Денят със сигурност щеше да влезе с летящ старт направо на първа позиция в личния топ 10 на Крейг Сиймън за “Най-кофти ден от живота”. Като изключим дребните подробности, които спомагаха за утвърждаването на конкретния 24-часов период на челното място в класацията като зъбобол, колики в стомаха и пулсиращ палец на долния десен крак – ударен със завидна точност в ръба на кухненската му маса – далеч по-съществени неща не бяха в ред. Крейг имаше чувството, че точно в този момент целият град отива по дяволите и хич не му пука, че цял живот се е борил за това той да си стои на мястото и да бъде едно – кажи-речи – прилично кътче за живеене. Това му беше наградата за 20 години вярна служба в местната полиция, мътните я взели.

- Та викаш, значи, че проклетата крепост на Еди Григ лумнала като факла? – попита Крейг своя помощник, който стоеше прав на десет метра от бюрото му и го гледаше глуповато. – И за някакви си пикливи четиридесет минути не останал камък върху камък?!

- Тъй вярно, сър – отвърна заместник-шерифът Бърн. – Към 4,30 тази сутрин получихме сигнал, че Центърът гори. Заедно с линейките бяхме на мястото точно в 5,00 – пожарникарите ни бяха изпреварили с десетина минути, но и те нямаше какво да направят. Просто нямаше как да влязат.Огънят беше направо като стена. И честен кръст – тук Бърн наистина се прекръсти, - пламъците угаснаха от само себе си. Точно в пет и десет. Тогава успяхме да разбием външната порта и да влезем вътре.

 - И благоволяваш да ме запознаеш с това незначително събитие чак сега?!

Крейг погледна въпросително към стенния часовник, който показваше 11:30. Предния ден бе ходил на някаква тъпа полицейска сбирка в още по-задръстен град от неговия на 200 километра от собствения му участък по повод разясняване на поредните изменения в правилника на ченгеджийниците. Успя да се прибере към седем сутринта и заспа като труп. Да не говорим, че и воня като труп. А и този проклет зъбобол, защо трябва да започва винаги когато работата се сговняса. А пък ако продължавам да си говоря с този малоумник ще се надрискам в гащите.Мамата си трака!

- Ами че то нямаше смисъл да ви тревожим –заоправдава се Бърн. – Предположих, че без друго ще сте уморен от пътуването, аи какво може да се направи. Пожарът си е свършил работата...

Крейг затвори очи и стисна зъби. Можеше да изрече нещо, за което после да съжалява. Ограден съм от пълни тъпанари, помисли си той. Какво съм ти направил, Господи, та ме наказваш така?

- Добре, Бърн – кротко каза Крейг. Опитваше се да бъде максимално спокоен – Хубаво си направил. Можеш поне да споделиш с мен броя на жертвите. Там все пак работеха над осемстотин души, които вероятно са чакали някой да им дойде на помощ, докато вие и пожарникарите сте гледали сеира отвън!

- Това е добрата новина, сър! – По лицето на Бърн се разля простовата усмивка. На Крейг му се прищя да стане и да го цапардоса. – Успели са да се евакуират! Всички! Огледахме внимателно навсякъде.Честна дума! Нямаше никакви трупове, сър. Дори на кучета или котки.

- Достатъчно, Бърн. – Крейг едва се удържаше да не излезе извън кожата си. –Благодаря ти за доклада. Сега можеш да отидеш да си вършиш работата, ама мини преди това през Диксън и му кажи да ме чака впатрулката след десет минути. Ще ми се лично да видя какво е станало.

- Че нали ви казах, сър. Няма нищо за гледане – простодушно отвърна Бърн. – Само камънаци. Добре че центърът беше ограден с висок зид. Иначе можеше да пламне целия град. Началникът на пожарната така каза.

- Моля те, Бърн, излез и свърши това, за което те помолих.

- Разбира се, сър.

Бърн се обърна и излезе, а Крейг се облегна назад във въртящия се стол и хвана главата си с ръце. Щеше му се да завие като вълк. Нямало трупове, а? Евакуирали са се? Че кога бе? Това са над осемстотин души. Зъбът му пулсираше, а стомахът отново му напомни, че е в състояние да накара задника му да оцвети гащите му в кафяво, ако не посети възможно най-скоро хамбара за преработено жито – така ченгетата в този земеделски район наричаха кенефа.

