Колкото по-голямо е количеството образовани хора, толкова повече са недоволните от неравенството. Защото образованият човек мисли, разсъждава, осъзнава и прави изводи. Ниско образованите хора просто нямат възможност да осъзнаят цялата дълбочина на проблема с неравенството. Тоест те разбират, че има някаква несправедливост при разпределянето на доходите и в много други неща, но не са в състояние да разберат причините за това.

В началото на 21 век стана очевидно, че на западната либерална политическа система и е изгодно да съкращава броя на образованите хора.

Тук трябва да изясним термина. Днес образован е не онзи човек, който може да чете и пише. Така е било в Средновековието. В днешното технологично време познаването на азбуката и събирането на буквите в думи стана нещо като инстинкт. Съвременният образован човек има обширни познания в различни сфери, способен е логически да разсъждава и да анализира.

Изразът „изгодно е на системата” също изисква пояснение. Такова съвременно философско направление като системният анализ позволява да се разбере, че системата „живее” свой собствен живот и по своите закони. Тоест човечеството (или държавата) се развива не само защото е управлявано от „светли умове”, но и като нещо самостоятелно. Разбира се, такова развитие се базира на определени идеи и принципи, които му дават направление.

И така, идеите и принципите, залегнали в основата на съвременната „западна” цивилизация, на сегашния етап насочват развитието в посока на намаляване броя на образованите хора. И е жалко, че и нашите управници се занимават с копиране на тази система.

За това, че нивото на образованието на младежта пада, открито говорят и у нас и на „запад”. Обаче виждат причините за това ту в развиването на средствата за масова комуникация, ту в още нещо. А всъщност, главната причина е другаде.

Всяка система (в дадения случай либералната политическа система) освен другите свойства, притежава и стремеж към самосъхранение. А как да опазиш система, при която една от най-важните черти е неравенството, ако хората са образовани?

Образованият (но не богат) човек започва да мисли, да анализира и стига до извода за несправедливостта на съществуващото неравенство между хората. При това (много важно) той осъзнава, че не е възможно това положение да се промени без промяна на системата. В зависимост от светоусещането си много от тези хора ще са готови към различни форми на политическа борба или ще търсят други пътища за да сменят съществуващата  система с по-справедлива. С това те стават опасни за системата.

Ако, обаче, човекът е образован, но при това е достатъчно осигурен, вероятността да счита съществуващата система за напълно нормална е много голяма. Той няма да протестира. Даже ще я защитава. На системата й е необходима малка част управляващи образовани хора – за правилното функциониране на самата нея.

Бедният и необразован човек не е опасен за съществуващата система. Например, излязоха  младежите по улиците на Лондон, направиха погром… И какво от това? Нищо. Политическата система не се разклати даже на „милиметър”.

Могат да се кажат още много неща, но тук има достатъчно.

Трябва да се прави извод. На съществуващата либерална политическа система и е изгодно да понижава количеството на образованите хора.

А може би това е добре? Нека продължава така?! Затова има стабилност…

В мен лично тези неща предизвикват опасение и неприязън.

Защото такова положение на нещата неминуемо води до още по-голям спад на нивото на образованието (дори сред материално осигурените), а значи към деградацията на обществото.

Децата са по-чувствителни и по-проницателни от нас. Можем да им залъжем мозъка с умни речи, но чувствата им не можем да излъжем. Те веднага разпознават този, който им мисли добро, и на кого са безразлични, кой влага в тях душата си и кой е дошъл само да „изпее“ предмета си.В крайна сметка, не е така важно да научиш детето на физика и математика, а да го научиш да бъде човек! Какво е това образование? Това е изграждане на човешкия образ. В какво се проявява човекът? В отношенията си с другите хора. Истинската задача на учителя се заключва в това, да научи детето да се отнася към хората така, че за него и за другите да е добре.

И дори да разбираме, че желанията ни са егоистични, какво от това? Даже им се радваме, защото без тях как щяхме да достигнем цялото това великолепие? Да, ние се раждаме егоисти. Допускаме, че в определена степен това не е добре, за което ни говорят и религията, и морала. Но това не ни кара да страдаме. Плюем на морала и гребем купища пари, макар и по някога да чувстваме вина пред бедните и се стремим да им помогнем. Какво да се прави: всекиму – неговото. Така че, ако си затворим очите за това, което ни се струва негативно, може да се живее.

И едва с идването на глобализацията постепенно забелязваме, че не всичко е така просто в „датското кралство”. Глобализацията се стреми да обедини всички хора, живеещи на Земята, за което в самото начало много се радвахме. Появиха се нови възможности да се правят пари, икономиката стана глобална, най-накрая се появи възможност да се види най-отдалечената точка на планетата. „Тук беше Пешо!” Чувстваме се доволни и щастливи. Егото ни бушува, изискванията му нарастват. Искаме все повече да се издигнем над другите, да им покажем колко сме „печени”!

