Изкуството вероятно е възникнало от вътрешната потребност на индивида да изрази себе си, да се легитимира и реализира като личност и творчески субект, да направи своите идеи, представи и светоусещане достояние на другите и да демонстрира способностите си пред тях. Със специфичните си средства и възможности то е дало възможност на хората да оставят за следващите поколения натрупаните опит, знания и умения и да ги запазят за бъдещето. Постепенно изкуството се е утвърдило като част от културата и се е превърнало в обществено съзнание и необходимост, в съвест на човешкия колектив. В частност то е изява на личността, но като цяло се явява еманация на културното развитие на обществото. Тоест, изкуството е отражение на духовното равнище на дадения социум. 

    Предполага се, че в първобитните общества изкуството се е зародило като способ за решаване на практически задачи. Една от целите му много вероятно е била да привлича вниманието на околните – мъжките или женските индивиди – към субекта, притежаващ някакъв необичайно изглеждащ за тогавашното ежедневие предмет. Такава вещ може да примамва и съблазнява останалите с необикновени цветове, линии и форми – нещо, което, между другото, не е чуждо и на днешните хора. Умеещият да създава такива неща (като огърлиците от раковини , намерени в Южна Африка и датирани около 75 хил. години преди новата ера) сигурно е бил уважаван, тъй като предметите на неговата дейност са били търсени и харесвани, а и в онези времена такива способности са били приписвани на мистични сили.

    Утилитарният генезис на изкуството се открива и в изображенията на ловни сцени, хора в животински маски, пронизани от стрели животни, които са свързани с ритуални обряди, предназначени да осигурят успех в лова, който е бил основно средство за препитание на древните хора. Възможно е някои от тези пиктограми да са свързани с култа към тотема – звяра, покровител на племето, на който са принасяни жертви.

    Татуировките и обичаят да се носят разни украшения също са продиктувани от необходимости – да предизвикват страх у врага, да служат като свещени символи и амулети, предпазващи от болести, зли духове, смърт, да свидетелстват за подвизите на ловеца или вòйна т. н. Рисунките на древните австралийски аборигени, откривани по скали и стени на пещери, които днес продължават да се практикуват от техните наследници, използващи същите материали и техника, всъщност представляват картинни разкази. Но сами по себе си те нямат особен смисъл – трябва да съпроводени със строго определени танцови движения, звуци от музикални инструменти и напеви. Това визуално и звуково представление съдържа конкретно послание и се изпълнява в точен момент от годината. Неговата цел не е да осигури наслада на присъстващите, а да им внуши идеи и знания, с чиято помощ ще бъде гарантирано оцеляването на общността.

    Виждаме, че в първоначалната си форма изкуството е имало чисто практическа функция. Но този утилитарно-познавателен подход на древните хора все още не представлява истинско изкуство – онова, което изразява и предизвиква чисто естетически усещания. Но то е основата, върху която са изградени следващите нива; то е фундамента, върху който лежат всички дейности и форми на художественото творчество до наши дни.

    Несъмнено древните ни предци са притежавали умствения капацитет на съвременните хора. Но за разлика от нас техните познания за заобикалящата ги действителност са били много по-бедни и наивни. Неможейки да си обяснят природата на явленията и процесите в околния им свят, те си създавали представи, съответстващи на малкия обем знания и опит, с който разполагат. Нашите прадеди са смятали, че освен видимия физически свят, съществува и друг – духовен, мистичен и невидим такъв. Като причинители на събитията в природата са припознавали тайни и незрими сили, криещи се в скали, живи твари, реки, дървета. Неспособни да им противодействуват физически, те са се опитвали да ги омилостивят по своеобразен начин. Затова и голяма част от произведенията на първобитните творци са били създадени да служат за магически ритуали. Чрез рисунки и скулптури и съпътстващите ги церемонии е трябвало да бъде обезпечена сполука за ловуващите, благоразположението на духовете, здраве и плодовитост, закрила от стихиите и дивите зверове, спасение от враговете и др. под. Така от хаоса на обърканите и примитивни представи на предисторическия човек е възникнала първобитната магия, станала родоначалник на религията. Тя е била призвана да помага за осъществяване на най-важните и опасни начинания, поради което е имала и първенстваща роля в тогавашните общества. Оттогава религията и изкуството са интимни спътници в многовековния път на човечеството.

    Любопитно е, че най-ранните следи от творческа дейност на древните хора представляват предимно изображения на животни под формата на скални и пещерни рисунки, статуетки от глина или камък, изрязани от кост и рогове фигурки или издълбани с остър предмет върху тези материали животински образи. Както днес, така и тогава човекът е изобразявал този обект, който е приковавал основно вниманието му. За индивида от палеолита това е бил елена, бизона, коня и други животни, които са били най-важният източник на хранителни вещества. Прави впечатление, че кръгът на представяните животни е ограничен преимуществено до тези видове, които са представлявали непосредствен интерес като основен източник за съществувание. От успеха на улова им е зависило оцеляването на цялата група – както на самите ловци, така и на жените, децата и по-възрасните индивиди. Ловът е бил основният фактор и около него се е въртяла цялата дейност на общността. Но тъй като той често е бил несполучлив поради използваните примитивни пособия и техники, гладът, болестите и смъртта са били неизменна част от живота на хората от каменната ера. Ето защо е било изключително важно да се осигури късмет на ловците. Понеже не притежавали някакъв друг способ да повлияят на природните сили, предците ни са се опитвали да ги омилостивят, принасяйки им жертви и изпълнявайки ритуали. Тези магически обреди се състояли от танцови движения и стъпки, съпроводени от звуците на груби инструменти, а участниците са изрисували телата и лицата си с бои, а някои са носели и маски. По този начин жизнените потребности на членовете на древните общества са изисквали от тях да проявяват творческа активност, която в своя първичен вид е била с изцяло лукративен характер, но всъщност представлява зародишът на изкуството, каквото го познаваме днес.

    Понеже животът на нашите древни прадеди е бил неразривно свързан със суровата и враждебна към тях природа, чиито закони по никакъв начин не са могли да си обяснят с оскъдните си познания, те са прибягвали до магията в опит да повлияят позитивно на събитията. Чародейството се е превърнало в неразривна част от тяхното всекидневие, към което са се обръщали в най-сюблимните моменти от жизнения си път.

    С разрастването на човешките популации, а с това и с усложняването на обществените взаимоотношения, настъпва развитие и на първобитната магия. Оттърсвайки се постепенно от първоначалната си примитивност, тя се разгръща в по-комплицирана система от митологически представи и култове, които предполагат наличието на втори свят, тайнствен и неприличащ на реалния. Във връзка с усложняването на култовете се появява и група от жреци и магове, за които тази дейност се превръща в средство за препитание, в основно занятие и „професия”. Използвайки специфични прийоми, те допълнително внасят мъглявост и неяснота в представите на съплеменниците си, които и без това са твърде елементарни и наивни. За да затвърди позиците си, от които извлича определени облаги, тази прослойка прибягва до помощта на изкуството, с което и никога не се е разделяла. Със средствата, които владее, то трябва да придаде по-голяма тежест и внушителност на тяхната по същество несъстоятелна и неособено полезна за колектива дейност. Изкуството трябва да създаде впечатление у членовете на общността, че кастата на жреците е жизнено необходима за неговото оцеляване. Именно поради тази причина се налага то да сътворява все по впечатляващи и грандиозни произведения, чиято цел е да внушава страхопочитание и боязън, смирение и покорство.

    Неслучайно след трансформирането на примитивната магия в сложна система от култове се случва метаморфоза и в областта на изкуството. В най-ранния вариант е било необходимо възможно най-реалистично изобразяване на звяра с надеждата, че това ще улесни неговото убиване. Тази натуралистичност се открива в най-раннитеизображения, открити на различни места, и е характерна за този период. Тоест, изкуството тук е имало чисто прагматичен характер и е служило на практическите цели и необходимости на целия колектив. На следващия етап обаче, в периода на възникване на култовете, изображението става идол, фетиш, въплъщение на загадъчни тъмни сили. Идеите, представите и понятийния апарат за тях са инициирани от зараждащото се шаманско съсловие, чиито интереси то обслужва. За тези цели изкуството вече не трябва да е носител на реализъм и затова то постепенно се преобразява в далечно фантастично подобие на действителността. Откритията показват, че култовите изображения на всички тогавашни народи са силно деформирани и се отдалечават от реалностите на живота.

    В представите на древните хора светът е бил изпълнен с фантастични, свръхестествени измислени образи. Това е следствие от неразбирането на природните закономерности, нуждата от обяснение на които принуждава въображението им да ражда несъществуващи персонажи и сюжети. Наивността и невежеството им биват умело използвани от религиозните дейци, които успяват да заменят реалния свят с илюзорен, призрачен такъв, представяйки своите изкуствени и въображаеми фантоми за „висша реалност”. За целите на тази кауза религията се е нуждаела от услугите на изкуството, което има силата да въздейства мощно върху масовото съзнание. От своя страна религията е можела да предложи на твореца, възлагайки му някакъв ангажимент, препитание, възможност за изява и протежиране. Така тя, разполагайки с мотива и с материалните средства, се превръща в основен потребител на продуктите на изкуството. Между двете възниква здрава симбиотична връзка, родила едни от най-великите произведения на човешката цивилизация.

    Тайната на успеха на религията се крие в това, че тя дава на прасторическия човек онова, от което се нуждае – обяснение на явленията, чийто характер му е неизвестен. Практически тя му предлага цялостна концепция за всичко, което го вълнува – за целия познат и непознат свят. Въпреки наивността на нейната обосновка, тя бива възприемана лесно от хората поради  слабата им информираност и повърхностната им представа за заобикалящата ги среда. Човекът от тази далечна епоха е като дете, което, по причина на своята неопитност, вярва във фантастичните приказки, с помощта на които задоволяват любопитството му. Но целта на тези утопични внушения не е просто да заситят неговия интерес, а да го вкарат в определени рамки, да го подчинят на определени правила. След „опитомяването” му той вече лесно може да бъде впряган в ралото на религията.

    Следващите епохи в развитието на човешката цивилизация – античността и средновековието – също показват тясното сътрудничество между религиозните институции и художественото творчество. През феодализма основни консуматори на изкуство са били родовата и поземлена аристокрация (чиято позиция е подържана от идеята, че властта ѝ е дадена от Бог) и църковните деятели, които единствено са разполагали с финансовите средства за това. Но освен парични ресурси, те са притежавали и необходимия критериен инструментариум, с който да оценяват произведенията на изкуството. Този елит от най-ранна възраст е бил възпитаван и образован в основните науки и изкуства, и на практика е бил единствената част (извънредно малък процент) от населението, способна да разбере и оцени една художествена творба. Средновековните творци са работили почти без изключение за тази взискателна и естетически грамотна прослойка. Не е било възможно на поръчителя да бъде предложено произведение, което не отговаря на естетическите критерии на времето, които са се определяли именно от вкусовете на аристокрацията. Претенциозността на работодателите е принуждавала творците непрекъснато да повишават своята квалификация и да търсят нови похвати, с които да отговарят на все по-високите изисквания.  

    Освен това, религиозният плам на епохата е определял и тематичната насоченост на произведенията. Вярата в единния Бог е била водещият мотив във всички човешки дейности, в това число и в изкуството. Творците не са пресъздавали насила библейски персонажи и сцени – те са вярвали дълбоко в тяхното съществувание. И тъй като Бог е съвършенство, те са се стремели да го изобразят и постигнат в работите си. Този върховен идеал и стремлението към недостижимото са причина за търсенето на способи да се пресъздаде красотата в най-висшите и форми. В онези времена са открити едни от най-ценните инструменти за възпроизвеждане на реалистични образи, отговарящи на представата на медиевисткото общество за красиво – пропорциите и перспективата. Те и до днес остават едни от основните критерии за оценяване на произведенията на изобразителното изкуство.

