ПРИКАЗКИ ЗА ШАХМАТНАТА ДЪСКА

Част I

„Първа теория за относителността на Света, Шахмата и всичко останало”

Имало едно време една пешка – нека да я наречем Пешо.

Тя се родила в бедно семейство на прости пешки – работници и получила нормално за една проста пешка образование, въпреки, че все още не била дошла Демокрацията, която както някои пешки разправяли под сурдинка, давала равни възможности за старт на всички в живота.

Когато се чуло, че е дошла Демокрацията, всички – от простите пешки, до конете, офицерите, та чак и топовете мислели, че наистина е дошла Демокрацията.

Всъщност, както се оказало 18-19 години по-късно, това не било точно Демокрацията, а Демо-Крадцията – далечната и презряна братовчедка на Демокрацията и много близка приятелка на Анархията и Беззаконието.

Но това е друга приказка…

Та, когато дошла Демо-Крадцията, пешката вече била пешка - младши научен сътрудник в Академията на Шахматните науки.

Още преди това обаче, докато се трудела над никому ненужни изследвания в Н-ската Изследователска лаборатория към Н-ския Завод за производство на шахматни дъски по безотпадни технонологии, пешката си имала хоби – измисляла си теории.

И веднъж, както се била замислила дълбоко,/доколкото една пешка може да мисли изобщо, камо ли пък дълбоко, защото дълбокото замисляне не е свойствено за обикновените пешки/ тя съчинила следната теория, /която по-късно щяла да бъде наречена „Първа теория за относителността на Света, Шахмата и всичко останало”/, която гласяла:
„Светът на пешките не е само една шахматна дъска.

Съществува безкрайно множество шахматни дъски, които образуват една кръгла шахматна дъска.

Но никой не знае кой е цар и кой е обикновена пешка на тази голяма шахматна дъска, защото всичко е толкова относително, че...”

Сигурно тази теория ще ви се стори някак незавършена, но това е така, защото точно на това място процесът на дълбоко замисляне на пешката Пешо внезапно прекъснал, поради факта, че токът в лабораторията внезапно спрял и Пешо без много-много да се замисля произнесъл една фраза по адрес на едни пешки, която никак не става за завършек на Първата теория за относителността на Света, Шахмата и всичко останало.

Или поне аз така си мислех преди 18-19 години…

Част 2

ЗА ЕДНО МОМИЧЕ

   Тя е хубаво момиче…..И е добра.

