ФБР на Едгар Хувър. Ако някога някоя официална институция е била съставена от ленинисти, троцкисти и алкохолици от Нюйоркската школа, то това е ЦРУ.

До този момент няма сведения от първа ръка, които да доказват, че такава връзка е съществувала, но мълчанието се нарушава за пръв път от бивш високопоставен служител на ЦРУ:

„Да - управлението виждаше възможност в абстрактния експресионизъм. И да, то се възползва от нея… Колкото до абстрактния експресионизъм, ще ми се да кажа, че ЦРУ го създаде, за да види какво ще стане в Ню Йорк и Сохо”, шегува се той. „Но според мен, ние направихме това заради едно разграничение. Разбрахме, че абстрактният експресионизъм е изкуството, което прави социалистическият реализъм да изглежда по-стилизиран, по-строг и ограничен, отколкото всъщност е. И така се възползвахме от тази особеност в някои изложби.”

„Приемането ни беше някак улеснено, тъй като по онова време Москва беше доста безпощадна в критиките си срещу каквото и да е нарушаване на строгите й правила. Следователно, нормално беше да мислим, че нещо, което отнася толкова сурова критика от тях, си заслужава да се подкрепя.”

За да се възползват от възможностите на лявото авангардно изкуство в Америка, от ЦРУ трябва да са сигурни, че покровителството им ще остане скрито. „Неща от подобен сорт могат да се осъществяват само ако протичат на две или три нива”, обяснява бившият високопоставен служител. „Така че, пред нас не стоеше въпросът дали трябва да изчистваме репутацията на Джаксън Полък, например, или пък да правим неща, които да включат подобни хора в организацията. Нямаше начин да бъдем по-близо до осъществяването на целта си, тъй като повечето от тези хора изпитваха много малко уважение към правителството и никакво към ЦРУ. Така че, използването на хора, които се чувстват по-близо до Москва, отколкото до Вашингтон, може би дори имаше по-добър ефект.”

Това е „дългата каишка”. Кампанията на ЦРУ се върти около Конгреса за културна свобода - пъстра смесица от интелектуалци, писатели, историци, поети и художници, който е основан със средства на ЦРУ през 1950 г. и се управлява от агент на ЦРУ. Той е бастионът, от който културата се брани от нападенията на Москва и нейните последователи на запад. В своя зенит той има клонове в 35 страни и издава повече от 20 списания, включително и Encounter.

Конгресът за културна свобода е идеалният фронт, от който ЦРУ да активизира тайния си интерес в сферата на абстрактния експресионизъм. Той е официалният спонсор на пътуващи изложби, списанията му са поле за изява на такива критици, които са благоразположени към новата американска живопис. Никой, в това число и самите художници, не се усеща какво всъщност става.

През 50-те години на ХХ век Конгресът за културна свобода организира няколко изложби с абстрактен експресионизъм. Една от най-важните е „Новата американска живопис”, която в периода 1958 – 1959 гостува във всеки голям град в Европа. Други значими изложби са „Модерното изкуство в САЩ” (1955 г.) и „Шедьоври на XX век” (1952 г.).

Тъй като за транспортирането и излагането на модерна живопис се плащат големи суми, да окажат помощ са поканени и милионери, и музеи. Изтъкната фигура сред тях е Нелсън Рокфелер, чиято майка е един от основателите на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. Като директор на „Музея на мама”, както той го нарича, Рокфелер става един от най-ревностните поддръжници на абстрактния експресионизъм, когото той нарича „живопис на свободното предприемачество”. Най-големите и значими изложби в музея се организират от Конгреса за културна свобода.

Но музеят е обвързан с ЦРУ и по други линии. Уилям Пейли, директор на телевизионната компания CBS broadcasting и основател на ЦРУ, е член на Международната програма на музея. Неин председател е Джон Хей Уитни, който е работил в Управлението на стратегическите служби – организацията предшественик на ЦРУ. А Том Брейдън, главен директор на отдела за международните организации на ЦРУ, през 1949 г. е изпълнителен секретар на музея.

