Ръката на рефера пада. „Бокс!” Гадно усещане. Готвеше се за този миг толкова дълго и пак... Сякаш зад теб се изправя стена, сякаш някой те оковава на ринга и изкрещява в ухото ти: „Няма връщане!”. Това и толкова други неща, за които нямаш време да си помислиш, докато политаш във вихъра на първата атака.

В каската ти отеква гръмотевицата на кроше. Вече не мислиш. Ударите ти, като закачени на верижка, се нижат един след друг в главата на противника... тоест партньора, тоест врага. Приятелят, с който всяка вечер след тренировката обсъждаше с горящи от преумора уста новите техники, новите постижения, новите открития. Същият, чийто юмруци дрънчат в слепоочието ти и чийто череп пращи от твоите юмруци. Още толкова много неща, за които не искаш и не можеш да мислиш.

По-силно! Удряй по-силно, не се уморявай. Дишай! Удряй още! Това е бой, разбираш ли, схватка, или ти, или той. Удряй!

Първата кръв не закъсня. Само секунди след това идва и втората, и третата и вече не ги броиш и не им обръщаш внимание. По пода, тениската ти и ръцете разцъфтяват малки алени петънца.

Каската те притиска като в менгеме, няма въздух, не виждаш, назъбникът се врязва в устните ти като шкурка. И удряш, удряш, удряш. Виждаш как главата му се тресе с мътен поглед, но не спираш, не се уморяваш, не мислиш къде си и какво правиш. Само продължаваш да удряш.

Клинч, душене, ключ. Вече сте на земята. Той се бори да се измъкне, драпа, удря и дере като уловено в капан диво животно. Един от ударите разкъсва хватката ти като масло и идва твой ред да се спасяваш. И на свой ред драпаш, биеш, душиш, бориш.

Двамата лежите на земята, вкопчени в мъртва хватка един в друг, все едно сте се разбрали да си починете за малко. Чуваш  дрезгаво, кънтящо в каската дишане. Твоето и неговото. Свирепият дует на двама разярени бойци. Край на паузата – той започна да удря. Няколко секунди не му отвръщаш – иде ти да затвориш очи и да си починеш за малко, да отдъхнеш, да пиеш малко вода, да си поговорите с него за хватката. Глупости! Това е Боят, забрави ли? Схватката, в която нямаш приятели. Всичко, което имаш са ръцете ти и ръкавиците на тях. Не можеш да се предадеш и не можеш да молиш за милост, затова стани и се бий! И пак свиваш юмруци и биеш, докато и най-тънките жилки по ръцете ти започнат да крещят от болка и изтощение.

Гонг. Двете минути свършиха. Никой не е нокаутиран – боят продължава до отказ. Докато единият вдигне ръце и каже: „Стига!”.

Не мислиш за това. Довлачваш се до ъгъла, сядаш и започваш да дишаш колкото можеш по-тежко. Сякаш цял ден си тичал в пустинята и сега подлагаш зажадняла уста под хладна струя вода. Едва сега забелязваш втрещената публика, кръвта по ринга, по него, по себе си, раните си, разбитата си физиономия. Клепачите ти сами се затварят. В мрака бягат мълниите на неговите удари, белите му ръкавици препускат една след друга и гърмът от срещата на юмрук с череп и на ръкавица с каска пръска до болка слепоочията ти. Отваряш рязко очи. Проклети лампи! Гадна дразнеща светлина!

Отново гонг. Стига толкова съм си почивал. Неговата почивка също свърши, спокойно. Той също е уморен. А дали колкото мен? Той също е наранен. А дали колкото мен? Как ми се иска да седна да си почина още малко. Още съвсем малко...

Стани и се бий! Той няма да те чака! Изправяш се. „Бокс!” Вече няма вихър, няма енергия, няма адреналин. Атаката ти е самоубийствения полет на полужив труп. Неговата - също. Сякаш удряте по-слабо, но боли повече.