Половин час по-късно Крейг се намираше сред руините на Центъра за нови и най-нови научни разработки и бе длъжен да признае,че помощникът му имаше право. Близо десетте декара, върху които бе изградена империята на Григ беше напълно опустошена от пожара, а трупове на хора – Слава Богу! – не се виждаха.  Екипът на пожарната заедно с трийсетина ченгета, няколко лекари, санитари и няколко доброволци от градчето продължаваха да търсят живи или мъртви сред развалините.

Шерифът се чувстваше малко по-добре. Петте аналгина и някакво хапче, което “казва не на диарията” – с тези думи, взети вероятно назаем от рекламния слоган и подкрепени от съчувствена усмивка, му го даде диспечерката Ани Хоувиц – му помогнаха да позакрепи положението. Освен това се намираше в компанията на Александър Грос – шеф на пожарната и един от малкото свестни и умни мъже в Хъстър.

- Нещо ме притеснява този пожар, Ал – обърна се към него Крейг. – Имам чувството, че сякаш е пламнал едновременно навсякъде.Не ще да е забравен фас, нали?

- Прав си – отвърна Грос. – Мирише на умишлен палеж. Лично аз бях тук, когато крепостта още гореше. Беше истински ад.Бетонът се пукаше от горещината. Стените буквално се топяха, приятелю.Предполагам, че в ада е доста по-студено от това, което се случи тук. И дума не можеше да става някой от хората ми да влезе вътре. Ако е имало хора вътре, то те просто не са имали нужда от нашата помощ. Щели са да се опекат веднага. Ако не са изгорели в огъня, то температурата е щяла да ги довърши. Съжалявам, ако това ти звучи гадно и непрофесионално, но ти самият не беше тук, за да видиш какво става. Благодаря на Бога, че хората са успели да се измъкнат преди да е почнал този ад. Ние просто си седяхме пред стените с готови маркучи в готовност да потушаваме огъня, ако случайно прехвърли стените. Вярвай ми, това беше единственото, което можех да направя. Имам само три водоноски, по дяволите!

- Няма смисъл да се оправдаваш, Ал. Мен повече ме притеснява именно факта, че няма жертви. Не искам да ти прозвуча цинично, но някак си е редно да има поне един обгорял. Някой с поне една-две десети степен на изгаряне. Това са осемстотин души. Къде, по дяволите, са се дянали тези хора? Как така са се евакуирали и никой не ги е видял?

- Не знам – сви рамена шефът на пожарната. –Това е работа на теб и подчинените ти. Вие трябва да разберете.

- Ние ли?! Не ставай смешен – махна с ръка Крейг. – Никой няма да остави провинциални ченгета да се занимават с този случай. Скоро тук ще гъмжи от федерални... И един съвет от мен – на тях не им казвай, че не си правил опит да разбиеш портите на шибания център, а си чакал отвън пожарът да спре. Те няма да те разберат...

В това време до тях се приближи млад мъж от доброволците, дошли да помогнат на медици, пожарникари и полицаи.

- Шериф Крейг – каза той, - може ли да ми отделите минутка?

- Да, приятел. Кажи си болката.

Младежът бръкна в джоба на ризата си и извади от него някакво листче, сгънато на две.

- За вас е.

Крейг го пое от ръката му и го отвори.

- Цифри – отбеляза. – Много цифри. И какво трябва да означава това?

- Не знам – отвърна младежът. – Даде ми го един мъж рано тази сутрин. Работя в закусвалнята на Диаз – нали я знаете, точно срещу централния парк – и бях на смяна когато той влезе. Изпи едно кафе, плати го и ми даде това листче. Каза, че вероятно ще ви видя тук по-късно днес и задължително трябва да ви го предам.

- Така ли? – Крейг въпросително повдигна вежди. – А как изглеждаше този мъж? Виждал ли си го друг път в града?