Брейдън, който вече е над 80-годишен, живее в Удбридж, щата Вирджиния, в къща, пълна с произведения в стила на абстрактния експресионизъм и пазена от огромни немски овчарки. Той разяснява целите на отдела за международни организации. „Искахме да съберем на едно място всички писатели, музиканти, художници, за да покажем, че Западът и САЩ се стремят към свобода на изразяването и към интелектуални постижения - без никакви конкретни ограничения какво да се пише, какво да се казва, какво да се прави и какво да се рисува, както се случваше в Съветския съюз. Мисля, че това бе най-важният отдел, който ЦРУ имаше, и смятам, че той изигра ключова роля по време на Студената война.”

Брейдън потвърди, че отделът му е работел тайно заради обществената неприязън към авангардното изкуство: „Беше трудно да накараш Конгреса да се съгласява с това, което ние искахме да правим, като например да изпращаме изкуство в чужбина, да изпращаме симфонии в чужбина, да публикуваме списания в чужбина. Това е една от причините всичко да се върши скришом. Трябваше да е тайна. За да насърчаваме откритостта, се налагаше да сме потайни. Това означаваше и да играем папата спрямо днешните Микеланджеловци. Нужен е папа или човек с много власт и пари, за да може изкуството да получи признание и подкрепа”, твърди Брейдън.

„За да може накрая, векове по-късно, хората да възкликват: „Ах, вижте само! Сикстинската капела, най-прелестното творение на света!”. Това е вездесъщ проблем, пред който е изправена цивилизацията - още от появата на първия художник и първия милионер, който го е покровителствал, та и до днес. И ако го нямаше мултимилионерът или човекът с власт, нямаше да имаме изкуство.”

Дали без покровителство абстрактният модернизъм щеше да бъде основното артистично движение след войната? Отговорът вероятно е положителен. В същото време, обаче, е погрешно да се смята, че, когато гледаме произведения от представители на абстрактния експресионизъм, се превръщаме в опитни мишки на ЦРУ.

И вижте днес къде се е озовало абстрактното изкуство: в мраморните зали на банките, по летищата, в градските съвети, в заседателните зали, в големите галерии. За онези, които го популяризираха – бойците в Студената война, тези картини са лого, ключ към културата им и система, която искаха да покажат навсякъде, където си заслужава. И те успяха.

Тайната операция

През 1958 г. пътуващата изложба „Новата американска живопис”, в която участват творби на Полък, де Кунинг, Мадъруел и други, е представена в Париж. Галерия „Тейт” има огромното желание тя да е следваща спирка за изложбата, но няма финансова възможност за това. Късно същия ден, когато от „Тейт” са изразили своето желание, американският милионер и меценат Джулиъс Флайшман дава нужните пари и изложбата се мести в Лондон.

Парите, обаче, които Флайшман осигурява, не са негови, а на ЦРУ. Те идват от фондацията Farfield, на която Флайшман е директор, но фондацията не е благотворителна, а е таен канал за парични средства от ЦРУ.

И така - без знанието нито на галерия „Тейт”, нито на обществеността, нито на художниците, изложбата се прехвърля в Лондон (за сметка на американските данъкоплатци) за целите на пропагандата. Бившият служител на ЦРУ Том Брейдън описва как са се правели такива тайни канали като фондацията Farfield:

„Отивахме при някой известен богат нюйоркчанин и му казвахме: Искаме да открием фондация. Обяснявахме какво искаме да направим и го карахме да се закълне да пази тайна, а той отговаряше: Разбира се, ще го направя. После попълвахме документите с неговото име и ето ти фондация. Това беше много прост метод.”

Джулиъс Флайшман е точният човек за подобна роля. Той заема ръководна позиция в отдела за международни програми на МОМА, също както и други фигури, близки до ЦРУ.

Превод от английски Росен Асенов

  Днес става традиция нетрадиционното...

