Един съвсем "пресен" разказ. Написах го преди две седмици и след задължителната редакция дебютирах с него в "шТъркел". Вече получих там първите положителни отзиви от от администратора Красимир Йорданов и поздравление от "самата" Калиопа-Ина. Но не бива да пренебрегвам и "родната" общност....

 Охранителят на Тишината 

Сам съм в кабината. В малките часове на пролетната нощ е захладняло, печката жизнерадостно бръмчи в краката ми и излъчва топлина. Надувам радиото и пригласям на Васко Кеца с невъзможен магарешки тембър:

„Там-м, преди сто лета...”

Обзет от внезапен импулс, завъртам копчето на радиоприемника и звукът замира. Преследва ме настойчивото усещане, че изпускам нещо. Прекрачвам прага на кабинката, за да се потопя в тишината на нощта. Нали именно заради нея - Тишината с главна буква, бягам от шумната гмеж на градския делник и обличам през вечер униформата.

Излизам на ярко осветения от прожекторите паркинг. Утре той ще бъде запълнен „до козирката” с виещи и бълващи отровен дим возила. Но сега – широк и празен, изглежда като вълшебна сцена, под светлината на прожекторите и звездния купол на небето.

Свивам зад ъгъла, за да потъна в мрака. С черното, униформено облекло сякаш се сливам с него. Сега мога да поема дъх и да усетя Тишината – звездна, неземна хармония и покой. Тъмнината не е самотна, покоят е абсолютен, но не пълен. Наблизо глъхне тракането по релсите на минаващ влак. Отдясно в градския парк с пронизителни писъци се обаждат нощните птици. Жабоци,скрити във влажната канавка покрай линията, крякат приглушено. Вятърът разлюлява листата на дърветата и те шумолят мелодично както в стих на Лилиев.

И всичко това в сърцето на града. Невъзможно, немислимо, но истина. А милионите праведни граждани, спящи безпаметно в топлите си легла, не чуват Тишината. Те ще се събудят утре сутрин, за да я прогонят и превърнат пренаселения мегаполис отново в предверие на ада.

Тишината е истинска, обземаща, завладяваща. Затова след поредната проверка по станцията решавам да и се подчиня. Тоест в разрез с правилника, но в синхрон със собствените си усещания да затворя очи.....

* * *

- Тук Първи и Девети, имаме проблем! Елате на помощ! – стряска ме с пукане радиостанцията.

Адреналинът ме изхвърля като пружина през вратата. Все още недоразсънен на бегом се придвижвам към съседния пост. Сякаш от нищото отпред изскача Пепи. За разлика от мен, пълничък чичко на средна възраст, Петър изглежда като типичен охранител-мутра: млад, як, с планини от мускули и остригана глава. Малцина знаят, че сърцето му е добро и незлобливо.

- Първия патрон ми е халосен, а твоите? – пита ме задъхано.

- Моите са бойни – отвръщам кратко и пипам предпазливо пистолета в кобура.

Обикновено оръжието ми тежи непривично. Но сега чувствам някаква странна топлота от допира на стоманата.

- Не вадете пушкалата и ги дръжте на предпазител! – чуваме рязък глас отзад. Началник-смяната по прякор Кехаята ни настига с енергични прибежки. Среден на ръст, строен, побелял, но удивително жизнен за годините си, изглежда в страхотна форма

– Само разкопчайте кобурите! – добавя той.

Няма минута и се изправяме пред поста, за да съзрем мил, роден екшън. Крум е повалил някакъв младичък, слаб мъж в официален, тузарски костюм и му слага белезниците. Мъжът се съпротивлява вяло и бързо отпуска ръцете си. Значително по-напечено е положението на Емил Парашутиста. Той извива ръцете на млада, екстравагантно наконтена дама. Госпожицата обаче го псува грозно и съвсем не по дамски го рита по кокалчетата. Емо е чупил кости няколко пъти при парашутните си скокове и си представям как го болят нозете от срещата с високите, остри токчета. Кехаята моментално преценява обстановката:

- Тия не са крадци! – отсича той.

След това за огромно удоволствие на всички зашива здрав шамар на  „нежната” особа с тежка длан и вика:

- Мирувай, ма!