Заедно с това, обаче, сме свидетели, колко много се увеличиха ненавистта, войните, жестокостта, извращенията. „Така е било винаги, но са го криели от нас” – казват някои, „изключвайки” се по този начин от реалността, затваряйки се в своя тесен, но все пак личен, свят от интереси.

Но мнозина усещат все по-голяма празнота, разочарование, горчивина. Защо се случва така, че колкото повече учим и работим, в крайна сметка се чувстваме все по-зле, а светът става все „по-тъмен”?

Глобалната взаимовръзка е научен факт. Преди някъде живееха африканци, някъде – французи, китайци и всички бяха разделени. Днес всички сме взаимосвързани и взаимно зависими. Съединяват ни не само маршрутите за доставка на стоки и техните наименования. Ние сме свързани чрез някаква вътрешна мрежа, довела до глобализацията, а заедно с нея и до кризата, която да заяви „публично”, че връзката ни е неправилна, защото е егоистична и че цялото зло в света е от отсъствието на правилни връзки помежду ни.

Ние всички сме антиглобалисти. Не искаме друга връзка, освен тази, която ни диктува нашето его.

Искаме да си останем там, където се намираме, в егоистичното си разбиране за новия, тоест глобалния свят и затова да не го приемем. И да казваме: „Да става каквото ще!” Значи така ще стане. „Аз ще бъда” – както казва малката ми дъщеря. Ще продължавам да бъда вълк по отношение на другите, ще ръмжа по тези, които не приемам, ще им се нахвърлям, стараейки се да ги унищожа… Ще мисля само за своя малък, но същевременно голям проблем и ще съществувам само за себе си…

Ние – поданиците на егоистичната връзка, се страхуваме да я загубим, защото нямаме алтернатива. Страхуваме се от неизвестното и страдаме, страдаме …

Страхът е днешното общо състояние на света. Има малък страх – от това, че нямаме определени неща, например, пари или работа. И голям страх, роден от малките – страх от отсъствие на смисъла на живота. По-нататък какво? За какво да се живее? Страх от това, че не виждаме перспектива за добро бъдеще. И тогава, търсейки избавление от страха, започваме да търсим отговор у ближния си, започваме да мислим за него, като за необходим елемент от съществуването си, без който не виждаме бъдеще…

Сега, в днешно време, за пръв път в човешката история достигнахме точката на свободния избор.

Или се чувствам като горд индивидуалист, яхнал вълната на успеха си, и от такива като мен се състои социума. Или, чувствайки се като член на интегралното общество, преставам да мисля за себе си. Обслужвам тях и им осигурявам всичко необходимо. Обществото възпитава мен и аз възпитавам обществото.

Всъщност, това е колосален психологически момент, нова човешка психология, когато всеки усеща себе си и другите като единно цяло. Няма „аз” – има „ние”. Вече не се намирам на еднопосочна улица. Между нас има връзка, базирана на общата цел. Свързва ни желанието да не причиняваме зло на другия.

Така постепенно се изгражда абсолютно друга взаимовръзка. В нея аз започвам да разбирам, че грижата за ближния, за неговото благоденствие, ще ми осигури спокоен и щастлив живот.

Не е виновно правителството. Никой не е виновен. Всички се подчиняват на своя егоизъм: и магнатите, и обикновените граждани и министерският съвет. Никакви протести няма да помогнат. Трябва да поправяме не света, а себе си, само че този път наистина. Трошенето на витрини, с цел да се принуди правителството да вземе популистки решения  ще доведе до  мнимо снижаване на цените, което впоследствие ще се обърне в  още по-голямо поскъпване.

Нищо не може да се направи: светът ще потъва, докато не поправим самите себе си. Трябва да разберем, че именно човекът се нуждае от поправяне. Ако хората не се променят, никакви законодателни мерки няма да помогнат. Могат да се приемат всякакви закони, но никой няма да ги изпълнява?

Не властта е на ход, а народът. Нито едно правителство не е способно да въведе законите на отдаването. То управлява, използвайки онази сила, която действа в нашия свят – силата на получаването. И затова  не може да бъде алтруистично, защото трябва да управлява народ, който е изцяло егоистичен.

Само ако народът стане по-добър, тогава и правителството ще се промени съобразно с него. Ставайки по-добри хората ще доведат на власт по-добро правителство.

Друго решение няма. Дори ако днес народът избере алтруистично ръководство, дали някой ще се съгласи с неговата политика? Кому е нужно равенство? Когато от голословни призиви се наложи да се премине към дела, резултатът няма да се хареса на никой. Защото човек ще загуби наслаждението от живота. Неговите телесни потребности ще бъдат удовлетворени, но той ще иска да се чувства над останалите, а ще му предложат грижа за другите и отдаване. От такъв живот никой няма да получи удоволствие.

Проблемът тук не е в парите и богатството, а във взаимоотношенията. Не случайно и някои от богатите хора също се чувстват нещастни. И затова без цялостно възпитание на народа нищо няма да се поправи.

