През август прекарах 3 седмици в една лечебно-терапевтична общност в Белгия. Преживяването беше забележително. С колежката не се уморяваме да повтаряме, че хората с увреждания там живеят далеч по-добре, отколкото много българи в България.И не става дума за материалната среда, а за атмосферата и съдържанието на дейността на това място.

В момента, покрай "Великолепната шесторка", се говори преди всичко и най-вече за закриване на държавните институции за деца и възрастни. И това, което най-често се вижда от репортажите наистина внушава идеята, че институциите са ужасно място, което час по-скоро трябва да бъде премахнато. Но...пак от телевизията научаваме, че броят на децата, оставени за осиновяване се увеличава по-бързо, отколкото "Великолепната шесторка" може да осигури пари за друг вид обгрижване. Тогава?! Пътуванията ми в различни институции за деца и възрастни по света ме убедиха, че не формата "институция" е проблемът, а какво и как се прави в нея. Още повече, че американските филми пък ни подсказват, че приемните семейства също могат да бъдат убийствено неподходящо място за изоставените деца.

За това реших, че е добре да публикувам този материал в страниците, посветени на образованието. Защото каквото и да остане в главите след края на учебния курс, най-важното, според мен, е какви хора ще излязат от вратите на детските градини и училища. За един истински учител-професионалист, винаги и във всичко ще се намери нещо, което да подкрепи усилията му да усъвършенства своята дейност.

Материалът излезе доста дълъг, а и аз съм обстоятелствена, но винаги може да го затворите и да се прехвърлите на по-интересен...:-)

Christoforus_1.wmv  

Лечебно-терапевтичната общност „ Христофорус” се намира близо до гр. Гент. Състои се от 2 къщи, които се обитават от 18 човека в изолация и в които работят още толкова сътрудници, и от 2 ха земя.

Двете къщи се намират на известно разстояние една от друга и обитателите непрекъснато кръстосват разстоянието между тях на колела.

Всяка къща е построена или преустроена така, че максимално да се доближава до семейна къща и е обитавана от 8-10 жени и мъже на различна възраст. Обикновено има една голяма дневна с трапезария, кухня, сервизни помещения и уютни кътчета за групово хранене и други дейности на двора. Всеки обитател разполага със собствена стая с мивка, а няколко човека – от 2 до 4, делят една баня и тоалетна. Денят, обаче, е така организиран, че обитателите на къщата нямат време да използват стаите си. Дежурният сътрудник също разполага със стая, която не се различава от стаите на обитателите. Без да блестят с лукс, всички помещения са обзаведени с удобни и качествени мебели и се полагат много грижи за стопанисването им и за поддържането на ред в къщите. Голямата част от мебелите са придобити като дарения и това е много предпочитан начин за работа с останалия свят в тази общност. Самата общност с готовност влага средства в красиви и удобни неща, независимо от цената – с гордост ни показаха нова, скъпа камина с италиански мрамор в дневната на втората къща.Приятното впечатление е, че при поддържането на реда грижите са по-скоро като в дом, а не като в институция: помещенията миришат на дом, не на дезинфектанти, например. За първи път видяхме истинска култура на организиране на почистването: навсякъде препаратите и всички кофи, метли, кърпи за почистване и какво ли не още бяха подредени по един изключително обмислен и удобен начин! Подредени в приспособени шкафове, специални помещения или организирани в кътове към тоалетните, а не набутани в най-неугледното кьоше, инструментите за почистване  дават статут на почистването като важна и сериозна, обмислена и организирана дейност. Чудно ли е, че впечатлява хигиената както в тази общност, така и навсякъде в страната, където бяхме тези три седмици.По много специфичен начин, напомнящ Гьотеанума в Дорнах, Швейцария,са боядисани помещенията. Подбрани са много хармонични цветове от прасковено жълто, до оранжево и ръждивочервено. Без да бяга от своя статут на институция, общността прави всичко възможно да е близо до модела на семейна къща. На няколко места в дневните и на двете къщи са организирани маси на сезоните с меки жълто-зелени материи, букети цветя, мидени черупки, рисунки от обитателите, свещи, книги с красиви илюстрации на цветя и птици, характерни за сезона, и непременно различни картини на св. Христофорус.Тези кътове внасят много топлина и уют, поне за нас, гостите на общността, и по наистина по много приятен начин материализират сезона. Още в деня на пристигането, „намерихме място” на масата на сезоните в „нашата” къща: поставиха там нашия подарък – малък тъпан.

При очевидния материален просперитет и явен стремеж към удобство и уют, и в двете къщи няма миялни машини. След храна 3-4 човека – сътрудници и обитатели застават на мивката: един мие, останалите подсушават измитите съдове. А може да се каже, че на всяко хранене се събираше доста голям куп посуда за миене! Макар, че предполагахме отговора, все пак попитахме. В общността е прието разбирането, че моментът на миене е важен комуникативен момент, в който хората в изолация могат да се чувстват значими с дейността си за всички и да си общуват. И наистина бяхме свидетели с каква готовност участваха в така организираното миене. Предложението ни и ние да бъдем включени често срещаше вежлив отказ – ако включат нас, няма да има работа за обитателите.

На територията на общността са оборудвани няколко работилници: за работа с вълна и текстил, за леене на декоративни свещи, дърводелска и каменоделска работилници. Последната в момента не работеше. Не бяхме виждали до сега толкова приятни места за работа! Просторни, удобни, оборудвани с всички необходими машини и материали за работа, отлично организирани и стопанисвани, със спокойна и дружелюбна атмосфера, тези места ни привличаха като магнит и ние с удоволствие не се трудехме, а наистина творяхме в тях!

Общността разполага с 2 ха земя. Върху нея има всичко: овце и свине, зеленчукова градина и овощни дървета, ниви с картофи и цвекло и какво ли не още. Научихме, че в един момент от своето развитие общността е била поставена пред дилемата или да придобие още земя и да се превърне в биодинамична ферма, или да фокусира своя интерес върху работата с хората в изолация. Избрали са хората пред фермата и тук разбрахме какво значи да превърнеш работата си във фокус на живота си! Така земята е останала само инструмент, средство за осигуряване на храната и за продажба на продукция и най-важното: терапевтично средство, осигуряващо необходимия контакт със земята на обитателите.

Тук ни впечатлиха две неща. Първото беше оградата от плодни дръвчета. Видяхме разсадници, които ги предлагат. Особеното в случая е, че отрано е премахнат върхът, клоните започват близо до земята и са така извити, че растат само в две срещуположни посоки. В общността короните на такива ябълки и круши изглеждаха плоски и започваха близо до земята. Така практичните белгийци си имаха две в едно: декоративен жив плет, който отделяше земеделската от жилищната част и даваше твърде обилна реколта от плодове! А плодовете се преработваха в желе – доста доходен източник на средства за общността.

Втората забележителност, която ни остави без дъх, беше пречиствателната станция на първата, по-голямата къща и основна база на общността. Във време, когато българските градове, заети с боричкания на политическите си върхушки и оцеляване на обикновените хора нямат енергия да стигнат до идеята за пречиствателни станции, една малка общност, приела себе си като органична част от природата и уважението и грижата за нея като своя основна задача, беше отделила енергия, време, средства, да направи система, която събираше отпадните води от жилищната част, пречистваше ги в затворен цикъл от машинна част, езерца за биологично пречистване чрез камъш и водни микроорганизми и ги връщаше за употреба в езеро с декоративни рибки и лилии и за напояване. А красивите флорални форми (flowforms), които предаваха истински живот на водата! В книгата си „Човек в общност” Лийвехуд нарича лечебно-терапевтичните общности „острови на нова култура” и седнала край малкото езерце - красивият край на пречиствателния кръг, край рибките и лилиите, му повярвах.

Защото освен чудото на пречиствателната станция видях чудото на живота на хората в изолация, разгръщане на техните способности и специалния начин на интеграцията им към обществото.

Първо да изясня понятията. Когато говоря за „хора в изолация”, аз имам предвид хора с увреждания. Но според СЗО (Световна здравна организация, World Health Organisation) увреждането не се получава чрез недостатъчността (Impairment) и произтичащата от тук невъзможност (Desability) за телесно или душевно изразяване, а едва чрез изолацията и пренебрегването (Handicap), което човек получава от другите хора по отношение на своите индивидуални и социални възможности. Т.е. увреждането има по-скоро социално измерение. В лечебната педагогика и социалната терапия се говори не за деца и възрастни хора с увреждания , а за хора със специално развитие, за хора с невъзможност (Desability) за изразяване или в пренебрегване (Handicap). Този различен поглед към човека с увреждане дава възможност да се видят той и неговото заболяване по нов начин, както и смисъла на неговото съществуване и развитието на неговите способности и реализация.

Част от тези хора се развиват по специфичен за всяко увреждане начин, имат различен от „другите” хора темп и ритъм на живот и изолирането им в такива защитени общности е оправдано, ако им дава всички тези условия, които ще им позволят в подкрепяща и зачитаща ги среда да водят спокоен и смислен живот в себереализация по подходящ начин.

И общността „Христофорус” е отличен пример в тази посока.

Тя е създадена от Ролан и съпругата му Даян преди 30 години. Те и до сега са двигатели на общността Тогава, в началото, двамата приемат в младото си семейство сред своите деца 2-3 деца с увреждания, които и до сега живеят в общността. Със своят ентусиазъм и хуманизъм Ролан привлича на своя страна 50 човека – приятели, роднини (дори родителите си), съмишленици, които с доброволен труд и средства преобразуват сегашната къща „Христофорус”. Част от тази първи ентусиасти са две сътруднички – Ан и Вира, приели толкова присърце дейността на общността, че се преместили (като Ролан и Даян) да живеят на територията на общността. С удоволствие и гордост те ни показваха филми и албуми, които проследяват пътя на развитие на общността. И усещането беше, че не разказват за институция, а за собственото си семейство.

Ролан, Даян, Ан и Вира са ръководството на тази общност. Ролан, общопризнаният и уважаван директор, определя собствените си функции така:”Моята задача е да намирам пари”; Даян е топлото, майчинско сърце; Ан е връзката на общността със света (тя е представителят на Белгия в ЕССЕ – антропософската организация на родителите и работещите с хората в изолация) и света на родителите; Вира е арттерапевт и медицинска сестра. Това е видимият за света кръг. Освен това видими са още три кръга: на хората в изолация, на сътрудниците, на родителите. Всеки от тези кръгове е видим само, ако знаеш какво да търсиш и как да проследиш организацията. Тези кръгове не са изолирани, а „влизат” един в друг чрез своите представители. Така кръгът на хората с увреждания „влиза” в кръга на сътрудниците поне чрез един свой представител – П., който сътрудниците на шега, на истина, наричат свой пиар: той работи един ден в седмицата в кметството на Мерелбеке – друго населено място, по почистването и много се гордее с това; поради факта, че е завършил гимназия, знае английски, пътувал е с родителите си по света, е представителят на общността, който обикновено ходи и на конференции за хора в изолация в чужбина. В различни дни сме виждали и други обитатели да участват в сутрешния кръг на сътрудниците.