Например, пловдивчани правят изложба по случай 100 - годишнина и я съчетават с музика. Традиционна... или всъщност не съвсем - това са 12 пианисти от академията (АМТИИ).

инфо фейсбукhttp://www.facebook.com/events/286830361393509

Кое днес е традиционно? Кое е поп(улярно)? Популярна ли е традицията или пък популярността стана традиционна? Кои са границите, които попкултурата прекрачва, за да се превърне в традиция?

Модерното е минало. Ние сме постмодернисти. Поне така казват знаещите. Склонен съм да се съглася. Какво ли не показва, че имат право. А ти? Хм, но... нали модата се повтаряла? И всичко било добре забравеното старо…Ехото от три хилядолетия повтаря "...няма нищо ново под слънцето". Как исках да съм уникален... как исках да измисля нещо ново... как исках да вдигна "бунт" срещу остарялото... НО, ако "новото" е по-старо от "старото" дали моята прогресивност, моят либерализъм не се изпаряват под парещите лъчи (про-лято е все пак - радвай се:-) на същото това слънце.

Това са въпроси, които будят съзнанието ми (е, поне не са среднощният ми кошмар).

Отговори!?

Има?

Или няма?

С всеки отговор изплуват поне два въпроса повече. Е, мен не ме е страх от въпросите, нито пък от отговорите. Затова и питам. Ако пък не ви се отговаря, поне не се ядосвайте, че сте прочели поредните бездарни редове и сте загубили минута-две... Отдайте го на моят недотам интелектуален ексхибиционизъм.

Имате думата:

     Без съмнение днешното изкуство е отражение на отношенията, които господстват в модерното общество – меркантилизъм, постигане на печалби без оглед на средствата, консуматорска мания, подклаждана от търговците чрез тотална реклама. Поставено в тази неблагоприятна свръхкомерсиализирана среда, то мутира от продукт с художествена стойност до нискокачествена търговска стока. Причините за тази колосална девалвация е много проста – тези, които потребяват тая стока – финансовият елит – не разполагат със сетивните възприятия и критерии да я оценят. Това позволява да им бъде пробутан всякакъв боклук. Ситуацията е подобна на тази от периода на Великите географски открития, когато европейските авантюристи предлагат евтини и нискокачествени дрънкулки на невежите диваци, получавайки в замяна злато и скъпоценни камъни. От този гешефт в крайна сметка страда самото изкуство, както и хората, които го ценят в истинските му измерения.

    Терминът изкуство съдържа в себе си възвишена конотация, но в днешно време предизвиква единствено асоциации с финансов оттенък и скандален привкус. Днес изкуство не е творческата материализация на най-възвишените представи на гения, а способността да пласираш продукта си с помощта на рекламата на възможно най-високата цена. Тоест, тук вече става дума само за търговия, та дори и за чиста спекула.

    Изкуството – всепризнатата кралица на всички човешки деятелности, коронованата особа на световната култура, днес е в позицията на прислужница на користни спекуланти. Изкуството – този Олимп на човешкия гений – от изключително трудно превземаем връх, по силите само на най-достойните единици, днес е място за нечистоплътни оргии на тълпи от естетически осакатени бездарници.

