Уважаеми колеги много често говорим за насилието мужду децата в училище /физическо и психическо /.Но има и един доста сериозен проблем, за който много рядко се говори /почти никога / несправедливо и обидно поведение и отношение на наши колеги към децата. Не говоря само за децата с малцинствен произход, а изобщо. Казвам го не само като колега, ставал свидетел  на такова поведение, но и като майка, чието дете е ставало обект на такова отношение. Възмутена съм от пренебрежението и високомерието, с което някои колеги говорят и се отнасят към децата! На това ли трябва да ги учим, така ли трябва да ги възпитаваме....Какъв пример даваме на малчуганите?... Нима в това се състои педагогиката, която всички сме учили....За мен професията на учителя е призвание!  Уважението към личността на детето, любовта  и всеотдайността, несъмнено са най - важни за един учител!

Попаднах на сполучлив клип за подражанието на децата.Ето как личният пример на възрастните въздейства върху тях.Ще е от полза в работата с родителите.Вижте го и вие.

http://gradinata.net/?p=318

Преди време Tony публикува пост на тема ,,Кът в класната стая''. Колегите добавиха много нови идеи и предложения. Реших, че върху украсената или облепена кутия  може да се пускат листчета от децата със съответното ,,добро дело '' през комина на къщичката или през прорез. Ето и моя вариант: Къщичка на добрите дела.doc

Вече седмица ме гледат 23 чифта плахи детски очички.Някои са доста боязливи и казват, че не могат да правят това или онова, други се разплакват, недоволни от себе си. Опитвам се да внуша на всеки първокласник, че се е справил, че може, че умее, че следващият път ще бъде по- красиво и вярно.Повтарям, повтарям, а колко много още трябва докато осъзнаят следното Ти си ТИ.doc А как ми се иска цялата образователна система да насочи усилията си в тази посока...

За лека нощ една притча за Вас, колеги....

Всъщност тя е една идейка за актуализация на родителското табло. Сигурна съм, че ще ви допадне! 

Източник: сп-е ,,Моето бебе и аз", но кой точно брой не помня, а и никъде из тефтерите не съм си записала за съжаление.:))))

prit4a.doc

Здравейте!

Предлагам Ви една съвременна притча - ,,Какво всъщност радва децата ни?". Надявам се, че ще ви хареса.

 

prit4a.doc

"Аз, аз ще го направя" е една от най-често изричаните фрази след навършването на втората година. Тази декларация за независимост предоставя златна възможност за усъвършенстване на уменията, стига да не се нарушават правилата. Трябва непрестанно да си припомняме крайната цел - да се отгледат самоуверени и самостоятелни деца. Така че трябва да се заредим с огромна доза търпение, с което да се посрещат детските грешки и да се намери добър баланс между това да се върши домашната работа и необходимостта да научим децата на най-важните житейски умения.

Не вменявайте на детето, че не може да прави нещо. Уважавайте неговото желание да се превърне в експерт във всяка една област. Това му дава шанс да опитва да направи нещо преди самите вие да го направите за него, т.е. не подценявайте качествата, които демонстрира в момента.

Купувайте му дрехи, които да облича само. Купувайте например панталонки, които то лесно да сваля и да вдига, за да седне на гърнето. Добре е деколтетата на фланелките лесно да преминават през главата, а не да запъват на рамената, докато се опитва да си ги сложи.

Подредете дрешките на достъпни места. Сортирайте ги в шкафчета с лесно отварящи се чекмеджета, така ще развиете координацията на детето.

Не допускайте да се разочарова. Опитвайте се да му давате лесни задачи, които то да изпълнява без особени усилия. Например, разкопчавайте копчетата на панталонките или започнете вие закопчаването с ципа на якето и го оставете да го довърши.