- Не е местен, по-скоро чужденец – уверено отвърна младежът. – Говореше с някакъв странен акцент, мисля че немски, но не съм сигурен. Беше висок, но не можах да го разгледам добре лицето му. Имаше качулка, която го закриваше, а и още беше рано сутринта. Според мен е някакъв монах. Поне дрехите му имаха такъв вид.

- Помниш ли часа, в който дойде при теб?

- Точно в четири. По радиото тъкмо казваха новините.

- Е, благодаря за съдействието. Защо не се отбиеш в участъка като ти остане малко време? Ще разкажеш на помощник-шерифа Бърн за срещата си и той ще я запише. И го помоли да ти даде снимковия архив да го разгледаш. Може пък да разпознаеш този монах. 

- Дадено – отвърна младежът и се отдалечи.

- Прилича на телефонен номер – каза замислено Крейг като отново насочи поглед към листчето.

- Наистина – съгласи се Грос, който също се вторачи върху хартията. – Нищо не пречи да провериш теорията. Тресни една шайба на тоя монах. Така и така не си се изповядвал скоро.

Крейг тежко въздъхна, взе си довиждане с шефа на пожарната и се отправи към патрулната кола.

Двадесет минути по-късно Крейг седеше в кабинета си с телефонна слушалка в ръка. Набра деветте цифри, изписани върху листчето хартия и зачака сигнала. Още при първото позвъняване успя да се свърже.

- Шериф Крейг? – чу в слушалката. – Радвам се, че се обаждате.

- С кого говоря – сухо попита Крейг.Раздразни се, че е разпознат. Беше очевидно, че не той ще ръководи разговора.

- Името ми няма да ви помогне, шериф Крейг.Достатъчно е да знаете, че съм на ваша страна.

- Страшно съм ви задължен. Бихте ли си дали адреса, та да ви изпратя букет цветя от признателност?

- Всъщност да. Ще ви дам адреса си, но за съжаление няма да ме заварите там. Бих искал лично да се видим, но засега това не е възможно.

- Колко жалко – иронично отвърна Крейг. – И какво ще търся у вас?

- Диск. Брат Павел ще ви го предаде. Но трябва да отидете лично и то колкото се може по-скоро. Ще го намерите в манастира “Св.Георги”. Ако тръгнете по шосе 15 ще стигнете до него за около час.

- Знам този манастир – отвърна Крейг. –Той...

Човекът отсреща прекъсна връзката и Крейг довърши последното изречение просто, защото беше тръгнал да го казва: 

- ... не изгоря ли до основи преди три години?

Борис Зл. Павлов, 2007

“И видях да излизат от устата на змея и от устата на звяра и от устата на лъжепророка три нечисти духа, подобни на жаби.”