 А безредиците само ускоряват процеса и не повече. Сами по себе си те няма да донесат на никого никаква полза. Всичко ще стигне до там, че животът постоянно ще поскъпва, а проблемите ще нарастват с повишени темпове. Негативното развитие ще се ускори, за да може народът да разбере, че е необходима вътрешна, а не външна революция. Няма нужда да се „щурмува Бастилията” – няма да помогне. Вместо това трябва да решим проблема със собствената си природа, с вътрешното си варварство.

Трябва колкото се може по-бързо да обясним тези неща на хората и да покажем, че съществува  методика за интегрално възпитание, която веднага ще донесе позитивни промени. И те ще бъдат напълно „осезаеми”: ще паднат цените, всичко ще започне да се нормализира. Тогава и магнатите ще се лишат от радостта  от растящите приходи, с която са свикнали.

Така или иначе, без вътрешни промени в народа, няма да стане. Всички останали средства са безсилни. Ние ще бъдем свидетели на такъв парадокс, когато най-благоразумните и реалистични планове ще доведат до обратни резултати: богатите ще печелят още повече и разривът в обществото само ще се увеличава. И това ще се случва в същото време, когато всички ще се опитват да помогнат:”Дайте наистина да облекчим живота на хората!” Но системата няма да пожелае да ни слуша.

Единственото решение е да се започне отдолу, от възпитанието на народа. Когато в него започнат първите, дори и най-малки изменения, всичко ще започне да се успокоява и уравновесява.

Когато войниците стоят в укритията, а наоколо гърмят изстрели и няма какво да се прави, те старателно търсят занимания, които да им помогнат по-лесно да понесат опасността. И често всички хора приличат на такива  войници, спасяващи се от света: кой с честолюбие, кой с карти, кой с писане на закони, кой с жени, кой с игри, кой с коне, кой с лов, кой с вино, кой с държавни работи.

Л.Н. Толстой.

Във вагона на метрото всеки се старае да наведе поглед към книгата, без значение каква е тя. Целта е да не виждаш редовете от чужди безразлични лица, а зад тях – чернотата на  гърмящия тунел, накъсвана за кратко от светлите отблясъци на спирките. Според твърденията на психолозите, сред множеството човешки страхове, най-разпространеният е страхът от смъртта. Днес на първа позиция излиза страхът от живота.

Ние имаме всичко, което до скоро се срещаше само във фантастичните романи. Постигнахме много и в същото време чувстваме, че нямаме най-важното. Ние бяхме на Луната, но се боим от утрешния ден. Защо правим всичко възможно за да избягаме и да се скрием от живота?

Човекът е единственото същество на Земята, което иска да получи отговор какъв е смисълът на живота му. Но нито в училище, нито в университета това не се изучава. У дома отговорът на такива „неудобни” въпроси е един: „като пораснеш ще видиш”.

А след като пораснем попадаме в обществото на потреблението, където се усещаме висящи в безлична тълпа, лишени от каквато и да било твърда опора. Чувството на отчуждение е толкова силно, че задължително води към осъзнаване на самотата във Вселената, безразлична към нашата съдба.

За да се избавим от плашещото чувство на празнота и вътрешно безпокойство, ние се опитваме да се отдадем на развлечения или различни видове занимания, или приспивайки разума си с някаква идеология, да й прехвърлим отговорността за живота си. В бягството си от истинския живот, ние се задоволяваме със заместители: пиянство, наркотици, спортни състезания или с преживяване на чужди измислени страсти, заливащи ни от екраните.

Но ако само за миг се отвлечем от тези занимания, тревогата  и  безпокойството се връщат. С тревога, чувствайки, че животът, като пясък, изтича между пръстите ти, започваш да усещаш, че съществуването губи своя смисъл. В крайна сметка, изпадаме в отчаяние.

За да осъзнаем дълбочината на проблема, неговите причини и търсенето на решения, трябва да погледнем правдата в очите, колкото и горчива да е тя. А тя се състои в това, че живеем в свят, където станахме част от машина, създадена със собствените ни ръце. Ние мислим, чувстваме и желаем в съответствие с очакванията на околните, загубвайки при това истинското си „аз”. Ние свикнахме да не мислим за това, какво всъщност ни е необходимо и как губим живота си в надпреварата да притежаваме.

Но ако поне за миг спреш тази безумна надпревара, неволно се прокрадва мисълта: „Добре, ще получа новата работа, ще купя нова кола, ще замина на пътешествие – и после какво? Защо ми е всичко това? Не преследвам ли това, което ще ми омръзне, веднага щом го постигна?”. „Нормалният” човек се старае да избяга от тревожните мисли, като ги смята за резултат от умората или депресията и продължава гонката към целите, които погрешно смята за свои собствени.

Да бъдеш – означава да разкриеш талантите и дарованията, които са вложени във всеки един от нас. Преодолявайки тесните рамки на своя „аз”, да проявяваш интерес и любов към другите, развивайки в себе си не желанието да вземаш, а - да даваш.     

Ерих Фром.” Да имаш или да бъдеш..”

