Присъствието не е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО, нито като прочитане, нито като коментар.
Може и да не знаете, но да ви светна с едно смущаващо откровение – не ставам за даскалица, а за учителка, пък, хич.
Запознати сте с факта и че не ставам за дипломат, затова няма да водя преговори с никой. Като стратег съм пълна нула и затова войните си ги водя сама. Но точно сега ми се иска да напиша нещо с главни букви, не че искам да ви навикам, но
АКО НА НЯКОЙ МУ СЕ ДОИСКА ДА ПРОЧЕТЕ ТОЗИ ПОСТ, МОЛЯ ДА НЕ ПРЕСКАЧА, А ДА ЧЕТЕ НАРЕД ИЛИ ИЗОБЩО ДА НЕ СЕ ЗАХВАЩА, за да не ми се налага да се обяснявам допълнително с коментари, които да повтарят съдържанието на този текст, защото не ми се отдава обясняването.
Днес мили блогерчета ще ви разкажа за извинението, що е то и има ли почва у нас /тук разбирайте териториите на блога/. И да не ви се иска требе да има. Щом аз съм чувала, че има такова явление значи го има и из териториите блогови. Ако ви се иска да се измъкнете от този пост без коментар, прав ви път, но ако искате да разберете за какво иде реч ще търпите и ще четете.
Няколко пъти ми се е случвало да се чувствам обидена из разни постове, но не си спомням да съм ревала на нечие силно администраторско рамо. Питайте Тери!
Много пъти ми се е случвало да обиждам хора из блога целенасочено или без да искам и когато са ме хващали в обида съм се извинявала. Прави се така. С двата средни пръста натискаш на клавиатурата следните букви И З В И Н Я В А Й. Много е лесно и не изисква особени граматически и езикови познания. Едната фонетична азбука е съвсем достатъчна.
Пример от моя блогерски опит /за да ви прозвуча много убедително/:
Съвсем наскоро написах един пост, в който разказвах личното си преживяване във връзка с приключенското си давене в информационния океан, станал известен наоколо с прякора си Гугла. Тогава писах в единствено число, за да разберете, че разказа е строго личен по отношение на моя милост, затова беше в първо лице единствено число, но една дама го прие твърде лично и аз СЕ ИЗВИНИХ, нали така?!
Както виждате не написах „Почнах да и’ се обяснявам”, а се извиних и после на всички обясних написаното от мен. До тогава не осъзнавах, че пиша толкова сложни неща, но напоследък се чувствам сякаш пиша на чужд език, защото все се налага да СЕ ОБЯСНЯВАМ в чувства и отношения породени от мои действия и бездействия в Бглог .
Общо взето смятам, че няма особено значение кой е крив и кой е ПО-ПРАВ в един спор. Защото всеки си гледа от неговата позиция, окопава си се в някой пост, които си крой и прекроява, събира си съюзници и почва словесен обстрел, разстрел или екзекуция, приема, че е непоколебимо прав, не желае да изслуша никой, чете постове през пръсти и коментари според собствения си интерес, прави си изводи по собствения си вкус и после се сърди, че съм в противниковия лагер, а аз съм си в МОЯ лагер, после като се разбере, че не съм на тази страна ми се избира на чия страна съм, а дори никой не иска да се досети, че другите мислят, че съм им враг, когато се окаже, че съм враг на всички пиша коментар на тема „Аз съм си аз и имам нещо общо само с мен” , ако не вярвате проверете. Вярно е че съм добра ракета-носител и понякога печеля време за някой от лагерите я с пост, я с коментар, я с писмо на личната, но все пак съм си само на моя страна. Защото знам, че в много трудните моменти съм си САМА , защото се оказва, че всяка територия ми е чужда, понеже като не съм „приятел” съм ВРАГ.
Освен всичко друго всеки спорещ наоколо заема винаги някаква твърда позиция на непогрешимост, започва да играе ролята на жертва в градация мъченик и накрая светец и не желае да погледне нещата от някоя друга гледна точка, не желае да приеме, че не е безгрешен и не желае да достигне до някакъв смислен диалог. Ваша си работа.