Кръгът на сътрудниците се състои от всички работещи на територията на общността. Болшинството от тях са на пълен работен ден, но има и работещи с различна продължителност на работния ден и брой дни в седмицата, както и доброволци. Прави впечатление, че голямата част от сътрудниците са млади хора. Поради сезонът на отпуските, някои от сътрудниците не бяха на работа, а имаха свои заместници. Това не бяха случайни хора, а такива, които приемаха философията на общността и се надяваха в някакъв момент също да станат сътрудници. Някои от тях ни казаха, че са работили и в други институции за хора с увреждания, но предпочитат „Христофорус” пред всички останали и са готови да напуснат всяко друго място, ако общността има нужда от тях. Тези, които се грижат за хората в изолация дават 24 часови дежурства, някои от майсторите в работилниците са дневна смяна, други – по определен седмичен график, а трети също дават дежурства. Част от този кръг са Ан и Вира, които влизат и в кръга на ръководителите. Част от сътрудниците са и двамата антропософски лекари на общността, които, предполагаме заедно с Вира, формират отделен кръг. Обитателите получаваха антропософски лекарства по схема всеки ден. Приемът на лекарства се организира от дежурния сътрудник.    

Съществува и кръг на родителите, който непрекъснато усещахме наоколо: разговори по телефона, чести посещения и вземания на някой от обитателите по различни поводи, задължителни прибирания за уикенда в къщи на всеки две седмици, ваканционна отпуска в къщи.

Удивителен е начинът, по който тези хора работят с хората в изолация! Първо, по обясними причини на нас, българите, веднага ни прави впечатление човешкият начин на комуникация: тих и спокоен тон, зачитане желанието на човека отсреща, приятелски взаимоотношения. Тези хора заедно работят, заедно се хранят и почиват и заедно се веселят!

Денят е строго организиран: ставане така, че в 7-7,15 хората да са готови за закуска. 8,30 – сутрешен кръг на всички в базовата къща „Христофорус”. Той започва с молитва и обща песен и продължава с разпределение на хората за извършване на различни дейности. Още на втория ден ние също бяхме включени в това разпределение. Характерното за него е, че хората извършват различни дейности сутрин и след обяд. Така се избягва еднообразието и скуката. На този кръг се изслушват внимателно и се вземат под внимание всички забележки на обитателите.

След това всеки се захваща с определената му за деня работа.

В общността са приели няколко дейности (workshops) за подходящи за своите хора с проблеми: чистене, готварство, градинарство, работа с текстил, дърводелство, бодибилдинг. При нужда тези хора участват в строителство или други допълнителни дейности, нужни на общността.

Хората, живеещи в общността са основно с ментални проблеми и двама с шизофрения.  Естествено не може да се очаква те да се справят качествено с дейностите и основната задача на сътрудниците е да контролират работата им. Това става внимателно, без укори или наставления. Просто се знаят какви са обичайните пропуски, и те се поправят. Така често се налага сътрудниците да мият тоалетната след хората с проблеми и не им се възлага брането на зеления боб, например, за да не бъде изтръгнат с корените. :-) За това пък веднъж усвоили една работа, те се справят изключително добре с нея: могат старателно да нарежат „планини” от плодове и зеленчуци, да изтриват внимателно съдовете, да режат или изглаждат с дни дървени купи, да спазват пунктуално реда на операциите в различни процедури.Като всички хора и тези си имат любими занимания и сътрудниците намираха начин да ги удовлетворяват: така един човек обича да реже зеленчуци и той най-често вършеше тази работа, едно момче със синдром на Даун почти всеки ден работеше в дърводелската работилница, изработвайки поредната дървена купа, а С. най-често гладеше дрехи в гладачната. К., жена с аутизъм, заспиваше където седнеше и почти всеки ден я издирваха по всички тоалетни (дори заради нея бяха направили вратите така, че да могат да се отварят и отвън), но се справяше отлично с една машина за рязане на кабели и най-често работеше там или в текстилната работилница. Нашият съсед Р., 24 годишен, но с ум на 7 годишен, и със също толкова неизчерпаема енергия, изпълняваше ролята на превозвач с колелото от едната къща в другата.

Както казах, особено впечатлени бяхме от културата на почистването. Всеки петък сутрин е ден за почистване и всички хора почистваха стаите си. За да не объркат поредността на операциите, за някои от тях, не за всички, е разработен списък от поредни операции с картинки към всяка операция. Така че дори да не може да чете, човекът да може да се подсеща кое след кое следва. И тези списъци се изваждат и се поставят на масата всеки петък и всеки обитател сам контролира какво е направил и какво следва. И работата на сътрудниците е да следят дали се следва този ред, не да извършват дейностите вместо тях.  Интересно ни беше да научим, че къпането е дейност, която също се контролира и за това е разработен график, според който по 1-3 човека на вечер се къпят 2 пъти седмично.

Част от особеностите на хората с ментални проблеми е, че за тях времето не съществува. И се налага да се измислят хитроумни начини, за да стане то видимо. Така на съседа Р. бяха направили интересна седмична програма, на която с малки картинки бяха показали какво да прави всеки ден сутрин – закуска и работа (къде да работи в различните дни), обяд, след обяда ( поне 3 дена в седмицата беше показано, че той спи, тъй като бил много енергичен и му трябвало време за възстановяване) и дори кой ще бъде дежурен сътрудник в съответния ден.По същия начин е визуализиран и всеки месец от годината – със снимки на лични събития или събития, важни за общността. Така момчето се сещаше, че септември е месецът, когато общността „Христофорус” има празник и майка му има рожден ден, а декември е месецът, в който ще посрещат много весело Коледа. Такива програми и календари имаше в стаите на всички обитатели. Така за мен като професионалист беше интересно да видя място, в което индивидуализацията на дейността е достигнала своя връх.

Както във всички антропософски инициативи телевизорът не е на почит и съществува седмична програма за вечерните занимания между 18 и 21 часа. В понеделник е ден за четене, разказване и театрализиране на истории, вторник – на различни игри, четвъртък – за плуване в близкия басейн, събота – гледане на телевизия (не си спомням цялата седмична програма)! Обикновено след вечеря хората се събираха в дневната: разглеждаха се вестници, обсъждаше се деня, жените плетяха, нижеха гердани от маниста, мъжете рисуваха… Атмосферата беше топла, спокойна и естествено водеше до кратка молитва, тържествено загасяване на свещ на масата на сезоните и кротко разотиване по стаите.

Два пъти в седмицата, от 16 часа се провеждат и занимания с изкуство – рисуване, музика, евритмия. През летния сезон тези занимания не се провеждат, но заради нас организираха едно артерапевтично занимание по рисуване и едно занимание по музика. Така разбрахме, че заниманията с рисуване и евритмия се провеждат като курсове, които се редуват през годината: 6 седмици рисуване, след това 6 седмици евритмия. И отново се сменят дейностите.

И като стана дума за арттерапия не мога да не спомена Вира – много мил и чувствителен човек, който освен че е сътрудник и арттерапевт в тази общност, като доброволец води такива курсове в същия ритъм за раково болни хора в близкия Гент. Сещам се и за друга доброволка от общността – пенсионираната начална учителка Антоанет, която беше като Корпуса за бързо реагиране – появяваше се винаги, когато общността се нуждаеше от още две ръце за готвене, приготвяне на сладко от купища ябълки и круши и какво ли не! А като си спомня с какво уважение ни показваха кожените гарнитури от дневната, легла, маси, столове и какво ли не – подаръци и завещани от роднини и съмишленици, разбирам колко още много има, докато се върнем към Вазовото: „богатий – с парите, сиромахът с труда…”.         

Вече споменах, но сега искам да кажа, че истински ме впечатли начинът по който се вземаха пред вид всички желания и интереси на обитателите на общността. Така П. знаеше английски и обичаше да пътува – за това той най-често представяше хората в изолация на различни международни инициативи. С. обича музиката и ходи два пъти с нас на концерт в близката енория. О. свири и 2 години е била част от един оркестър, свирил даже и по телевизията – нещо с което цялата общност се гордееше. Интересът на О. към артистичните изяви последно беше задоволен в един курс по цирково изкуство в Гент. Й. обича конете и беше изпратена на гости за два дни в една ферма при спонсори на общността. При такова зачитане естествено е, че обитателите на общността правят впечатление на позитивни хора с добро самочувствие и висока самооценка. А атмосферата на радост и гордост от постиженията на членове на общността толкова много ги сплотява и придава усещане за топлина, дружелюбие и доверие!

Тъй като темата, която ме интересува и професионално, и в областта на лечебната терапия е работата със семействата, естествено се заинтересувах как се работи с тях в общността.

Преди всичко ни обясниха, че различните възрасти на хората в общността – от 20-30 годишни до около 60 годишни прави взаимоотношенията със семействата твърде разнообразни.

Социалните терапевти там приемат, че взаимоотношенията със семействата са изключително важни за благополучието на обитателите. Житейският  път на хората е твърде разнообразен, което определя и различното ниво на взаимоотношения. Така имаше една жена, която дълги години е живяла в лоши отношения с майка си и Ан и другите сътрудници са положили много усилия, много срещи и разговори в неформалната среда на родния дом и общността, докато напрежението спадне и отношенията се нормализират. Разговорите за различните хора от общността неизменно започваха с разговор за историята на всеки човек, за неговото семейство и интереси. И семействата през цялото време на престой бяха осезаем фактор от ежедневието: все някой звънеше по телефона, или идваше не само в петък или събота да изведе своя роднина. А в петък след обяд, събота и неделя къщите почти се изпразваха – почти всички се прибираха в родния дом. Когато близките идваха, правеше впечатление, че познаваха всички сътрудници и обитатели и непременно разменяха по някоя дума с всички. С грижата, с която се грижеха за обитателите, сътрудниците се отнасяха и към роднините: майката на Л. беше много възрастна и болна, бащата също не можеше да се грижи два дни за сина си и за това той си ходеше само за един ден в къщи. В същото време в общността имаше хора, които вече нямаха свои близки на този свят. За тези хора се организираше размяна с другите 3 антропософски инициативи в Белгия – „наш” човек отиваше за 1-2 седмици в „Йона”, например, а от там идваше за същия период друг човек. Така при пристигането ни заварихме Д. от „Йона”, който гостуваше на мястото на Дж., който беше заминал за „Йона”. Общностите не усещаха финансово разликата, а хората се чувстваха като на почивка. Сещате се какво удоволствие изпитахме и ние, и Д., когато отново се видяхме при нашето посещение в Института „Йона”: като хора, споделяли хляб и работа, като приятели. Прекрасно и деликатно решение за самотните хора от общността!