    Конкуренцията тогава е била особено силна и е карала творците да се съревновават за благоразположението на малкото потребители на техни произведения. А конкурентната среда винаги действа благотворно върху качеството на крайния продукт. Именно тази благодатна атмосфера – амалгама от висши идеали, особено взискателни и естетически чувствителни клиенти и остра конкурентна борба – е основният фактор, довел до създаването на едни от най-изумителните художествени творби в човешката история. Произведенията на тогавашните художествени деятели – художници, поети, композитори – остават ненадминати и до днес, заради искрената  им амбиция да търсят красотата, хармонията, симетрията като въплъщение на Божието съвършенство, и да ги претворят в своите творби.

    Но тази тенденция по-късно постепенно затихва и почти напълно изчезва в днешно време, превръщайки съвременното изкуство в жалка гротеска, в изродена форма на истинското изкуство – класическото. Това, разбира се, има своите причини и те трябва да се търсят в появата на нови икономически и политически взаимоотношения и порядки в късното средновековие, които довеждат и до размествания в културния дискурс. Зараждането на капитализма създава и изтиква на преден план една нова прослойка, която оттук нататък ще играе основна роля в определянето на обществените вкусове и интереси. Буржоазията е цяла нова класа, търсеща всячески място сред елита, който дотогава се е състоял изцяло от аристократи и висши свещенослужители. Опитвайки се да им подражават, буржоата копират дословно техните навици, маниери, облекло, начин на изразяване и т. н. С това посъбралият богатство, но не притежаващ все още признание и политическа власт, капиталист се стреми да се впише във висшата класа. Но въпреки имотността си, той не разполага с някои основни белези на аристокрацията – образование, възпитание, културни традиции, естетически вкус и взискателност. Това го прави само имитатор на външните черти на елита, без да носи в себе си и без да е способен да разбере неговите изконни вътрешни характеристики. В притежанието на предмети на изкуството снобът вижда възможност да се припознае като аристократ и да компенсира неблагородния си произход. Но бедните му духовни познания и интереси го правят лесна плячка за самозвани творци, които успяват да му пробутат евтините си фабрикати. И тъй като буржоазната класа постоянно се разраства, пропорционално с нея нараства и армията на мнимите труженици на изкуството, които се прехранват от нейното невежество. Започват да се появяват и нови спекуланти, които бързат да приберат част от плячката в ролята на посредници. Така се създават и художествените галерии и музеи, които са предназначени за публично излагане и продажба на произведения на изкуството. Тъй като в епохата на феодалния строй аристократите сами са били притежатели на такива произведения, тези културни институти не са били необходими. А и останалото население, състоящо се предимно от неграмотни селяни, не е имало средствата и духовната необходимост да посещава такива места, дори и да съществуваха.

    Упадъкът на изкуството започва от момента, в който то престава да се ръководи от дълго изгражданите и шлифовани вкусове на аристократичния елит, и започва да се подчинява на грубия вкус на масовия потребител. А отношението на буржоата към изкуството в никакъв случай не е породено от вътрешна необходимост, а представлява само поза, с която те се опитват да подражават на превъзхождащата я в културно отношение аристокрация. Допирът на буржазията с изкуството е само външен, повърхностен и параден, проява на снобизъм от страна на хора, които от скоро се подвизават по високите етажи от йерархията на европейското общество, без да разполагат все още с културната основа и критерийният инструментариум да оценяват изкуството.

    Ето че от естетическата ограниченост и духовна нищета на перманентно появяващите се богаташи започва да се прехранва цяла каста от фалшиви художници и алчни гешефтари. Формира се нова индустрия за производство и пласмент на фиктивни художествени произведения, едно от най-силните оръжия на която е тоталната реклама. Постепенно от продукт, предназначен за потребители с изискан вкус, изкуството се превръща в масова стока, която трябва да задоволи желанията и комплексите на съвсем прясно изпечените сноби с твърде ограничени културни разбирания и интереси. Резултатът е това, което наблюдаваме днес – драстичен качествен спад в почти всички сфери на изкуството.

    Ниският критериен праг на новите консуматори на изкуство – финансовият елит – позволява в тази сфера да се промъкнат всякакви авантюристи без понятие и талант за такова. Продавачите на тази стока пък имат изгода от този наплив на бездарието, защото това дава взможност да се увеличи предлагането, което повишава продажбите, а от там се покачват и печалбите. Така се оформя „златният триъгълник”, отговорен за декадентството в изкуството – некадърен творец, алчен търгаш и некомпетентен купувач, всеки от които има интерес от това статукво на регреса. Тази деградация се отразява в изявите на съвременните творци, които са осакатени откъм красота, изящество и естетизъм в полза на наивността и примитивността.

    Днешният глобализиран свят, в който печалбата на всяка цена е основен мотив, а парите са единствена ценност, създава условия за бързо забогатяване на много хора, голяма част от които са културно неграмотни. Това ги прави потенциални жертви на ловки спекуланти, възползващи се от тяхната естетическа индиферентност и неутолимо желание да демонстрират принадлежност към елита. Баснословните цени на придобиваните от тях продукти привличат върху техните особи фокуса на медиите и обществеността – нещо, за което всяко парвеню бленува. Така започва една надпревара за покоряване на поредния ценови връх, което осигурява привличането на всеобщото внимание. А от това извличат финансова изгода лукавите търгаши, които изкуствено раздухват тази меркантилна истерия. По неестествен начин и напълно незаслужено се лансират имената на определни актьори от този комедиен фарс, повишавайки до изумителни висоти финансовата стойност на техните фалшификати. Рекламата превръща имената им в икони, в новите богове на съвременния консуматор. И както в миналото всеобщата пропаганда на църквата е създавала светци, така днес тоталната реклама ражда идолите на новото поколение, заради които някои съвременни пилигрими посещават новите свещени места за поклонение – художествените галерии за модерно изкуство. А това пълни джобовете на търговци и бездарни фигуранти.

    Но докато има изгода в този бизнес, докато има лековерни и неуки в естетическо отношение потребители и поклонници, тази откровена измама и подмяна на ценности, понятия и критерии ще продължава. Единствено от нас зависи самозванците и шарлатаните да бъдат изобличени, а талантливите творци и обичащите искрено изкуството и разбиращи неговата същност хора да отхвърлят тиранията на това чудовище.

    Изкуството вероятно е възникнало от вътрешната потребност на индивида да изрази себе си, да се легитимира и реализира като личност и творчески субект, да направи своите идеи, представи и светоусещане достояние на другите и да демонстрира способностите си пред тях. Със специфичните си средства и възможности то е дало възможност на хората да оставят за следващите поколения натрупаните опит, знания и умения и да ги запазят за бъдещето. Постепенно изкуството се е утвърдило като част от културата и се е превърнало в обществено съзнание и необходимост, в съвест на човешкия колектив. В частност то е изява на личността, но като цяло се явява еманация на културното развитие на обществото. Тоест, изкуството е отражение на духовното равнище на дадения социум.

    Предполага се, че в първобитните общества изкуството се е зародило като способ за решаване на практически задачи. Една от целите му много вероятно е била да привлича вниманието на околните – мъжките или женските индивиди – към субекта, притежаващ някакъв необичайно изглеждащ за тогавашното ежедневие предмет. Такава вещ може да примамва и съблазнява останалите с необикновени цветове, линии и форми – нещо, което, между другото, не е чуждо и на днешните хора. Умеещият да създава такива неща (като огърлиците от раковини , намерени в Южна Африка и датирани около 75 хил. години преди новата ера) сигурно е бил уважаван, тъй като предметите на неговата дейност са били търсени и харесвани, а и в онези времена такива способности са били приписвани на мистични сили.

    Утилитарният генезис на изкуството се открива и в изображенията на ловни сцени, хора в животински маски, пронизани от стрели животни, които са свързани с ритуални обряди, предназначени да осигурят успех в лова, който е бил основно средство за препитание на древните хора. Възможно е някои от тези пиктограми да са свързани с култа към тотема – звяра, покровител на племето, на който са принасяни жертви.

    Татуировките и обичаят да се носят разни украшения също са продиктувани от необходимости – да предизвикват страх у врага, да служат като свещени символи и амулети, предпазващи от болести, зли духове, смърт, да свидетелстват за подвизите на ловеца или вòйна т. н. Рисунките на древните австралийски аборигени, откривани по скали и стени на пещери, които днес продължават да се практикуват от техните наследници, използващи същите материали и техника, всъщност представляват картинни разкази. Но сами по себе си те нямат особен смисъл – трябва да съпроводени със строго определени танцови движения, звуци от музикални инструменти и напеви. Това визуално и звуково представление съдържа конкретно послание и се изпълнява в точен момент от годината. Неговата цел не е да осигури наслада на присъстващите, а да им внуши идеи и знания, с чиято помощ ще бъде гарантирано оцеляването на общността.

    Виждаме, че в първоначалната си форма изкуството е имало чисто практическа функция. Но този утилитарно-познавателен подход на древните хора все още не представлява истинско изкуство – това, което изразява и предизвиква чисто естетически усещания. Но то е основата, върху която са изградени следващите нива; то е фундамента, върху който лежат всички дейности и форми на художественото творчество до наши дни.

    Несъмнено древните ни предци са притежавали умствения капацитет на съвременните хора. Но за разлика от нас техните познания за заобикалящата ги действителност са били много по-бедни и наивни. Неможейки да си обяснят природата на явленията и процесите в околния им свят, те си създавали представи, съответстващи на малкия обем знания и опит, с който разполагат. Нашите прадеди са смятали, че освен видимия физически свят, съществува и друг – духовен, мистичен и невидим такъв. Като причинители на събитията в природата са припознавали тайни и незрими сили, криещи се в скали, живи твари, реки, дървета. Неспособни да им противодействуват физически, те са се опитвали да ги омилостивят по своеобразен начин. Затова и голяма част от произведенията на първобитните творци са били създадени да служат за магически ритуали. Чрез рисунки и скулптури и съпътстващите ги церемонии е трябвало да бъде обезпечена сполука за ловуващите, благоразположението на духовете, здраве и плодовитост, закрила от стихиите и дивите зверове, спасение от враговете и др. под. Така от хаоса на обърканите и примитивни представи на предисторическия човек е възникнала първобитната магия, станала родоначалник на религията. Тя е била призвана да помага за осъществяване на най-важните и опасни начинания, поради което е имала и първенстваща роля в тогавашните общества. Оттогава религията и изкуството са интимни спътници в многовековния път на човечеството.

    Любопитно е, че най-ранните следи от творческа дейност на древните хора представляват предимно изображения на животни под формата на скални и пещерни рисунки, статуетки от глина или камък, изрязани от кост и рогове фигурки или издълбани с остър предмет върху тези материали животински образи. Както днес, така и тогава човекът е изобразявал този обект, който е приковавал основно вниманието му. За индивида от палеолита това е бил елена, бизона, коня и други животни, които са били най-важният източник на хранителни вещества. Прави впечатление, че кръгът на представяните животни е ограничен преимуществено до тези видове, които са представлявали непосредствен интерес като основен източник за съществувание. От успеха на улова им е зависило оцеляването на цялата група – както на самите ловци, така и на жените, децата и по-възрасните индивиди. Ловът е бил основният фактор и около него се е въртяла цялата дейност на общността. Но тъй като той често е бил несполучлив поради използваните примитивни пособия и техники, гладът, болестите и смъртта са били неизменна част от живота на хората от каменната ера. Ето защо е било изключително важно да се осигури късмет на ловците. Понеже не притежавали някакъв друг способ да повлияят на природните сили, предците ни са се опитвали да ги омилостивят, принасяйки им жертви и изпълнявайки ритуали. Тези магически обреди се състояли от танцови движения и стъпки, съпроводени от звуците на груби инструменти, а участниците са изрисували телата и лицата си с бои, а някои са носели и маски. По този начин жизнените потребности на членовете на древните общества са изисквали от тях да проявяват творческа активност, която в своя първичен вид е била с изцяло лукративен характер, но всъщност представлява зародишът на изкуството, каквото го познаваме днес.