Дишай, само дишай. И удряй. Не спирай. Отново клинч, отново на земята. Отново горе, отново на земята. Отново пот, отново болка, гръмотевици в главата, кръв. Отново чуваш тежкото му ръмжене. Май пак сте на земята. Очите ти са отворени, но сякаш не виждаш. А всъщност виждаш... но не възприемаш. Само се бориш, удряш, дереш, натискаш, напъваш и лееш собствена и чужда пот. Виждаш само лицето му, потънало във влага и опръскано в кръв. Колко смешни са увисналите му мокри вежди и зачервените очи! Сигурно и твоите са такива...

Изправят ви от земята. „Отказваш ли се?”. Махаш отрицателно с ръка – вече не можеш да поемеш въздух, за да кажеш нещо. „Бокс!”. Удряш, той също. Клинч, въргал, борба.

Пак ви изправят от пода. „Отказваш ли се?”. Събираш последни сили, за да махнеш за „не”. Не си напълно сигурен, дали него го питат същото, но и той маха по същия начин. „Бокс!”

Най-сетне през решетката на каската на хоризонта се появява друго, освен помленият от бой противник. Виждаш втрещената публика. Хората са опулили очи, сякаш гледат филм на ужасите на живо. В техния кротък подреден животец на градски мимози няма такива кървави гладиаторски схватки.

Явно са ви спрели, защото вече не се биете. Не, не си нокаутиран. И не си се предал. Той също. Бихте се до последно. Вадиш назъбника и поемаш с астматичен хрип спарения въздух на залата. Свърши!

Реферът държи две ръце. Само една от тях ще се вдигне.

Влюбваш се в този момент. Не, не в момента, когато обявяват победителя. Влюбваш се в момента, в който публиката ръкопляска, а ти отново срещаш, но в прегръдка, плувналото в топла влага, разтреперано от усилие и разкъртено от бой тяло на своя... приятел. След цяла вечност безмилостна битка, идва още един кратък, безценен миг истинско приятелство.

Ръката на рефера пада. „Бокс!” Гадно усещане. Готвеше се за този миг толкова дълго и пак... Сякаш зад теб се изправя стена, сякаш някой те оковава на ринга и изкрещява в ухото ти: „Няма връщане!”. Това и толкова други неща, за които нямаш време да си помислиш, докато политаш във вихъра на първата атака.

В каската ти отеква гръмотевицата на кроше. Вече не мислиш. Ударите ти, като закачени на верижка, се нижат един след друг в главата на противника... тоест партньора, тоест врага. Приятелят, с който всяка вечер след тренировката обсъждаше с горящи от преумора уста новите техники, новите постижения, новите открития. Същият, чийто юмруци дрънчат в слепоочието ти и чийто череп пращи от твоите юмруци. Още толкова много неща, за които не искаш и не можеш да мислиш.

По-силно! Удряй по-силно, не се уморявай. Дишай! Удряй още! Това е бой, разбираш ли, схватка, или ти, или той. Удряй!

Първата кръв не закъсня. Само секунди след това идва и втората, и третата и вече не ги броиш и не им обръщаш внимание. По пода, тениската ти и ръцете разцъфтяват малки алени петънца.

Каската те притиска като в менгеме, няма въздух, не виждаш, назъбникът се врязва в устните ти като шкурка. И удряш, удряш, удряш. Виждаш как главата му се тресе с мътен поглед, но не спираш, не се уморяваш, не мислиш къде си и какво правиш. Само продължаваш да удряш.

Клинч, душене, ключ. Вече сте на земята. Той се бори да се измъкне, драпа, удря и дере като уловено в капан диво животно. Един от ударите разкъсва хватката ти като масло и идва твой ред да се спасяваш. И на свой ред драпаш, биеш, душиш, бориш.

Двамата лежите на земята, вкопчени в мъртва хватка един в друг, все едно сте се разбрали да си починете за малко. Чуваш  дрезгаво, кънтящо в каската дишане. Твоето и неговото. Свирепият дует на двама разярени бойци. Край на паузата – той започна да удря. Няколко секунди не му отвръщаш – иде ти да затвориш очи и да си починеш за малко, да отдъхнеш, да пиеш малко вода, да си поговорите с него за хватката. Глупости! Това е Боят, забрави ли? Схватката, в която нямаш приятели. Всичко, което имаш са ръцете ти и ръкавиците на тях. Не можеш да се предадеш и не можеш да молиш за милост, затова стани и се бий! И пак свиваш юмруци и биеш, докато и най-тънките жилки по ръцете ти започнат да крещят от болка и изтощение.