Бяхме впечатлени от един факт, който виждахме за първи път в общност, предназначена за възрастни хора: в стаите на част от обитателите, по-точно на жените, имаше много играчки, особено кукли, приличащи на бебета и дори колички за тях. В „нашата къща” една от жените доста често вечер идваше в дневната с двете си черни бебета и много сериозно ги гушкаше, приспиваше, даже заспиваше между тях. Като знак на особено отношение към нас, двете българки, тя ни ги даваше и с умиление, като истинска майка, ни наблюдаваше как ги гушкаме. Нямаше нужда от обяснения: това бяха възрастни жени, в които инстинкта на майки работеше, макар и на празни обороти. И сътрудниците бяха намерили хуманен начин да го задоволят. Жените можеха да правят всичко със своите бебета в рамките на къщите, но нямаха право да ги „извеждат” навън.

Заплащането на живота в общността става по различен начин, но общо взето с парите, които държавата дава за хората с увреждания. Само, че за хората с ментални проблеми държавата директно превеждаше парите на общността, а хората с шизофрения получаваха сами парите и после ги внасяха по сметката на общността. Разликата се получаваше от факта, че за тях държавният път е през болници и други форми за хора с психически проблеми, но те бяха избрали тази общност, за която държавата няма как да преведе директно парите. В общността имаше и двама бивши обитатели, които бяха практически в състояние да живеят сами, извън общността, но бяха избрали да останат. Те не плащаха за живота си в къщите, а вместо това работеха, без да им се заплаща. Допълнителни лични средства получаваха като работеха определени дни от седмицата извън общността. Единият млад мъж дори си беше намерил приятелка от общността и всички много се радваха на тяхната любов. Работата с тази жена ни втрещи, но то е показателно колко присърце приемат сътрудниците всяка особеност на обитателите. Тя имаше проблеми с ходенето, но много добре си служеше с ръцете. За това беше огромно изумлението ни, когато видяхме, че обикновено на храна сяда до сътрудник и ….той(тя) я храни! На въпроса ни защо, ни обясниха, че тя много се притеснява да се храни сама пред хора. Когато е сама в стая – нямало проблеми, но сред хора, трябвало да бъде хранена. Изпитвах истинско удоволствие да гледам с каква нежност и грижа я хранеха или как се навеждаха и мажеха пръстите на краката им с лекарство. В жестовете на сътрудниците имаше повече майчина грижа, състрадателност и милосърдие, отколкото можех да си представя, че може да се случи в българско учреждение с подобен обект на дейност.    

Каква е грижата за здравето на белгийците съдехме и от факта на толкова големите здравни осигуровки на хората с увреждания, които им даваха възможност всяка година да ходят на десетина дневна почивка, дори в чужбина, а на общността – да организира общи почивки в чужбина на хората с увреждания, придружавани от сътрудници и доброволци! По този начин хората от общността бяха прекарали незабравими почивки в Анталия, Турция и в Унгария. След нашият престой в „Христофорус”, май следващата дестинация може да се окаже България.  

За да не си помислите, че в общността животът е само цветя и рози, ще ви кажа, че  една сутрин обитателка беше много разстроена и няколко пъти вдига скандал, плака и се чувстваше нервна. Общността като че ли притихна, няколко от сътрудниците и казваше по някоя утешителна дума, но като че ли всички очакваха проблемът да отшуми. Аз също не се стърпях, но езиковата бариера ми пречеше да кажа нещо утешително и за това направих това, което правя с децата от моята група, когато искам да ги успокоя: гушнах я. Не искам да преувеличавам моето въздействие, може би беше дошъл вече момента на успокоението, но след нашето гушкане, тя наистина се успокои. Присъствахме и на момент, когато една от сътрудничките също се разяри и се развика в кухнята. Споменавам го, за да се разбере, че животът в общността е истински, пълнокръвен и правдив. Той тече със своите вирове и игриви, блестящи на слънцето вълни, дълбоки подмоли и примамлива синева. Важното е, че със своето многообразие и красота привлича всеки, който се докосне до него. За това и колежката ми Аделина каза: „Искам да остана тук!”

Освен тази прекрасна общност Белгия има още 4 антропософски лечебно-терапевтични инициативи. Благодарение на нашата прекрасна домакиня – г-жа Адриен Тиер – зам. председател на ЕССЕ (европейската организация на работещите и родителите на хора с увреждания), успяхме да посетим още 2 от тях.

Първото беше един Дневен център за деца с тежки увреждания. Негов директор е Барт Ванмекелен – представителя на Белгия в Конференцията по лечебна педагогика и социална терапия в Гьотеанума край Базел, Швейцария.

Заварихме Дневният център в процес на преместване. След тридесетгодишно съществуване в приспособените сгради на една ферма, от една седмица той беше вече в нова и прекрасна страда, която ни остави без дъх: широки помещения в различни форми – кръгли, трапецовидни или ромбоидни. Дори като форми няма как да ти доскучае! А покривите?! На различни места разчупените като форма покриви са остъклени и придават наистина необичайна и неочаквана светлина на помещенията! Терапевтичните кабинети по говорна терапия, раздвижване, масаж и лекарският кабинет са полукръгли, групирани около едно кръгло антре със стъклен покрив. За първи път видяхме и малко помещение, също без прозорци, предназначено за успокояване на деца. На тревожният ми въпрос как ще се успокояват тук децата сами, Барт ни каза, че идеята е излязло от равновесие дете да престоява тук най-много 5 минути. За да не липсват дърветата на децата (на предишното място центърът е бил плътно заобиколен с дървета), някои носещи колони в сградата са направени като стилизирани стволове, а високо под таваните има остъклен пояс във всички помещения, през който се виждат дървета и небе. Може да се каже, че природата буквално е поканена да влезе в сградата по най-различен начин! Сградата е предназначена за 3 групи с около 60 деца. Всяка група се помещава в отделна занималня със своя кухня сред помещението. Отделно има и един общ кухненски блок. Макар, че все още не бяха преместено всичко, имаше достатъчно различни типове инвалидни колички, дюшеци и приспособления за деца в тежко състояние. Въпреки, че голямата част от помещенията не бяха боядисани, някои тоалетни – още не поставени, Центърът вече работеше: имаше деца, а с две се водеха занимания по говор и раздвижване.

Центърът за работа с деца с тежки увреждания – още едно място, от което също не ни се тръгваше.

Институтът „Йона”, край Антверпен, е едно от първите антропософски инициативи в Белгия. В него живеят около 50 възрастни и около 30 деца. Това го прави твърде голяма и сложна като организация инициатива. Притежава и 20 ха земя с добре развита ферма за биодинамично земеделие.

Жилищните помещения са построени на павилионен принцип. Има отделни къщи за деца и отделни – за възрастни. В една къща живеят деца от различни възрасти - така се осъществява на практика идеята за близост до семейната организация. Интересното е, че освен деца с увреждания, в института пребивават и деца, които имат семейни проблеми, не увреждания – деца без родители, с тежка семейна история, на родители-наркомани. Млади хора с по-тежки увреждания са събрани в отделна къща. В тези къщи децата и възрастните имат отделни стаи. Някои от тези помещения имат две нива и приличат на мансарда с малка дневна на „първия” етаж, а по вита стълба се стига до „спалнята” на втория етаж. Младите хора, на които гостувахме, много се гордееха със собствената си територия.

В института „Йона” за първи път видяхме жилища, с така да кажа различна степен на защитеност. Голямата група деца и възрастни живееха в павилионите като големи семейства. Но имаше и една група жилища, подобни на едностайни апартаменти – със собствена кухня, спалня, дневна, баня и тоалетна – които се намираха в периферията на територията на общността. Обясниха ни, че те са предназначени за хора, които могат да живеят самостоятелно и част от тях се използват като преходна територия между защитените жилища в общността и евентуален самостоятелен живот или контролирано жилище в населено място. Освен това обитаването им се заплаща от семействата или попечителите на обитателите им.

Тази група жилища имаше още една особеност: те бяха построени в редица, под общ плосък покрив (за разлика от останалите жилища с доста  стръмни покриви с мансардни прозорци), който от едната страна плавно слизаше и се сливаше със земята. Така поляната със зелена трева плавно се извисяваше в покрив. Представих си каква чудесна пързалка за децата през зимата би бил този покрив!

В „Йона” видяхме още една различна форма на взаимодействие на антропософската инициатива и останалия свят: „Йона” беше поел методическото ръководство над една зараждаща се инициатива наблизо (Дневен център), инициирана и ръководена от друга, не антропософска организация. В момента на нашето пристигане няколко млади мъже, заедно със своята ръководителка-сътрудник се върнаха уморени и щастливи: бяха ходили да помагат за събиране на сено наблизо. С гордост показаха вестник от Антверпен, в който имаше интервю с едно от момчетата. То си намерило работа като чистач на гарата. В репортажа гордо заявяваше, че това е прекрасна работа, която му носи много радост. По непретенциозната къща сред гората се разбираше, че инициативата е наистина още нова: обстановката беше доста западнала, но се извършваха строителни работи и всички се надпреварваха да ни разказват къде какво щяло да стане, да ни показват прасетата на двора, патките, които плуваха в малкото езерце.    

Няколко часа Ан, милата и любезна директорка ни развежда из територията на инициативата и безкрайните поля около нея. Оказа се, че преди много години, тя е била в България на семинар. И България беше останала в сърцето й: Варна, Рилския манастир, София и дори няколко думи на български. Прекрасно беше да разберем, че някой, някъде, насред Европа, тридесетина години пази топли, мили и неувяхващи спомени от нашата страна!

И така, ако може да се каже нещо общо за тези три инициативи, то е само добро: хората от всички инициативи се познаваха и периодично се срещаха на общи конференции; новият дом на Дневния център за деца бяха радост и гордост за всички от другите общности, с които се срещнахме; съществува гъвкава система на взаимодействие между тях, така че най-малкото се разменяха гостувания на хората от различните инициативи. Всичките инициативи са се появили преди около 30 години, когато в Белгия е започнала промяна на философията и практиката в системата на работа с хора с увреждания. Всичките са започнали като малки групи от сътрудници и хора с увреждания, благодарение на ентусиазма, изобретателността, инициативността, неуморимата енергия на кръговете от инициатори като Ролан, Ан, Вира, Барт, Ан от „Йона”. Тези инициативи са се развивали бавно и внимателно, по собствени пътища, устремени в общия антропософски път на развитие на инициативите. Въпреки че вече са отминали големите първоначални трудности на първите години, общностите се стремят да поддържат жив и вдъхновяващ спомена за онези години на сетивната душа и вдъхновени от тях да търсят пътя си в днешния ден. Впечатляващо е достойнството и усещането, че са истински „острови на нова култура”, които излъчват всички инициативи и с които печелят привърженици и съратници по своя път!

И аз като Аделина искам да се върна отново там и да се срещна с новите си приятели. Знам, че на 20 минути път с влака от Гент ме чакат четиридесет човека, които биха ми се зарадвали. Джони, обаче, заръча като се върнем да знаем вече фламандски.