Ефектът е цялостен и незабавен. С разтворена от болка, ужас и учудване очи побойницата най-сетне дава на Емо да заключи китките и.

- Какво правите тука по това време? – навежда се Кехаята към поваления субект.

- Не ме стреляйте, началник! – мънка оня. – Това е на бащата магазина. Мимето си забравила вътре GSM-а. След ресторанта минаваме с колата да си го вземем. Портала нали е заключен и викам утре да дойдем. Ама тя тропа, крещи че си го иска и скачаме оградата. Търся си ключа, не го намирам и твоите хора като ни налитат с тия пистолети...

-. Как ще си намериш ключа, бе? Като сюнгер си попил уискито! – прекъсвам го саркастично.

- Само това да беше - добавя Крум и с погнуса си обърсва ръцете в якето. – Зърни му очичките. Сто на сто е пушил от специалните цигарки, с оня сладникавия дим.

Шефът за секунди взема решение. Вади и подава  на нарушителя мобилен телефон. А оня почва да мучи на слушалката сърцераздирателно, по “бизнесменски”:

- Маму-у, кажи на тате да дойде да ни вземе на магазина, щото иначе ще ни стрелят!

Телефонът му е светкавично отнет от ръцете-менгемета на Пепи, а разговора продължава Кехаята:

- Никой няма да стреля! Просто елате да си приберете дрогираното отроче и гаджето му! – повишава глас той. – Как кое от всичките?

На това място и неговото хладнокръвие се пропуква, лицето му се налива с кръв и крещи:

- Не знам и не ме интересува! Ако до половин час не дойдете да си ги закарате, ги предаваме на полицията! Двайсет минути? А да видим!

След това натиска бутона за изключване и се обръща към нас:

- Докато ги вземат да постоят с белезници. Акъл да им дойде малко. Емо, ти заминаваш към базата да ти превържат крака. Останалите, без Крум, се връщате по постовете.

Емо послушно закуцуква надясно. Аз също скоростно се шмугвам в близката алея. За да оставя, подобно на прокълнатите поети, с облекчение зад себе си несъвършения човешки свят и да се потопя отново в Тишината.

* * *

Предстои най-хубавото време. Времето, в което уморен се влачиш по маршрута, по мръсния асфалт и грешната земя, но вперил поглед в небето. Във вълшебния ход на минутите звездите избледняват, чернотата на небосвода омеква до кобалтовото синьо на сутринта. После диска на слънцето изгрява от изток и багри облаците във всички нюанси на аленото.

Може да си взема и радиото с мен. Сигурно пак ще пуснат нашата песен. Онези милиони заспали и ослепели в тухлените си клетки люде, мислят, че тя означава само стар любовен шлагер. Само ние - посветените в “ордена на Тишината”, дето изпращаме и посрещаме светлика на деня- знаем. Знаем, че именно тази песен е „Химна на охранителите”. Защото в нея е казано всичко, което искаме и мечтаем:

Колко малко ни е нужно

и напук на всяка суета:

Да замръкнем със надежда

и посрещнем утринта!

- На-на-на-на-на! – тананикам мелодията на „химна” с продрания си гласец и бавно поемам по алеята.

                                                                  На Дудя

Добър вечер. Отворено ли е? Моля, питам само за всеки случай. Гледам, неоновата реклама свети, пременено е със снежнобели покривки. Ала наоколо не се мяркат хора, нито клиенти, нито персонал. Само този огромен кактус извисява бодлива снага и дружелюбно кима с вятъра за добре дошли. Да не сте го главили за портиер?

Избирай ти маса, Димич, и да сядаме. Имаш неограничен избор, всичките са свободни. Преди колко години за последно влизахме в това заведение? Четирейсет години! Малеле колко отдавна - две трети живот!

Момиче, дай по мастика и мешана салата. Ама от фризера на кристалчета я искам.

Я, каква си ни чевръста! Ха наздраве! Димич, "душо непоръбена", доживяхме, доживяхме да се видим. След студентството тая работа става съвсем епизодично. Какво значи да идвам по-често? Нали живееш на другия край на страната. За да дойде при тебе за ден, човек трябва да си вземе годишната отпуска. Чакай да преброя пътите дето се прежалихме на такива огромни разстояния.