В книгата, излязла през 1976 година, Ерих Фром, немски социолог, философ и психолог, оценява състоянието на човечеството като състояние пред катастрофа. Надеждите за всеобщо щастие, благодарение на постиженията на техногенната цивилизация, не се оправдаха. Причината на нарастващите кризисни явления е в пороците на обществената и икономическата система, игнорираща изконните интереси на човека. Системата произвежда адаптиран към нея индивид – егоистичен, самолюбив и алчен – осакатена личност в болно общество. Единственият способ да се избегне катастрофата е да се промени нашето отношение към света, от принципа да притежаваш към принципа да бъдеш.

Принципът да притежаваш

„Притежаването” по своята същност е базирано на самосъхранението и натрупването. Отношението към света, базирано на този принцип, разпространява собственическите желания практически върху всичко: върху вещите, другите хора, собственото „аз”, идеите, убежденията и даже навиците. Биологично обусловеното желание да живееш, поражда потребности за заместители на безсмъртието – славата и предаваната по наследство собственост. Изконните интереси и стремежи на човека се заместват от приетите в обществото мисловни и чувствени стандарти; щастието се вижда в превъзходството над другите, в славата и властта.

Принципът да бъдеш

Принципът „да бъдеш” произлиза от „не биологичната” особеност на човека – неговата потребност да се преодолее самотата, посредством единението на човека с другите хора. Този принцип се базира на реализирането на заложбите, интереса към света, преодоляване на рамките на своя изолиран „аз”; условие за щастието се явява любовта и грижата за другите.

Стъклената чаша, поглъщаща всички цветове, освен един, ние наричаме „синя” – по свойството на това, което тя отдава.

Ерих Фром.

И двата принципа – и „да бъдеш” и „да притежаваш” – са вкоренени в  нашата същност и живеят във всеки човек. Коя от тях ще преобладава – зависи от обществото, неговите ценности и норми. Не тези, които декларира, а по които живее и които, неволно копирайки, като гъба попива младото поколение. Какъв товар възлагаме на крехките плещи на младото поколение, въвеждайки ги в живота на възрастните?

Детето по природа е пълно с любопитство и иска да знае истината – защото това е най-сигурният начин да се ориентираш в непознатия свят. Тук като правило то се сблъсква с неискреност, обичайна при общуването с децата, когато възрастните поднасят на децата изкривена картина на света.

В училище окончателно му убиват желанието да мисли самостоятелно, след като му натъпчат главата с готови мисли. Заради необоснованото суеверие, че за постигане на реалността са необходими колкото се може повече знания, цялото му време отива за запомняне на стотици разпокъсани, не свързани помежду си, факти. А време за мислене няма.

Знанията, придобити извън рамките на общата картина, губят конкретните си очертания, придобивайки отчужден, абстрактен характер и на преден план излиза количеството зазубрени факти. Информацията, получена по този начин, става не по-малко препятствие за мисленето от нейното отсъствие.

Поставяйки на пиедестал заучаването на разностранни факти и цифри, образователната система се отказа от възпитанието. Като резултат тя формира „психологически робот”, създаден по поръчка на обществото на потреблението за удовлетворяване на неговите конкретни нужди. Той живее само биологично, но емоционално е мъртъв. В него се развиват характерните черти на психопата: неспособност да поставиш себе си на мястото на другия, отсъствие на емпатия/съчувствие, съвест и разкаяние.По думите на американския професор по психология Робърт Хеер, психопатите анализират обкръжението логически, а не емоционално, постоянно,  разработвайки нови начини за манипулация на хората.” Терминът „костюмирана змия”, описва психопата, който не лежи в затвора, а е част от даден управленски екип”. Познат образ, нали?

Своята лепта в разрушаването на връзката с реалния живот внасят и медиите. Свикнали сме съобщения за гибелта на хиляди хора да се сменят от пленителен глас, който, на приятен музикален фон, разказва за достойнствата на дамските превръзки. На екстравагантното поведение на естрадните звезди се отделя много повече внимание, отколкото на най-значимите събития от реалния живот, науката или изкуството.

Ние постепенно губим връзката с чутото и ставаме безучастни към случващото се в света и в резултат към самите себе си. В крайна сметка, ние се превръщаме в стадо, вярващо, че пътят, по който върви, непременно ще го доведе до желаната цел, единствено защото и другите вървят по него. Загубвайки чувството за ценност и уникалност на всеки един от нас, ние превърнахме себе си и своите близки в инструмент за постигане на някакви външни цели, а всички останали - в обекти, оценявани само по изгодата, която може да се извлече от тях.
 
Обществото на „психологическите роботи” се крепи на твърденията на съвременната наука, че светът наподобява механизъм, който може да бъде разбран посредством изследване на отделните му части. Като резултат човек с недоумение и страх стои пред безформената планина от тези части, без да знае какво да прави с нея.