Гонг. Двете минути свършиха. Никой не е нокаутиран – боят продължава до отказ. Докато единият вдигне ръце и каже: „Стига!”.

Не мислиш за това. Довлачваш се до ъгъла, сядаш и започваш да дишаш колкото можеш по-тежко. Сякаш цял ден си тичал в пустинята и сега подлагаш зажадняла уста под хладна струя вода. Едва сега забелязваш втрещената публика, кръвта по ринга, по него, по себе си, раните си, разбитата си физиономия. Клепачите ти сами се затварят. В мрака бягат мълниите на неговите удари, белите му ръкавици препускат една след друга и гърмът от срещата на юмрук с череп и на ръкавица с каска пръска до болка слепоочията ти. Отваряш рязко очи. Проклети лампи! Гадна дразнеща светлина!

Отново гонг. Стига толкова съм си почивал. Неговата почивка също свърши, спокойно. Той също е уморен. А дали колкото мен? Той също е наранен. А дали колкото мен? Как ми се иска да седна да си почина още малко. Още съвсем малко...

Стани и се бий! Той няма да те чака! Изправяш се. „Бокс!” Вече няма вихър, няма енергия, няма адреналин. Атаката ти е самоубийствения полет на полужив труп. Неговата - също. Сякаш удряте по-слабо, но боли повече.

Дишай, само дишай. И удряй. Не спирай. Отново клинч, отново на земята. Отново горе, отново на земята. Отново пот, отново болка, гръмотевици в главата, кръв. Отново чуваш тежкото му ръмжене. Май пак сте на земята. Очите ти са отворени, но сякаш не виждаш. А всъщност виждаш... но не възприемаш. Само се бориш, удряш, дереш, натискаш, напъваш и лееш собствена и чужда пот. Виждаш само лицето му, потънало във влага и опръскано в кръв. Колко смешни са увисналите му мокри вежди и зачервените очи! Сигурно и твоите са такива...

Изправят ви от земята. „Отказваш ли се?”. Махаш отрицателно с ръка – вече не можеш да поемеш въздух, за да кажеш нещо. „Бокс!”. Удряш, той също. Клинч, въргал, борба.

Пак ви изправят от пода. „Отказваш ли се?”. Събираш последни сили, за да махнеш за „не”. Не си напълно сигурен, дали него го питат същото, но и той маха по същия начин. „Бокс!”

Най-сетне през решетката на каската на хоризонта се появява друго, освен помленият от бой противник. Виждаш втрещената публика. Хората са опулили очи, сякаш гледат филм на ужасите на живо. В техния кротък подреден животец на градски мимози няма такива кървави гладиаторски схватки.

Явно са ви спрели, защото вече не се биете. Не, не си нокаутиран. И не си се предал. Той също. Бихте се до последно.          Вадиш назъбника и поемаш с астматичен хрип спарения въздух на залата. Свърши!

Реферът държи две ръце. Само една от тях ще се вдигне.

Влюбваш се в този момент. Не, не в момента, когато обявяват победителя. Влюбваш се в момента, в който публиката ръкопляска, а ти отново срещаш, но в прегръдка, плувналото в топла влага, разтреперано от усилие и разкъртено от бой тяло на своя... приятел. След цяла вечност безмилостна битка, идва още един кратък, безценен миг истинско приятелство.

Лежеше си там, хлъзгава и студена, и ме гледаше с мъртвото си око. Опнатото й на плота безжизнено тяло изглеждаше толкова... потреперих от погнуса, преди да се сетя за думата. Както и да е – нямаше да ми се размине чистенето, ако стоя отстрани и подсмърчам гнусливо.