На някой да му се намира учебник или поне разговорник на фламандски?! :-)

През август прекарах 3 седмици в една лечебно-терапевтична общност в Белгия. Преживяването беше забележително. С колежката не се уморяваме да повтаряме, че хората с увреждания там живеят далеч по-добре, отколкото много българи в България.И не става дума за материалната среда, а за атмосферата и съдържанието на дейността на това място.

В момента, покрай "Великолепната шесторка", се говори преди всичко и най-вече за закриване на държавните институции за деца и възрастни. И това, което най-често се вижда от репортажите наистина внушава идеята, че институциите са ужасно място, което час по-скоро трябва да бъде премахнато. Но...пак от телевизията научаваме, че броят на децата, оставени за осиновяване се увеличава по-бързо, отколкото "Великолепната шесторка" може да осигури пари за друг вид обгрижване. Тогава?! Пътуванията ми в различни институции за деца и възрастни по света ме убедиха, че не формата "институция" е проблемът, а какво и как се прави в нея. Още повече, че американските филми пък ни подсказват, че приемните семейства също могат да бъдат убийствено неподходящо място за изоставените деца.

За това реших, че е добре да публикувам този материал в страниците, посветени на образованието. Защото каквото и да остане в главите след края на учебния курс, най-важното, според мен, е какви хора ще излязат от вратите на детските градини и училища. За един истински учител-професионалист, винаги и във всичко ще се намери нещо, което да подкрепи усилията му да усъвършенства своята дейност.

Материалът излезе доста дълъг, а и аз съм обстоятелствена, но винаги може да го затворите и да се прехвърлите на по-интересен...:-)

Christoforus_1.wmv  

Лечебно-терапевтичната общност „ Христофорус” се намира близо до гр. Гент. Състои се от 2 къщи, които се обитават от 18 човека в изолация и в които работят още толкова сътрудници, и от 2 ха земя.

Двете къщи се намират на известно разстояние една от друга и обитателите непрекъснато кръстосват разстоянието между тях на колела.

Всяка къща е построена или преустроена така, че максимално да се доближава до семейна къща и е обитавана от 8-10 жени и мъже на различна възраст. Обикновено има една голяма дневна с трапезария, кухня, сервизни помещения и уютни кътчета за групово хранене и други дейности на двора. Всеки обитател разполага със собствена стая с мивка, а няколко човека – от 2 до 4, делят една баня и тоалетна. Денят, обаче, е така организиран, че обитателите на къщата нямат време да използват стаите си. Дежурният сътрудник също разполага със стая, която не се различава от стаите на обитателите. Без да блестят с лукс, всички помещения са обзаведени с удобни и качествени мебели и се полагат много грижи за стопанисването им и за поддържането на ред в къщите. Голямата част от мебелите са придобити като дарения и това е много предпочитан начин за работа с останалия свят в тази общност. Самата общност с готовност влага средства в красиви и удобни неща, независимо от цената – с гордост ни показаха нова, скъпа камина с италиански мрамор в дневната на втората къща.Приятното впечатление е, че при поддържането на реда грижите са по-скоро като в дом, а не като в институция: помещенията миришат на дом, не на дезинфектанти, например. За първи път видяхме истинска култура на организиране на почистването: навсякъде препаратите и всички кофи, метли, кърпи за почистване и какво ли не още бяха подредени по един изключително обмислен и удобен начин! Подредени в приспособени шкафове, специални помещения или организирани в кътове към тоалетните, а не набутани в най-неугледното кьоше, инструментите за почистване  дават статут на почистването като важна и сериозна, обмислена и организирана дейност. Чудно ли е, че впечатлява хигиената както в тази общност, така и навсякъде в страната, където бяхме тези три седмици.По много специфичен начин, напомнящ Гьотеанума в Дорнах, Швейцария,са боядисани помещенията. Подбрани са много хармонични цветове от прасковено жълто, до оранжево и ръждивочервено. Без да бяга от своя статут на институция, общността прави всичко възможно да е близо до модела на семейна къща. На няколко места в дневните и на двете къщи са организирани маси на сезоните с меки жълто-зелени материи, букети цветя, мидени черупки, рисунки от обитателите, свещи, книги с красиви илюстрации на цветя и птици, характерни за сезона, и непременно различни картини на св. Христофорус.Тези кътове внасят много топлина и уют, поне за нас, гостите на общността, и по наистина по много приятен начин материализират сезона. Още в деня на пристигането, „намерихме място” на масата на сезоните в „нашата” къща: поставиха там нашия подарък – малък тъпан.

При очевидния материален просперитет и явен стремеж към удобство и уют, и в двете къщи няма миялни машини. След храна 3-4 човека – сътрудници и обитатели застават на мивката: един мие, останалите подсушават измитите съдове. А може да се каже, че на всяко хранене се събираше доста голям куп посуда за миене! Макар, че предполагахме отговора, все пак попитахме. В общността е прието разбирането, че моментът на миене е важен комуникативен момент, в който хората в изолация могат да се чувстват значими с дейността си за всички и да си общуват. И наистина бяхме свидетели с каква готовност участваха в така организираното миене. Предложението ни и ние да бъдем включени често срещаше вежлив отказ – ако включат нас, няма да има работа за обитателите.

На територията на общността са оборудвани няколко работилници: за работа с вълна и текстил, за леене на декоративни свещи, дърводелска и каменоделска работилници. Последната в момента не работеше. Не бяхме виждали до сега толкова приятни места за работа! Просторни, удобни, оборудвани с всички необходими машини и материали за работа, отлично организирани и стопанисвани, със спокойна и дружелюбна атмосфера, тези места ни привличаха като магнит и ние с удоволствие не се трудехме, а наистина творяхме в тях!

Общността разполага с 2 ха земя. Върху нея има всичко: овце и свине, зеленчукова градина и овощни дървета, ниви с картофи и цвекло и какво ли не още. Научихме, че в един момент от своето развитие общността е била поставена пред дилемата или да придобие още земя и да се превърне в биодинамична ферма, или да фокусира своя интерес върху работата с хората в изолация. Избрали са хората пред фермата и тук разбрахме какво значи да превърнеш работата си във фокус на живота си! Така земята е останала само инструмент, средство за осигуряване на храната и за продажба на продукция и най-важното: терапевтично средство, осигуряващо необходимия контакт със земята на обитателите.

Тук ни впечатлиха две неща. Първото беше оградата от плодни дръвчета. Видяхме разсадници, които ги предлагат. Особеното в случая е, че отрано е премахнат върхът, клоните започват близо до земята и са така извити, че растат само в две срещуположни посоки. В общността короните на такива ябълки и круши изглеждаха плоски и започваха близо до земята. Така практичните белгийци си имаха две в едно: декоративен жив плет, който отделяше земеделската от жилищната част и даваше твърде обилна реколта от плодове! А плодовете се преработваха в желе – доста доходен източник на средства за общността.

Втората забележителност, която ни остави без дъх, беше пречиствателната станция на първата, по-голямата къща и основна база на общността. Във време, когато българските градове, заети с боричкания на политическите си върхушки и оцеляване на обикновените хора нямат енергия да стигнат до идеята за пречиствателни станции, една малка общност, приела себе си като органична част от природата и уважението и грижата за нея като своя основна задача, беше отделила енергия, време, средства, да направи система, която събираше отпадните води от жилищната част, пречистваше ги в затворен цикъл от машинна част, езерца за биологично пречистване чрез камъш и водни микроорганизми и ги връщаше за употреба в езеро с декоративни рибки и лилии и за напояване. А красивите флорални форми (flowforms), които предаваха истински живот на водата! В книгата си „Човек в общност” Лийвехуд нарича лечебно-терапевтичните общности „острови на нова култура” и седнала край малкото езерце - красивият край на пречиствателния кръг, край рибките и лилиите, му повярвах.

Защото освен чудото на пречиствателната станция видях чудото на живота на хората в изолация, разгръщане на техните способности и специалния начин на интеграцията им към обществото.

Първо да изясня понятията. Когато говоря за „хора в изолация”, аз имам предвид хора с увреждания. Но според СЗО (Световна здравна организация, World Health Organisation) увреждането не се получава чрез недостатъчността (Impairment) и произтичащата от тук невъзможност (Desability) за телесно или душевно изразяване, а едва чрез изолацията и пренебрегването (Handicap), което човек получава от другите хора по отношение на своите индивидуални и социални възможности. Т.е. увреждането има по-скоро социално измерение. В лечебната педагогика и социалната терапия се говори не за деца и възрастни хора с увреждания , а за хора със специално развитие, за хора с невъзможност (Desability) за изразяване или в пренебрегване (Handicap). Този различен поглед към човека с увреждане дава възможност да се видят той и неговото заболяване по нов начин, както и смисъла на неговото съществуване и развитието на неговите способности и реализация.

Част от тези хора се развиват по специфичен за всяко увреждане начин, имат различен от „другите” хора темп и ритъм на живот и изолирането им в такива защитени общности е оправдано, ако им дава всички тези условия, които ще им позволят в подкрепяща и зачитаща ги среда да водят спокоен и смислен живот в себереализация по подходящ начин.

И общността „Христофорус” е отличен пример в тази посока.

Тя е създадена от Ролан и съпругата му Даян преди 30 години. Те и до сега са двигатели на общността Тогава, в началото, двамата приемат в младото си семейство сред своите деца 2-3 деца с увреждания, които и до сега живеят в общността. Със своят ентусиазъм и хуманизъм Ролан привлича на своя страна 50 човека – приятели, роднини (дори родителите си), съмишленици, които с доброволен труд и средства преобразуват сегашната къща „Христофорус”. Част от тази първи ентусиасти са две сътруднички – Ан и Вира, приели толкова присърце дейността на общността, че се преместили (като Ролан и Даян) да живеят на територията на общността. С удоволствие и гордост те ни показваха филми и албуми, които проследяват пътя на развитие на общността. И усещането беше, че не разказват за институция, а за собственото си семейство.

Ролан, Даян, Ан и Вира са ръководството на тази общност. Ролан, общопризнаният и уважаван директор, определя собствените си функции така:”Моята задача е да намирам пари”; Даян е топлото, майчинско сърце; Ан е връзката на общността със света (тя е представителят на Белгия в ЕССЕ – антропософската организация на родителите и работещите с хората в изолация) и света на родителите; Вира е арттерапевт и медицинска сестра. Това е видимият за света кръг. Освен това видими са още три кръга: на хората в изолация, на сътрудниците, на родителите. Всеки от тези кръгове е видим само, ако знаеш какво да търсиш и как да проследиш организацията. Тези кръгове не са изолирани, а „влизат” един в друг чрез своите представители. Така кръгът на хората с увреждания „влиза” в кръга на сътрудниците поне чрез един свой представител – П., който сътрудниците на шега, на истина, наричат свой пиар: той работи един ден в седмицата в кметството на Мерелбеке – друго населено място, по почистването и много се гордее с това; поради факта, че е завършил гимназия, знае английски, пътувал е с родителите си по света, е представителят на общността, който обикновено ходи и на конференции за хора в изолация в чужбина. В различни дни сме виждали и други обитатели да участват в сутрешния кръг на сътрудниците.