Дайте възможност на детето да сътрудничи и да споделя. Тъй като то не може да разбере защо не може да прави нещо и че рано или късно ще получи правото да го прави, предложете му да споделя процеса, оставяйки го да започне, а вие довършете. Например, когато завързвате обувките на едногодишно дете, му кажете: "Защо не държиш чорапчето си, докато ти обувам обувката?" Винаги, когато е възможно, го оставяйте да върши определена част от дейността ви, вместо просто безучастно да ви наблюдава и да се чувства неадекватно.

Оценявайте положените усилия. Като първи и най-важен учител на детето си, го окуражавайте да върши много и най-разнообразни неща. Научете го на правилото "практиката усъвършенства хората", като му кажете например: "Харесва ми как си се опитала да сплетеш косата си. Браво! Можеш да опиташ пак по-късно - ще стане по-добре."

Опитвайте се да проявявате спокойствие и търпение. Ако детето иска да прави всичко, помнете, че то в момента отстоява независимостта си, а не ината си. Оставяйте го да опитва. Не го разочаровайте, ако не свърши нещата прецизно или пък навреме. Вместо това, изразете задоволство от факта, че е направило първата крачка към своята самостоятелност и бъдете горди, че е взело инициативата.

Молете детето да върши нещата, не му заповядвайте. Покажете какво представлява любезната молба - "Стига да ме помолиш учтиво, аз ще ти позволя да направиш това". Обяснете какво имате предвид под учтиво, например го канарайте да каже: "Извинявай, мамо, би ли ми подала виличката?", когато се нуждае от вилица.

Не наказвайте грешките на детето. Не е възможно то да не прави гафове, така че бъдете търпеливи и толерантни. Ако се опитва да си налее млякото само и го разлее, вместо да му забраните да прави това повече, следващия път му помогнете да го направи както трябва. Не очаквайте моментален успех.

Не се чувствайте отхвърлени. То се опитва да прави нещата само и помощта ви може да бъде възприета като пречка. Ако ви каже: "Остави ме да отворя вратата", оставете го. То знае, че можете да направите нещата по-бързо и с по-малко усилия, но иска и се нуждае от варианти, чрез които да развива уменията си.

/из книгата "Как без крясъци и шамари да приучим детето на дисциплина"?

Канал 1 21:00Походът на императорите – документален филм (Франция, 2005г.) - Режисьор Люк Жаке

Бих препоръчала този филм на всички - деца, родители, учители, на всеки от нас. Отново се връщам към Жан Жак Русо - "Назад към природата". За да не забравяме какви сме, откъде сме и да се опитаме да си дадем отговор на един основен въпрос - защо сме на този свят и какво правим, за да е той по-добър?

Приятно гледане!

Агресивността – вродена или придобита

Според психолозите, филолозите, етолозите и философите има спор относно причините за агресивността. Едни смятат, че тя е вродено, инстинктивно явление, а други – че този вид поведение се заучава. Спорът се води от векове и надали скоро ще се разреши. Според схващането на Жан Жак Русо например за благородния дивак (публикувано за първи път през 1762 г.) човекът е мило, щастливо и добро създание, а обществото със своите ограничения му налага да бъде агресивен и го покварява. Друга част от учените, поддържат схващането, че в естественото си състояние човекът е звяр, чиито естествени инстинкти към агресивност могат да се обуздаят или сублимират само с прилагането на мерки за опазване на обществения ред. Към привържениците на второто становище принадлежи Зигмунд Фройд. Той смята, че човек се ражда с инстинкт към смъртта – thanatos : насочен навътре и изразяващ се в наказание, което човек налага върху себе си, и в крайната си форма това наказание се превръща в самоубийство. Насочен навън обаче инстинктът към смъртта се проявява във враждебност, разрушителни наклонности и убийство. Фройд е убеден, че тази агресивна енергия трябва по някакъв начин да намери отдушник, за да не продължава да се натрупва и да причини заболяване. Тази концепция може да се определи като „хидравлична” теория, т.е. по аналогичен начин нараства налягането на водната маса в контейнер : ако не намери отдушник за агресивността, тя ще доведе до взрив. Според Фройд обществото играе основна роля в регулирането на този инстинкт и помага на хората да го сублимират, т.е. да превърнат разрушителната енергия в приемливо или дори полезно поведение. Някои учени отиват още по-далеч в концепцията за вродената агресивност на човека като приемат, че в естественото си състояние той не само е убиец, но безмислената му разрушителна наклонност е единствена по рода си сред животните. Така тези учени правят предположението, че за да се нарече човешкото поведение „зверско” е оскърбление за другите видове, различни от човека. Красноречив израз на това схващане дава Антъни Стор :