    Понеже животът на нашите древни прадеди е бил неразривно свързан със суровата и враждебна към тях природа, чиито закони по никакъв начин не са могли да си обяснят с оскъдните си познания, те са прибягвали до магията в опит да повлияят позитивно на събитията. Чародейството се е превърнало в неразривна част от тяхното всекидневие, към което са се обръщали в най-сюблимните моменти от жизнения си път.

    С разрастването на човешките популации, а с това и с усложняването на обществените взаимоотношения, настъпва развитие и на първобитната магия. Оттърсвайки се постепенно от първоначалната си примитивност, тя се разгръща в по-комплицирана система от митологически представи и култове, които предполагат наличието на втори свят, тайнствен и неприличащ на реалния. Във връзка с усложняването на култовете се появява и група от жреци и магове, за които тази дейност се превръща в средство за препитание, в основно занятие и „професия”. Използвайки специфични прийоми, те допълнително внасят мъглявост и неяснота в представите на съплеменниците си, които и без това са твърде елементарни и наивни. За да затвърди позиците си, от които извлича определени облаги, тази прослойка прибягва до помощта на изкуството, с което и никога не се е разделяла. Със средствата, които владее, то трябва да придаде по-голяма тежест и внушителност на тяхната по същество несъстоятелна и неособено полезна за колектива дейност. Изкуството трябва да създаде впечатление у членовете на общността, че кастата на жреците е жизнено необходима за неговото оцеляване. Именно поради тази причина се налага то да сътворява все по впечатляващи и грандиозни произведения, чиято цел е да внушава страхопочитание и боязън, смирение и покорство.

    Неслучайно след трансформирането на примитивната магия в сложна система от култове се случва метаморфоза и в областта на изкуството. В най-ранния вариант е било необходимо възможно най-реалистично изобразяване на звяра с надеждата, че това ще улесни неговото убиване. Тази натуралистичност се открива в най-раннитеизображения, открити на различни места, и е характерна за този период. Тоест, изкуството тук е имало чисто прагматичен характер и е служило на практическите цели и необходимости на целия колектив. На следващия етап обаче, в периода на възникване на култовете, изображението става идол, фетиш, въплъщение на загадъчни тъмни сили. Идеите, представите и понятийния апарат за тях са инициирани от зараждащото се шаманско съсловие, чиито интереси то обслужва. За тези цели изкуството вече не трябва да е носител на реализъм и затова то постепенно се преобразява във далечно фантастично подобие на действителността. Откритията показват, че култовите изображения на всички тогавашни народи са силно деформирани и се отдалечават от реалностите на живота.

    В представите на древните хора светът е бил изпълнен с фантастични, свръхестествени измислени образи. Това е следствие от неразбирането на природните закономерности, нуждата от обяснение на които принуждава въображението им да ражда несъществуващи персонажи и сюжети. Наивността и невежеството им биват умело използвани от религиозните дейци, които успяват да заменят реалния свят с илюзорен, призрачен такъв, представяйки своите изкуствени и въображаеми фантоми за „висша реалност”. За целите на тази кауза религията се е нуждаела от услугите на изкуството, което има силата да въздейства мощно върху масовото съзнание. От своя страна религията е можела да предложи на твореца, възлагайки му някакъв ангажимент, препитание, възможност за изява и протежиране. Така тя, разполагайки с мотива и с материалните средства, се превръща в основен потребител на продуктите на изкуството. Между двете възниква здрава симбиотична връзка, родила едни от най-великите произведения на човешката цивилизация.

    Тайната на успеха на религията се крие в това, че тя дава на прасторическия човек онова, от което се нуждае – обяснение на явленията, чийто характер му е неизвестен. Практически тя му предлага цялостна концепция за всичко, което го вълнува – за целия познат и непознат свят. Въпреки наивността на нейната обосновка, тя бива възприемана лесно от хората поради  слабата им информираност и повърхностната им представа за заобикалящата ги среда. Човекът от тази далечна епоха е като дете, което, по причина на своята неопитност, вярва във фантастичните приказки, с помощта на които задоволяват любопитството му. Но целта на тези утопични внушения не е просто да заситят неговия интерес, а да го вкарат в определени рамки, да го подчинят на определени правила. След „опитомяването” му той вече лесно може да бъде впряган в ралото на религията.

    Следващите епохи в развитието на човешката цивилизация – античността и средновековието – също показват тясното сътрудничество между религиозните институции и художественото творчество. През феодализма основни консуматори на изкуство са били родовата и поземлена аристокрация и църковните деятели, които единствено са разполагали с финансовите средства за това. Но освен парични ресурси, те са притежавали и необходимия критериен инструментариум, с който да оценяват произведенията на изкуството. Този елит от най-ранна възраст е бил възпитаван и образован в основните науки и изкуства, и на практика е бил единствената част (извънредно малък процент) от населението, способна да разбере и оцени една художествена творба. Средновековните творци са работили изключително за тази взискателна и естетически грамотна прослойка. Не е било възможно на поръчителя да бъде предложено нещо, което не отговаря на естетическите критерии на времето, които са се определяли именно от вкусовете на аристокрацията. Претенциозността на работодателите е принуждавала творците непрекъснато да повишават своята квалификация и да търсят нови похвати, с които да отговарят на все по-високите изисквания.

   Освен това религиозният плам на епохата е определял и тематичната насоченост на произведенията. Вярата в единния Бог е била водещият мотив във всички човешки дейности, в това число и в изкуството. Творците не са пресъздавали насила библейски персонажи и сцени – те са вярвали дълбоко в тяхното съществувание. И тъй като Бог е съвършенство, те са се стремели да го изобразят и постигнат в работите си. Този върховен идеал и стремлението към недостижимото са причина за търсенето на способи да се пресъздаде красотата в най-висшите и форми. В онези времена са открити едни от най-ценните инструменти за възпроизвеждане на реалистични образи, отговарящи на представата на медиевисткото общество за красиво – пропорциите и перспективата. Те и до днес остават основни критерии за оценяване на произведенията на изобразителното изкуство.

   Конкуренцията тогава е била особено силна и е карала творците да се съревновават за благоразположението на малкото потребители на техни произведения. А конкурентната среда винаги действа благотворно върху качеството на крайния продукт. Именно тази благодатна атмосфера – амалгама от висши идеали, особено взискателни и естетически чувствителни клиенти и остра конкурентна борба – е основният фактор, довел до създаването на едни от най-изумителните художествени творби в човешката история. Произведенията на тогавашните художествени деятели – художници, поети, композитори – остават ненадминати и до днес, заради искрената  им амбиция да търсят красотата, хармонията, симетрията като въплъщение на Божието съвършенство, и да ги претворят в своите творби.

    Но тази тенденция по-късно постепенно затихва и почти напълно изчезва в днешно време, превръщайки съвременното изкуство в жалка гротеска, в изродена форма на истинското изкуство – класическото. Това, разбира се, има своите причини и те трябва да се търсят в появата на нови икономически и политически взаимоотношения и порядки в късното средновековие, които довеждат и до размествания в културния дискурс. Зараждането на капитализма създава и изтиква на преден план една нова прослойка, която оттук нататък ще играе основна роля в определяне на обществените вкусове. Буржоазията е цяла нова класа, която търси всячески място сред елита, който дотогава изцяло се е състоял от аристократи и висши свещенослужители. Опитвайки се да им подражават, буржоата копират дословно техните навици, маниери, облекло, начин на изразяване и т. н. С това посъбралият богатство, но не притежаващ все още признание и политическа власт, капиталист се стреми да се впише във висшата класа. Но въпреки имотността си, той не разполага с някои основни белези на аристокрацията – образование, възпитание, културни традиции, естетически вкус и взискателност. Това го прави само имитатор на външните черти на елита, без да носи в себе си и без да е способен да разбере неговите изконни вътрешни характеристики. В притежанието на предмети на изкуството снобът вижда възможност да се припознае като аристократ и да компенсира неблагородния си произход. Но бедните му духовни познания и интереси го правят лесна плячка за самозвани творци, които успяват да му пробутат евтините си фабрикати. И тъй като буржоазната класа постоянно се разраства, пропорционално с нея нараства и армията на мнимите труженици на изкуството, които се прехранват от нейното невежество. Започват да се появяват и нови спекуланти, които бързат да приберат част от плячката в ролята на посредници. Така се създават и художествените галерии и музеи, които са предназначени за публично излагане и продажба на произведения на изкуството. Тъй като в епохата на феодалния строй аристократите сами са били притежатели на такива произведения, тези културни институти не са били необходими. А и останалото население, състоящо се от неграмотни селяни, не е имало средствата и духовната необходимост да посещава такива места, дори и да съществуваха.

    Ето че от естетическата ограниченост и духовна нищета на перманентно появяващите се богаташи започва да се прехранва цяла каста от фалшиви художници и алчни гешефтари. Формира се нова индустрия за производство и пласмент на фиктивни художествени произведения, едно от най-силните оръжия на която е тоталната реклама. Ситуацията днес не се е подобрила. Напротив.

    Глобализиращият се свят създава условия за бързо забогатяване на много хора, голяма част от които са културно неграмотни. Това ги прави потенциални жертви на ловки спекуланти, възползващи се от тяхната естетическа индиферентност и неутолимо желание да демонстрират принадлежност към елита. Баснословните цени на придобиваните от тях продукти привлича върху техните особи фокуса на медиите и обществеността – нещо, за което всяко парвеню бленува. Така започва една надпревара за покоряване на поредния ценови връх, което осигурява привличането на всеобщото внимание. А от това извличат финансова изгода лукавите търгаши, които изкуствено раздухват тази меркантилна истерия. По неестествен начин и напълно незаслужено се раздухват имената на определни актьори от този комедиен фарс, повишавайки до изумителни висоти финансовата стойност на техните фалшификати. Рекламата превръща имената им в икони, в новите богове на съвременния консуматор. И както в миналото всеобщата пропаганда на църквата е създавала светци, така днес тоталната реклама ражда идолите на новото поколение, заради които някои съвременни пилигрими посещават новите свещени места за поклонение – художествените галерии за модерно изкуство. А това пълни джобовете на търговци и бездарни фигуранти.

    Но докато има изгода в този бизнес, докато има лековерни и неуки в естетическо отношение потребители и поклонници, тази откровена измама и подмяна на ценности, понятия и критерии ще продължава. Единствено от нас зависи самозванците и шарлатаните да бъдат изобличени, а талантливите творци и обичащите искрено изкуството и разбиращи неговата същност хора да отхвърлят тиранията на това чудовище.

Статия на френската галеристка и кураторка Farideh Cadot, публикувана във вестник Liberation на 2 юни 2011 г., предизвикала сериозна реакция в артистичните среди и сред обществеността във Франция.

    В глобалния комерсиализиран свят, където всичко, както се смята, трябва да носи колкото се може повече приходи, изкуството не е в състояние да избегне общите правила. То се счита за своево рода бизнес. Неговите традиционни деятели – художници, интелектуалци, галеристи, критици – днес не се виждат и чуват. Обаче болшинството от тези професионалисти продължават да вършат работата си, живеят от своя труд, страдайки мълчаливо от равнодушието на пресата, която говори само за финансовото или комерсиалното измерение на изкуството; измерение, разбира се, важно, но към което изкуството не принадлежи. „Ударен е джакпотът”, „вълнения на артпазара”, „колекционери-законодатели на модата”, „фантастични приходи” – ето с какви думи се описват днес художествените събития. Читателите са заливани с информация за рекорди: „24 милиона евро за два часа”, „Изпод чукчето на аукциониста се разхвърчаха стружки злато”... Цифри, цифри, до опиянение, до главозамайване, до отвращение!