Кръгът на сътрудниците се състои от всички работещи на територията на общността. Болшинството от тях са на пълен работен ден, но има и работещи с различна продължителност на работния ден и брой дни в седмицата, както и доброволци. Прави впечатление, че голямата част от сътрудниците са млади хора. Поради сезонът на отпуските, някои от сътрудниците не бяха на работа, а имаха свои заместници. Това не бяха случайни хора, а такива, които приемаха философията на общността и се надяваха в някакъв момент също да станат сътрудници. Някои от тях ни казаха, че са работили и в други институции за хора с увреждания, но предпочитат „Христофорус” пред всички останали и са готови да напуснат всяко друго място, ако общността има нужда от тях. Тези, които се грижат за хората в изолация дават 24 часови дежурства, някои от майсторите в работилниците са дневна смяна, други – по определен седмичен график, а трети също дават дежурства. Част от този кръг са Ан и Вира, които влизат и в кръга на ръководителите. Част от сътрудниците са и двамата антропософски лекари на общността, които, предполагаме заедно с Вира, формират отделен кръг. Обитателите получаваха антропософски лекарства по схема всеки ден. Приемът на лекарства се организира от дежурния сътрудник.    

Съществува и кръг на родителите, който непрекъснато усещахме наоколо: разговори по телефона, чести посещения и вземания на някой от обитателите по различни поводи, задължителни прибирания за уикенда в къщи на всеки две седмици, ваканционна отпуска в къщи.

Удивителен е начинът, по който тези хора работят с хората в изолация! Първо, по обясними причини на нас, българите, веднага ни прави впечатление човешкият начин на комуникация: тих и спокоен тон, зачитане желанието на човека отсреща, приятелски взаимоотношения. Тези хора заедно работят, заедно се хранят и почиват и заедно се веселят!

Денят е строго организиран: ставане така, че в 7-7,15 хората да са готови за закуска. 8,30 – сутрешен кръг на всички в базовата къща „Христофорус”. Той започва с молитва и обща песен и продължава с разпределение на хората за извършване на различни дейности. Още на втория ден ние също бяхме включени в това разпределение. Характерното за него е, че хората извършват различни дейности сутрин и след обяд. Така се избягва еднообразието и скуката. На този кръг се изслушват внимателно и се вземат под внимание всички забележки на обитателите.

След това всеки се захваща с определената му за деня работа.

В общността са приели няколко дейности (workshops) за подходящи за своите хора с проблеми: чистене, готварство, градинарство, работа с текстил, дърводелство, бодибилдинг. При нужда тези хора участват в строителство или други допълнителни дейности, нужни на общността.

Хората, живеещи в общността са основно с ментални проблеми и двама с шизофрения.  Естествено не може да се очаква те да се справят качествено с дейностите и основната задача на сътрудниците е да контролират работата им. Това става внимателно, без укори или наставления. Просто се знаят какви са обичайните пропуски, и те се поправят. Така често се налага сътрудниците да мият тоалетната след хората с проблеми и не им се възлага брането на зеления боб, например, за да не бъде изтръгнат с корените. :-) За това пък веднъж усвоили една работа, те се справят изключително добре с нея: могат старателно да нарежат „планини” от плодове и зеленчуци, да изтриват внимателно съдовете, да режат или изглаждат с дни дървени купи, да спазват пунктуално реда на операциите в различни процедури.Като всички хора и тези си имат любими занимания и сътрудниците намираха начин да ги удовлетворяват: така един човек обича да реже зеленчуци и той най-често вършеше тази работа, едно момче със синдром на Даун почти всеки ден работеше в дърводелската работилница, изработвайки поредната дървена купа, а С. най-често гладеше дрехи в гладачната. К., жена с аутизъм, заспиваше където седнеше и почти всеки ден я издирваха по всички тоалетни (дори заради нея бяха направили вратите така, че да могат да се отварят и отвън), но се справяше отлично с една машина за рязане на кабели и най-често работеше там или в текстилната работилница. Нашият съсед Р., 24 годишен, но с ум на 7 годишен, и със също толкова неизчерпаема енергия, изпълняваше ролята на превозвач с колелото от едната къща в другата.

Както казах, особено впечатлени бяхме от културата на почистването. Всеки петък сутрин е ден за почистване и всички хора почистваха стаите си. За да не объркат поредността на операциите, за някои от тях, не за всички, е разработен списък от поредни операции с картинки към всяка операция. Така че дори да не може да чете, човекът да може да се подсеща кое след кое следва. И тези списъци се изваждат и се поставят на масата всеки петък и всеки обитател сам контролира какво е направил и какво следва. И работата на сътрудниците е да следят дали се следва този ред, не да извършват дейностите вместо тях.  Интересно ни беше да научим, че къпането е дейност, която също се контролира и за това е разработен график, според който по 1-3 човека на вечер се къпят 2 пъти седмично.

Част от особеностите на хората с ментални проблеми е, че за тях времето не съществува. И се налага да се измислят хитроумни начини, за да стане то видимо. Така на съседа Р. бяха направили интересна седмична програма, на която с малки картинки бяха показали какво да прави всеки ден сутрин – закуска и работа (къде да работи в различните дни), обяд, след обяда ( поне 3 дена в седмицата беше показано, че той спи, тъй като бил много енергичен и му трябвало време за възстановяване) и дори кой ще бъде дежурен сътрудник в съответния ден.По същия начин е визуализиран и всеки месец от годината – със снимки на лични събития или събития, важни за общността. Така момчето се сещаше, че септември е месецът, когато общността „Христофорус” има празник и майка му има рожден ден, а декември е месецът, в който ще посрещат много весело Коледа. Такива програми и календари имаше в стаите на всички обитатели. Така за мен като професионалист беше интересно да видя място, в което индивидуализацията на дейността е достигнала своя връх.

Както във всички антропософски инициативи телевизорът не е на почит и съществува седмична програма за вечерните занимания между 18 и 21 часа. В понеделник е ден за четене, разказване и театрализиране на истории, вторник – на различни игри, четвъртък – за плуване в близкия басейн, събота – гледане на телевизия (не си спомням цялата седмична програма)! Обикновено след вечеря хората се събираха в дневната: разглеждаха се вестници, обсъждаше се деня, жените плетяха, нижеха гердани от маниста, мъжете рисуваха… Атмосферата беше топла, спокойна и естествено водеше до кратка молитва, тържествено загасяване на свещ на масата на сезоните и кротко разотиване по стаите.

Два пъти в седмицата, от 16 часа се провеждат и занимания с изкуство – рисуване, музика, евритмия. През летния сезон тези занимания не се провеждат, но заради нас организираха едно артерапевтично занимание по рисуване и едно занимание по музика. Така разбрахме, че заниманията с рисуване и евритмия се провеждат като курсове, които се редуват през годината: 6 седмици рисуване, след това 6 седмици евритмия. И отново се сменят дейностите.

И като стана дума за арттерапия не мога да не спомена Вира – много мил и чувствителен човек, който освен че е сътрудник и арттерапевт в тази общност, като доброволец води такива курсове в същия ритъм за раково болни хора в близкия Гент. Сещам се и за друга доброволка от общността – пенсионираната начална учителка Антоанет, която беше като Корпуса за бързо реагиране – появяваше се винаги, когато общността се нуждаеше от още две ръце за готвене, приготвяне на сладко от купища ябълки и круши и какво ли не! А като си спомня с какво уважение ни показваха кожените гарнитури от дневната, легла, маси, столове и какво ли не – подаръци и завещани от роднини и съмишленици, разбирам колко още много има, докато се върнем към Вазовото: „богатий – с парите, сиромахът с труда…”.         

Вече споменах, но сега искам да кажа, че истински ме впечатли начинът по който се вземаха пред вид всички желания и интереси на обитателите на общността. Така П. знаеше английски и обичаше да пътува – за това той най-често представяше хората в изолация на различни международни инициативи. С. обича музиката и ходи два пъти с нас на концерт в близката енория. О. свири и 2 години е била част от един оркестър, свирил даже и по телевизията – нещо с което цялата общност се гордееше. Интересът на О. към артистичните изяви последно беше задоволен в един курс по цирково изкуство в Гент. Й. обича конете и беше изпратена на гости за два дни в една ферма при спонсори на общността. При такова зачитане естествено е, че обитателите на общността правят впечатление на позитивни хора с добро самочувствие и висока самооценка. А атмосферата на радост и гордост от постиженията на членове на общността толкова много ги сплотява и придава усещане за топлина, дружелюбие и доверие!

Тъй като темата, която ме интересува и професионално, и в областта на лечебната терапия е работата със семействата, естествено се заинтересувах как се работи с тях в общността.

Преди всичко ни обясниха, че различните възрасти на хората в общността – от 20-30 годишни до около 60 годишни прави взаимоотношенията със семействата твърде разнообразни.

Социалните терапевти там приемат, че взаимоотношенията със семействата са изключително важни за благополучието на обитателите. Житейският  път на хората е твърде разнообразен, което определя и различното ниво на взаимоотношения. Така имаше една жена, която дълги години е живяла в лоши отношения с майка си и Ан и другите сътрудници са положили много усилия, много срещи и разговори в неформалната среда на родния дом и общността, докато напрежението спадне и отношенията се нормализират. Разговорите за различните хора от общността неизменно започваха с разговор за историята на всеки човек, за неговото семейство и интереси. И семействата през цялото време на престой бяха осезаем фактор от ежедневието: все някой звънеше по телефона, или идваше не само в петък или събота да изведе своя роднина. А в петък след обяд, събота и неделя къщите почти се изпразваха – почти всички се прибираха в родния дом. Когато близките идваха, правеше впечатление, че познаваха всички сътрудници и обитатели и непременно разменяха по някоя дума с всички. С грижата, с която се грижеха за обитателите, сътрудниците се отнасяха и към роднините: майката на Л. беше много възрастна и болна, бащата също не можеше да се грижи два дни за сина си и за това той си ходеше само за един ден в къщи. В същото време в общността имаше хора, които вече нямаха свои близки на този свят. За тези хора се организираше размяна с другите 3 антропософски инициативи в Белгия – „наш” човек отиваше за 1-2 седмици в „Йона”, например, а от там идваше за същия период друг човек. Така при пристигането ни заварихме Д. от „Йона”, който гостуваше на мястото на Дж., който беше заминал за „Йона”. Общностите не усещаха финансово разликата, а хората се чувстваха като на почивка. Сещате се какво удоволствие изпитахме и ние, и Д., когато отново се видяхме при нашето посещение в Института „Йона”: като хора, споделяли хляб и работа, като приятели. Прекрасно и деликатно решение за самотните хора от общността!