Сложих пръст върху лигавите й хриле, а с другата ръка взех брадвичката. Голям рибок, сигурно повече от един удар ще трябва, за да отделя главата. ААА! Отскочих назад и изпищях като изплашено дете. Още е жива! Жива е, ти казвам, усетих гадната конвулсия, ледената тръпка, която пробяга през люспите й, усетих как взе да се подмята!

Вътре в себе си си набих един шамар. Всъщност нямаше никаква конвулсия, аз съм един долен страхопъзльо. Събрах цялата си смелост, сила и точност, рязко вкопчих пръсти в рибата и я праснах с брадвичката зад хрилете. Острието хлътна, нещо изхрущя и почна да мляска, докато вадех “оръжието”. Не успях с първия удар. Нещастният толстолоб не беше случил на добър екзекутор.

Забравих какво правя, къде съм и на какво ми мирише, хванах брадвичката и пак замахнах. Тоя път благите звуци от скършването на рибешки гръбнак завършиха със звънване на брадвичката в плота. Край...

Почесах се и избърсах избилите по челото ми едри капки пот... пипнах се с мръсни ръце. Голяма грешка! Сега ще трябва да се къпя 6-7 пъти, преди да спре да ме е гнус от собствената ми миризма.

Добре, поне като съм почнал – да действам. Междувременно от раната от отрязаната глава започна да тече кафяво-зеленикава рядка каша и да оформя живописна струйка към ръба на плота в посока мивката. Ммм, то допреди малко направо си миришеше хубаво в сравнение с това.

Взех ножа и се подготвих за най-забавната част – корменето. Промуших върха на острието в мекия корем и почнах. Всичко мина относително кротко и даже успешно, докато движението на ножа ми не произведе поредица зловещи глухи пукания. Разкъсах червата. Какво точно беше и на какво точно миришеше това, което изтече от прореза, не мога категорично да заявя. Но съм убеден, че толстолобът не беше успял да посети рибешката тоалетна преди да го уловят...

Така, а сега по същество. Трябваше да бръкна в разпрания корем и да извадя... о, не, не ми се мислеше изобщо. Просто пъхнах пръсти в разреза и... Няколко пъти подред правих тоя опит и няколко пъти подред се тръшках из кухнята, квичах като заклан и се тресях, обзет от тръпки на гнусотия. Край! Стига лигавщини!

Рязко отворих разпорената риба и мъжествено впих пръсти в слузесто-тинеста маса от черволяци и упорито дърпах, стисках и драх с нокти, докато хладни струйки блажени телесни сокове и остатъци от последната закуска на толстолоба обливаха ръката ми.

Последва половин час махане на люспите, което в сравнение с предишните операции беше една забавна игра и чудесен начин да си прекараш свободното време. Най-накрая, след тежки, почти родилни мъки, с цената на опръсканата в рибешки лайна и кръв кухня, успях да постигна една изчистена и готова за кулинарно приготовление и обработка РИБА. Ама риба - един път, направо не беше за изпускане. За по-сигурно се снимах с нея, в случай, че не успея да напиша тоя разказ. Толкова бях радостен и горд от себе си, че изобщо не забелязах как изцъкленото око ме гледаше, докато миех главата, как зловещо й увисна челюстта и всичките подобни красоти съпътстващи довършителните работи.

След още известно време кухнята беше лъсната до блясък и ухаеше на свеж ябълков оцет, с който натърках и последния квадратен милиметър по себе си и по помещението.

Вечерта дойде нежна и красива, както пишат романтичните писатели - аз, баща ми и домашния басет седнахме около масата. Обадихме се специално на майка ми, която при други обстоятелства със завиден битов героизъм беше извършвала гореизложения ритуал. Тя ме похвали за добрата работа. Е, не че нещо, ама наистина се справих нелошо... като за първи път.

Баща ми примлясна сладко, осмука една голяма кост и небрежно рече:
-Ммм, много хубаво! Искаш ли за утре да взема шаран?