    Тези крайности в света на съвременното изкуство ме принуждават да прекъсна мълчанието. Вече тридесет години имам галерии в Париж и Ню Йорк, била съм куратор на няколко изложби в музеи и изложбени зали във Франция и извън пределите ѝ, но вече просто губя дар слово. Парите днес са единственият критерий за преценка. Пресата пише само за „локомотивите” на пазара, раздувайки имената на тези, които управляват комерсиалните империи. Тези PR персонажи се оказват на най-високите нива на всички рейтинги. Но опитайте се да вкарате рейтингите в изкуството – това само по себе си е скандал. Много вестници и списания публикуват списъци: петдесетте или стоте най-важни художествни деятели. „Най-влиятелните хора в света на съвременното изкуство” имат своя табела с ранг, както при най-богатите наследници и изгодните борсови продукти. Но ролята на пресата не се състои в това да преследва сензации.

    Все по-рядко може да се срещнат текстове, в които става реч за историческото или културното значение на това или онова явление. Разбира се, пазар на изкуствата съществува, и е напълно нормално да се съобщи колко струва това, което се предлага на него. Но все пак тук не става дума за нефт! Изкуството не е обикновена стока, не е борсов продукт. Но цените достигат такива висоти, че това замърсява информационното поле.

    Да се притежава произведение на съвременното изкуство се превръща в признак за принадлежност към висшата класа. Всички новобогаташи се стремят към това. Професионалната преса ни представя хора, които, бързо натрупали състояние, купуват произведения на изкуството в поразяващи въображението количества. Техните методи са невероятно прости: купуват всичко подред, от всеки подред и без значение на каква цена. А след това се избавят от всичко това, когато им хрумне каквато и да е нова идея. И в този процес прибират нелоша добавена стойност в ущърб на наивни колекционери. 

    Рискувайки да изглеждам смешна ще кажа, че колекцията е дело на цял един живот, това е история на чувствата, тя работи като един вид психоанализа, тя съпътства колекционера и го открива за самия него. Най-страшното е това, че именно тези нови колекционери, хора, които не си правят труда нито да разгледат произведенията на изкуството, нито да размишляват върху него, създават днес „вкуса на времето”. Една шепа от така наречените меценати, възползвайки се от данъчните облекчения (за които се борехме през 1980-те години), диктуват модата. Към това се прибавя и мафиотското измерение – всички знаят, че покупката и продажбата на произведения на изкуството става един от най-бързите и надеждни способи за пране на мръсни пари. Възниква тотален, непоносим хаос! Много професионалисти, подобно на мен, чакат и се надяват самозванците, които изкуствено раздуват цените на няколко художници-звезди, да бъдат разобличени. Защото цялата нестабилна структура се базира на невежеството и безкултурието на новите купувачи.

    Онези, чиито имена са в устите на всички, защото финансират големите изложби, не се лъжат: за своите лични колекции те купуват нещо наистина ценно, докато гръмките имена използват само за реклама в медиите. Други царе от сферата на изкуството плащат твърде много на своите придворни, за да сноват по света в търсене на милионери, незнаещи какво да правят с парите си. Руските олигарси купуват аукционни къщи, където водят клиенти, още по-необразовани от тях самите, готови да купуват каквото и да е със затворени очи, стига да струва страшно много пари. Милиардерите от Катар купуват всичко в движение. Принцовете от арт-света използват това, за да се избавят от всичко, което са купили, на тройно по-високи цени. Светът на изкуството се управлява от шепа Мейдофци (по името на Bernard Lawrence Madoff, американски бизнесмен, обвинен и осъден през 2009 г. за създаването на най-голямата в историята финансова пирамида и за присвояването на над 50 милиарда долара, на 150 години затвор), които, не вярвайки в собствената си стока, продават всичко в движение, прехвърляйки от руски ръце в джобовете на шейховете това, което иначе биха оставили за себе си, ако бяха уверени в ценността на този боклук. Пред нас е сцената „да се спасява, който може”, където всеки бърза да се избави от това, което би следвало да се нарече токсичен финансов продукт, и не пита какво ще стане утре. Пред нашите очи художественият свят потъва към дъното, а ние мълчим.

    Някои крещят от негодувание, като историка по изкуствата Жан Клер (Jean Clair), който въстава против „изкуството на трейдърите” и разкрива порочния механизъм, водещ „от култура към културност, и от културност до култ към парите”. Наталѝ Ейнѝш (Nathalie Heinich) поставя въпроса за напълно безвъзмездното финансиране от страна на държавата (има се предвид Франция – В. К.) на произведения и институции, които при това остават частна собственост.

    Време е пресата да предостави думата на тези, които все още вярват в изкуството и художниците. Тя е длъжна да изпълни дълга си, информирайки читателя не само за това кое колко струва. Дошло е времето да се поговори за художниците, за това, което те творят и излагат. И не само за тези, привличащи вниманието на милионерите, които не са в състояние да запомнят имената им, хвалейки се, че са купили три килограма китайци и пет килограма индуси. За мен всичко това е дълбоко отвратително, и много други, както и аз, чувстват, че стават жертва на вкуса и парите. Тъй като ценността на творбите днес се свежда само до тяхната цена, предишните любители на изкуството са напълно дезориентирани. Когато ушите подменят очите, спекулациите задушават интуицията и чувствата, които все пак се явяват най-важните критерии за избор. Време е професионалистите в изкуството да излязат от дълбоките резерви и мълчаливото мнозинство най-накрая да бъде чуто.

    Много от нас споделят това недоволство и чувството за безсилие пред лицето на агресивното малцинство. Вятърът на историята ще измете тези шарлатани, които превърнаха пазара на съвременното изкуство в страната на глупците! Ние трябва да защитаваме с всички сили другото лице на художествения пазар – това, истинското, което работи в сянка, далеч от светлините на рампата!

     Farideh Cadot,

    Le 2 juin 2011,  journal Liberation

    Несъмнено модерното изкуство е ярко и забележимо явление на съвременния културен хоризонт. Това, което го прави толкова популярно, е неизменното му присъствие в нашето ежедневие. Неговите проявления са се превърнали в твърде познати, фамилиарни образи, в икони на нашето време. То ни гледа от кориците и страниците на списания, вестници и книги, от телевизионния и компютърния екран, от плакати и афиши, от реклами и билбордове. Може да се види дори в обществени учреждения и места за отдих и забавление. За разлика от класическото изкуство, поставено своевременно в миманса, съвременното е излязло далеч извън музеите и галериите и шествува победоносно по света. Благодарение на широката си застъпеност и всеобхватност то е станало наш инстинкт, наша втора природа, която предопределя вкусовете и избора ни. А те се ограничават винаги от предлагането, което сега изцяло е съставено от продукти, произведени по модните днес тенденции. Както знаем, човешкото съзнание се обуславя от битието, от това, което го заобикаля. Когато сме обградени, дори обсадени от съвременно изкуство, ние започваме да мислим с неговите категории и критерии. То става нашата база за сравнение, чрез която измерваме и оценяваме културното пространство около нас.

    Фокусът тук е върху онези, лежащи на повърхността най-актуални форми, проявления и тенденции, които определят модата в изкуството поне през последния век. Тяхната бодяща очите посредственост и естетическа нищета е симптом за тежката криза, в която е изпаднала световната култура. Изключително тревожна е безпардонността, с която бива налагана на обществото тази пошла симулация на художественост. И макар да се визира изкуството като цяло, за по добра нагледност ще използваме примери от живописта и нейния понятиен инструментариум.

    Изкуството на новото време представлява лабилна и аморфна система, в която напълно отсъствува механизъм за отсяване на доброкачествените продукти от замърсителите. Това дава възможност всякакви безобразни изделия да бъдат манифестирани като изкуство и котирани на пазара за такива произведения. Създава се впечатление, че в тази сфера отсъствува и не е необходима оценъчна база, възоснова на която да се извърши критичен анализ на една творба. От това следва, че всичко, което си е самопоставило щампа „изкуство”, непременно е такова. Очевидно е, че подобна безкритичност и липса на критерии е недопустима, защото става благодатна почва за лумпенизация на изкуството и на културата като цяло. Плодовете на този хаос се проявяват в творенията на съвременните културтрегери и представляват пълно отрицание на самото изкуство. 

    Има една важна причина (освен финансовите облаги, разбира се, които са основният мотиватор на днешните дейци на изкуството), поради която съвременното изкуство (колкото и общ да е тоя термин) се приема така благосклонно дори и в най-чудатите си форми, които го отдалечават безкрайно от истинските прояви на такова – толкова далеко, колкото са във функционално отношение близките иначе по звучене понятия стол и електрически стол. В огромна част от произведенията на изобразителното изкуство, създадени през последните сто години, пропорциите и перспективата, ако изобщо присъстват, са силно деформирани. Безпределно лесно е да се сътвори или наподоби такова изображение, защото за това практически не са необходими и не се спазват никакви правила и критерии. Но далеч по-трудно е да се изработи нещо, в което перспективата и пропорциите са стриктно спазени (или поне отклоненията от тях не дразнят възприятията), да му се придаде динамика, живот, да се одухотвори. Всеки, който може да държи четка, има зрение и разполага с необходимите пособия, може да нахвърля нещо върху платното. Липсата на критерии и коректив не позволява адекватна оценка на получения продукт и той спокойно може да бъде обявен за шедьовър, а създателят му – за гений, стига да бъде подходящо представен и достатъчно упорито натрапван на публиката. А изкуството трябва да бъде проява на съвършено владеене на материята, задълбочени познания за характеристиките на изобразявания предмет, много високи технически умения, обективно представяне на обекта или композицията от такива, фин естетически усет. Но сегашния критериен дефицит позволява на всеки, надраскал нещо, да се мери с авторитетите на модерното изкуство – просто защото и техните прословути изделия представляват откровени драсканици. Така всяка бездарна цапаница може да се равнява с друга такава, авторството на която принадлежи на някое популярно артистично име, която обаче с помощта на подходяща реклама е придобила широка известност и висока цена. Всеки може да се чувствува част от „елита”, съзнавайки, че разликата между неговия продукт и този, принадлежащ на някой прехвален творец, е само качеството на PR-а.

    Но няма никаква причина да приветствуваме като творец всеки, който е хванал четката и е решил чрез нея да представи вижданията си. Първо, той може да няма таланта и уменията да го прави, и второ, дори и да притежава определени заложби, е възможно идеите му да са твърде ограничени и простовати. И в двата случая ще имаме някакъв продукт, но качеството му би било далече от истинското изкуство.

    Тази оценъчна недостатъчност дава шанс на всякакви самозванци да се подвизават на това поприще. Фабрикатите им биват пространно популяризирани, защото ще донесат печалба не само на тях, но и на продавачите на „въздух”. 

    Низвергването на утвърдените естетически стандарти и критерии оставя много хора със съвсем погрешното впечатление, че с изкуство може да се занимава всеки, който пожелае. Мнозина мислят, че отношението към изкуството може да се сравни с това към вкусовете и ароматите – т.е. всеки си има свои лични предпочитания и се ръководи само от тях. Разликата обаче е съществена и се състои в това, че изкуството е напълно съзнателна творческа деятелност и като такава следва да се подчинява на определени критерии. Последните са формирани в продължение на хилядолетия и тяхното пренебрегване би било фатално. Резултатът от такова неглижиране би бил подобен на последствията от неспазването на установените архитектурни норми при проектирането и изграждането на здание – а именно колапс на конструкцията. Точно такъв ефект се наблюдава в съвременното изкуство вследствие на анархията, предизвикана от разрушаването на старата, дълго изграждана оценъчна система.

    Изкуството на новото време представлява прогнила и паянтова постройка, която се крепи единствено от користни интереси и финансови изгоди. Причината да не бъде срутена досега е в унищожаването на естетическите критерии в общественото съзнание. Мерките и ориентирите предвидливо са отстранени, за да се пресече всяка възможност за правилно оценяване, което би разкрило несъстоятелността на модерното изкуство. Все едно при скок на дължина да не разполагаме с уред за измерване на разстояния. Тогава всеки от присъствуващите ще преценява резултатите от своята гледна точка и от позиция на собствените си пристрастия. Тоест, ще се получи пълен хаос. Ето такова е състоянието на изкуството в днешно време.