    Подходящ пример за настоящия казус с преобръщането на критериите в изкуството е приказката „Новите дрехи на царя”, която, разбира се, не е възникнала случайно. Познатата фабула разказва за ловки измамници, които „ушиват” за лекомисления и самовлюбен монарх дрехи, уж направени от специална материя, която, видите ли, не може да бъде забелязана от глупците и некадърниците. Предупредени пресметливо за чудния „ефект” да отсява умните от празноглавите, който уж притежавал модерният плат, свидетелите на това шарлатанство не смеят да споделят простата истина за голотията на своя владетел, страхувайки се да не се изложат. Днес имаме същата конфигурация – „творци”, които произвеждат нещо без никаква стойност, финансово обезпечени, но културно неграмотни консуматори и мълчаливо мнозинство, което, под страх да не бъде заподозряно и обвинено в естетическа некомпетентност, спотаява в себе си очевидния факт, че „царят е гол”, т. е. съвременното изкуство е дезавуирано от собствената си немощ. Това дава възможност на парвенющината и бездарието да излязат в настъпление и да се развихрят. Всеки упрек срещу царящия културен нихилизъм е посрещан от глутниците на тези advocatus diaboli с френетични анатеми и „разпни го”. Също като в приказката некомпетентни и користни адепти на съвременното изкуство се опитват да ни убедят, че негативното отношение спрямо безобразните му проявления се дължи на непознаване на неговата същност, характер и др. под. Преведено това означава, че който не примира от екстаз пред неговите продукти, е лишен от въображение, интелект, духовност, естетическа чувствителност и не е способен да прозре дълбокия замисъл на автора, да оцени вътрешната, скритата красота на произведението му. Естествено, това е все същата уловка от посочената приказка – който не вижда „дрехите”, е некомпетентен и глупав. Наистина, каква удобна формула за оправдаване на бездарието!

    В съвремието изкуството се явява изцяло елемент от икономическите отношения производство-потребление, губейки основни черти от своята същност – естетизъм, духовност, красота, съвършенство, хармония, симетрия, реализъм, образност, майсторство. От арбитър, следящ да не бъде размита границата между красивото и грозното, от възпитател на естетически идеи и понятия, то се превръща в проста пазарна стока, предмет на покупко-продажба. От сублимен творчески акт на естетически надарен субект, стремящ се да пресъздаде красотата на природата, на човека и на човешката душа по възможно най-реалистичен начин, то е сведено до ролята на предмет, предназначен да задоволи низките щения на комплексирани сноби. Гротескният вид, който днешното изкуство е придобило, е в пълно съответствие с жалката му длъжност на пазарен продукт – абсолютен сурогат, непълноценен заместител на класическото изкуство. Допуснали сме тази най-възвишена проява на човешкия дух и гений да бъде принизена дори и под нивото на обичайните потребителски артикули, в които ако не естетика, то присъства поне качество на материалите и изработката. За съжаление в съвременното изкуство отсъства както красотата, така и прецизността на направата. Всъщност, чрез одиозния си облик то отразява в пълна степен естетическата импотентност на шарлатаните, занимаващи се с неговото производство, и на потребителите на този пошъл ерзац.

    Изкуството днес се е превърнало в елемент от интериора, в част от модерното обзавеждане, и често се избира според цвета на стените, мебелите и останалите аксесоари в дома. Нерядко галериите са посещавани от купувачи, които водят със себе си своя консултант-дизайнер, който ги съветва какво точно да изберат, за да подхожда на съществуващото вътрешно оформление в тяхното жилище. Ролята на изкуството вече е сведена до функцията на луксозен предмет, символизиращ преди всичко определен статус, а наличието, или по-скоро отсъствието, на художествени качества е абсолютно пренебрегван показател. Което пък е добре дошло за страдащите от естетическа дисфункция примитиви, възползващи се от отпадането на непреодолимите иначе за тях ограничения – критичността на взискателния потребител на изкуство.

    Освен индикатор за общественото положение на притежателя си, съвременното изкуство е и форма на инвестиция. Непрекъснато растящите му цени, предизвикват масова еуфория у хората с търговски нюх и амбиции. Всеки купувач може да е сигурен, че днешното му капиталовложение в такъв продукт, утре ще се отплати, прибавяйки солиден процент печалба. Но това не говори по никакъв начин за художествената стойност на тези изделия, защото от тях по правило се интересуват предимно меркантилни типове, гонещи финансови облаги, без да се интересуват от естеството на търгуваната стока. Най-запалени играчи на борсата за модерно изкуство са новобогаташите от Катар, Русия, Китай и Индия, които с тези си завоевания си печелят известност и престиж, а и немалко пари, което е най-важният фактор, разбира се. 