23.8.2007

Плевен

<?xml:namespace prefix="o" ns="urn:schemas-microsoft-com:office:office"?> Жега. Лепкава гадна жега. Спареният въздух висеше в панелната гарсониера като засъхнала храчка от тавана на ученическа съблекалня. Обикалях нервно из мизерната стаичка. Джапанките ми се тътреха шумно по захабения долнопробен килим.

Тръснах се в огромния фотьойл с отегчена шумна въздишка. Хилядите целулозни власинки на буланата задращиха голите ми плещи и пуснаха по мен вълна от непоносима гореща пот. Станах рязко със същата шумна въздишка на досада и яд. Жегата не се търпеше.

Нахлузих тениска и къси панталони, по-смачкани дори от настроението ми. Отворих тежката врата на задушното панелно жилище с дрънчене на многобройните й ключалки. „Ще изляза и ще си купя нещо газирано за пиене... много и студено... и ще го изпия на един път и ще ме боли гърло. Поне като се разболея няма да усещам жегата.”

Попилият урината и храчките на поколения обитатели асансьор пристигна с шумно щракване на етажа. Трясване на раздрънканата стоманена врата, трийсет секунди в клаустрофобската смрадлива действителност на кабината и отново бях навън. Отново, да.

Изпитах странното блажено чувство на спасен удавник. Поех с дълбоко вдишване чистия летен въздух на затънтения панелен комплекс. Каква неземно красива лятна вечер! Направих една-две крачки, след това спрях. Затворих очи, отново поех въздух с пълни гърди и разтворих ръце, за да може прохладата да ме обгърне нежно навсякъде. Този миг беше невероятен – почувствах се отново  свободен, щастлив, лек като перце. Забравих жегата, забравих как сутринта хазяинът звъня, за да иска наема предварително, забравих колко нямам пари, забравих безизходицата и самотата на попадналото в железобетонната пустош дете на малкия град.

Хазяинът! Мигът на щастие и лекота рязко завърши. Проклетата рентиерска гадина ме тормозеше трета седмица подред с настойчивата си алчност да иска наема за следващия месец. Иди обяснявай, че ги нямаш тия пари, иди обяснявай, че работиш за тях... Изродът искаше да си покрие загубите от ремонта на друго, по-скъпо жилище, което също даваше под наем на някого (вероятно по-богат от мен). И толкоз. Не го интересуваше нищо повече. „Ало, събра ли парите?” „Ало, кога ще ми даваш парите?” „Ало, искам парите?” „Ало, ще ми донесеш ли парите или да идвам да си ги взема?”. Отказ, отлагане, мълчаливо несъгласие – нищо не минаваше пред алчния червей.

Хиляди барабани заблсъкаха в слепоочията ми. Отщя ми се и газираното, и чистия въздух, и хубавата лятна вечер. Усетих, че съм обикалял безцелно около бетонната грамада на блока вече няколко минути. Да се прибирам, а? Няма да намеря пари за наема, скрити в храстите, нито ще излязат от задника на някой квартален помияр.

Отново се насладих на мъждивата, наплюта от мухи и живущи в блока крушка на асансьора и когато кабината тракна на моя етаж, блъснах рязко вратата и излетях на стълбищната площадка. В същия момент, усетих как някой ахна изненадан в коридора.

Без особено да се впечатля от мимолетния трепет, тръгнах към моята врата. „Моята”... ирония. Всъщност, вратата на гарсониерата, в която живеех под наем.

Тъкмо ровичках в джоба си за ключове и се каех, че не притежавам нищо и си нямам никого в големия град и срещнах гледка, от която потреперах като прострян чаршаф на вятъра. Тантурест оплешивяващ чичко на средна възраст гърчеше зачервено и припотено лице, вкопчил шперц в една от ключалките на вратата ми. Хазяинът! Когато ме видя, той спря да напряга апашкия ключ, миг по-късно го изтръгна, сякаш нищо не беше правил и невъзмутимо ми се изрепчи:

-Момче, дошъл съм да ми дадеш наема!

Троснатият тон на чорбаджия беше присъщ на тоя култивиран в софиянец шоп от неотбелязано на картата граовско село. Бляскавият финансов успех от шмекерските сделчици, мачкането на наемателски душици, дебелата му златна гривна  го караха да мисли, че е нещо като господар, важна и могъща личност, която трябва отвисоко да гледа останалия свят.