    В голямо заблуждение е изпаднал онзи, който смята, че изкуството е нива, в която може да гази всеки. Въпреки че може да носи финансови облаги, никога те не могат да бъдат водещият мотив за неговите (на изкуството) истински прояви. Вдъхновение могат да бъдат само конкретни идеи и представи, които отразяват естетическите идеали на субекта. При това тези идеали не бива да бъдат посредствени и примитивни, като освен всичко друго трябва да са и великолепно майсторски и вярно пресъздадени.

    Недопустимо е всеки, решил да изложи по един или друг начин циркулиращите в съзнанието му образи, да бъде творец. Не може виденията на някой болен или лишен от въображение разум, изобразени в най-груби, осакатени и неправилни форми, да се приемат за изкуство. Ако дори само за миг допуснем, че това е възможно, тогава излиза, че всеки би могъл да прави изкуство. А това е немислимо, направо абсурдно. Изкуство е само това, което демонстрира невероятна естетическа изтънченост и възвишен идеал за красота, съчетани с изумителна способност да ги представя чрез реалистични образи на публиката. А това е във възможностите на малцина. Ето защо изкуството е сцена, на която могат и имат право да се изявяват само избрани, докоснати от провидението хора.

    Изкуството предполага и изисква много високо майсторство при реализация на творческия замисъл. Как тогава да приемем за такова онези продукти, които изглеждат излезли като че ли от изпод ръцете на невръстни деца или сътворени от примат с четка в ръка?

    Стремежът към оригиналност, който е неизменно явление в проявленията на модерния art, въобще не може да бъде основополагащ мотив за твореца. Оригинално може да бъде и заливането на платното с кофа боя, но нима това е изкуство? Оригинално би било и възпроизвеждането на обектите с безобразно размазани и безформени контури или в обратно положение на обичайното им състояние. Но нима в това има и капка естетика? Тоест, оригиналнеченето не може да бъде самоцел и не може да бъде критерий за дефинирането на твореца. По скоро това е способ за прикриване на бездарността и за привличане вниманието на невежата публика, която в голямата си част също страда от естетически дефицит. Екстравагантността е отличителен белег на безидейността, естетическата недостатъчност, духовната нищета и техническата неграмотност на индивида. Тя е подсъзнателно средство за свръхкомпенсация на тия творчески и личностни недостатъци и комплекси.

    Всяко творение всъщност е показател за състоянието и качеството на духовния мир, естетическата чувствителност и творческите способности на индивида. В този смисъл, разкривените, обезобразени и безформени продукти разкриват преди всичко душевна празнота и бездарие, ако не и болестно състояние. Но това важи с пълна сила и за наблюдателя. Ако той приема положително подобна творческа недостатъчност, значи неговия светоглед и естетически идеал са твърде нерафинирани и посредствени. Разбира се, съвсем нормално е не всички да притежават необходимите качества, подготовка, възпитание и заложби да създават и оценяват произведения на изкуството. В това няма нищо необичайно или обезпокоително. Както не би било странно, ако художникът не е добър виолончелист или маратонец.

    Не съществува обществено значима човешка дейност, за която да няма установени норми и стандарти. Най-малко от всички такава неопределена материя може да бъде изкуството. То представлява изключително сложна творческа активност, най-висока степен на художествено майсторство, върховна проява на умения и талант, висша изява на човешкия дух, намиращ своята материализация в произведението на твореца. Само тия творения, които се доближават до съвършеното представяне на визирания обект или обекти, могат да заслужат правото да бъдат наречени изкуство. И тъй като всеки предмет от живата и нежива природа има три измерения, то, за да бъде той реалистично предаден, е необходимо да се борави извънредно умело с пропорциите и перспективата. Те са ръководещите отправни точки, реперите, с чиято помощ се определят качествата на получения продукт.

    Както казахме, един от задължителните компоненти на истинското изкуство (в случая изобразителното) е спазването на обезателните принципи, които го характеризират като такова – пропорциите и перспективата, съобразявайки ги с естествените особености и характеристики на човешките възприятия. Те са оновополагащите способи за графична проекция, за изобразяване на триизмерни обекти върху равнинна повърхност така, че да бъде създадена илюзия за пространственост и триизмерност. Чрез този метод у наблюдателя се предизвиква представата, че съзерцава предметите в естествения им вид. Използването на техниката на перспективата, усъвършенствувана през Ренесанса, дава идеалната възможност за пресъздаване на пространствени елементи върху плоскост или каквато и да е повърхност чрез промяна на размерите им, изменения на техните очертания и форми, използване на светлосенките, обема, цвета, фактурата и др. с цел да се създаде у зрителя усещане за максимална близост до натуралния им облик. Без тях категорично няма изкуство, защото се явяват абсолютно наложителни критерии, по които бива оценявано едно произведение. Те са показател за техническото умение на твореца.

    Но макар и задължителни, те не са достатъчни, понеже представляват само основата, върху която творческият субект трябва да изгради своята художествена конструкция. Те са като фундамента и грубия скелет, върху които архитекта построява своята сграда, чиято фасада и цялостен интериор обаче, зависят изцяло от неговото въображение. Така и творецът, използвайки перспективата и пропорциите като база, трябва да ги облече в багри и форми, които изразяват неговото светоусещане, представи и идеали. За да издигне едно здание архитектът е длъжен да се съобразява със строителните норми, които не са произволни, а са изведени от физичните закони. Той не може да избяга от тази зависимост, ако иска проектът му да не се превърне в руини. Въображението му не може да прекрачи тези граници, защото това би имало катастрофални последици. Следователно, установените правила са задължителни и само след тяхното изрично спазване идва ред на фантазията.

    По същия начин стоят нещата и в изкуството. Стандартите в различните негови категории са установени (а и би трябвало да се развиват) след дълго търсене и след натрупването на много опит. Тези стандарти се основават на човешките възможности за пресъздаване на образи, звуци и идейни послания и на способността на хората да ги възприемат естетически и чисто физически. Ненужно е изкуство, което не може да бъде възприето от публиката. Ненужно е и това, което грубо дразни чувствителните ни възприятия. Няма смисъл и от такова, което не доставя естетическа наслада. Тези продукти, които стимулират само нашите първични инстинкти и емоции, също не могат да се нарекат изкуство. Изобщо, изкуството е най-висока степен на майсторство, върховна способност за предизвикване на висши естетически преживявания и впечатления. Произведения на изкуството са само онези творения, в които са съчетани изкусна изработка, сложност и трудност, дълбочина на изказа, вътрешна сила, красота, симетрия, перспектива и пропорционалност, изящество на детайлите.

    Изкуството е възможно най-достоверното възпроизвеждане на образи и форми, каквато е и една от главните му задачи. Защото, ако се стремим да създаваме изображения, възможно най-отдалечени от първообраза, то това не би представлявало никаква трудност и следователно в тях няма да има никакво майсторство. Това би било в способностите на всеки, а изкуството е изкуство, именно защото е постижимо от малцина. Извънредно лесно е да не следваме естествените пропорции, форми и цветове на архетипа, а да работим напълно необуздано и в нехание за принципите и нормите. Но това е в пълна противоположност с основната задача на твореца – да бъде максимално правдив в отразяването на реалните параматри на своя модел. Ето тази формална истинност на продукта е един от най-важните критерии, определящи какво е изкуство и какво не.

    Изкуството е волен полет на въображението, израз на свободата на духа. Но тази свобода в никакъв случай не е анархия и безпринципност, не е тотално скъсване с предшествуващите правила и канони. Революционният подход на отхвърляне на съществуващите традиции и закони и замяната им с напълно и радикално нови, няма място в изкуството. Неговото развитие се основава единствено на постепенна и плавна еволюция, в която старите норми и стандарти биват модифицирани и усъвършенствувани, за да станат още по-добри. За съжаление обаче, в съвременното изкуство се наблюдава точно такава революционна агресивност, която най-грубо и безцеремонно детронира предишните критерии и ги изпраща на гилотината. На тяхно място днес царства хаосът, който е благоприятна почва за избуяването на творчески инвалиди и спекулиращите с техните инстантни субпродукти гешефтари.

     Мъртво ли е изкуството?  

    Разбира се, че не е. Винаги ще съществуват хора, които ценят красотата и умеят да я пресъздават живо и образно със средствата на изкуството. Но както винаги, така и днес те са твърде малко, а техните прекрасни произведения са удавени в океана от вулгарност, превърнала се в тривиално явление. Творбите им не достигат до масовата публика, чиито критерии сега се формират от осакатени в духовно, идейно и естетическо отношение креатури. Съвременното изкуство се е превърнало в територия, лишена не само от естетизъм, но и от нравственост. Красотата и етиката вече не са конвертируеми фактори в системата на модерните взаимоотношения в областта на търгуването с художествени изделия. Новият идеал, кумирът на нашето време са единствено парите и материалните придобивки, като цената за сдобиването с тях е без значение.                                                                             

    Изкуството днес е само стока.

                      „Изкуството – това е правене на пари”.

                                          Анди Уорхол

    Теорията за нищетата на съвременното изкуство, която ще бъде представена в това изложение, се основава на предпоставката, че в днешно време този феномен (изкуството), представляващ част от общочовешката култура, изживява дълбока криза на ценностите и критериите. Следите от тази разрушителна деградация могат да бъдат открити във всяка художествена галерия, театрален салон, музикална сцена, кинозала, музей, изложба на изящно или пластично изкуство и всякакви други културни институти и форуми, представящи произведения на съвременни автори. Навсякъде ставаме свидетели на безформени, лишени от идея, стил и съдържание продукти, при които липсват естествена жизненост, понятна логичност и вътрешна взаимосвързаност, които са осакатени от отсъствието на дух, хармония и реалистична симетрия. Обратнопропорционална на техните художествени достойнства обаче, е широката им реклама, придобила мащабите и формата на всеобща пропаганда, която ни убеждава, че тук става реч за „истинско” изкуство.

    Тъй като предмет на това изследване е онази част от човешката деятелност, която общоприето се нарича изкуство, нека първо в съгласие с подхода на Томас Хобс, определим какво съдържание изпълва този термин.

    Какво всъщност е изкуство? Всички мислим, че знаем отговора на този въпрос, но това е по-скоро интуитивно усещане. Когато се наложи да го дефинираме, се оказва, че задачата е доста сложна.

    Може ли всичко, което нарича себе си изкуство, да е такова наистина? Дали всеки продукт, създаден със средствата и похватите, използвани традиционно в художественото творчество, може да бъде определен като изкуство? Може ли всеки, който борави с четката и материалите на художника, да бъде художник; всеки, който чука с длето по камъка – скулптор; всеки, който може да пише – писател; всеки, който тича по сцената – актьор; всеки, който умее да нотира – композитор; всеки, който е в състояние да римува – поет?

    Отговорът, разбира се, е отрицателен. Защото не четката и палитрата правят художника, и не платното, с механично нанесени по него бои, правят от картината произведение на изкуството.

    Изкуството е определен вид човешка дейност, чрез който творческият субект демонстрира, обективизира своите способности, естетически усет и отношение към света и живота. Чрез произведенията си творецът прави достъпно за непосредствено възприемане от другите хора своето виждане за заобикалящата го действителност, своите идеи, представи, светоусещане и идеали. Несъмнено творческата личност притежава много по-обострени естетически възприятия, много по-високи оценъчни критерии и силна чувствителност по отношение на красивото и грозното от повечето хора. Именно тази изключителна естетическа чувствителност и тънък нюх към изящното, съчетана със забележителна и рядка дарба да ги възпроизвежда достоверно в своите художествени творби, дефинира творецът на изкуство и го разграничава от занаятчията (който също заслужава уважение за своя труд и прецизност) или практикуващия каквато и да е друга дейност. Такъв творец може да бъде само притежаващият извънредно богат вътрешен мир индивид, умеещ да го пресъздава умело в достатъчно разбираема и привлекателна за наблюдателите форма. Без съмнение личности с такъв извънмерен и фин усет към естетическото, комбиниран с чудесната способност да го изобразяват подобаващо чрез образи или звуци, предизвикващи у аудиторията адекватни усещания и реакции,  се срещат твърде рядко. Именно поради това изкуството има и трябва да има висока стойност.