    Издигналите се в някои случаи от нищото (което може да е похвално, ако е постигнато по честен начин), а понякога и със съмнителни средства тузари, бързат да манифестират финансовата си състоятелност със скъпи покупки – автомобили, яхти, имоти, острови, замъци, а защо не и изкуство. Последното е за тях само част от мероприятието за себедоказване чрез демонстративно излагане на прясно набавените материални придобивки. Затова и художествените качества не са от значение – важна е цената, и ако тя е сензационна, всеобщото внимание е гарантирано, което е и целта на обичайния себичен грандоман. Тъй като естетическите критерии са премахнати като маловажни и дори непотребни за крайния потребител, вече всичко, съпроводено с подходяща реклама, може да бъде провъзгласено за изкуство. И когато светът вижда, че абсолютен художествен брак се котира на пазара с такива високи стойности, това се превръща в модел за подражание. Това е особено привлекателно за творческите инвалиди, които могат да прогресират само в условията на такава естетическа недостатъчност. Ето, този е механизмът, чрез който бездарието се превръща в еталон.

    Проблемът не би бил толкова сериозен, ако засягаше само пряко замесените лица – бездарния творец, хитрия търговец и наивния богаташ. Но в днешният свят, в който царстват медиите, които формират и канализират обществените вкусове, цялата тази позорна спекула бива широко огласявана с акцент върху баснословната стойност на поредния фабрикат, наблягайки непременно и върху „гениалността” на неговия автор. За повечето хора средствата за масова информация са единственият прозорец към света, който изгражда техните представи и светоусещане, определя посоката на техните мисли, настроения и реакции. Това предопределя и налагането на днешните модни вкусове и естетическа визия в масовото съзнание. Така извратените взаимоотношения в света на съвременното изкуство, макар и на пръв поглед стоящи далеч от бита на средностатистическия гражданин, чрез посредничеството на медиите оказват пагубно влияние за изграждането у него на дефектни критерии.

    Медиите с особена охота публикуват информацията от света на съвременното изкуство, разчитайки на страстта на публиката към сензационни новини. Тя бива поглъщана със същата подсъзнателна ирационална пристрастеност, както и известията за природни катастрофи, пътно транспортни произшествия, социални катаклизми, финансови измами, масови убийства, борсови спекулации и престъпления от всякакъв род. За средствата за масово осведомяване няма никакво значение каква е новината – важен е рейтингът, който ще произведе за медията, и, разбира се, средствата от реклами, които ще привлече. Актуалните новости за съвременното изкуство, предлагани на публиката, са само средство за спечелване вниманието на аудиторията, както и всички останали новини. И колкото са по-пикантни, т. е. свързани със секс, наркотици, изневери и най-вече – с пари, толкова по-популярна става медията. А светът на модерното изкуство изобилства от такива пикантерии, защото то реално се издържа от тях. Самото изкуство тук е забърсано под килима – останали са само екстравагантността, оригиналнеченето, пародията, позата, сензацията, ексцентричността.

    В опита си да отбраняват с всички средства кощунствените деяния на съвременните творци, техните верни апологети прибягват до различни прийоми. Един от любимите им е трикът с т. нар. „индивидуализъм” или „индивидуален подход”. С него се цели да се даде обяснение на уродливите изделия, които днес висят позорно в галериите за съвременно изкуство, представяни за „шедьоври” на „велики художници”. Тезата е, че това било личното виждане на автора, който по този начин показвал собствения си поглед върху света и събитията. Жалък опит за оправдаване творческата импотентност! Защото не индивидулният подход прави твореца, а способността му да обективизира чрез изкуството си своите идеи в доставяща естетическо наслаждение реалистична форма.

    По силата на природните закономерности всички хора са различни и притежават свои отличителни характеристики. Това определя и различния им подход при извършването на обичайните дейности. Всички шофьори карат автомобилите си по специфичен начин, но не индивидуалните различия в шофирането им ги прави шофьори, а способността им да управляват превозното средство. По същия начин художниците рисуват по различен начин, но това, което ги детерминира като художници, не е разнообразието в маниерите и методите им, а способността им да рисуват правилно, т. е. да изобразяват правдиво и убедително обектите. Едва когато някой усвои умението да рисува правилно, тогава той може да бъде определен като художник. А индивидуалният му подход ще служи просто да го различаваме от останалите художници, а не да го дефинираме като художник. Защото тези, които не умеят да рисуват правилно, го правят също по различен начин. Ако се ръководим само от това, че художник е този, който драска по своеобразен начин, тогава всеки бездарник може да бъде художник. Къде тук е критерият?

