ПРИКАЗКИ ЗА ШАХМАТНАТА ДЪСКА

Част I

„Първа теория за относителността на Света, Шахмата и всичко останало”

Имало едно време една пешка – нека да я наречем Пешо.

Тя се родила в бедно семейство на прости пешки – работници и получила нормално за една проста пешка образование, въпреки, че все още не била дошла Демокрацията, която както някои пешки разправяли под сурдинка, давала равни възможности за старт на всички в живота.

Когато се чуло, че е дошла Демокрацията, всички – от простите пешки, до конете, офицерите, та чак и топовете мислели, че наистина е дошла Демокрацията.

Всъщност, както се оказало 18-19 години по-късно, това не било точно Демокрацията, а Демо-Крадцията – далечната и презряна братовчедка на Демокрацията и много близка приятелка на Анархията и Беззаконието.

Но това е друга приказка…

Та, когато дошла Демо-Крадцията, пешката вече била пешка - младши научен сътрудник в Академията на Шахматните науки.

Още преди това обаче, докато се трудела над никому ненужни изследвания в Н-ската Изследователска лаборатория към Н-ския Завод за производство на шахматни дъски по безотпадни технонологии, пешката си имала хоби – измисляла си теории.

И веднъж, както се била замислила дълбоко,/доколкото една пешка може да мисли изобщо, камо ли пък дълбоко, защото дълбокото замисляне не е свойствено за обикновените пешки/ тя съчинила следната теория, /която по-късно щяла да бъде наречена „Първа теория за относителността на Света, Шахмата и всичко останало”/, която гласяла:
„Светът на пешките не е само една шахматна дъска.

Съществува безкрайно множество шахматни дъски, които образуват една кръгла шахматна дъска.

Но никой не знае кой е цар и кой е обикновена пешка на тази голяма шахматна дъска, защото всичко е толкова относително, че...”

Сигурно тази теория ще ви се стори някак незавършена, но това е така, защото точно на това място процесът на дълбоко замисляне на пешката Пешо внезапно прекъснал, поради факта, че токът в лабораторията внезапно спрял и Пешо без много-много да се замисля произнесъл една фраза по адрес на едни пешки, която никак не става за завършек на Първата теория за относителността на Света, Шахмата и всичко останало.

Или поне аз така си мислех преди 18-19 години…

Част 2

Събуди се от рева на сирената.
Сънят избяга от съзнанието му в секундата, в която отвори очи и видя мигащата червена лампа над вратата на спалното помещение.
Следващите 5 минути минаха като по учебник - за няколко секунди навлече униформата.
След това - на бегом до оръжейната, защитната жилетка, каската, пълнителите, ножа, автоматичната пушка, приставката за изстрелване и няколко гранати, пакета за оцеляване.
Бегом на плаца, влизане в самолета, закопчаване и проверка на парашута.
Както при всяко учебно занятие на морската пехота.

Само че това не беше учение...
Всички го разбраха, когато секунди след излитането лейтенантът събра в платнена торбичка плочките с имената и личния им номер и след това ги предаде на единия от пилотите.
В моментът, в който му подаде своите, сержант Стенли Блекмор от морската пехота на САЩ престана да съществува - поне докато /и ако/ се завърнеше жив от мисията...
Докато летяха към условна точка 1, лейтенантът им разясни целта на мисията - код 666.
Пълно изтребление на живата сила и унищожение на инфраструктурата.  
Място на срещата след мисията - условна точка 2, откъдето ще ги приберат хеликоптерите - показа им я на една от картите, които им раздаде.
Среща - след три часа...
След това им каза едно име - Рикардо Педроза и името на една страна - Колумбия.
И подаде на всеки един от сержантите допълнително оръжие - приличаше на обикновено "Узи", но някакси по-масивно и издължено в задната част - така, че обхващаше цялата ръка до лакътя.
Лейтенантът ги инструктира с няколко думи - свръх строго секретно, първо изпитание в реален бой, ефективен обсег - 400 ярда, не се нуждае от презареждане, самоунищожава се 10 секунди след натискане на скрития в една от ръкохватките бутон.
Полетът продължаваше по план, докато навлязоха в силна буря.
Самолетът започна да се тресе, сякаш всеки момент щеше да се разпадне и пилотите трудно удържаха управлението.
Няколко минути по-късно една силна светкавица удари лявото крило на самолета и двигателят избухна в пламъци. Сигналната лампа, която показваше, че са над мястото за мисията започна да свети, а задния панел на самолета се отвори и всички се втурнаха натам.
След скокът крясъците на лейтенанта и воят на единствения останал изправен самолетен двигател останаха някъде високо горе...
Тъмните гъсти облаците наоколо и поривите на бурята не даваха никаква видимост след скока, а дишането беше невероятно трудно.
Някакъв взрив отгоре на около половин миля от лявата му страна и горящите отломки, които видя секунди по-късно известиха края на повредения самолет.
Висотомерът на ръката му отчиташе някаква странна височина, но поне парашутът се отвори безпроблемно...
Падането надолу в тъмната бездна продължи още не повече от минута, а приземяването сред някаква странна гъста гора не беше от най-прецизните.
Сержантът се освободи от парашута за секунди и се опита да се ориентира в обстановката.
Дъждът беше престанал като отсечен от нож, но за сметка на това тъмнината наоколо не би могла да бъде разсечена и с меч.
Усети дъха на тревата наоколо, уханието на смола и нещо друго, което му напомни тамян ...
Първите изстрели и няколкото взрива, които чу недалеч пред себе си накараха кръвта му да закипи.
Стисна здраво автоматичната пушка, вкара една граната в приставката за изстрелване, опря приклада на рамото си и се втурна напред към сражението.
....
Малко по-късно патроните му свършиха, гранатите - също, а в далечината пред него все още отвреме-навреме проехтяваха изстрели.
Странно - тези, по които стреляше изчезваха, докато ги приближи - сякаш телата им се разтваряха в мрака и се сливаха с тревите и дърветата наоколо.
Нещо наистина не беше наред...
С периферното си зрение забеляза движение - някой се подаде крадешком иззад едно дърво на петнайсетина крачки и нещо ужили дясното му рамо. Почувства как кръвта затопли ръкава му, но раната беше само повърхностна и не беше опасна.