    И все пак, защо художествените галерии днес са пълни с безвкусни, аморфни и гротескни предмети, които в някои случай са откровено отблъскващи (http://en.wikipedia.org/wiki/My_Bed)? Защо, при все че след съзерцанието на такива обекти нашите естетически възприятия и необходимости остават неудовлетворени и получават усещането за празнота, за нещо липсващо, а понякога и за погнуса (http://en.wikipedia.org/wiki/Artist's_shit), те биват френетично възхвалявани от критика и медии? Защо, въпреки тяхната очевидна неубедителност, непривлекателност и откровена посредственост, стойността им е баснословна и често се измерва в милиони? На какво се дължи тази вакханалия на бездарността и безвкусицата?

    Всички хора имат вродени способности, които с известно усъвършенствуване могат да бъдат развити до полезни за тях и за обществото качества. В следствие на тези фактори те стават добри инженери, готвачи, пилоти, зидари, търговци, математици, компютърни специалисти, лекари, мениджъри, дипломати, военни и т. н. Има и такива, които никога не откриват своето призвание. Възможностите ни несъмнено са ограничени в не много широка сфера, извън която не можем да бъдем достатъчно компетентни. Спъват ни както унаследените, така и придобитите в процеса на личния ни жизнен опит умения, които съвсем естествено са лимитирани в някакви рамки. Ето защо не всички могат да разбират и да създават изкуство, както не всички могат да бъдат атлети или философи. Още повече, че за изкуството се изискват много специфични качества като изтънчен вкус, фин нюх, висока чувствителност, силно развити естетически възприятия, каквито очевидно притежават малцина. Затова и твърде малко са тези, които могат да оценяват достойнствата на художествените творби (макар и мнозина да претендират, че умеят да го правят). Повечето от нас са пасивни консуматори на произведения на изкуството независимо дали го осъзнават или желаят. Така, както футболните запалянковци се наслаждават на уменията на играчите, но без самите да владеят достатъчно добре тази игра, нито пък да могат да я оценяват с критериите на истинските специалисти.

    Безспорен факт е, че броят на хората, които притежават необходимите качества и опит да оценят по достойнство едно художествено произведение е ограничен. Още по-малко пък са творческите личности, способни да създадат истинско творение на изкуството. Това неминуемо предизвиква вакуум в културното пространство, поради невъзможността търсенето на художествени произведения да бъде задоволено с качествена продукция. Очевидно, слабото предлагане не би могло да задоволи апетита на постоянно нарастващата армия от новоизпечени богаташи, ако се взимат под внимание естествено съществуващите у всеки истински творец уникални естетически възприятия и дълго формираните критерии за физическото сътворяване на една творба, както и стандартите за нейното оценяване. Но гладът на снобите за вещи, с които да демонстрират своето благосъстояние и да притъпяват комплексите си, не може да остане незаситен. Пазарът, включително и на произведения на изкуството, не търпи дефицити. Празнината бива запълнена с изделия със съмнително качество, които поради липсата на подходящ критериен арсенал у купувачите, лесно биват пласирани на изгодни цени. Така изкуството се превръща в стока, чиято стойност се определя не от нейните художествени достойнства, а от мода, тенденции, течения, рекламиране, суетност, снобизъм. Произведенията на изкуството вече се принизяват до обикновени обекти на покупко-продажба, машинно изработени в някоя фабрика. Но това не е далеч от истината. Ниският оценъчен инструментариум на основните потребители на съвременно изкуство – набързо издигнали се парвенюта, разполагащи с излишни средства и с чувство за малоценност в изобилие – позволява да им се предлагат продукти, които представляват откровена халтура, но с етикет „изкуство”. Ефектът е като при далтонист, оценяващ багрите на някое цвете.

    Изгода от подобен естетически дефицит имат преди всичко две категории хора – фабрикуващите този комерсиален кич (претендиращи да са дейци на изкуството) и неговите пласьори (съдържателите на галерии, музеи, аукциони, изложбени зали за модерно „изкуство”). Техните общи интереси предопределят и съвместните им действия по широко и активно популяризиране на предметите на тази по същество търговска дейност, в която истинското изкуство отдавна вече не е печеливша марка, нито пък търсен бранд. На преден план са изтикани онези фабрикати, които със своята екстравагантност, абсурдност и скандалност привличат общественото внимание, насочвайки фокуса му към притежателите си. За търсещия интереса и признанието на публиката сноб това е добра инвестиция, осигуряваща му подходяща реклама. Така в перфектна симбиоза съществуват бездарният самозванец, неизменният спекулант и малокултурният милионер (разбира се, не всички хора, притежаващи милиони, са културни невежи), който няма нищо против да се раздели с известна сума в замяна на няколко минути медийна слава. Чрез тази система от порочни взаимоотношения обаче, се налага ново разбиране, нова концепция за изкуството, която въобще не отговаря на така дълго изгражданите оценъчни норми и критерии на нашата култура. Подмяната на тези ценности се извършва пред нашите очи в реално време. Изкуството е принизено до най-обикновен обект на търговски сделки и то реагира на пазарната конюнктура със забележителна адаптивност, превръщайки се в проста стока.

    Тази духовна стагнация може да се оприличи на ситуацията от приказката, в която измамници пробутват на наивния монарх дрехи, направени от ... нищо, под предлог, че само глупците не могат да видят изяществото на уж ушитите от тях одежди. Измамата има успех, тъй като никой не смеел да изкаже открито, че в действителност не вижда никакви дрехи, просто защото такива наистина няма, от страх да не бъде уличен в глупост. По същия начин пред страха да не бъдем обявени за културни инвалиди с ампутирани естетически възприятия, ние предпочитаме да мълчим и да продължаваме да търпим тази подигравка с изкуството, която ни се предлага като проява на модерна художествена мисъл и творчество.

    Актьори уринират на сцената и показват гениталиите си на публиката (http://eg.ru/daily/cadr/8612/), в художествени галерии се инсталират писоари и тоалетни като част от експозициите (http://en.wikipedia.org/wiki/Fountain_(Duchamp), ), море от кръв, разпънати на кръст голи тела, гениталии, изтръгнати вътрешности, мозъци, изкормени животински трупове представят творчеството на поредния талантлив художник (http://artrepriza.ru/isk/328-teatr-orgij-i-misterij-germana-nitcha.html), статуя на уринираща полицайка е в авангарда на съвременното изкуство (http://www.monitor.bg/article?id=276047), неприбрани постели с разхвърляни използвани презервативи и изцапани с кръв панталони (http://en.wikipedia.org/wiki/My_Bed), пенис, прикован към дъска (http://en.wikipedia.org/wiki/Sarah_Lucas, http://raichel.org/articlesRaichel/Museums/SarahLucas.html), консервирани екскременти (http://en.wikipedia.org/wiki/Artist's_shit) и консумация на такива (http://www.slovo.bg/old/litforum/123/atelie.htm) – това са само малка част от художествените произведения на модерния поп-арт. Всички лимеси, стожери и ориентири вече са разрушени. Досегашната им ограничителна роля вече не е нужна за новото превъплъщение на изкуството като изцяло пазарен продукт. Неговата мисия вече не е да облагородява, да бъде коректив на обществените представи за красиво и грозно, за добро и зло. То вече не е дух и идеал, а материална вещ, разменна единица, чиято стойност днес се измерва не с естетически критерии, а единствено с пари.

    Изкуството е мъртво, а цивилизацията е навлязла в период на културен хиатус*, от който няма да останат никакви стойностни духовни и естетически свидетелства за бъдещите поколения.

    *Хиатус(археол.) - слой без археологически находки в границите на културния пласт. Означава прекъсване между два културни слоя или две археологически култури.

Наскоро прочетох в блога една много интересна мисъл, според която изкуството не трябвало да бъде ограничавано и на мен ми се прииска

 да кажа, че много обичам мегаломански фрази, защото правят човека да изглежда някак си по-интелигентен, дори в близкото си минало си събирах в едно тефтерче такива фрази, докато не ги намерих в интернет всичките и тогава спрях събирачеството. И така постепенно от Ловец на фрази станах Размишляващ върху фрази. ИИИИ, преди няколко поста видях фразата: „Изкуството не трябва да бъде ограничавано.” Щом я видях и веднага се съгласих, докато в мен не заговори онова гадничко гласче, дето се казва мисъл и като се замислих, а да ви казвам ли, че мисленето е противопоказно за мен, защото е главобъскащо занимание? Няма смисъл. Процесът започна, а като започне не спира. Мина ден – взех една работа допълнително, за да не мисля. Минаха два дни – черпиха ме работа, за да не мисля и като се уморих от работа разбрах, че от мислене няма отърване, щото като не мисля почвам да сънувам, а да сънувам гайди не си е здрав сън и реших да си излея мисълта, та до където стигне. Е, то е ясно, че ще стигне до интернет, но дума и пост дупка в интернет не правят - само нули и еденици.

Та да си дойдем на думата за изкуството. И веднага се сещам, че като наоколо няма мъже за обсъждане, жените си говорят за изкуство. Тук веднага се сещам за 3-4-ма мъже дето ще се засегнат, но ако обещаят да не ми подаряват откъснати цветя може да пропуснат горната фраза при четенето и да уважат главата ми с по някоя саксия или не кристална ваза, защото кристалните са прекалено скъпи, за общуване с моята глава.

Та да си дойда на думата изкуство. И като се замисля колко мнооого изкуства има, то изящни, то бойни... Бе, тая дума изкуство вече я ползват като изтривалка. Ама в тоя пост да разбираме изкуството, като изкуство, заради самото изкуство.

Определено няма да стигна до съгласие с мен и себе си по дилемата около думата изкуство, затова ще я оставя за други моменти на размисъл. Тоя път ще се огранича с безграничността на изкуството, ограничена до световъзприятието на човека. Малиии, колко интелигентно прозвуча. Тук всички разбирате веднага, че на мен не ми стига умствен багаж да защитя подобна теза, пък и не се напрягам да чета достатъчно, за да стигна до приемливи изводи, но знам някой нещица за границите на безграничността в изкуството, не във Вселената.

И такааа, ето и моите изводи за границите и ограниченията в изкуството.

Първата граница е самият човек - човекът като творец и човекът като консуматор на произведения на изкуството, по известен на света като колекционер. И двата вида си имат ограничения по отношение на фантазия, световъзприятие, а дори, ако искате и от към финанси, защото изкуството е елитарно занятие, което е и финансово поглъщащо, без значение дали човек го твори или го купува. Но колкото и безгранично разкрепостен да е един творец, той иска да показва нещата, които твори, т.е. иска някой да ги харесва и евентуално да ги купи, защото и творецът трябва да яде, а не творецът трябва да се прави на съпричастен към изкуството естет, които много разбира, ама някак си не може. И между тези двама човеци стой изкуството, защото онзи, които може иска да прави, а онзи, които иска да купи трябва да разбира. И тааааКааа, границата е установена между фантазията и хляба, както и между свободата и салама.

Тук мога да разказвам мноооого неща, включително и за това колко е ограничена фантазията и как е зависима от материята, т.е колкото е по-беден един творец, толкова му е по-богата фантазията, както и колкото е по-богат един колекционер, толкова му е по-бедна фантазията, но границите са за това, за да могат те двамата някъде да се срещнат.

Хайде, стига по първа точка за безграничността на изкуството, че този пост ще стане непрочитаем.

Втора точка по безграничността на изкуството е материалът от който се твори изкуство. Пример: за да се сътвори една мраморна статуя се отнема  материал от мраморен къс, но това не може да става до безкрайност, защото ако скулпторът не усети границата на материала ще остане без произведение, както и без материал за него.

Картината също има граници. От една страна е рамката, а от друга е пространството, което може да заеме или отрази.