   Наскоро разбрах, че не умее да пише на собствения си език. Вярно е, старае се, но почти във всяка нейна дума откривам правописна грешка. Когато беше ученичка, аз пишех домашните й, а после и в университета пак й помагах.
   Тя е добро момиче….Много ми е близка, моя роднина. Иска ми се да успее и да е щастлива. Когато разговарям с нея, използвам прости думи, та да може да ме разбере. Иска ми се и светът да я усеща както мен, да й говори ясно и разбираемо. Не желая тя да си помисли, че е по-незначителна от останалите. Но винаги, когато съм до нея, усещам колко е неуверена и как бързо отстъпва пред всеки и пред всичко, защото няма вяра в себе си.
  Сега е студентка. Не успя да изкара висока оценка на изпита, но затова пък изкара късмет. Родителите й познавали някой си, а той се оказал който трябва. И сега е студентка, а това е някакво начало все пак.
  Веднъж ми беше нагости. Бях пуснала радиото. Звучеше серия от най-известни класически песни, български и чуждестранни. То не бяха “Бийтълс”, “АББА”, “Елвис Пресли”,”Щурците”, “Сигнал”. Все златни хитове. Но тя не бе чувала за никоя от песните. Изключение направи една-единствена, която й се стори леко позната. Е, какво можех да направя повече! Нима бих успяла да й разкажа за нещо, което на мен бе отнело години. А и все пак тези работи идват отвътре, никой не те учи на тях, нито се стараеш да ги опознаваш.
  Заех се с друга, по-приоритетна задача – компютъра, понеже щяла да започва нова работа, а за нея били нужни основни компютърни познания. Пак ударих на камък. Но този път не бе нужен висок интелект или някакъв усет. Все пак ставаше въпрос за “основни компютърни умения”, така че в общи линии се справихме.
   Последва серия от телефонни обаждания, в които въпросите й бяха насочени предимно затова, как да използва възможностите на Internet. Но какви въпроси само! Как да открие страницата на някакво модно списание, за фолк певците, за “BigBrother”,как да смени снимката си в “Skype”. Помогнах, с каквото можах. Все пак и това беше напредък.
  Наскоро започна нова работа в една доста престижна организация. Отново бе намерила подходящия човек. Сега тя заема висока и отговорна позиция. Заплатата й е три пъти колкото моята и ще продължава да расте.
  На всичко отгоре нейният приятел също изкарал късмет. Върнали му някакви скъпо струващи имоти и за много кратко време се сдоби с няколко апартамента и с нескромна банкова сметка.
  Въобще нещата при нея се нареждат с голяма лекота. В същото време аз, както предполагам и повечето от вас, се борим за своите цели, преди да ги постигнем. Може да ни отнеме месеци, години или цял живот. Но ние се борим и даваме всичко от себе си, за да достигнем едва половината на онова, което тя вече отдавна има.
  Сега да не вземетеда си помислите, че животът е несправедлив, понеже едно момиче е успяло да сбъдне мечтите си преди вас. Да не решите, че вие заслужавате повече от нея, защото я превъзхождате. Не, не…Животът винаги си е бил справедлив. На всекиму дава точно толкова, колкото му се полага. Това че в момента не виждате причина  за вашия неуспех, не винете живота или някой друг. Защото е сигурно, че някъде сте сгрешили, нещо сте пропуснали. Или може би още не сте готови да посрещнете успеха си и неговото бреме.
  Аз исках да помогнана това момиче, наистина! Нямах толкова амбицията да успее в живота или кариерата си, защото успехът е твърде относително понятие. Всеки го разбира по свой си начин. За мен той включва различни ценности , като познание, себеуважение и т.н. Но защо да насаждам своите идеали на някой друг, който не би задоволи себе си, дори да ги притежаваше всичките. Не мисля, че успях да помогна на това момиче. В крайна сметка тя сама си помогна.
  Знаете ли…,тя е толкова добра, и търпелива, и отзивчива, и излъчва топлина. Веднъж, когато я бях закъсала емоционално, тя единствена дойде при мен и ме изслуша, плака с мен и сетне изтри сълзите ми. Това момиче успя да ме разбере. Вярно е, моят проблем беше съвсем простичък и тя го разбра. Но нима животът не е точно такъв– прост и ясен, както и най-истинските неща в него. На какво мога да науча аз един човек, който е близък на всички, който е така истински и добър. Сега ми се иска аз да можех да се поуча от нея. Но разбирам, че да се научиш да пишеш на лист или на клавиатурата, е нещо постижимо. Но да се научиш на търпение и добрина, тоест да победиш себе си, това е най-трудната битка в живота на всеки.Да, това момиче ме превъзхожда, както може би и повечето от вас. Защото тя е добра, много е добра. Затова животът помага именно на нея. А светът има нужда от такива хора, защото добрите са по-малко от знаещите. Защото единствено добротата е над всичко.   

Пролог

Михлюзово беше китно малко селце, скрито от цивилизацията някъде из гънките на Родопа планина.

Като чуете “малко”, сещайте се за двеста и петдесет души, от които почти двеста пенсионери, двайсетина души – семейства на военни от близката застава, и един катун цигани калайджии.

Калайджиите само се водеха жители на селото, защото непрекъснато обикаляха района в търсене на прехрана. След всяка обиколка из близките села и махали популацията на охранените кокошки в тях значително намаляваше. Всяка сутрин бабички кълняха де що видят, че любимата им кокошка снощи е била отнесена я от пор, я от лисица, дядовците псуваха зверски и нощем залагаха капани, а семействата на мургавите катунари видимо заглаждаха косъм.

Най-близкото село до Михлюзово – на няма и пет километра – беше Магърдич Халваджияново, основано някога от арменски бежанци от Турция. Двете села открай време си имаха закачка – арменците подкачаха михлюзляни, че селото им било наречено така заради пословичния им мързел. Селяните от Михлюзово обаче не падаха по-долу и им отговаряха, че освен от халва и локум, арменците от нищо друго не отбирали и че не виждали по-далеч от носовете си.

Още от царско време между двете села се носеха клюки, които заместваха липсата на новини от външния свят. В този район само веднъж седмично пощаджийката Пепа носеше писмата за военните от заставата и по един брой на “Работническо дело” – за заставата и за кмета на Михлюзово.

Клюката беше единственото нещо по тези места, което разнообразяваше монотонния живот на народонаселението. Тя обикновено тръгваше от някаква съвсем обикновена случка, но след като обиколеше селото, преразказана и украсена многократно, добиваше съвсем ново значение.

После, когато някой от едното село идеше по работа до съседното или пък някой пришълец минеше инцидентно по тия места, клюката тръгваше като “живата истина” из него и така – от уста на уста – се украсяваше лавинообразно по такъв начин, че дори авторът й да я чуеше, не познаваше, че става дума за разказаното от него събитие. А само цъкаше учудено с език и казваше: “Ццц, мааа му стара! И на мен нещо подобно ми се е случвало, ама чак пък толкова!”