Пътят към дома – светлината в края на тунела

Човекът е част от цялото,което ние  наричаме Вселена… Той усеща себе си, своите мисли и чувства като нещо отделно от целия останал свят, което, само по себе си, е нещо като оптическа измама. Тази илюзия се е превърнала в затвор, ограничавайки ни в света на собствените ни желания и привързаността към тесен кръг хора. Нашата задача е да се освободим от този затвор, разширявайки сферата на своето участие до всяко живо същество, до целия свят в цялото му великолепие.

А. Айнштайн.

Нашето време е последният стадий от преходния период, проточил се четири столетия – време на край и начало, наситено от възможности и опасности.

Ние не можем и по-нататък да вървим по стария път: развитието по предишните правила се изчерпа. От психологическата и икономическата катастрофа може да ни спаси само коренна промяна на отношението ни към света – от принципа да притежаваме към принципа да живеем –  да бъдем.
 
Съвременният човек, живеещ с идеалите на потреблението, не може да разбере духа на общество, което няма да е ориентирано към собствеността и алчността. Само единици са тези, които могат да плуват срещу течението, преодолявайки съпротивата на обкръжението си. А и колко дълго ще имат сили? Значи единственият път е да се променят принципите на обществото. Какъв е начинът да се извърши масова промяна на мирогледа? По мнението на Е.Фром, отношението към света може да се промени ако: ”Ние страдаме и осъзнаваме причините за нашите страдания. Ние разбираме, че за да се освободим от страданията трябва да променим съществуващия начин на живот и да се придържаме към нови норми и правила”.
 
„Висшите принципи на нашите стремежи,- пише Алберт Айнщайн, са: развиването на свободен и отговорен човек, който да може с радост да предостави своите сили в услуга на цялото човечество;…нашето съществуване и нашата дейност придобиват смисъл, само ако са насочени към тази цел и свързаните с нея ценности”. Но такъв преход не може да бъде осъществен чрез революции. За тази цел трябва да се възпита новият човек.

„В какво се изразява ролята на образованието и училището? – продължава гениалният физик, - Те трябва да помогнат на младежта да расте в такава атмосфера, в която  тези фундаментални принципи да станат за нея като въздуха, който дишат. При механичното заучаване това не може да се случи”.

От тук следва, че без коренно преобразуване на образователната система, при което на първо място да се постави възпитанието, а образованието да е негово допълнение. За да може вместо човешки роботи, които да са приставки към машините и компютрите, да се възпитават личности, устремени и способни да съберат заедно всички „парчета” на разбития свят.

 
Нито злото, нито доброто не са предопределени и не се реализират автоматично. Решението се взема от човека. Но ако действаме сами, няма да постигнем успех. Никой от нас не притежава истината и няма достатъчно знания и мъдрост. Никой от нас няма сили и влияние, достатъчни, за да започнат необходимите промени.
 
Само ако обединим усилията си, издигайки се над възгледите, които ни разделят, над навиците и привързаностите, ще можем да започнем движение напред.

Трябва да се вслушаме в зова на сърцето и да търсим пътя към общия дом, за да се обединим с хората, с които заедно ще можем да създадем и развием такова общество, заради което си струва да живеем и да раждаме деца. И тогава, в края на нашия тунел задължително ще заблести светлина.

Всеки човек е нечие дете.

Пиер Огюстен де Бомарше

Раждането на новия човек е едно от най-вълнуващите събития в живота на всяко семейство. Родителите, в състояние на тревожно и радостно очакване, предварително обзавеждат детската стая, избират креватче и количка, мъжът, долепил ухо до издутото коремче на жена си, слуша как шава плодът.

Честно казано, далеч не всички изпитват умиление пред тази пасторална картинка. На много от хората са им напълно достатъчни тези деца, които вече съществуват около тях и те съвсем не искат да имат собствени деца.

Такива хора наричат себе си childfree – свободни от децата. Отстоявайки своите убеждения пред натиска на традиционното общество, childfree оправдават позицията си, като посочват камара убедителни причини.

Най-разпространената причина е недостигът  на средства, с които да се осигури приетото в обществото ниво на живот, без да лишава себе си от нищо. Другата причина, актуална предимно за еманципираните жени, е служебната кариера, която не оставя време и сили, а най-важното- желание, необходимо за раждане и възпитаване на децата. И, разбира се, при отсъствие на съпруг или съмнение в неговата надеждност, е напълно оправдано нежеланието да се отглежда дете без баща.

Мнозина, без да се натоварват с търсене на причина, честно признават, че искат просто да си поживеят, а някои извеждат бездетността до нивото на философия на живота и призовават всички да следват примера им.

Всичко това говори за угасването на майчиния инстинкт. Защото, ако жената иска дете, недостигът на средства няма да я спре. Ставайки майка, тя лесно ще се откаже от много неща, които си е позволявала по-рано, а ще реализира себе си не правейки кариера, а създавайки домашна атмосфера и възпитавайки децата. Даже отсъствието на мъж не винаги е непреодолима преграда. За да бъдат майки много от жените са готови да стоварят изцяло върху себе си бремето на възпитанието на детето.