-Дадох ти наема... за юли. Сега е юли месец. Толкоз. Август – пак.

Аз наведох глава, отбрах от връзката ключа, който ми трябваше и понечих да отключа така насилваната от него преди малко брава.

Той усети моята мекушавост, блъсна ръката ми и ключовете увиснаха със звънтене на бравата, без да успея да отворя.

-Слушай кво, бе! Изобщо не ми се прави на ударен! Казах ти, че ми трябват пари! Давай ми ги или върви майната си!

-Да ти ги дам, ама после нямам от какво да живея... – още по-смачкано и мекушаво казах аз.

-Абе ти изобщо не ме интересуваш, бе! Казах ти, че ми трябват пари! – изврещя хазяинът право в лицето ми, така че ме смрази.

Едва сега се вгледах в лицето на тоя човек. Всъщност, той беше много по-млад, отколкото го мислех - не повече от трийсетгодишен. Само че ядът, който никога не напускаше физиономията му, класическото излъчване на малоумник, раздърпаният, иначе марков анцуг и сплесканата с гел късо подстригана оредяла коса го правеха да изглежда като един кисел чичка.

Мордата на хазяинът се сгърчи в несдържан прилив на гняв и от гърдите му се надигна гърлено глухо ръмжене. Той сграбчи бравата, рязко врътна ключа, блъсна тежката стоманена врата и нахълта в жилището ми. Да, моето жилище!

-Я се махай оттука, бе, въшкар с въшкар! Прошляк нещастен! Пари няма, апартамента си ще му давам!

Аз пристъпих плахо в антрето. Той се наежи, сякаш очакваше да започна да си събирам багажа. И като видя, че няма да го направя, реши да ми помогне.

Той ритна вратата на стаята, огледа се като настървен хищник и се хвърли върху леглото ми. Сграбчи чаршафите, намачка ги на топка и ги хвърли по мен.

-Махай се, бе, нещастник! Голтак миризлив, селянин долнопробен, върви си обратно на село, бе, еееееееееей!!! Говедо скапано, просяк парцалив, бедняк окаян!

Той гледаше право в мен, със зачервено до кръв лице, с очи, почти излезли от орбитите и дишаше тежко. Предните зъби от долната му челюст се бяха подали напред, изскочили от устата и по невероятно смешен начин наподобяваха бивните на глиган.

Изпаднах в нервен, невесел истеричен смях. Хазяинът още повече се вбеси, вдигна ръце, сякаш се молеше на някаква свръхестествена сила-покровителка на рентиерите и изрева кански. След това, мърморейки люти псувни и клетви, отвори гардероба и започна да хвърля дрехите ми на земята. Когато изхвърли всичко, хвана с две ръце големия стар телевизор – единствената техника, с която разполагах и го заби в пода. Адският трясък и разхвърчалото се стъкло изобщо не го впечатлиха. Насочи се към книгите ми и започна да ги мята върху купа с дрехите.

“Не си ли човек, бе, хазяин?! Не си ли човек?!”

Отидох до него и го погледнах право в лицето. Той спря. Хрущялът на носа му се счупи шумно. Толкова много го заболя и толкова много се изненада, че няколко секунди не успя да гъкне. От разбитите ноздри шурна кръв.

“Ето, хазяин, кървиш, значи би трябвало да си човек. Защо обаче не си?”

Той пое въздух, за да извика от болка. Ударих го отново, още по-силно от предния път. Отново усетих, как нещо изпука под кокалчетата на юмрука ми. Чичката тупна на долнопробния килим като изпуснат товар. Завъргаля се по гръб по пода и почна глухо да стене. Седнах на гърдите му, сключих здраво крака около него и удрях, удрях, удрях... удрях, докато тантурестите му космати крака с мръсни нокти не спряха да преритват.

Отидох в банята и дълго мих наранените си юмруци с ледена вода. Когато се върнах, на мястото на главата му имаше едно огромно окървавено кюфте. Анцугът и шушляковите му къси панталони бяха останали учудващо недокоснати от обилно попиващата в паркета кръв.