    Издигането на индивидуализма в култ, придаването му първенстваща роля пред останалите задължителни критерии е дълбоко погрешно. Това води до превръщането на оригиналнеченото и ексцентризма във водещи мотиви за твореца.

    Всички бездарници са бездарни по различен начин (т. е. всеки от тях е бездарен по свой си индивидуален маниер), но не различията ги правят бездарници, а неумението им да рисуват правилно, което е основен критерий. Отричането на това правило отваря вратите на изкуството за всякакви некадърници, които се крият зад мантрата „индивидуален подход” – т. е. „аз рисувам отвратително, не защото съм бездарен, а тъй като това е моето оригинално виждане за нещата”.

    Тезата за „индивидуалния подход” всъщност е зле прикрит опит в изкуството да се промъкнат откровено посредствени негодяи, които с това се опитват да създадат впечатление, че в изкуството няма критерии. И е видно, че не малко хора се хващат на тази елементарна уловка.

    Индивидуализмът не може да бъде решаващ критерий в никоя сфера и най-малко може да бъде такъв в изкуството. Все едно някой да се качи в автомобила и да започне да криволичи и да се блъска в каквото попадне на пътя му, обявявайки, че това не е по причина на неумението му да шофира, а е израз на неговия „индивидуален подход”. Значи тогава всеки може да бъде шофьор, щом като „индивидуалният подход” е поставен над всички критерии. Демонстрация на точно такава катастрофа, породена от неспособност, са „постиженията” в съвременното изкуство, където индивидуализмът е поставен на първо място. Всеки драска, каквото роди бездарния му и понякога болен мозък, оправдавайки се със собственото си виждане.

    Друг фокус, чрез който се прави опит съвременното изкуство да бъде маскирано като... изкуство, е твърдението, че не било необходимо обектите да бъдат пресъздавани от творците в техните произведения възможно най-близко до реалния им облик, защото и с извънредно оскъдните си похвати и, меко казано, странни образи то, съвременното изкуство, успявало да предава послания. Само че това опростенчество е свело съвременното изкуство до свойството на обикновените пътни знаци, които с възможно най-прости средства и символи също излъчват определени послания. Това е доказателство, че ако надраскаме няколко фигури и някой разпознае в тях човешки форми, това не означава, че сме сътворили изкуство. В детските рисунки, табелите, пиктограмите, емблемите и пътните знаци също се разпознават разни обекти и без усилие можем да отгатнем замисъла им, но това не ги прави изкуство. Последното лесно се разпознава по висшата степен на майсторство, с която са пресъздадени образите и формите, нещо, което не може да се каже за пътните знаци и съвременното изкуство. Но ако за първите това е разбираемо и необходимо с оглед на тяхната функция, то за естетическата ограниченост, опростителство, банализиране и примитивизъм на съвременното изкуство няма никакво оправдание.