Но как инстинктът може да угасне? Оказва се, че може. Даже инстинктът за самосъхранение отстъпва пред натиска на обществото. Хората са готови да загинат за идеята или да умрат, но „да запазят честта си”.

Натискът от страна на обществото, стресът, проблемите в семейството и на работата, могат да накарат човека да „убие” самия себе си.

А какво се случва с инстинкта на майчинството? Думата да родиш произлиза от думата род и това не са само думи с един корен. Раждането на детето е неразривно свързано с продължаването на рода и тази връзка е фиксирана в нашето съзнание.

Появата на новия човек винаги се е възприемала като добавка /тоест усилване/ към семейството, династията, родовия клан. Семейството било защитник на човека, негова опора, общност, към която той принадлежал. Но днес, във века на тоталния индивидуализъм ние не усещаме своята принадлежност към продължаващия се в поколението род. Семейните връзки се стесняват до най-малката клетка – мъж, жена, деца, родители – или изчезват съвсем.

Човек  става самодостатъчен и самотен, даже създаването на стабилна съпружеска двойка вече може да се смята за голям късмет. Но съпружеската двойка, която няма деца, това не е семейство – това са двама души, документално оформили интимните и имуществените си отношения. В същото време, мъж и жена, които възпитават дете – вече са семейство, дори отношенията им да не са официално закрепени.

Мъдреците не се страхуват от могъщите владетели,
А княжеският дар не им е нужен;
Правдив и свободен е мъдрият им език,
И с небесната воля дружи.
А. С. Пушкин

Във всички времена е имало такъв тип хора, които никога не са се вписвали в създадените социални стандарти на еснафския мироглед. Те задавали неудобни въпроси и също така противоречили на устойчивите догми, които по принцип били удобни на управляващите вихрушки.

В още по-древни времена за такива хора са се съчинявали приказки, притчи, легенди. За едни казвали, че са чудаци, за други, че са умът, честта и съвестта на епохата.

Събирателни образи на такива хора били: на изток – Настрадин Ходжа, в Европа – Тили Уленшпигел, в Русия ги наричали блажени или слабоумни.

Във времена на прогнили социални системи, те си навлекли ненавистта на тези, на които били изгодни създалите се устои. Тъй като не били надарени със свободомислие, те им устройвали преследвания и гонения, които често пъти завършвали фатално за тях.

Самопожертвуването не е уникално явление и безусловно е благородно. Винаги са се намирали хора, готови на подвиг заради народа си в моменти на беда.

Мен повече ме интересуват хората, които рискували благополучието си заради бъдещето на цялото човечество във време, до известна степен благополучно за тях и за народа им.

Законите, от които се ръководели, били непонятни на простия човек и в пряк смисъл не произлизали от неговия свят. Друго обяснение просто не намирам.

Какво, например, е накарало Томас Мор, един високопоставен чиновник, приближен до двореца, имащ всичко, за което мечтае обикновеното мнозинство: почит и слава сред народа, признание и уважение в средите на велможите, да откаже да се закълне във вярност на своенравния крал и заради това да отиде на ешафода. Само за това, че на краля му влязла муха в главата да се разведе с жена си и да стане глава на църквата?

Какво е накарало Джордано Бруно да изгори на кладата на инквизицията? Каква е разликата, че там нещо си се върти? Галилей е бил малко по-умерен в отстояване на възгледите си.

Какво е накарало декабристите, младите дворяни, цвета на нацията, уж вече от нищо ненуждаещите се хора, да се лишат от охолния живот, а някои даже и от самия живот, да обрекат на лишения жените си, децата си, заради свободата на онеправданите селяни, които даже не се замисляли за угнетеното си положение, а още повече и за свободата?

Разбирам, когато въстават робите, селяните и работниците, борещи се за правата си срещу паразитиращите властимащи, за възможността да водят нерадостен начин на живот в по-комфортни условия. Но нима у тях всичко е в изобилие? Какво „не им е на ред”?

Буда, бидейки принц наследник, живеещ в дворец, където не са давали и прашинка да падне на главата му, имащ прекрасни наложници, красавици и принцеси за жени, изоставил всичко, воден от неизвестна сила, наречена истина.

Носейки кръста си, Исус не бил сам. Товарът му поделили Акива бен Йосиф и Мансур Халадж. Те съзнателно отишли на смърт за правото да имат свое виждане за истината.

Списъкът може да се продължи.

Безпрецедентен пример. Произлезлият от не бедното индийско семейство Махатма Ганди без война освободил страната си от чуждите колонизатори. И още – замислете се – обявил стачка на своя народ, призовавайки за прекратяване на кървавото клане, в което хората изтребвали самите себе си. И народът се подчинил.

Академик Сахаров би могъл спокойно да пожъне плодовете от своите заслуги в старостта си, но покой не му даваше неговата рожба, термоядрената бомба. Като млад, талантлив, буен, суетен и любопитен, той стана един от откривателите на „кутията на Пандора”. Създал е това, което може да унищожи човечеството. И даже през останалата част от живота си, макар и под домашен арест, се борил, както може, с други луди глави, и не понасял разцепването на земното кълбо буквално на две.