Част 1

Първа клюка: Как Граничарят Тервел докато чакал пощаджийката Пепа се напил, а после пиян като джигит гонил с коня си Краси бабичките из селото и стрелял с автомата по тях:)

Всички пътища водят до Рим, са казали навремето и самите римляни.
Е, и моят път ме отведе натам. Непланирано, неочаквано, не съвсем ненадейно. Но беше доста инфарктно през цялото време, като се почне от повреда на железопътните линии на път за летището, такси до летището, задръствания по пътя, както и да е, успях със самолета, и на всичкото отгоре телефона на приятелката в Рим, който имах, беше грешен. Въобще класика. На връщане - почти изпускане на първия влак, три смени през нощта, и автобус без билет до летището.

Но да почна отначало. Отправна точка - Амстердам, дестинация-Рим.Трябваше да летя от Айндховен, Холандия, до Пиза, Италия. Разбирай влакове, автобуси, самолети и прочие превозни средства.

Достигнах Рим, градът на градовете, който силно ми напомни Истанбул. Може би заради смесицата от римски останки и съвременни сгради, и многото църкви (съотвено джамии в Истанбул). Разбира се Рим е много очарователен град. Най-забележителното за мен (след чувството на абсолютна самота сред тълпите от туристи) бяха тези млади римляни, на всеки площад, просто си стоят говорят пушат пият на улицата. Както ми обясниха, това било нормално, особено за южна Италия. Освен това отиването ми съвпадна с тамошния филмов фестивал, който в момента усилено рекламират - навсякъде, буквално няма отърване. Има и фестивал във фестивала  "Alice  nella cita",  което ще рече Алиса в града или нещо подобно, който също така усилено рекламират по разни автобуси  и табла.

Толкова хора и толкова трафик.

Като пристигнах там ( в четвъртък), му се обадих. После моята приятелка се зае да ми показва забележителностите, с които един прилежен турист започва. Вечерта излязохме на един от тези площади, на които италианците вечер се тълпят.

В петък  успях да разгледам Галерията за модерно изкуство, малко от Вила Боргезе, Фонтана на Треви, Площад Венеция, Колизеума, Пантеона и още няколо площада или пиаци, както те ги наричат. Разбих се от ходене, а вечерта - вечеря у същата тази приятелка. Запознах се с нейните “луди” приятели, които цяла вечер пушеха хашиш и обсъждаха много усърдно някаква си Камила и нейните съквартиранти, полу на английски, полу на италиански. Аз имах чувството че съм някак извън цялата работа, което е може би нормално, като се има предвид че те се знаят от сума ти години, а аз съм там за един-два дена. И въобще стилът им на живот е доста различен от моя.

В събота той дойде в Рим. Отново разглеждане на почти същите неща, плюс задължителния Св. Петър (катедрала) и Пиаца ди Спаня. Италианско кафе, сладолед, пица, въобще всички екстри. Говорихме си както винаги леко и приятно, смях и обмяна на полезна и безполезна информация. За онова не говорихме.
После един приятел като ми видя снимките оттам, каза че изглеждам ужасно щастлива, и май наистина съм била хлътнала по него, хихи.
После се срещнахме замалко с моята приятелка, която направо си глътна езика като го видя, толкова се очарова от него.
После той си замина за Ф. Целувки по бузите, беше много хубаво пак да се видим, и чао.

Всъщност моето пътуване беше планирано не за Рим, а за друго място. Познахте да, Ф.  Купих си билет и после той ми каза, не, по-добре не идвай,  няма смисъл. Ще те компенсирам за билета. Мерси.

Е, аз реших да отида. Поне да видя Рим.

После излязохме с моята приятелка пак по тези площади, а и отидохме в един странен малък бар, където можеше да се пуши без да се излиза навън, и за който ти трябва специална карта да влезеш.

В неделя аз си проверих разписанието на нощния влак, който трябваше да взема за да отида в Пиза на летището. Оказа се че ще пристигна там петдесетина минути преди полета, което не е много разумно. А репутацията на италиянските железници не  е точно като на немските.

Чудене, чудене, чудене.
Отидохме в един парк да разпуснем. Оттам му звъннах да го питам може ли да спя у тях, за да си спестя неприятностите с пътуването. Той ме попита не мога ли да намеря друг начин. Казах му че ще взема влака.
Вечерта се разкарвах пак по прекрасните улички около площадите. Попаднах на нещо като галерия със изложба на Анди Уорхол. Беше чудесна.

Мислех си че влизам и излизам от живота на приятелите си, и това е като сграда с много врати, едни се отварят и други се затварят, замалко си вътре, но повечето време навън.
Бях разочарована.

Същата нощ трябваше да си хвана влака – пристигнах на гарата две минути преди да потегли. После смяна и още една – във Ф. Поне през влака я видях.

Автобус, самолет, автобус, влак, Амстердам. Почти като вкъщи.
До следващото пътуване.