Ръката със златната му гривна беше останала стисната, сякаш в юмрук. Но това не беше юмрук, това беше алчна длан, стиснала банкови сметки, панелни гарсониери и наемателски душици.

“Още ли искаш наема, хазяин? Ще ти трябва ли за ремонт на новото жилище?”

Излязох и заключих. Този път слязох по стълбите. На входа на блока отново ме лъхна приятната прохлада на лятната нощ. Поех дълбоко въздух. Нежен повей на юлски ветрец. Чувствах се свободен, щастлив, лек като перце. Каква прекрасна лятна вечер! Наистина, каква прекрасна лятна вечер!

18 Юли 2007
София

И сега.... след много пот и приказки – стигаме до същинската случка:

Част 5,последна, същинска история – „Зловеща случка с котка”

И така, вече веднъж сме били в тази същата къща на зловещия котарак, който тогава се държа като мило котенце. Разгледахме къщата, хареса ни, не ни отпуснаха кредит тогава, по силата на Параграф 22 и ...нищо. След месец, обаче, вече имаме одобрение за кредит и пак тръгваме на лов за свястна и по възможност неопикана от зверове къща....

Сега, след като вече знаете как става избора, разбирате колко е радостно след месец да откриеш, че къща, която ти е харесала нявгаш, още не е грабната и още се продава... Хайде пак, на втори оглед, и ако пак ни хареса – взимаме я.

И пак на оглед при добрия котарак, мъжки, на 12 години. Както разбрахме после, семейството има 2 момиченца – на 6 и 9 години, значи е свикнал с деца.

Риалторът отваря с шифър катинара на вратата, влизаме. Котка. Бяла, на петна, едра. Много едра. Мързелива, лежи под дивана, дори не мръдна.



Риалторът казва: „Идете да разгледате пак, аз ще направя 2-3 телефона и ще стоя с Траяна тук”. Той сяда с Траяна на дивана, ние с Жорката мръдваме по стаите и той почва да си говори. В един миг става и леко отива настрани, докато говори по телефона си... Тук Траяна явно е направила грешката да клекне до котката и казва, че е почнала да я гали. Но тя е била и преди месец при тоя котарак и всички помним, че игра с него...

Докато съм в кухнята на къщата, а Жоро е на двора, където за щастие няма ротвайпери, чуваме как Траяна започва да вика, а после и пропищява. Чувам и съскането на котката и тичам в дневната. Траяна си е сложила ръчичките на лицето, по тях има кръв от одрано, а котаракът скача по главата й, и удря с лапи по лицето и главата й (както разбрахме – предните му нокти били отрязани и той е драл със задните)...

Не помня как съм стигнала до нея, изкрещявам й да се наведе, тя веднага умно заляга по лице на дивана, без да спира да пищи, а гадът почва с бясна скорост да скача по дивана и обратно върху главата й, по дивана и обратно върху главата й, по дивана и обратно върху главата й... , докато аз се опитвам хаотично да го отблъсна, но явно предимно пищя.

Междувременно, риалторът и Жоро дотичват едновременно и Жоро с един страхотен удар размазва котката на стената. Оказа се после, че с този точно удар, един от ноктите забити в този миг в черепа на Траяна се чупи и остава в главата й...

Грабнахме Траяна, която здраво плачеше от уплаха и я отнесохме в кухнята. Цялата й глава беше в кръв от три хубави одрасквания, две от които доста дълбоки, но къси, а третото (което виждате на снимката долу) по-плитко, но около 2 см дълго и стои отворено и кърви... Тогава имаше коса до кръста... Пускаме я от опашката и Жоро почва да я мие с вода. На 8 март 2006 г. Навън има сняг, а той я мие с вода. Направо за менингит...