Електрическия /или какъвто е там/ заряд, който изстреля секунда по-късно унищожи противника, а стволът на дървото, зад което се криеше се превърна в куп димящи въглени.
Новото оръжие, здраво закрепено за ръката му действаше перфектно...
Сержантът продължаваше напред - дори, когато престана да чува изстрелите от оръжията на другите пехотинци.
Инстинктът му на убиец, трениран упорито толкова години действаше безотказно.
Изведнъж се озова в края на гората. 
Зората изпращаше плахо първите слънчеви лъчи на разузнаване над хоризонта.
Блекмор огледа за секунди поляната и приведен продължи напред, като държеше в готовност оръжието.
Подмина някакво овъглено дърво, до което още помръдваше в конвулсии опашката на едра тропическа змия, останала след изстрел на "електромета".
Едно прошумоляване отдясно, рязко обръщане и изстрел... Съзнанието на войника запечата някакъв старец, облечен в бяла роба с вдигната ръка, който се разтопи в електрическия разряд, изстрелян от сержанта.
Сори, дядка - не взимаме пленници, помисли си Блекмор - не и в Колумбия...
Зад гърба му остана огромна врата от ковано желязо, украсена с причудливи животински и растителни орнаменти, разбита в едната си част от взрив.
На върха й се полюшваше от вятъра изкривена табела с обгорен надпис, от който се четеше само първата буква.
Премина без проблеми изпречилата се по-нататък река  с изоставена на брега лодка. От дрипавия лодкар не беше останало много след нечий изстрел...
Продължи напред, докато се озова пред нещо, приличащо на вход към бункер.
Предпазливо влезе във входа и се озова пред някакъв асансьор.
Натисна бутона, който отвори вратата и отпусна оръжието, когато се увери, че кабината е празна.
Влезе и натисна единствения бутон, върху който имаше гравирана стрелка, сочеща надолу.
Странно... Явно имаше друг изход - отдолу.
Асансьорът се понесе надолу с бясна скорост. Почувства се така, сякаш някой стисна в менгеме съдържанието на стомаха му...
Изгуби представа за времето и благодари на Бога, когато кабината забави скоростта си и после внезапно спря, а вратите се отвориха със скърцане.
Това, което видя навън надниквайки за секунда никак не му хареса.
Върна се назад в кабината, а сърцето му биеше сякаш всеки момент ще се пръсне на хиляди парченца.
Изведнъж съзнанието му навърза събитията от последните часове - мисията, висотомера, странните създания, разтапяни от изстелите на новото оръжие, овъгленото дърво и опашката на змията, старецът с вдигната ръка, разбитата желязна врата, обгорения надпис и първата буква Е...
Сълзите, бликнали от очите на безмилостния боец направиха чисти вадички по изцапаните му с мръсотия и барутен нагар бузи.
Прости ми, Господи!- промълви сержант Стенли Блекмор.
После стисна зъби, хвана още по-здраво оръжието и натисна отново стрелката, която сочеше надолу.
Знаеше, че вече е мъртъв.
Но имаше да разчиства някои сметки...
В Ада!