Джон Кенеди, бидейки президент – най-влиятелният човек в една от най-могъщите държави на света, тръгнал срещу създалата се система на ущърб. И всички предположения са, че именно това е станало причина за смъртта му.

Лорд Байрон би могъл спокойно да почива на лаврите на славата си, но той не могъл да намери покой, преситен от всички прелести на светския живот. Умрял в отдалечената, бореща се за свободата си Гърция.

Искам да обърна внимание на невероятния героизъм на докторите, победили страшните болести, погубили милиони човешки живота: Иля Илич Мечников, Владимир Хавкин, Н. Ф. Гамалея, М. П. Чумаков, Р.Р. Спенсър, Владимир Знаменски. Те, преди да използват ваксините за хората, ги изпробвали върху себе си. А като тях – не знам даже как да ги нарека, герои, садисти, фанатици или светци – Дж. Солк, Алберт Сейбин, А. А. Смородинцев изпробвали лекарствата върху децата си. Те рискували живота на собствените си синове, дъщери и внуци, за да спасят милиони други деца, при това от чужди страни.

Съвременните фармакологични корпорации са по-прагматични. Те не са прибягнали до такова безразсъдство. Те провеждат клиничните изпитания за новите ваксини върху доброволци срещу заплащане. Това е в по-добрия случай. Понякога не се срамят да посягат на съвсем обикновени хора, без да им плащат. Просто държат хората в неизвестност. Не е задължително да получат съгласието на лабораторните „мишки”. Обикновено такива опити се провеждат в бедните страни, а понякога използват и съгражданите си.

Лекарите герои също така могат и да намерят луди доброволци за пари или умопобъркани скитници, чийто живот не струва нищо. Непонятни морални принципи не им позволяват да направят това. Корпорациите един вид не се обременяват с подобни дреболии.

Историята е запазила много имена на неспокойни люде, желаещи да променят света към по-добро и на които им се е наложило да заплатят висока цена за това: Томазо Кампанела, Тан Ситун, Мартин Лутър Кинг, Нелсън Мандела.

Всеки народ има своите герои, велики примери за саможертва и човеколюбие, подвизи, които заслужават да останат във вечността. Но какво ги е водело?

Не мога да повярвам, че ги е ръководела искрена и безкористна любов към ближния. Навярно са били водени от неудържима жажда за слава, желание да оставят следа в историята? Така, че да им издигнат паметници, да нарекат улици с имената им и да пишат за тях в учебниците в училище.

Често пъти така и се случва, но само след смъртта им – обожествяват ги, издигат ги на пиедестал, но приживе не ги разбират, даже ги ненавиждат.

Високоинтелектуалният ми разум, преизпълнен с реещи се в съзнанието стандартни шаблони със схематично-логически размишления, заставен с усилията на волята ми и кипящи от свръхусилие, гънките на мозъка, приемащи всевъзможни варианти, не може да намери отговора на въпроса – „Какво е накарало тези индивиди, имащи всичко в този свят, да се обрекат на лишения, страдания и смърт, заради призрачните си, никому ненужни идеали?”. Очевидно, разумът ми не го побира.

Ако, да речем, съседът ми каже, че е готов на такова нещо, по-скоро бих извикал хората в бели престилки – за негово добро – а може би и за по-голяма убедителност – също така и хората със сивите фуражки. Малко ли е това. Може и да е намислил нещо недобро.

Стой си тихичко на някое топличко местенце, яж и пий на воля. А, видите ли, съдбата на човечеството го безпокои. Дай им равенство и братство. Голямо магаре, разбираш ли… Виждали сме такива.

Не гонете вятъра! Нас ни устройва всичко! Оставете ни на мира!

Аз не ги разбирам, защото станах циник и скептик. Животът ми подряза крилете. Едно разбрах със сигурност: скептици и циници стават нещастните, дълбоко угнетените, разочаровани от всичко, покрити с дебел пласт от недоверие хора. Но това е най-доброто състояние за осъзнаване на собственото положение и за подем над себе си, за необразованото си его и за преосмисляне на живота си.

Свободомислието винаги е предизвиквало негодуването не само на властите, но и на тълпата. На слепите винаги им е зле да слушат за света. Какво са искали да ни кажат със своя живот и със смъртта си?

Мога само да се досещам. Обаче, мисля си, какво е водело чувството им за дълг пред собствената чест и съвест – този тежък товар, подхвърлен от самия Бог, от самия дявол, който сега не позволява на още много хора да спят спокойно нощем. Докато това е така, докато по света има още такива хора, имаме надежда.

Те искали свобода – за мен! Преди всичко, свобода от мен самия, от невежеството ми!