Бяхме впечатлени от един факт, който виждахме за първи път в общност, предназначена за възрастни хора: в стаите на част от обитателите, по-точно на жените, имаше много играчки, особено кукли, приличащи на бебета и дори колички за тях. В „нашата къща” една от жените доста често вечер идваше в дневната с двете си черни бебета и много сериозно ги гушкаше, приспиваше, даже заспиваше между тях. Като знак на особено отношение към нас, двете българки, тя ни ги даваше и с умиление, като истинска майка, ни наблюдаваше как ги гушкаме. Нямаше нужда от обяснения: това бяха възрастни жени, в които инстинкта на майки работеше, макар и на празни обороти. И сътрудниците бяха намерили хуманен начин да го задоволят. Жените можеха да правят всичко със своите бебета в рамките на къщите, но нямаха право да ги „извеждат” навън.

Заплащането на живота в общността става по различен начин, но общо взето с парите, които държавата дава за хората с увреждания. Само, че за хората с ментални проблеми държавата директно превеждаше парите на общността, а хората с шизофрения получаваха сами парите и после ги внасяха по сметката на общността. Разликата се получаваше от факта, че за тях държавният път е през болници и други форми за хора с психически проблеми, но те бяха избрали тази общност, за която държавата няма как да преведе директно парите. В общността имаше и двама бивши обитатели, които бяха практически в състояние да живеят сами, извън общността, но бяха избрали да останат. Те не плащаха за живота си в къщите, а вместо това работеха, без да им се заплаща. Допълнителни лични средства получаваха като работеха определени дни от седмицата извън общността. Единият млад мъж дори си беше намерил приятелка от общността и всички много се радваха на тяхната любов. Работата с тази жена ни втрещи, но то е показателно колко присърце приемат сътрудниците всяка особеност на обитателите. Тя имаше проблеми с ходенето, но много добре си служеше с ръцете. За това беше огромно изумлението ни, когато видяхме, че обикновено на храна сяда до сътрудник и ….той(тя) я храни! На въпроса ни защо, ни обясниха, че тя много се притеснява да се храни сама пред хора. Когато е сама в стая – нямало проблеми, но сред хора, трябвало да бъде хранена. Изпитвах истинско удоволствие да гледам с каква нежност и грижа я хранеха или как се навеждаха и мажеха пръстите на краката им с лекарство. В жестовете на сътрудниците имаше повече майчина грижа, състрадателност и милосърдие, отколкото можех да си представя, че може да се случи в българско учреждение с подобен обект на дейност.    

Каква е грижата за здравето на белгийците съдехме и от факта на толкова големите здравни осигуровки на хората с увреждания, които им даваха възможност всяка година да ходят на десетина дневна почивка, дори в чужбина, а на общността – да организира общи почивки в чужбина на хората с увреждания, придружавани от сътрудници и доброволци! По този начин хората от общността бяха прекарали незабравими почивки в Анталия, Турция и в Унгария. След нашият престой в „Христофорус”, май следващата дестинация може да се окаже България.  

За да не си помислите, че в общността животът е само цветя и рози, ще ви кажа, че  една сутрин обитателка беше много разстроена и няколко пъти вдига скандал, плака и се чувстваше нервна. Общността като че ли притихна, няколко от сътрудниците и казваше по някоя утешителна дума, но като че ли всички очакваха проблемът да отшуми. Аз също не се стърпях, но езиковата бариера ми пречеше да кажа нещо утешително и за това направих това, което правя с децата от моята група, когато искам да ги успокоя: гушнах я. Не искам да преувеличавам моето въздействие, може би беше дошъл вече момента на успокоението, но след нашето гушкане, тя наистина се успокои. Присъствахме и на момент, когато една от сътрудничките също се разяри и се развика в кухнята. Споменавам го, за да се разбере, че животът в общността е истински, пълнокръвен и правдив. Той тече със своите вирове и игриви, блестящи на слънцето вълни, дълбоки подмоли и примамлива синева. Важното е, че със своето многообразие и красота привлича всеки, който се докосне до него. За това и колежката ми Аделина каза: „Искам да остана тук!”

Освен тази прекрасна общност Белгия има още 4 антропософски лечебно-терапевтични инициативи. Благодарение на нашата прекрасна домакиня – г-жа Адриен Тиер – зам. председател на ЕССЕ (европейската организация на работещите и родителите на хора с увреждания), успяхме да посетим още 2 от тях.

Първото беше един Дневен център за деца с тежки увреждания. Негов директор е Барт Ванмекелен – представителя на Белгия в Конференцията по лечебна педагогика и социална терапия в Гьотеанума край Базел, Швейцария.

Заварихме Дневният център в процес на преместване. След тридесетгодишно съществуване в приспособените сгради на една ферма, от една седмица той беше вече в нова и прекрасна страда, която ни остави без дъх: широки помещения в различни форми – кръгли, трапецовидни или ромбоидни. Дори като форми няма как да ти доскучае! А покривите?! На различни места разчупените като форма покриви са остъклени и придават наистина необичайна и неочаквана светлина на помещенията! Терапевтичните кабинети по говорна терапия, раздвижване, масаж и лекарският кабинет са полукръгли, групирани около едно кръгло антре със стъклен покрив. За първи път видяхме и малко помещение, също без прозорци, предназначено за успокояване на деца. На тревожният ми въпрос как ще се успокояват тук децата сами, Барт ни каза, че идеята е излязло от равновесие дете да престоява тук най-много 5 минути. За да не липсват дърветата на децата (на предишното място центърът е бил плътно заобиколен с дървета), някои носещи колони в сградата са направени като стилизирани стволове, а високо под таваните има остъклен пояс във всички помещения, през който се виждат дървета и небе. Може да се каже, че природата буквално е поканена да влезе в сградата по най-различен начин! Сградата е предназначена за 3 групи с около 60 деца. Всяка група се помещава в отделна занималня със своя кухня сред помещението. Отделно има и един общ кухненски блок. Макар, че все още не бяха преместено всичко, имаше достатъчно различни типове инвалидни колички, дюшеци и приспособления за деца в тежко състояние. Въпреки, че голямата част от помещенията не бяха боядисани, някои тоалетни – още не поставени, Центърът вече работеше: имаше деца, а с две се водеха занимания по говор и раздвижване.

Центърът за работа с деца с тежки увреждания – още едно място, от което също не ни се тръгваше.

Институтът „Йона”, край Антверпен, е едно от първите антропософски инициативи в Белгия. В него живеят около 50 възрастни и около 30 деца. Това го прави твърде голяма и сложна като организация инициатива. Притежава и 20 ха земя с добре развита ферма за биодинамично земеделие.

Жилищните помещения са построени на павилионен принцип. Има отделни къщи за деца и отделни – за възрастни. В една къща живеят деца от различни възрасти - така се осъществява на практика идеята за близост до семейната организация. Интересното е, че освен деца с увреждания, в института пребивават и деца, които имат семейни проблеми, не увреждания – деца без родители, с тежка семейна история, на родители-наркомани. Млади хора с по-тежки увреждания са събрани в отделна къща. В тези къщи децата и възрастните имат отделни стаи. Някои от тези помещения имат две нива и приличат на мансарда с малка дневна на „първия” етаж, а по вита стълба се стига до „спалнята” на втория етаж. Младите хора, на които гостувахме, много се гордееха със собствената си територия.

В института „Йона” за първи път видяхме жилища, с така да кажа различна степен на защитеност. Голямата група деца и възрастни живееха в павилионите като големи семейства. Но имаше и една група жилища, подобни на едностайни апартаменти – със собствена кухня, спалня, дневна, баня и тоалетна – които се намираха в периферията на територията на общността. Обясниха ни, че те са предназначени за хора, които могат да живеят самостоятелно и част от тях се използват като преходна територия между защитените жилища в общността и евентуален самостоятелен живот или контролирано жилище в населено място. Освен това обитаването им се заплаща от семействата или попечителите на обитателите им.

Тази група жилища имаше още една особеност: те бяха построени в редица, под общ плосък покрив (за разлика от останалите жилища с доста  стръмни покриви с мансардни прозорци), който от едната страна плавно слизаше и се сливаше със земята. Така поляната със зелена трева плавно се извисяваше в покрив. Представих си каква чудесна пързалка за децата през зимата би бил този покрив!

В „Йона” видяхме още една различна форма на взаимодействие на антропософската инициатива и останалия свят: „Йона” беше поел методическото ръководство над една зараждаща се инициатива наблизо (Дневен център), инициирана и ръководена от друга, не антропософска организация. В момента на нашето пристигане няколко млади мъже, заедно със своята ръководителка-сътрудник се върнаха уморени и щастливи: бяха ходили да помагат за събиране на сено наблизо. С гордост показаха вестник от Антверпен, в който имаше интервю с едно от момчетата. То си намерило работа като чистач на гарата. В репортажа гордо заявяваше, че това е прекрасна работа, която му носи много радост. По непретенциозната къща сред гората се разбираше, че инициативата е наистина още нова: обстановката беше доста западнала, но се извършваха строителни работи и всички се надпреварваха да ни разказват къде какво щяло да стане, да ни показват прасетата на двора, патките, които плуваха в малкото езерце.    

Няколко часа Ан, милата и любезна директорка ни развежда из територията на инициативата и безкрайните поля около нея. Оказа се, че преди много години, тя е била в България на семинар. И България беше останала в сърцето й: Варна, Рилския манастир, София и дори няколко думи на български. Прекрасно беше да разберем, че някой, някъде, насред Европа, тридесетина години пази топли, мили и неувяхващи спомени от нашата страна!

И така, ако може да се каже нещо общо за тези три инициативи, то е само добро: хората от всички инициативи се познаваха и периодично се срещаха на общи конференции; новият дом на Дневния център за деца бяха радост и гордост за всички от другите общности, с които се срещнахме; съществува гъвкава система на взаимодействие между тях, така че най-малкото се разменяха гостувания на хората от различните инициативи. Всичките инициативи са се появили преди около 30 години, когато в Белгия е започнала промяна на философията и практиката в системата на работа с хора с увреждания. Всичките са започнали като малки групи от сътрудници и хора с увреждания, благодарение на ентусиазма, изобретателността, инициативността, неуморимата енергия на кръговете от инициатори като Ролан, Ан, Вира, Барт, Ан от „Йона”. Тези инициативи са се развивали бавно и внимателно, по собствени пътища, устремени в общия антропософски път на развитие на инициативите. Въпреки че вече са отминали големите първоначални трудности на първите години, общностите се стремят да поддържат жив и вдъхновяващ спомена за онези години на сетивната душа и вдъхновени от тях да търсят пътя си в днешния ден. Впечатляващо е достойнството и усещането, че са истински „острови на нова култура”, които излъчват всички инициативи и с които печелят привърженици и съратници по своя път!

И аз като Аделина искам да се върна отново там и да се срещна с новите си приятели. Знам, че на 20 минути път с влака от Гент ме чакат четиридесет човека, които биха ми се зарадвали. Джони, обаче, заръча като се върнем да знаем вече фламандски.