Но като се карате понякога не се ли замисляте, че изтезавате хората, които ви харесват, че мобилизирайки ги в безплодни спорове изисквате безприкосновена вярност към идеи, които може и да не изповядват?
Можете ли да приемете, че някой ви е приятел и въпреки това не се чувства длъжен да се съгласява с вас?
Можете ли да приемете, че за едно добро приятелство не е нужно всеки да си нахлузи на мозъка овчето съзнание?
Можете ли да си представите, че някой има непреодолимото желание да не е свидетел на поредната провокация?
Можете ли да си представите, че някой може да се чувства ваш приятел и все пак да не иска да участва в поредица от интриги изсценирани по един и същи, много плитък и много досаден от повтаряне начин?
Във връзка с всичко това искам да кажа, че когато някой пише/крещи, че се чувства обиден е логично този, които е посочен за виновен ДА СЕ ИЗВИНИ и то на всички, които са вкарани в поредното неприятно приключение.
Ако мили блогерчета не сте пораснали достатъчно, за да постъпвате правилно тогава си разделете куклите и парцалките, някъде настрани без свидетели, които да си организират сейр-оргия на ваш гръб.
През това време си позволявам да ви призова съвсем сериозно и напълно в трезво състояние: „Пораснете, моля!”
Един зрял човек трябва да знае, че извинението не е проява на лош вкус, нито на слабост.
Да се извиниш означава, да се опиташ да чуеш болката на другия. Това е проява на човещина.
Ако не можете да намерите сили, да се извините на другарчето си съблогерче от сърце, направете го от елементарно възпитание, ако това е много тежка задача, тогава се извинете заради някакъв вид извратено кавалерство, ако кавалерството ви е твърде тежка роля за изиграване направете го от куртоазия с цялото лицемерие на света в ръка или поне в двата средни пръста, с които ще си направите труда да го изпишете на екрана.
И ако не можете да се извините едни на други, защото сте още твърде малки в сърцата и твърде тясно скроени в душата за такъв товар, то поне се обърнете към всички съблогери, които не искат да бъдат въвличани в скандали и се извинете, например така:
ИЗВИНЯВАЙТЕ, ХОРА, ЧЕ СИ ПОЗВОЛИХ ЛУКСА ДА ВИ ЗАЛЕЯ С ДУШЕВНА ПОМИЯ, но храчките ми свършиха.
И понеже на мен наистина ми свършиха храчките, сега се обръщам към всички, които си направиха труда да ме изтърпят:
ИЗВИНЕТЕ, ЧЕ ТРЯБВАШЕ ДА ИЗТЪРПИТЕ ПОРЕДНАТА МИ СЛОВЕСНА ИЗЦЕПКА, НО МИ ПИСНА ОТ СКАНДАЛИ!!!
П.П. Имате възможност да се извините, ако искате, но ви забранявам да се плюете наоколо. Това си е моя пост. Ако не ви харесва, че е на заглавната, свалете го, моля!!! Наистина нямам нищо против да си е само в моя блог.
Comments7
Тери, качи и още снимки на които те има и теб :) Иначе, до септември има доста време, можем и по-рано да измислим пак нещо спонтанно...
Лека вечер и до нови срещи! :)
Имам редкия късмет да ви познавам.
На връщане споделих с Тери, че чувството на свобода най-истински и пълноценно го изпитвам точно тук в Бглог.
Приятно ме изненада появяването на Твореца, към когото имам/имах стара вина. Дано вече да ми е простил и да е забравил. Макар че преди години с него сме спорили и сме се „дрънкали“ за щяло и нещяло, човекът с добрите сини очи, душата на компанията, си ми е слабост. Освен това през онази вечер научих още нещо за него - че той обичал да похапва малки сладки деца. В потвърждение на казаното помествам няколко снимки, като моля да ме извините за лошото им качество.
Това е Ения, която е съгледана от Ядача на деца.
Гонитбата започва.
Ени намира убежище при татко си.
Хм, този детеядач май никак не е страшен… Ени решава да се приближи.
Дори да го пипне…
И даже да му да разреши да я изпапка! Гуш!