Статия на френската галеристка и кураторка Farideh Cadot, публикувана във вестник Liberation на 2 юни 2011 г., предизвикала сериозна реакция в артистичните среди и сред обществеността във Франция.

    В глобалния комерсиализиран свят, където всичко, както се смята, трябва да носи колкото се може повече приходи, изкуството не е в състояние да избегне общите правила. То се счита за своево рода бизнес. Неговите традиционни деятели – художници, интелектуалци, галеристи, критици – днес не се виждат и чуват. Обаче болшинството от тези професионалисти продължават да вършат работата си, живеят от своя труд, страдайки мълчаливо от равнодушието на пресата, която говори само за финансовото или комерсиалното измерение на изкуството; измерение, разбира се, важно, но към което изкуството не принадлежи. „Ударен е джакпотът”, „вълнения на артпазара”, „колекционери-законодатели на модата”, „фантастични приходи” – ето с какви думи се описват днес художествените събития. Читателите са заливани с информация за рекорди: „24 милиона евро за два часа”, „Изпод чукчето на аукциониста се разхвърчаха стружки злато”... Цифри, цифри, до опиянение, до главозамайване, до отвращение!

    Тези крайности в света на съвременното изкуство ме принуждават да прекъсна мълчанието. Вече тридесет години имам галерии в Париж и Ню Йорк, била съм куратор на няколко изложби в музеи и изложбени зали във Франция и извън пределите ѝ, но вече просто губя дар слово. Парите днес са единственият критерий за преценка. Пресата пише само за „локомотивите” на пазара, раздувайки имената на тези, които управляват комерсиалните империи. Тези PR персонажи се оказват на най-високите нива на всички рейтинги. Но опитайте се да вкарате рейтингите в изкуството – това само по себе си е скандал. Много вестници и списания публикуват списъци: петдесетте или стоте най-важни художествни деятели. „Най-влиятелните хора в света на съвременното изкуство” имат своя табела с ранг, както при най-богатите наследници и изгодните борсови продукти. Но ролята на пресата не се състои в това да преследва сензации.

    Все по-рядко може да се срещнат текстове, в които става реч за историческото или културното значение на това или онова явление. Разбира се, пазар на изкуствата съществува, и е напълно нормално да се съобщи колко струва това, което се предлага на него. Но все пак тук не става дума за нефт! Изкуството не е обикновена стока, не е борсов продукт. Но цените достигат такива висоти, че това замърсява информационното поле.

    Да се притежава произведение на съвременното изкуство се превръща в признак за принадлежност към висшата класа. Всички новобогаташи се стремят към това. Професионалната преса ни представя хора, които, бързо натрупали състояние, купуват произведения на изкуството в поразяващи въображението количества. Техните методи са невероятно прости: купуват всичко подред, от всеки подред и без значение на каква цена. А след това се избавят от всичко това, когато им хрумне каквато и да е нова идея. И в този процес прибират нелоша добавена стойност в ущърб на наивни колекционери. 

    Рискувайки да изглеждам смешна ще кажа, че колекцията е дело на цял един живот, това е история на чувствата, тя работи като един вид психоанализа, тя съпътства колекционера и го открива за самия него. Най-страшното е това, че именно тези нови колекционери, хора, които не си правят труда нито да разгледат произведенията на изкуството, нито да размишляват върху него, създават днес „вкуса на времето”. Една шепа от така наречените меценати, възползвайки се от данъчните облекчения (за които се борехме през 1980-те години), диктуват модата. Към това се прибавя и мафиотското измерение – всички знаят, че покупката и продажбата на произведения на изкуството става един от най-бързите и надеждни способи за пране на мръсни пари. Възниква тотален, непоносим хаос! Много професионалисти, подобно на мен, чакат и се надяват самозванците, които изкуствено раздуват цените на няколко художници-звезди, да бъдат разобличени. Защото цялата нестабилна структура се базира на невежеството и безкултурието на новите купувачи.

    Онези, чиито имена са в устите на всички, защото финансират големите изложби, не се лъжат: за своите лични колекции те купуват нещо наистина ценно, докато гръмките имена използват само за реклама в медиите. Други царе от сферата на изкуството плащат твърде много на своите придворни, за да сноват по света в търсене на милионери, незнаещи какво да правят с парите си. Руските олигарси купуват аукционни къщи, където водят клиенти, още по-необразовани от тях самите, готови да купуват каквото и да е със затворени очи, стига да струва страшно много пари. Милиардерите от Катар купуват всичко в движение. Принцовете от арт-света използват това, за да се избавят от всичко, което са купили, на тройно по-високи цени. Светът на изкуството се управлява от шепа Мейдофци (по името на Bernard Lawrence Madoff, американски бизнесмен, обвинен и осъден през 2009 г. за създаването на най-голямата в историята финансова пирамида и за присвояването на над 50 милиарда долара, на 150 години затвор), които, не вярвайки в собствената си стока, продават всичко в движение, прехвърляйки от руски ръце в джобовете на шейховете това, което иначе биха оставили за себе си, ако бяха уверени в ценността на този боклук. Пред нас е сцената „да се спасява, който може”, където всеки бърза да се избави от това, което би следвало да се нарече токсичен финансов продукт, и не пита какво ще стане утре. Пред нашите очи художественият свят потъва към дъното, а ние мълчим.

    Някои крещят от негодувание, като историка по изкуствата Жан Клер (Jean Clair), който въстава против „изкуството на трейдърите” и разкрива порочния механизъм, водещ „от култура към културност, и от културност до култ към парите”. Наталѝ Ейнѝш (Nathalie Heinich) поставя въпроса за напълно безвъзмездното финансиране от страна на държавата (има се предвид Франция – В. К.) на произведения и институции, които при това остават частна собственост.

    Време е пресата да предостави думата на тези, които все още вярват в изкуството и художниците. Тя е длъжна да изпълни дълга си, информирайки читателя не само за това кое колко струва. Дошло е времето да се поговори за художниците, за това, което те творят и излагат. И не само за тези, привличащи вниманието на милионерите, които не са в състояние да запомнят имената им, хвалейки се, че са купили три килограма китайци и пет килограма индуси. За мен всичко това е дълбоко отвратително, и много други, както и аз, чувстват, че стават жертва на вкуса и парите. Тъй като ценността на творбите днес се свежда само до тяхната цена, предишните любители на изкуството са напълно дезориентирани. Когато ушите подменят очите, спекулациите задушават интуицията и чувствата, които все пак се явяват най-важните критерии за избор. Време е професионалистите в изкуството да излязат от дълбоките резерви и мълчаливото мнозинство най-накрая да бъде чуто.

    Много от нас споделят това недоволство и чувството за безсилие пред лицето на агресивното малцинство. Вятърът на историята ще измете тези шарлатани, които превърнаха пазара на съвременното изкуство в страната на глупците! Ние трябва да защитаваме с всички сили другото лице на художествения пазар – това, истинското, което работи в сянка, далеч от светлините на рампата!

     Farideh Cadot,

    Le 2 juin 2011,  journal Liberation