Човешкият глас в пеенето също има граници и то точно от гледна точка на материала. Затова има женски и мъжки гласове, както има „дълбочини” и „ширини”, защото там където е замесено материалното винаги има ограничения.

АААААА и да не забравя писмените фриволности. Е тук просто ограниченията са безброй, като започнеш от граматиката и поне един камион литература, минеш през фантазията и стигнеш до онези сложни думички като ямб, хорей и още няколко стъпки с ужасни имена, които могат да уплашат всеки поет. Та изкуството изисква много жертви, включително и броене на срички, триене на щрихи и какво ли още не.

НО, винаги има едно голямо НО. В световната история винаги са ставали известни онези, които са успявали да надскочат всички граници, дори и тези на времето, но в изкуството никога и за никого не е късно да стане за резил, затова от гледна точка на последното има неща и хора, които искат да проникнат на дълбоко в изкуството, а на мен така ми се иска да имат малко мозък в главата си или поне някакви граници на самоограничение, но иначе нека нищо не ограничава изкуството, защото ако кажа друго знаете ли колко некадърници ще скочат да ме убиват? Ето в такива моменти един глас вътре в мен крещи:”Знам защо убиват куците коне!!!”, но това няма общо с изкуството, само с границите и ограниченията, които винаги стоят някъде на хоризонта, разликата между творците и псевдотворците е в това колко на далеч е хоризонта на фантазията им.

КРАСОТА – ИЗКУСТВОТО НА ГЕРМАНИЯ 2

„МОРАЛЪТ НА ЕДИН НАРОД ЗАВИСИ ОТ ОТНОШЕНИЕТО МУ КЪМ ЖЕНАТА!”

Хумболдт

 МОИТЕ КЛИПОВЕ ЗА ГЕРМАНСКА КРАСОТА

http://www.vbox7.com/play:660e3fba ДЕЦА И НОСИИ след 0.42

http://www.vbox7.com/play:50aacb46 ЖИВОПИС след 0.40

http://www.vbox7.com/play:5378994a АРХИТЕКТУРА след 0.46

„Истински великите духове гнездят като орлите-нависоко, сами!”

„Нито да обичаш, нито да мразиш-това е половината от правдата за щастие.Другата половина е нищо да не говориш и в нищо да не вярваш.”

Артур Шопенхауер

„Съвременният човек страда от отслабване на личността.”

Фридрих Нитцше

„Без страст никога не е било и не може да бъде извършено абсолютно нищо велико.”

Георг-Фридрих Хегел

„Когато героите си отиват, на арената излизат клоуните.”

еврейна Хайнрих Хайне

ЛУДВИГ ВАН БЕЕТОВЕН до неговата Безсмъртна любима-и досега се спори коя е предполагайки най-често две-Антони Брентано или Терезе фон Цанд, други казват Йозефине фон Брунсуик;

„Мой ангел, мое всичко, мое аз...

Днес само няколко думи, и при това с молив (с твоя)...

Може ли нашата любов да устои ако няма саможертви, ако не искаме всичко един от друг?...Любовта изисква всичко-и при това справедливо-от мен за теб и от теб за мен...Усмихни се-остани мое вярно, мое единствено съкровище, изцяло моя, както и аз съм изцяло твой...

Където и да се намирам, ти си с мен, ние сме един в друг...

Колкото и да ме обичаш, аз те обичам повече...

Да живея сам, е единственото решение за мен-или само с теб, или напълно сам.. Да аз съм решен да стигна до края, до предела на времето и пространството, за да стигна до теб и да падна в прегръдките ти, за да ти кажа, че ти си моят дом и мога да изпратя душата си, въплътена в теб, в царството на духовете...никой друг не може да притежава сърцето ми-никога, никога!...

Ангел мой, току-що разбрах, че пощенската кола пътува всеки ден, така че трябва да привърша веднага, за да получиш писмото бързо. Успокой се!...

Успокой се, обичай ме-днес, вчера. Какъв мъчителен копнеж по теб-ти мой Живот, мое Всичко. Прощавай...

Твоя възлюблен Л.

Вечно товй.

Вечно моя.

Вечно наше.”

ЙОАНН ВОЛФГАНГ и той получил титула ФОН ГЬОТЕ:

„Човек вижда толкова, колкото знае.”

„Да се търпи, ще рече да се оскърбява.”

„Насилието трябва да се преодолява по-скоро с насилие!”

„За да се разбере, че небето е навсякъде синьо, не е нужно да се обиколи целият свят.”

„Който не знае чужди езици, не знае нищо и за своя собствен.”

„Когато един речник е за някой автор достатъчен, то авторът не струва нищо.”

„Литературният упадък е в зависимост от упадъка на хората!”

„Няма нищо по-страшно от едно дейно невежество.”

„Най-страшното е, когато глупави, неспособни хора се съберат с фантазьори.”

„Техниката в съюз с безвкусицата е най-страшният враг на изкуството.”

„Дилетантите, когато са направили, което им е по силите, казват обикновено за свое оправдание, че работата им още е незавършена. Разбира се, тя неможе никога да бъде завършена...Майсторът с няколко щриха дава завършена работа...”

„Да харесваш себе си в своята ограниченост е състояние жалко; да чувстваш своята ограниченост пред лицето на чудесното е наистина страшно, но този страх възвисява.”

„Слабите хора имат често революционни схващания; те мислят, че ще им е добре ако не бъдат управлявани, и не чувстват, че не могат да управляват нито себе си, нито другите.”

„Щастието на гения-да бъде роден във време на сериозност.

„Най-великите хора са свързани със своето столетие чрез някаква слабост.”

„Изкуството ни предава неизразимото; затова изглежда глупост желанието да го предадем с думи.”

„Един благороден философ е казал за архитектурата, че е застинала музика...ще формулираме още по-добре тази прекрасна мисъл, ако наречем архитектурата занемяла музика.”

Актуално и днес:

„Да се търпи, ще рече да се оскърбява.”

„Където се загубва интересът, загубва се и споменът.”

„Рисувайте вашите патриотични сюжети! Рисувайте един крал, който седи край бликаща вода и мисли!

О, ако можехте да нарисувате и мислите му!”

„Ако разгледаме нашата литература повече от половин столетие назад, ще видим, че нищо не е станало заради чужденците.”

„Сега, когато е на път да се създаде световна литература, германецът, погледнато строго, ще загуби най-много; и той ще направи добре, ако поразмисли над това предупреждение.”

„Ние не опознаваме хората, когато те идват при нас; трябва да отидем при тях, за да разберем какво им е на душата и какво те представляват.

А когато сме били у другите и сме ги видели в тяхното обкръжение, с техните навици, в тяхното непредотвратимо, неизбежно положение и как те се борят или се примиряват-ще проявим неразбиране и зла воля, ако намерим смешно онова, което би трябвало да ни се стори в не само едно отношение достойно за уважение.”

За хората и още...:

„Насилието трябва да се преодолява по-скоро с насилие!”

„Дълбоките натури са принудени да живеят  в миналото, както и в бъдещето. Светската суета няма никакво значение за тях...”

„Той трябваше само да ми каже, че в живота е важно просто да се действа, а радостта и страданието идват от само себе си-естествено.”

„Леката злост и самодоволното злорадство са наслада за ония, които нито са заети със себе си, нито могат да бъдат полезни за другите. Никоя възраст не е свободна от подобно „изкушение”.”

„Аз от своя страна също не умеех особено да се представям пред хората.. Обикновено печелех тяхното благоразположение, но не и одобрението им. Това което ме занимаваше запомнях много добре, но не си задавах въпроса, дали то може да представлява интерес и за другите. Бях обикновено прекалено жив или прекалено тих и изглеждах или натрапчив, или твърдоглав според това дали хората ме привличаха или отблъскваха...”

„Острата проницателност и подчертана умереност, при което винаги се държеше средният път и всички мнения се приемаха за правилни...Като се изхождаше от споменатия принцип на умереност, се признаваха еднакви права на всички позитивни религии, в резултат на което всяка една ставаше безразлична и ненадеждна.”

За момичето-жената:

„Нищо не може да доведе до по-хубаво единение една млада двойка, създадена до известна степен хармонично от природата, така както ако девойката е любознателна, а младежът обича да поучава. Оттук възниква една колкото дълбока, толкова и приятна връзка. Тя вижда в него твореца на своето духовно битие, а той в нея създание, което дължи своето съвършенство не на природата, не на случая или едностранен стремеж, а на една взаимна воля; и това взаимодействие е изпълнено с такава сладост...”

„Един приятел, който прекалено явно дава да се види, че възнамерява да те формира, не буди задоволство, докато жена, която те формира, като привидно те глези, се боготвори като вълшебно, даряващо радост създание.”

(За сестра му)‘Тъй-като рано загубих това любимо и непонятно същество...не ми остава нищо друго, освен да извикам сянката на нейния блажен дух...

Тя беше висока, добре и изящно сложена и имаше някакво вродено достойнство в държането си, което преливаше в приятна кротост. Чертите на лицето и, които не бяха нито забележителни, нито красиви, говореха за същество, което не беше и не можеше да бъде в съгласие със себе си. Очите и не бяха най-хубавите, но най-дълбоките, които криеха големи обещания, и когато изразяваха някаква привързаност или любов, имаха несравним блясък; и все пак изразът им не беше всъщност нежен като онзи, който идва от сърцето и съдържа едновременно копнеж и желание; този израз идваше от душата и беше пълен и богат, показвайки сякаш само готовността и да дава, без да се нуждае да получава.

Но това, което твърде много разваляше лицето и, така че понякога действително можеше да изглежда грозно, беше тогавашната мода, която не само изискваше открито чело, но и правеше всичко, за да го увеличи привидно или действително, случайно или нарочно. Тъй-като имаше много женствено, благородно заоблено чело и дебели, черни вежди и изпъкнали очи, от това съчетание се получаваше контраст, който в първия момент ако не отблъскваше човек, то поне не привличаше чуждия човек. Тя рано го почувства и това чувство ставаше все по-мъчително, колкото повече влизаше в ония години, когато представителите на двата пола изпитват невинна радост от взаимното харесване.

...сестра ми беше толкова разумна, че не можеше да бъде сляпа и глупава в това отношение; напротив, тя знаеше, може би по-ясно, отколкото е редно, че по външна хубост далеч отстъпва на своите приятелки, без да чувстваше за свое утешение, че безкрайно ги превъзхожда по вътрешните си предимства...

Около нея се бе събрало твърде приятно общество, в което успяха да проникнат и млади хора; почти всяко момиче си намери приятел, само тя оставаше сама...

Аз много общувах с един млад англичанин, който се учеше в пансиона на Пфайл...Дълго време ни посещаваше, без да забележа в него някакви чувства към сестра ми, но той ги бе хранил, изглежда тайно, докато се превърнат в страст, защото най-после се проявиха ненадейно и изведнъж...Тя често бе присъствала на нашите английски разговори...на английското произношение...и в резултат така навлязохме не само в особеностите на неговата мелодика, но дори в най-тънките лични особености на нашия учител...Неговите усилия да научи от нас по същия начин толкова немски не се увенчаха с успех...и онази малка любовна история се водеше писмено, така и устно, на английски език. Двамата млади хора си подхождаха много добре: той беше едър и добре сложен като нея...лицето му дребно и тясно...беше много обезобразено от едра шарка; държането му беше спокойно и сигурно...но сърцето му бе изпълнено с доброта и любов, душата му-с благородство, а чувствата му бяха толкова трайни, колкото и положителни и овладени. Тази сериозна двойка, която едва неотдавна се бе събрала, рязко се отличваше сред другите-вече по-близки помебду си, с по-леки характери и безгрижни за бъдещето-лекомислено поддържаха такива отношения, които обикновено отминават само като безплоден пролог на бъдещи по-сериозни връзки и много рядко имат трайни последици за живота.”

„-Иди Гретхен...на две крачки е!...