 Йоан, Откровение

 Първа част

Първа глава

 Стените в стаята на Едуард Григ бяха буквално окъпани в кръв, а вонята, която се носеше в помещението бе предостатъчна да изплати външния дълг на САЩ, стига кредиторите да се навият на подобна сделка.
По пода в пълен безпорядък бяха разхвърляни частите на осемнайсет тела – седем мъжки и единайсет женски. Самият Григ висеше обесен на кристалния полилей, съблечен чисто гол и с отстранени мъжки атрибути.На мястото на едното му око зееше черна дупка, носът му бе буквално заличен от лицето, а разбитите му горни и долни устни бяха зашити една за друга с груб черен конец. Между пръстите на свития юмрук на дясната му ръка някой бе сложил угарка от цигара, а лявата – отрязана до лакътя, се търкаляше под него.
От началото на това клане бяха изминали десет дни, през които температурата на сянка бе достигнала 43 градуса по Целзий. Този факт даваше възможност на тежкото зловоние, излъчвано от разлагащите се трупове, да излезе от стаята и да разшири територията си от петия етаж до фоайето, но за щастие или нещастие както в самата сграда, така и на няколко мили от нея нямаше притежател на нос, който да докладва за твърде странните аромати, настанили се в 40-етажната постройка, принадлежала някога на“Хилтън”, а понастоящем част от империята “Григ инвест къмпани”.
Григ беше закупил хотела заедно с кажи-речи цял квартал от провинциалното градче Хистър в щата Мейн преди седем години.Веднага след като влезе във владение на новата си собственост той издигна високи бетонни стени по границите на цялата си новопридобита територия, която обяви за Център за нови научни разработки “Едуард Григ”.
Година по-късно в градчето започнаха да идват и специалистите, които трябваше да работят за ЦННР. Всеки един от тях подписа договор, според който в срок от шест години нямаше право да напуска района на центъра, независимо от повода.
- Дами и господа – бе казал тогава Григ, -именно затова съм закупил цял хотел за нуждите ви. Тези от вас, които имат семейства спокойно могат да ги доведат в центъра. За обучението на децата ви ще се грижат частни учители. На половинките ви също няма да е скучно. Уредена е и работа за тях. Няма да сте лишени от нищо. Разбирате ли – от нищо.
От осемстотинте души, желаещи да работят в новия център само трима не приеха условията. Останалите се съгласиха. Григ даваше ужасно много пари.
Триста седемдесет и двама от новите му служители бяха женени и доведоха семействата си, които настаниха в хотела,който естествено бе прекръстен на “Григ хаус”, но за хората сградата си остана просто хотел – в крайна сметка нищо не може да замести собствения дом.
Петнайсет дни преди на петия етаж в “Григхаус” да се проведе нещо като конгрес на касапите, пред стените на крепостта,както работниците нариха центъра, се бе появил висок рус мъж и бе поискал среща със самия Григ. Обикновено външни посетители не се допускаха. Зад бетонните стени не можеха да проникнат даже ФБР и ЦРУ - факт, който сам по себе си говореше за мощта на собственика на центъра, но в този случай бе направено изключение. Мъжът бе подал на полковник Щерн - шефа на охраната, дебела черна книга, която помоли да бъде отнесена на Григ.
- Достатъчно е само да я види, за да постеле червения килим – бе казал мъжът с иронична усмивка, която не се бе харесала на Щерн.
Двайсет минути по-късно русокосият напусна центъра, но вече не носеше книгата със себе си, а Щерн бе привикан да се качи при Григ по най-бързия начин. Когато влезе в кабинета на Григ шефът на охраната разбра, че нещо се е объркало много сериозно. Григ беше пребледнял като платно,а гарвановочерната му коса (Щерн беше на мнение, че босът я боядисва) бе станала по-бяла от сняг.
- Искам веднага да евакуираш всички – бе заповядал Григ. Гласът му трепереше. – В центъра ще останем само аз и още осемнайсет души. Всички останали да ви няма до двайсет и четири часа.
- Но... – опита се да възрази Щерн.
Григ го стрелна с поглед, който отказа шефа на охраната от разсъждения.
- Това е шибана заповед, Щерн – твърдо каза Григ. Вече бе овладял гласа си. – Наел съм те да изпълняваш. Безпрекословно.Ясен ли съм?
- Да, сър.
Щерн излезе, извади от джоба си радиотелефона и нареди на всички от охраната да се съберат в 18-и кабинет до пет минути.
В същото време Григ вдигна телефона и набра някакъв номер.
- Той дойде – каза в слушалката, след като от другата страна вдигнаха. – Имам нужда от помощта ти.
- Няма начин, старче – отвърна му сух режещ глас. – Всеки сам трябва да си изкупи грешките...
- Ти си следващия в неговия списък! Знаеш това добре!
- О’кей. Какво искаш?
- Пазителят на печата!
- Съжалявам, мой човек, но той не е при мен.Дори не знам къде е.
- Тогава съм загубен.
- Бягай, старче. Изчезвай оттам докато можеш. Това е моят съвет.
- Вече е късно. Твърде е късно.

Пазителят на печата отвори вратата и влезе в стаята без да обръща внимание на тежката неприятна миризма, която буквално се стовари отгоре му. Сивите му безизразни очи огледаха безпристрастно помещението. Забеляза черната книга поставена върху голямо бюро, разположено до широкия панорамен прозорец на стаята. Приближи се до него, като внимателно избягваше да настъпва разпръснатите части от труповете. Взе книгата в ръцете си и излезе.
Когато се озова извън стените на центъра се обърна към него за последен път. Дясната му ръка се издигна нагоре и властно посочи към мястото, което напусна. После се обърна и продължи да крачи бавно надолу по пътя. Зад него лумнаха пламъци.