Размерът му наистина е впечатляващ - главата му е колкото на бик, а мускулестото му тяло е почти като на възрастен лъв.
Бавно издигам острието на меча над дясното си рамо и премествам тежестта на тялото си върху леко свития в коляното и изнесен назад десен крак.
Гледам звяра право в очите.
"Да, и аз съм хищник като теб!
Мога да те изпепеля само с поглед!
Мога да вледеня кръвта ти преди да си мигнал!
Мога да те превърна в камък, да те стрия на прах и да те разнеса в четирите посоки на света!
Мога да те покоря с Волята си и да те превърна в свой роб!
Аз съм стар като Земята!
Аз съм мъдър като Водата!
Аз изгарям като Огън!
И съм буен като Вятъраааааааааа..."
Пея наум заклинанието, а времето сякаш спира за да си почине от напрежението наоколо.
Тихото ръмжене на животното и нервните движения на опашката му ми подсказват, че вече се колебае дали да нападне...
Още няколко секунди се гледаме един друг - войната с поглед и воля е в разгара си.
В този миг с периферното си зрение забелязвам как нещо в мрака тихо се движи и постепенно придобива очертания.
Господарят на Боровия лес се изправя в цялото си величие пред мен.
Едър на ръст, с буйна брада и гъсти вежди, наметнат с тъмна роба
Едно негово махване с ръка дава на вълка да разбере, че присъствието му вече е нежелано тук. 
Звярът безропотно се подчинява, подвива опашка и тихо се изгубва в тъмнината.
Прибирам меча си в ножницата.
Господарят кимва с глава към мен, а аз отвръщам на поздрава му като слагам ръка на сърцето си.
Той безмълвно пристъпва и протяга лявата си ръка към мен, докато с дясната се подпира на жезъла си, приличащ на неокастрен боров клон.
Разтваря дланта си и ми подава борова шишарка. 
В мигът, в който взимам шишарката, мирисът на смола ме обгръща.
"За да те пази във владенията ми, докато намериш отново пътя към Еруул!" - чувам думите му в главата си.
Господарят се обръща и потъва в нощта, така тихо и загадъчно, както се и появи.

Вятърът ми говори на някакъв непознат, но много мелодичен език.
Заслушвам се в него.
Една след друга думите започват да изплуват някъде дълбоко в съзнанието ми. Започват да придобиват смисъл, който усещам не със слуха си.
Сетивата ми се напрягат и вече разбирам всяка дума... с мозъка си. Усещам и нещо друго, витаещо във въздуха...
Магията.
Стара като Земята.
Мъдра като Водата.
Изгаряща като Огъня.
Буйна като Вятъра...
Бавно отварям очи.
Виждам Другия свят - застинал и сякаш очакващ... мен.
Изправям се бавно. 
И докато вдигам глава  виждам кожените си ботуши, прилепнали като втора кожа на нозете ми, железните наколенници, пристегнати с ремъци, плетките на желязната ризница, покриваща гърдите ми, дългите почти до лакътя кожени ръкавици и пръстена на безименния пръст на дясната ми ръка - символ на кралската власт.
На кожения колан, препасан около кръста ми виси празна ножница, изящно гравирана с растителни мотиви.
На катарамата на колана ми е изобразен гербът на кралството - разярен грифон, вдигнал над главата си Аракуайа - вълшебният меч, предаван от стотици поколения в кралския род на Еруул.
Мечът е забит в една скала, едва подаваща се от земята на крачка пред мен.
Протягам ръка, изваждам острието му без усилие от каменната гръд на скалата и то блясва, огряно от лъчите на огнения залез.
Чувствам как Магията изтича на талази изпод краката ми и започва бавно да покрива всичко наоколо.
Втъквам меча в ножницата и тръгвам към близката борова гора.
Стъпвам внимателно докато навлизам все по-навътре между дърветата.
Боровите иглички попиват шума от стъпките ми.
Лека мъгла се стеле в краката ми, а светлината около мен намалява с навлизането ми по-навътре в леса.
Някаква тиха заплаха витае край мен. 
Гората става все по-тъмна и гъста - сякаш дърветата се притискат едно в друго от страх.
Изведнъж между двете части на гората се отваря неголяма просека, в която един самотен дъб е прострял грапавите си клони - сякаш за да се защити от настъплението на младите борове, да извоюва малко слънчева светлина и жизнено пространство.
Магията отново напомня за себе си, докато продължавам все по-навътре сред дърветата - земята под краката ми потръпва и се гърчи.
Тихият шепот на мрака ме предупреждава, че заплахата, която усетих е някъде много близо.
Пукот на сухо клонче изостря още повече сетивата ми.
Няколко стотни от секундата и ...острието на Аракуайа блясва като светкавица, за да ми даде вълшебната си защита.
Огромен сив вълк е застанал, приведен на предните си лапи на около три метра пред мен.
Козината на врата му е настръхнала, а озъбената му паст ми дава да разбера, че Смъртта е тук... 

                                               Част 1        Част 3

Наистина - пътуването към теб не беше лесно.

Трябваше да минат няколко месеца, докато стане възможно второто ми пътуване.

Няколко дни по-късно ти ме видя за първи път...

Не мога да забравя как ме докосваше, как ме галеше...

И ставаше все по-хубаво - с всеки изминал ден, в който бяхме заедно...

Ти си друг - топъл, жив, пращящ от енергия...

Обожавам моментите, в които ме галиш...

Топлината ти се влива в мен...

Обожавам моментите, в които танцуваме заедно.

Ръцете ти...

С тези ръце можеш да ме накараш да стена, да плача, да вия, да крещя от радост...

Невероятни са миговете, когато телата ни се докосват, когато чувствам топлината на тялотото ти, когато горещи капчици пот падат върху мен, когато немирната ти коса ме погали...

Не можеш без мен, както и аз без теб!

Но ние с теб знаем друго - аз съм Твоята китара, Страннико!