Откъм гърба фигурата и беше може би още по-изящна. Шапчицата стоеше много мило на малката глава, очарователно свързана с раменете с тънка шия. Всичко в нея бе изрядно и аз можех да наблюдавам цялата фигура толкова по-спокойно, защото вниманието ми не беше вече привлечено и приковано само от кротките, добри чои и прелестна уста. Упрекнах моите сътрапезници, че са изпратили детето само в този късен час...аз скоро се успокоих, когато се върна, защото кръчмарят живееше отсреща.”

(„Детето” е била с 2-3 години по-голяма от него)

„...Гретхен...

Не подаваше на никого ръка...не търпеше никакво докосване, само понякога сядаше до мен, най-вече когато пишех или четях на глас, и тогава интимно слагаше ръка на рамото ми, поглеждайки в книгата или в листа; но ако аз си позволявах подобна свобода към нея, тя се оттегляше и не се връщаше скоро. Все пак често заемаше оная поза, така както всичките и движения бяха много еднообразни, но винаги благовъзпитани и очарователни.. Но подобна интимност не проявяваше към никой друг.”

„...Пилад и неговата красавица стояха в един ъгъл. Тя спеше облегнала глава на рамото му. По младия братовчед...срещу нас на масата, бе скръстил ръце пред себе си, и спеше опрял глава върху тях. Аз седях до прозореца зад масата, а Гретхен до мене. Разговаряхме тихо; най-после сънят надви и нея; тя облегна главичката си на рамото ми и веднага заспа. Така седях аз единствен буден, в това най-странно положение...Когато се събудих беше вече съвсем светло. Гретхен стоеше пред огледалото и си оправяше шапчицата; беше по-мила от когатои да било...(следващия ден)...прекарахме по-голямата част от нощ много весело и щястливо, обзети от чувства на приятелство, обич и любов. След като бях придружил Гретхен до вратата, тя ме целуна по челото. За пръв и последен път ми оказваше това благоволение, защото за съжаление не ми бе съдено да я видя пак.”

„...една Еннхен, за която бих могъл да кажа само, че беше млада, жива, любвеобилна и толкова мила, че заслужаваше да бъде поставена...като малка светица в съкровищницата на сърцето, за да и се посвещава всякакво почитание, което често е по-приятно да оказваш, отколкото да приемаш.”

Деца, образование, среда:

„Баща ми ценеше вродените ми дарби, толкова повече, защото те му липсваха. Той бе постигнал всичко само с неимоверно прилежание, упоритост и постоянство. Често ме уверяваше-по-рано и по-късно-сериозно и на шега, че към заложби като моите би се отнасял съвсем другояче и не би ги съсипвал така нехайно.”

„...в обществено училище.

Тази промяна имаше някои неприятни страни, тъй-като държаните досега изолирано в къщи и възпитавани в дух на чистота и благородтсво, макар и в строгост деца, се озоваваха сред груба маса от млади суздания и съвсем неочаквано трябваше много да страдат от сблъскването си с простото, лошото и дори долното, защото им липсваха всякакви оръжия и всякаква способност да се бранят срещу тях.”

(За разликата между обществено и частно образование, която и досега в някои „места по света” е позната на някои мои роднини като спор кое)

„Частни уроци-а те постепенно се увеличаваха-вземах заедно със съседските деца. Това съвместно обучение не беше от полза за мен; учителите вървяха по утъпкания път, а лудориите, понякога дори пакостите на моите другари внасяха смут, досада и безпорядък в оскъдните учебни часове.”

Грижа, подреденост и „бюргерство”:

„Първото нещо, което бе сложено в ред, беше библиотеката на баща ми, най-добрите книги от която-в кожена подвързия-трябваше да украсяват стените на неговия работен и научен кабинет. Баща мипритежаваше хубавите холандски издания на латинските автори, които за външно еднообразие се страеше да си набавя  във формат ин кварто, и много книги за римските старини и по-изтънчената юриспруденция. Не липсваха най-добрите италиански поети, а към Тасо той имаше особено предпочитание. Между книгите бяха и най-добрите пътеписи от по-ново време и на баща ми правеше удоволствие да поправя и допълва Кайслер и Немайц. Той се беше обградил също с най-необходимите помагала, с речници на различни езици и енциклопедии, така че човек можеше, когато поиска, да направи в тях справка...

Останалите книги с хубава пергаментова подвързия и красиво написани заглавия бяха подредени в специално пригодена за целта мансардна стая. С купуването на нови книги, както и с тяхното подвързване и подреждане баща ми се занимаваше много спокойно и системно....Сбирката му от юридически дисертации се увеличаваше всяка година с няколко тома.

Преди всичко обаче картините, които в старата къща бяха окачени в различни стаи, сега бяха събрани и подредени симетрично по стените на една приветлива стая до кабинета-всички в черни, украсени със златеб фриз рамки.”

„Що се отнася до довеждането на нещата докрай, баща ми проявяваше особена упоритост. Веднъж предприетото трябваше да бъде завършено, дори междувременно ясно да проличаваше, че започнатата работа е неприятна, скучна, досадна и дори безполезна...Но при всичкото невнимаване и цялата неохота...ми остана толкова много, че по-късно можех да използвам някои неща”

„Всички тези градинарски работи дядо ми вършеше също тъй редовно и старателно, както и служебната си работа: никога не слизаше в градината, преди да е сложил в ред списъка на своите тъжители за следващия ден и да е прочел делата. Сутрин отиваше в кметството, като се върнеше, обядваше, след това подрямваше в креслото си и така ден след ден. Говореше малко и никога не избухваше; не помня да съм го виждал сърдит.”

„По онова време новогодишният празник твърде много раздвижваше града с всеобщата размяна на лични благопожелания...За нас, децата, най-желаното удоволствие беше празненството в къщата на дядо. Рано сутринта там бяха събрани внуците, за да послушат барабаните, обоите и кларниетите, тромбоните и корнетите, които надуваха военната и градската музика и всякакви други музиканти. Децата раздаваха запечатаните и надписани новогодишни подаръци на по-бедните хора, които идваха да поднесат поздравления...Тортите, бисквитите, марципанът и сладкото вино мамеха погледите на децата, а освен това шултхайсът и двамата кметове получаваха всяка година от някои фондации известно количество сребърни предмети, които се подаряваха на внуците и кръщелниците по определена градация...”

(Дядо му е бил шултхайс на Франкфурт ам Майн)

За родолюбието и еврейте:

„...настъпи най-после разпети петък на 1759 година...Битката започна; аз се качих на тавана, откъдето наистина не се виждаха околностите на града, но много ясно се чуваше грохота на оръдията и залповата стрелба на пушките. След няколко часа видяхме първите признаци на битката-редица коли в които ранени с всевъзможни печални осакатявания и тъжен израз на лицето биваха извозвани покрай нас, за да бъдат откарани в превърнатия в лазарет манастир „Света Богородица”. МИлосърдието на бюргерите веднага заговори. Бира, вино,хляб и пари се поднасяха на ония които все още можеха да приемат нещо. Но когато след известно време във върволицата от коли бяха забелязани ранени и пленени германци, състраданието надхвърли всякаква граница и сякаш всеки искаше да се лиши от всичко движимо, което притежаваше за да помогне на изпадналте в беда съотечественици...Баща ми, който в своята пристрастност бе съвсем сигурен, че те ще победят, има голямото неблагоразумие да отиде да посрещне въжделените победители...Върна се в къщи в много лошо настроение, а като видя ранените и пленени съотечественици, съвсем загуби привичното си самообладание. Той също нареди да дават всякаква помощ на минаващите, но само на германците, което не винаги бе възможно, защото съдбата бе натоварила заедно приятели и врагове.”

(Франкфурт е бил под френска окупация и в къщата им е бил разквартируван френски граф-комендант за който Гьоте пише само чудесни спомени-културата, отношението и маниерите на графа. Баща му обаче се спречква след сражението с графа и дори рискува тъмница, но французина след увещания на германския си преводач показва великодушие)

„Горнонемецът и може би предимно оня, който живее край Райн и Майн, защото големите реки, както и морският бряг винаги имат нещо оживотворяващо, се изразява твърде много със сравнения и намеци и при една широта на духа и на погледа за света си служи с доста поговорки. И в двата случая изразите му са често грубовати, но винаги на място...разбира се, понякога в тях може да се промъкне нещо, което шокира нежното ухо....Толкова дълго наводнявана от чужди нации и принудена да си служи в науката и дипломацията с чужди езици, Германия...Германецът подивял от близо две века при тези нещастни, объркани порядки, отиде да се учи при французите, за да придобуе светски маниери, и при римлянитем за да се изразява достойно...

Каквито и гениални произведения да възникваха обаче в тази епоха, то и тук се прояви германският дух на сводолюбие и жизнерадост. Този дух придружен от искрена сериозност, налагаше да се пише ясно и непринудено, без употреба на чужди думи и както изискваше обикновеният здрав смисъл.

На немската поезия липсваше всъност съдържание, и то национално, таланти никога не липсваха.”

„...особено положението на еврейския квартал...Теснотията и мръсотията, навалицата, акцентът на един неприятен език-всичко заедно правеше тягостно впечатление, дори само човек да надникнеше...зловещо витаеха приказки за жестокостта на еврейте по отношение на християнските деца, които ние бяхме виждакли възпроизведени в страшни картини в Готфридовата „Хроника”...все пак против тях свидетелстваше голямата карикатурна и позоряща ги картина...на един свод под мостовата кула, защото е била нарисувана не като закачка на частно лице, апо нареждане на обществено учреждение.”

„В навечерието на изборния ден всички чужденци биват изгонвани от града, вратите се заключват, еврейте се затварят в техния квартал и франкфуртският гражданин не малко се гордее, че той единствен има право да бъде свидетел на такова голямо тържество.”

ЗА БРАТЯ ГРИММ

От Немски сказания:

"Приказките са отредени...да уловят чистата мисъл на едно детско световъзприемане, те подхранват непосредствено, меко и нежно като млякото, сладко и засищащо като меда, без земна тежест; обратно, сказанията служат за по-здрава храна, носят по-прости, но затова пък по-отчетливи багри, изискват повече сериозност и разсъдителност...

...при сказанията, също тъй тихо разгръщаме листата и внимателно отместваме клоните, за да не смутим народа и скришом да надникнем към чудноватата ала срамежливо сгушена в себе си, ухаеща на листа, трева и току-що паднал дъжд природа."

...по-горе цитат-превод от Братя Гримм

Един увод от бгкнига:

"Приказките били миналото на народите, тяхното духовно наследство и памет...те опзвали националността и еизка на хората! Но те били и мечта за по-добър живот, мечта на човека да разговаря с цветя и птици, да полети във въздуха, да стъпи дори на луната (пр. Мюнхаузен), да проникне в морските дълбини...

В края на 18-и век в Германия двама братя, професори по право, започнали да записват народните приказки, народните песни и народния говор на своя народ. Колкото повече обикаляли от град на град, от село на село, толкова повече ги пленявала красотата на приказките. Събирали легенди и предания, изучавали песните на минезингерите от 12-14 век, написали граматика и история на немския език, създали речник на немските думи...Но Якоб и Вилхелм Гримм станали известни, когато издали първата си книга с народни приказки.

Братята издали 7 пъти "своите" приказки!"

Към това ЛИЧНО АЗ мога да добавя 4 тома на английски които съм получил от роднини за техните изследвания на германската "митология", изследвания за боговете, богините, войните от епоса, жените-войни също, елфи, нимфи, гиганти-великани, джеджета и гноми, растения и животни, зверове, деня и ноща, годишните времена в сагите, времето, съдбата, смъртта, вятъра дори, звездите и небето в преданията, магията, даже камъните и тяхната роля.

Та двамата щото споменават и брат си Фердинанд, който не е бил с тяхното занимание, та двамата са били събирачи не разказвачи всъщност.

Също така германските народни приказки събрани от братя Гримм са стотици като най-известните са:

Вълкът и седемте козлета

Спящата красавица

Снежанка

Пепеляшка

Палечко

Котаракът в чизми

Червената шапчица

Бременските музиканти

Жабока-цар (всъщност принц)