На някой да му се намира учебник или поне разговорник на фламандски?! :-)

http://dox.bg/files/dw?a=be6a5df975

Списвайки блогът на моята група, аз се замислих за факт, който често ни убягва на нас, учителите, които най-често се изявяваме във виртуалното пространството тук, а именно,че другата половина от "обитаващите" това пространство са родителите. 

За това реших да публикувам и тук един материал, който написах специално за родители на "моите" деца.

            Наскоро бях на гости в мое близко младо семейство с две малки деца.

В момента на влизането в хола, ми се поиска да се върна обратно: в стаята цареше хаос, майката се опитваше да приготви вечерята , а бащата, с явен неуспех, се опитваше да усмири двете момченца – на 2 и 3 години, и двамата изнервени до краен предел. Изчерпал търпението си и капитулирал пред синовете си, които не обръщаха никакво внимание на опитите му да ги спре да не хвърлят предмети и да ги ангажира в някаква игра, той настойчиво искаше да ги сложи за спят в 17 часа след обяд. Естествено, родителите ми съобщиха, че в градината голямото момченце е хвалено като послушно и те недоумяват как може то да има толкова различно поведение в къщи и в градината.

Учебен пример: детето има едно поведение в къщи и коренно различно в градината. Защо се случва така? Въпрос, който си задава всеки родител.

Какво е различното, което осигурява доброто поведение на децата в градината?

На първо място в детската градина има РЕЖИМ. Децата знаят кое след кое следва и това им дава сигурност и като че ли стяга тях и живота им в нещо като корсет: сега ще правим това, като го свършим ще правим следващото и така през цялото време на престой. Режимът е така организиран, че след моменти, в които децата са оставени сами на себе си, следват моменти, в които те нямат право на избор, а правят това, което някой друг им казва, че трябва да правят. Може да оприличим тези различни моменти на дишането: в организираните моменти те вдишват, в „свободните” издишват.И това е много важно. Основно умение, което трябва да се развие в децата във възрастта от 3 до 6 години е самостоятелността. За това в ръководените от възрастните  моменти се дават знания и умения, които след това децата „тренират” в свободните моменти. И обратно: случващото се в свободните моменти може да послужи на възрастните за основа на организираните моменти – да обсъдим с децата случка и да изведем ново правило, да дадем знания или да „тренираме” умения, които не достигат.

И ако си послужим с езика от градината, основно правило в детската градина е: СПАЗВАНЕТО НА РЕЖИМНИТЕ МОМЕНТИ НЕ ПОДЛЕЖИ НА ОБСЪЖДАНЕ И ИЗБОР С ДЕЦАТА. Какво значи това? Това значи, че закуската е в 8,30 и който не седне да закусва с нас, ще остане гладен до обяд; че всички заедно сядаме и заедно ставаме от масата; че след закуска следва утринна среща, на която присъстват всички деца; че следобедния сън е от 13 до 15,00 и дори тригодишните деца, ако се събудят по-рано, лежат тихо в леглата, за да не събудят останалите; че  след като децата легнат в леглата или някой им чете приказка, или слушат приказка от касетофона, с други думи слушането на приказка е част от ритуала по приспиване…..Така мога да ви разкажа за всеки момент от деня ни. Защо така удължаваме „принудителния” престой на децата на масата или в леглата, след като знаем, че те са много нетърпеливи. Ами точно за това: за да тренираме търпението им. Знаете, че ученето, например, е тежка работа, не винаги привлекателна, и ако детето не е приучено да бъде търпеливо, да приема да върши и дейности, които не му харесват, то няма как да успее в него. И, всъщност, истинската подготовка за училище се състои в създаване на някои навици и развиване на някои качества на личността, а не в научаването на буквите и цифрите.

РЕЖИМЪТ Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВАЖЕН ЗА ЗДРАВОСЛОВНИЯ ЖИВОТ И РАЗВИТИЕ НА ДЕЦАТА.  Той дава на децата усещането за сигурност и предвидимост в сложния и объркващ свят на възрастните, а на възрастните – „свободни” от деца моменти, в които спокойно, и най-важното без нерви ще може да вършим „неща за възрастни”.

Кое пречи в къщи да има такъв режим?

Струва ми се на първо място фактът, че родителите не съзнават колко е важен режима за децата им и колко той облекчава в ежедневието собствения им живот. Разбира се, режимът на бебето е съвсем различен от този на 3 годишното дете и родителите трябва да са будни за тези промени, да са готови да се нагодят към променящия се режим. Трябва да знаете, скъпи родители, че децата до около 4 години нямат реална представа за време, че вие сте тези, които им я създавате. За това и бебето посреща със  широка усмивка мама, която през нощта се опитва да го успокои с приказки, когато то плаче и вместо да затвори очи и да заспи се ококорва и…..започва да си играе с мама и татко. Основно правило е: каквото и да трябва да вършите през нощта с децата, да става в тишина: пишкане, вода, успокоение след кошмарен сън. (В този случай може би ще ви се наложи да проговорите или да пеете с тих и успокояващ глас, но наистина мноооооооооого тихо и успокояващо).

Когато обмисляте режимът на детето в къщи, ще трябва да се съобразите с две неща: с особеностите на детето – има деца, които леко установяват режим за сън, например, (а има и деца, на които им трябва по-малко време за сън, или изобщо не им трябва дневен сън); и със здравия разум: ако искате детето ви да заспива в 20 -20,30 вечерта, то не бива да спи по-късно от 16 – 16,30 часа след обяд (което значи, че трябва да го сложите най-късно към 14 часа, ако е свикнало да спи 2 часа след обяд): колкото по-късно се събуди от следобедния сън, толкова по-късно ще заспи вечерта.

На второ място родителите най-често сами не са склонни да следват режима, които искат да установят. Искат, например, да приучат детето да заспива в 20 часа, но….в къщи има гости, или самите те искат да отидат на гости или в ресторант, а няма кой да го гледа или (още по-често) детето започва да хленчи и да иска и то да отиде с тях. Улисани в прекарването на приятния момент, предали се пред гледката на обляното в сълзи любимо личице, ние махаме с ръка и…..оставаме детето с гостите до малките часове или го вземаме с нас пак до малките часове в ресторанта. Какъв урок получава детето, когато махаме с ръка и променяме режима, най-често по тяхно настояване: че ако хленчат достатъчно дълго ще получат това, което искат. Каквогубите, давайки често този урок? Губите авторитета си на родители. Чудно ли е, че българските родители са капитулирали пред тийнейджърите и не са в състояние да наложат авторитета си по никакъв начин. На родители, които ми казват:”Как успявате да накарате 20 деца да ви слушат, а ние по 1,2 не успяваме” аз задавам друг въпрос: „Ако на 3-6 години не може да ги накарате да ви слушат, как очаквате да ги накарате да ви слушат и следват на 13-15-20 години?” J

Ако наистина сте поставили детето в центъра на семейството, за педагога това означава не да задоволявате всяка негова прищявка и да треперите над него, а да сте готови да избирате неговия интерес във всяка ситуация на избор. Например: ако трябва да отидете на гости, а няма кой да го гледа – да се откажете от гостуването или да се приберете малко преди времето на спане на детето, колкото и интересно и за вас, и за детето да е гостуването, колкото и то да изглежда бодро и жизнено. С други думи да поставите правилата и режима НАД моментните изживявания за вас и детето. Защото РЕЖИМЪТ Е ВАЛИДЕН И ЗА ВАС, И ЗА ДЕТЕТО.

На трето място трудно се установява режим, когато няма еднаквост във възпитателните възгледи на двамата родители и на всички, които живеят заедно с детето. Казано с други думи, когато мама праща детето в леглото, то хуква разплакано към татко, той го грабва, в желанието си да го успокои започва да играе с него и….времето за лягане се отлага. Нали се сещате къде ще отиде то и следващата вечер? И какво ще се случи с режима….

Защо се спирам толкова много върху лягането? Защото децата най-често се съпротивляват на часа на лягане. Често родители пристигат при нас, съпровождани от децата, да ни уговарят да не слагаме децата да спят. Когато детето е малко, ние казваме, че няма да спи, но ще си легне заедно с всички деца, за да си почине в леглото. Не зная дали знаете, скъпи родители, но хормонът на растежа „действа” само по време на сън. С други думи децата ви растат по време на сън…..Спомнете си това следващия път, когато вдигнете ръце и оставите детето си дълго време будно.

И още нещо. Веднъж изработен, режимът съпровожда детето навсякъде. Ако отидете на гости при баба, или дори ако го оставите да гостува при баба – непременно предавате всички подробности на режима: време на лягане и ставане, време за хранене, време за игри, на хората, които ще се грижат за него. Вярвайте, бабите от това поколение, знаят какво значи „режим”, ще ви разберат и ще го спазват. И не забравяйте „да делегирате” правата на „главнокомандващи” на бабата и дядото. Изглежда невероятно, но децата разбират отлично, че мама и татко са най-важните и са склонни да ги слушат. Някои баби и дядовци успяват да си извоюват авторитет, но не всички…. За това е добре, когато си тръгвате и оставате детенце при баба и дядо да кажете: „ И да слушаш баба и дядо, както слушаш нас.”

Разбира се, режимът не бива да се превръща в самоцел. Налага се той да бъде нарушаван при определени ситуации. Впрочем, вие това знаете как да го правите. :-))))                

Мьолн.wmv

ИдеиДвор.wmv

Днес валя. В задушната занималня децата уж се заиграха, но през десетина минути все някое ме питаше: „Госпожо, ще излизаме ли навън”?

Към 9,45 часа дъждът спря. Реших, че няма да измъчвам повече децата и….излязохме в мокрия двор. Още в първите пет минути познайте къде се насочиха всички деца?! Познахтееееееее: към мокрия пясък в пясъчника и към една огромна локва наблизо. Закипя трескава дейност: в кофички се носеше вода и се строяха пясъчни замъци, същите като на морския бряг. Други деца просто щастливо джапаха из водата, не очаквали такъв подарък в този дъждовен ден. Трети месеха калта край локвата с босите си крака. Е, някои се подхлъзваха и….тупваха в хлъзгавата кал. Мръсни крака и дрехи, блеснали очи и дори сълзи в тях от много емоции….

И си спомних двора на немската детска градина в гр. Мьолн, край Хамбург, където прекарах една седмица през юни.

Градината беше тригрупна и има много какво да ви разказвам за нея, но сега искам да ви разкажа за принципно различната концепция за организация на двора.

Но може би първо да ви припомня какво представлява двора на една българска детска градина?