    Ето как стоят нещата в днешното изкуство. Имате любимо ястие, което сте опитвали многократно и чийто вкус, вид, аромат, начин на приготвяне, съдържание и консистенция са ви прекрасно познати. Влизате в реномирано заведение, за което сте чували, че предлага изискани и добре приготвени храни и си поръчвате този ваш предпочитан специалитет. Когато ви го поднасят обаче, виждате и дори подушвате, че това въобще не е желаната от вас гозба. В чинията ви се мъдри нещо силно изгоряло, миришещо при това и на развалено, в което, доколкото можете да различите, даже не се съдържат необходимите продукти. Естествено, вие не бихте консумирали подобна помия и търсите сметка от управителя. Той, обаче, придружен от тълпа клакьори, се опитва да ви убеди, че изгорелият бълвоч е именно посоченото от вас ястие, че вие нямате вкус, че не разбирате от тези неща, че не сте в интелектуалното състояние да проумеете, че имате честта лично да опитате произведението на главния готвач – много известен кулинарен гений – който чрез него бил изразил индивидуалния си подход. По същия начин глашатаите на съвременното изкуство ни поучават с менторски тон, че грозното е красиво, бялото е черно, бездарието е гениалност, посредствеността е талант, безидейността е вдъхновение, асиметричността е симетрия, несъразмерността е пропорционалност, дисхармонията е благозвучие, примитивността е естетика, вулгарността е култура, безобразността е изкуство и т. н. Те ни убеждават, че в куриозно-парадоксалните драсканици се крие някаква особена красота – такава, каквато само „призваните” могат да видят; че в тях се съдържа дълбок смисъл; че те предават възвишени послания; че внушават велики идеи; че изразяват силни чувства, но ние, непросветените, не можем да се насладим на цялото това „богатство” защото сме невежи и безчувствени. Досущ като в приказката тези зомбирани индивиди се опитват да ни накарат да не вярваме на зрението, слуха и чувствата си, а да се доверим изцяло на тяхната преценка. Какво неописуемо нахалство!

    Не е необходимо някакво извънредно умствено усилие, за да се отгатне причината за пословичната ненавист на модерните днес „творци” към красивото, към симетрията и реализма – ненавист, която флагрантно се откроява в умопомрачителните им до патологизъм творения. Първоизточникът на тази неприязън е комплексът, породен от проумяването на неспособността им да ги пресъздават в собствените си работи поради творческата си имбецилност. Това е непреодолима пречка пред реализацията им на пазара, затова задача от първа важност за тях е всички естетически критерии да бъдат омерзени и запокитени на бунището. Този регресивен процес е в ход от прекалено дълго време и днес се намира в заключителната си фаза. Днес имаме нещастието да сме свидетели на неговата кулминация, която ознаменува триумфа на посредствеността. Красотата е обругана и низвергната, защото дори само нейното съществувание е отрицание на инфантилните прояви на днешните производители на изкуство. Реализмът съвсем целенасочено и злоумишлено е охулен и злепоставен, защото се явява непостижим връх за паразитиращите натрапници. Той е абсолютен антипод на несръчните им експерименти и самото му присъствие ги денонсира категорично. Ако естетическите критерии, които с толкова любов и всеотдайност са градени от предишните поколения, бяха все още в сила, днес огромна част от статистите, подвизаващи се на художествената сцена, не биха могли да преживяват от бездарието си. Защото тези критерии са ситото, през което се отсяват некадърниците. Ето затова те толкова упорито бяха атакувани и торпилирани от ордите лишени от талант самозванци. Детронирането на тези критерии позволи на тия варварски пълчища да нахлуят в храма на изкуството и да му отмъстят за собственото си бездарие. Естетическите ценности, развивали се в продължение на хилядолетия, днес са безсрамно поругани от агентите на съвременното изкуство. Техните атрофирали креатури са стряскаща епитафия за една преждевременна кончина – тази на истинското изкуство!

    Все пак, изхождайки от историческите закономерности, можем да предположим, че след дългия период на мракобесие и деградация, характеризиращ се с пълен упадък на критериите и стойностите, изкуството ще преживее отново своето прераждане, както това се случи в периода на Ренесанса. То отново ще се върне към изконните си ценности – хармония, симетрия, реализъм, естественост, художественост, стремеж към съвършенство, убедително представяне на стойностни идеи, способност да доставя естетическа наслада. Отново, изпразненият днес от съдържание термин изкуство, ще се изпълни с традиционния си смисъл и същност, правейки ни благословени свидетели на върховното майсторство на гениалния творец да пресъздава красотата в най-изящните й форми и багри. И изкуството пак ще възкръсне от пепелта на днешната разруха, защото „животът е кратък, а изкуството – вечно”.