В чужда къща сме, не знаем къде има спирт... Тъкмо почвам да ровя в чантата си за нещо антисептично (в колата имахме, но колата е на края на града, на паркинга на агенцията за недв.имоти, а ние се движим с колата на риалтора) и изваждам лепило за залепване на ранички, окей, антисептично е.... В тгоя миг, Жоро, който е известен с уникалното си самообладание, опиова с немитите си ръце главата на Траяна, въпреки енергичните ми протести. Да, добре, че го прави, защото напипва нокът на място, което дори видимо не кърви. Някак си под кожата, през миниатюрно процепче е влязъл в костта въпросния счупен нокът.

Траяна плаче сърцераздирателно с глас, защото изобщо не знае какво е на главата й, но средният й пръст е одраскан леко и тя вижда кръвта там. Където вижда – значи там е най-страшното. И размахва среден пръст с кръв в зялата абсурдна суматоха и пищи „Пръстчето миииии”.

Риалторът гневно звъни на агента на продавачите да каже за случилото се и да пита дали котката е ваксинирана и прочие.... Все още не сме сигурни дали раните са само от нокти (което е ок) или, не дай си Боже, има и зъби (което носи заплаха за бяс и други страхотии). Аз дори не съм си вкарала в мобилния телефонът на семейния ни лекар, но го намирам на визитка, звъня, и разбирам, че ни пращат в ER, или така нареченото от нас „Смешно отделение на д-р Рос”...

По пътя, риалторът кара бързо, а аз съм пегърнала Траяна, която вече не плаче. Но започва да говори само на английски – нещо, което дотгава не беше правила (това е 6 месеца след преместването ни)... И сега вече основните й притеснения бяха „не позволявайте да набият котката!” „Не искам нищо да се случи на котката, тя не е виновна, аз не трябваше да я галя – ядосях я, защото я погалих”... И не спира да говори на английски, при положение, че ние с Жоро дори не знаем откъде са вкарани всички тези думи и изрази в главата й. И все така се моли за съдбата на котката.

Когато стигнахме до спешното отделение, им отне около 5 минути да я намерят в компютъра, защото спешно-спешно, ама да се знае кой плаща и какво по случая. Веднага й дадоха плюшено кученце за гушкане и сестрата ни поведе цялата група в спешна стая. Фелдшерката започна да промива раните по главата и по лицето (за щастие драскотините бяха само по слепоочието, защото Траяна много бързо беше закрила лицето си), а тя се държа много достойно. А иначе обича да се лигави. Но този път, явно, за да спаси котката от бой, пое цялата вина на плещите си. Дойде лекарката и отново накара риалторът да се обади на агента на собствениците, за да се разбере кога и срещу какво е ваксинирана котката и дали има и предишни случаи на нападение..

Лекарката реши да не шие раните по главата, за да може ако има замърсяване, да се изчисти навън и да не се запечатва в главата. Орязаха кичурите, сложиха лекарство, предписаха антибиотик за 10 дни. Така си севтосахме здравната осигуровка. И разбрахме, че детето ни не е злопаметно.

И така, както вече започнах - разбрахме, че случката ще държи влага на нас с татко й дълго занапред. Но не и за нея. Само 3 дни след случката отидохме с нея в офиса ни, където има черен котарак Закив съседния офис – той е почти с душа на куче и се радва като куче. Траяна веднага клекна и му разказа на родния му език какво й се е случило с неговия побратим. Показа му раната на средния си пръст и после дълго го храни под напрегнатия ми поглед с разни котешки бискквитки. Аз вече не мога да гледам на котките спокойно – все си мисля, че ще изсъска и ще заскача да я дере...

А тя продължава всеки ден да ни моли за животинче в къщи – за предпочитане котенце. (?!??)Вече е съгласна и на костенурка... Ама ние се ослушваме. Но тя продължава да ни моли.

И още пита как е онази котка и да не би да са й теглили един бой. А всъщност те щяха да я приспят по изискване на местното ХЕИ. Но децата плакали и собственикът, който беше ужасен да не ги осъдим и да им вземем къщата без продажба (J) ни замоли да не изискваме умъртвяването й, заради момиченцата, които много си обичат котарака... Ние и не искахме. Но Траяна продължи да се интересва за съдбата му дълго след това...



/край...:))/

част 1част 2част 3част 4