А за какво ми е притрябвала свободата ви, какво да правя с нея? Да, и въобще – какво е това свобода? Но гледайки самоотвержеността им, няма някой да се позамисли: „А може и да има в нея, свободата, нещо, което да е по-сладко от всички блага на нашия свят, даже по-сладко от самия живот?”.

С много от идеите си тези хора определяли хода на историята и сценария на нейното развитие в бъдещето. Те даже променяли историята на много завоеватели и владетели. Съвременният свят отново стои на пътя на огромни промени и пристъпя към нов обрат на историята. Какъв ще бъде, кой ли знае?

Свикнали сме да мислим, че там някъде, в правителствата, в различните институции има големи глави и мозъци, които всичко знаят и разбират. Но те отдавна всичко са научили, всичко са прочели и са взели мерки. Ще побързам да ви разочаровам – те са същите като всички останали: слепи и безпомощни в създалите се ситуации. Тези, които макар и малко разбират случващото се по света, строят подземни бункери и се запасяват с консерви. Те наивно смятат да седят там дълго време. И наистина, да не види пропастта, в която се спуска потребителската ни цивилизация, може само слепият.

Мисля, че този път не бива да позволяваме на попадналите в задънена улица да взимат решения за нас или да прехвърляме товара за взимане на решенията върху крехките рамена на отделни просветени личности, както е било в миналото.

Време е обикновените хора да престанат да бъдат пасивни наблюдатели. Всички заедно трябва да взимаме активно участие в търсенето на изход от приближаващите катастрофи, в разкриването и в навременното отстраняване на причините за възникването им, без предявяване на изисквания и ултиматуми към безсилните власти в дадената ситуация.

Преднамерено избягват конкретността, защото човечеството достигна до глобална криза във всичко: в политиката, в икономиката, в културата, в образованието, в екологията, в семейството, в обичайните човешки взаимоотношения.

Новите информационни технологии, които са ни дали Интернет, социалните мрежи, ни откриват възможността за обединение, в търсене на нови изходи от създалата се криза в глобалния ни свят и да се вземат общи решения, използвайки опита на великите от миналото. За свобода е достоен този, който умее да взима решения, ползва се от правото да прави грешки, да е отговорен за тях и да ги поправя, без да търси „изкупителна жертва”.

Само заедно можем да намерим отговори, ако успеем да разберем тези объркани хора и мотиви, които ги водят. Осмисляйки ги, ще получим шанс да избегнем, меко казано, неприятните изпитания.

Колко скучен и унил би бил този свят, ако в него нямаше сподвижници на истината. Да, и би ли могъл да просъществува до сега този свят без тях? Но мина времето на отделната личност. Тях вече ги няма.

Има ни нас: не сивата, скандираща маса, искаща хляб и зрелища, а Ние, осъзнаващи себе си като един огромен народ на малка планета, в свят без граници.

Имаме възможност в краткотраен срок да организираме обществото и да поставим всеки на устойчив път към подготовка за следващия етап от човешкото развитие. Ключът към обрата на нещата е ново глобално образование, използвайки метод, който ще даде на хора от всички възрасти и с различно минало, основна информация за глобалните процеси. Целта е да дадем възможност послания, като тези от форума в Давос за новата взаимосвързана действителност, да влязат в общото течение.

Защо изведнъж това стана така спешно? Учени, изследващи социалните мрежи, обясняват, че след като достигнат определена степен на взаимосвързаност, мрежите започват да следват свои собствени правила, различни правилата на хората, създали тези мрежи. Нашата глобална икономика достигна повратната точка, в която това, което изследователите наричат произтичащи свойства, започна да кара стандартни икономически модели и други модели на управление, да се побъркват. От взаимодействието и взаимосвързаността на хората и народите, представляващи едно цяло, се появяват нови качества в това цяло и резултатът е: сриващи се финансови системи, растяща депресия, разводи и дори главозамайващ брой деца със синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност (ADHD).

Основен аспект на този процес е нашата консуматорска култура, която изчерпва природните ресурси, замърсява планетата, разяжда колективните ни ценности и успешно е създала цяло поколение от лакоми и егоцентрични хора. Природата повече не може да ни позволява да се измъкваме с това себеразрушително поведение. Трябва да приемем факта, че в днешния свят трябва само да се храним, обличаме и да се грижим за основните си нужди – нищо повече от това.

И, всъщност, няма защо да се оплакваме. Ние се съгласихме с тази система и живеем в нея по общ консенсус. Целият свят се грижи за това, тя да работи. Бавно, но сигурно, през последните 100 години цялата ни ценностна система западна. Банковата сметка на човек стана стандартът, по който той е оценяван. С колкото повече неща се сдобиваме, толкова повече се инициираме, и толкова повече ценни изглеждаме в очите на обществото. В момента, в който обществото започна да се съгласява с тази култура на потребяване и парите пред знанието, всъщност сами сме си изковали съдбата.

През следващите десет години човечеството ще трябва да реши дали иска да поеме по пътя на поправяне – което ще стане причина отношението на природата да се промени моментално; или да започне унищожителна война.