„Най-отблъскващите примери на човешката жестокост обикновено описваме като зверски или животински и с тези определения подсказваме, че подобно поведение е типично за животните, намиращи се на по-ниско стъпало на развитие от нас. В действителност обаче крайностите на „зверското” поведение се проявяват само у човека : свирепостта, която един човек може да прояви към друг човек, не може да се сравни с нищо в природата. Печален е фактът, че ние сме най-жестокият и безмилостен вид, който е стъпвал някога на земята, макар и да настръхваме от ужас, когато във вестника или в учебника по история четем за жестокостите, които хора са извършвали върху хора.”

Липсват убедителни или поне ясни доказателства по въпроса дали човешката агресивност има или няма инстинктивен характер. Голяма част от доказателствата всъщност почиват на наблюдения и експерименти, провеждани върху видове, различни от човека. Цин Янкуо прави опит да опровергае мита, че котките дебнат и ловят плъховете по инстинкт. Експериментът му е съвсем прост. Авторът отгледал котенце и плъх в една и съща клетка. Котката не само че не нападала плъха, но дори се сприятелила с него. Освен това тя не проявявала никакво желание да гони или убива други плъхове. Този експеримент обаче не доказва, че агресивното поведение няма инстинктивен характер. Той само показва как ранният опит може да подтисне агресивното поведение. В експеримент, описан от Иренойс Айбъл Айбесфелт е установено, че плъхове, отгледани в изолация (т.е. без да са имали по-ранен опит да се бият с други плъхове), се нахвърлят върху друг плъх, който е въведен в същата клетка. Нещо повече, отгледаният в изолация плъх използва същия модел на заплаха и нападение, който използват плъховете с опит. Наистина агресивното поведение може да се модифицира с опита (както показва експеримента на Янкуо), но Айбъл Айбесфелт показва, че не е необходимо агресивността да се научава. От друга страна, въз основа на това изследване не би трябвало да се прави изводът, че агресивността е непременно инстинктивна защото, както изтъква Джон Пол Скот, за да се докаже този извод е необходимо да се наблюдават физиологични изменения в организма, които да отразяват появата на спонтанна стимулация за борба в самия организъм. В експеримента на Айбъл Айбесфелт стимулът идва отвън – появата на новия плъх подтиква отгледания в изолация плъх към борба. От своя анализ на резултатите от този експеримент Скот прави извода, че няма вродена потребност от борба : „ако даден организъм устрои живота си така, че в него да няма външни стимули за борба, той не ще получи никакви физиологични или психични увреждания, ако не проявява агресивност”. Това гледище противоречи на твърдението на Фройд и фактически означава, че не съществува инстинкт за агресивност. По мнението на Ленард Бърковиц, един от най-изтъкнатите американски специалисти по въпросите на човешката агресивност, хората се отличават коренно от останалите видове по това, че научаването играе по-важна роля в тяхното агресивно поведение.  У хората агресивността е функция на сложно взаимодействие между вродените склонности и заучените реакции. Редица данни подкрепят твърдението на Бърковиц, че поведенческите модели, вродени у човека, са безкрайно гъвкави и податливи на модификация. Което означава, че човек може да победи наследствеността чрез воля и вяра. Стига да иска, разбира се.

     Източник :    " Домашна енциклопедия на здравето"