Абсолютно всеки двор на ДГ е разделен на площадки за отделните групи. И на всяка площадка има: 1 бр. пясъчник, 1 бр. люлка, 1 бр.пързалка с еднаква големина на всичките площадки. Останалото пространство е заето с малко дървета, отделни полянки с прегоряла от слънцето трева и…….ОГРОМНИ пространства, покрити с асфалт или с плочи – ужас за горките детски колена и нослета.Много рядко в някой двор ще има нещо допълнително – къщичка за сюжетна игра, пергола за скриване на групата от слънцето, механизирано пате. Не е необходимо да знаеш колко групи има в детската градина – достатъчно е да преброиш пясъчниците или люлките и ще разбереш…..Такъв е дворът на ПОЧТИ ВСИЧКИ ДЕТСКИ ГРАДИНИ  в България поне от тридесет години насам. Сменят се правителства, смени се социалния строй, ако вярваме на политиците, сменят се програми, но за него, дворът на детската градина,  никой никога не е помислял даже да го промени: скука,  еднообразни дейности и нито една, която да зарадва детското сърце.Защото този двор върви в комплект с госпожа, чието основно задължение е да следи някой да не падне от някъде и речника, с който тя борави на двора съдържа главно забрани: „Не се катери по катерушките да не паднеш!”, „Не се люлей високо – ще паднеш!”, Не тичайте, ще се изпотите!”, „Не изнасяй пясък извън пясъчника!”. Всяка колежка може да продължи без да се замисли списъка.

С какво ме плени дворът на немската детска градина?

1. В него имаше САМО ЕДНА тясна пътечка от плочи около сградата. Всичко останало е или трева, или пясък. Да му е кеф на дете да падне!

2. В него има всичко по едно: един огрооооооооооомен, половин двор голям пясъчник с мноооооооого пясък, а край него – водна помпа, с която децата успешно се справят и не спират да помпат вода и да я насочват по направени от тях вади в пясъка; една къщичка за сюжетни игри с всичко необходимо: маси, столчета, кукленско легло (куклите се изнасят отвътре); едно огромно индианско типи; една пързалка, поставена върху изкуствен хълм, един батут, една двойна (с две) люлка; един кораб.

3. Около седемдесет деца играят заедно в прекрасни отношения! 

На двора немските колеги НЕ СА ЗАЕТИ да контролират децата по начина, по който го правим ние. За това пък са непрекъснато заети с някаква дейност.ОСНОВНИЯТ МЕТОД  за работа с децата е само един: ЛИЧНИЯ ПРИМЕР! Те, например, смятат, че единственият начин да научим децата на трудолюбие е….да виждат учителите си непрекъснато заети с трудова дейност и да бъдат включвани самите деца във всяка дейност. Боже, тези хора като че ли не са и чували за интерактивни методи и какви ли не още методи с дълги имена в детските градини! Как ли без тях израстват тези толкова неизтощимо работливи, точни и прецизни германци?!

При тях практически няма гости в ролята на наблюдатели от ООН. Щом си влязъл в градината, тутакси те включват в дейност: ако е рано сутрин при приема - ще рисуваш заедно с децата, ще режеш хляб за закуска, ще рисуваш на двора, ще репризираш скъсани покривки, ще правиш гъбка или човече от филц…..ВИНАГИ ще ти намерят работа!!!!!!! И ти ще бъдеш щастлив да работиш, заобиколен от толкова дружелюбни и ЛОВКИ деца!

И можете ли да си представите: немските деца НЕ ЧУВАТ думата „НЕ”! Сами видяхте, че им е разрешено да правят всичко в този детски рай. Ако все пак се налага да се отклони дете от някаква дейност – обикновено се извиква и се насочва тутакси към по-подходяща дейност или се моли да помогне нещо на някого. Всички говорят тихо, и както не веднъж съм отбелязвала тук: бележките се правят с най-тихия глас, едва ли не на ухото на провиненото дете!

В същото време не се налага да кажеш нещо на дете два пъти. С едното казване – и детето с готовност се захваща да направи това, за което го молите! Такива позитивни отношения между деца и учители!

И не ми пишете, че там е така, ама тук не може, защото лелите…, защото родителите…., защото директорката…., защото правителството…., защото ДОИ-тата…., защото…..Ще ви напиша любимата си мисъл: Който иска да направи нещо – намира начин, който не иска – намира причина!

Дано и утре вали – обещах на децата отново да цапат в локвата!

Или, по друг начин казано, могат ли децата да се превърнат във възпитатели /те по един, или друг начин го правят/ на своите родители? Всички сме били свидетели на това, как децата изнудват своите родители- било за играчка, било за да постигнат някоя друга своя детска цел. "Ако не ми го купиш сега, няма да те обичам повече!"/и започва да се тръшка на улицата./ Или пък: "Ако се разведете с мама, не искам повече да те виждам!"; "Ако продължаваш да пушиш, няма повече да те слушам!"  Милите малки "манипулатори", всъщност държат едно мощно оръжие в своите крехки ръчички - страхът на родителите от опасността, че ще разочароват детето си, че няма да получат неговото одобрение, обич, че ще го отдалечат от себе си. Понякога се питам, дали пък  не може да бъде "използвано", пренасочено то  от нас, учителите това оръжие? Или може би ще е некоректно да  вмешателстваме, а може би дори и опасно? Ние нямаме право да се бъркаме в това, как един родител трябва да възпитава своето дете /това си е негов избор/, но никой не може да ни отнеме възможността да направим така, че добрите детски прояви, или изяви да въздействат още по-силно върху възрастните. Биха могли да имат определена идейно-тематична насоченост, която да се цели по-надълбоко в сантиментите на възрастните. Щом възрастните не могат да се справят с децата си, да се ориентират в проблемите на социалните взаимоотношенията, в нравствените си ценности, дали децата пък не биха могли да се превърнат в "превъзпитатели" на възрастните? Ама, някак си, методологично, нормативно, индиректно и дискретно, без да се превърне в доктрина, само чрез разделителната линия за добро и зло,  която /няма съмнение/ децата усещат по-силно от възрастните. Всъщност, не знам как, по какъв начин би могло да стане, нито изобщо, дали би могло да се получи, но аз възнамерявам да се замисля по-сериозно върху това и да потърся някакви похвати. А може би, някой от вас си е поставял подобни цели и е постигал определени резултати, които би искал да сподели тук?  Педагогиката на сътрудничеството дава някакво методологично основание за подобен род индиректно вмешателство.Реално погледнато, милите училищни и извънучилищни празници и тържества, /някъде в блога срещнах една прекрасна идея за празник "С баба и дядо"/предизвикват умиление и емоционална готовност у възрастните за подобни въздействия. Може би именно такива моменти , са времето и мястото за подобни "манипулативни въздействия", за неусетното въвличане, съпричастност и сътрудничество от страна на родители, възрастни и общественост във възпитателния процес, но не само...Навярно ще си кажете, че това не е нещо ново, че по много различни начини /прим. от типа на Българската Коледа и др. благотворителни инициативи/ се проявява..Да, но хаотично, на парче, тук-там и със съмнително траен ефект. Знам, че блогът се следи от определени служители в МОН, знам също, че той има силата на "генератор" на творчески идеи, както и сериозен потенциал от трудолюбиви учители, съхраняващи дълбоко и пренасящи всеотдайно обществените ценностите през поколенията. Навярно ще се намери път и за нормативното уреждане и прилагане  на умелите педагогически практики и опит в по-глобален аспект, което да стимулира творчеството на учителите-новатори.

 Всички знаем, че доброто възпитание, също си е вид манипулация. Положителна, правилна манипулация, но все пак, контролируем процес. Не харесвате тази дума, нали? И аз - също. Потърсих значението на думата manipulate и открих, че тя има изумително много значения:  управлявате, дръжка, контрол, маневриране, оркестрирам,
     choreograph влияние, използване, експлоатация, играят за да използва: Той
     знае как да манипулира хората, за да ги направя това, което той иска. 2
     дръжка, контрол, работят, директен, работа, използване, работа, преговаря И още: докосвайте, чувствайте, дръжка, пръста палеца, лапата,
изпортвам, пипаме, домашни любимци, манипулират, владея.

(Използвайте): употреба, използват, да използват, заетост, поставени употреба, определени в
движение, влияние или контрол, пласта, работа, владея, държане, манипулират, опитайте, мухъл. [bg/213639/exesyn/dictionary/m5r9-317472769] 

Почти всички намерени значения са свързани с негативна семантичност на самата дума, но нима трябва да се страхуваме чак толкова от думите?  Да се страхуват и да внимават с тях единствено злонамерените. Нашето съсловие няма от какво да се притеснява /като цяло/от употребата на думите. Ние сме хора със "специална мисия" на Земята и като такива, знаем да боравим с думите в правилна посока. Носим си го още с раждането си и сме "белязани" с този "инструмент", така да се каже. Тази мисъл ми хрумна, след като прочетох публикацията на Куини,  "Думите могат всичко" и коментарите около темата. Страхотно, наистина! Ако имаме достатъчно кураж, някои думи можем дори да преобърнем /манипулираме/в наша полза. А  и популярната у нас  книга на Йозеф Киршнер "Манипулирайте, но правилно", ме провокира. Тя започва така: "Светът е пълен с амбициозни и трудолюбиви хора, надарени с всевъзможни, изключителни способности, които обаче се провалят, заедно с всичките си добри намерения и планове, по една единствена причина: те не владеят законите и методите за въздействие върху хората." Доста интересно са представени  основни похвати за въздействие върху хората и макар, че няма претенции за научност и касае предимно отношенията между възрастните и успешното им "пласиране", предоставя добри  идеи за реалното човешко общуване. Дали пък не бихме могли да научим повече от децата и да ги "използваме" в добрия смисъл на думата, подпомагайки по този начин оздравителния процес на обществото ни?

До тук само успях да "среша" мислите си. За това и предлагам  тема, ако това ще ви е интересно. Вижте на какво попаднах и онемях. Арогантно, тъжно и страшно! Ето на какво се смеят и с какво се забавляват нашите деца:

А сега нека малко да разведря обстановката и да се посмеем наистина:

по материали от Международната Академия по Кабала

   Един източен цар сънувал заплашителен сън. Той сънувал, че му падат всички зъби един след друг. Обезпокоен, повикал своя гадател. Той изслушал внимателно съня и се обърнал към царя: „Трябва да ти съобщя тъжна вест. Така, както губиш на сън зъбите си един след друг, така ще загубиш всичките си подчинени." Тълкуването на гадателя ядосало много царя. Той заповядал гадателят да бъде хвърлен в тъмница. Тогава накарал да повикат друг гадател. Той изслушал съня и казал: “Аз съм щастлив да ти съобщя една приятна вест. Ти ще станеш по-стар от всички свои приближени. Ти ще ги надживееш.”. Царят се зарадвал и го възнаградил богато. Царедворците били много учудени. „Ти всъщност не каза нещо по-различно, от твоя беден предшественик. Защо тогава той беше наказан, а ти -щедро възнаграден?" - попитали те. Гадателят отговорил: „Ние двамата еднакво възприехме съня, но важно е не само какво ще кажеш, но и как ще го кажеш."