Ти се весна при мене в столицата за три дни. Нещо с поземлената комисия разправии имаше. Аз минах веднъж за ден на път за морето.

Видяхме се на второто бракосъчетание на колегата от факултета. Прав си, и на помена на бившия състудент, който след безкраен брой стакани водка в крайморското барче изпитал непреодолим копнеж да доплува до хоризонта. Не се съмнявам, че единият ще дойде да види и почете другия щом му дойде времето, моментът и ритуалът. Но кой-кого, да не се бъркаме в работите на Всевишния.

Ей, момиче, не ни се смей от барчето. Вземи си и ти нещо безалкохолно и седни при нас. Как ти е името? Милена е хубаво име, сядай. Като гледам, други клиенти не чакат да ги обслужиш. Пък двама дядковци няма да те компрометират. На годините сме, дето студентският лаф, че "шоколада нито помага, нито вреди" си е баш в силата.

Димич, не мърморясвай! Не съм аз крив, че позакъсня с женитбата. Синчето колко голямо е вече? Единайсти клас! Почти мъжага - скоро ще те направи дядо, тъй че не пискай обидено.

Моите двете, ако сме се раздумвали, завършиха вече нашия Университет, там се и омъжиха. Произведоха ме дядо като едното нищо. Изпреварих те в придобиването на тая почетна длъжност, нищо че ти ме водиш в годинките.

Та, Миленче, точно като дядко искам да ти разкажа една древна история. Участници сме аз, този брадат, възрастен човек, надигащ чашата отсреща и това заведение, в което работиш. От колко? Извинявай, ама една годинка нищо не е.

Думата ми е за минало незпомнено време преди повече от четири по десет. Двамата следвахме в един и същ ВУЗ. Бяхме различни набори, учехме разни специалности, ама се сприятелихме покрай взаимната страст по книгите и науките.

Даже в различни компании движехме. Тази на Димича се състоеше от поркачи на световно ниво. Не, не бъди скромен, приятелю! Започвахте сутрин с бира за изтрезняване и приключвахте с “n”-тата каса"твърдо” гориво" по късни доби.

Моя милост беше по-свито момче, наблягаше си на учебниците и на лекциите. И спорта, не спирта обичах. То и сега си го обичам, но само като зрител. Тогава активно спортувах. Несменяем титуляр бях във футболния отбор на факултета. В свободното време свирех на провала мачове от местните селски групи - като футболен съдия се пробвах.

Дойде време да вербуваме нови кандидати за съдийския курс, млади рефери, свежо пушечно месо за колегията. Викам си, Димич притежава основните данни. Високо, яко, стройно момче (тогава не се бе прегърбил) - бой може да носи. Позарязал беше физическата форма, но имаше заложби.

Веднъж една от колежките, имаща известни интимни отношения с него, го заподозря в изневяра. Скандалът градира в необичайни дори за Студентски град децибели. На кулуминацията несбъднатата невеста със "сериозни намерения" към Димича в пристъп на безсилен гняв размаха кухненския нож. Е такова набиране на линейна бързина по коридора за отрицателно време цял живот насетне не видях.

Хич не драматизирам нещата! Да се беше зърнал отстрани как спринтираш! Убеден бях, че от Димо ще излезе страхотен помощник-съдия да хвърчи край тъч-линията.

А той се инати. Не ще и не ще.

- Не разбирам нищо от футбол, Ице! - оправдава се.

- Ма това не е нужно, бе друже - успокоявам го аз. - Даже е противопоказно за един добър съдия да разбира от футбол.

- Чух, че по мачовете гонят и бият! - с още по-непреклонно изражение на лицето изтъква той.

- Случват се такива инциденти, но нали ще те взема под моя протекция като стар съдия. Ще те водя само на кротки мачове с предрешен завършек на трапезата.

Личността, назована Димич, обаче не скланя и не скланя. Едва като му разясних какви добри пари за студент се изкарват и "втечних" хонорарите в каси бира и бутилки гроздова, дойде му акълът, кандиса. Изкара съдийския курс с лекота, сечеше му пипето тогава. Не като сега да го гони склерозата.

Майтап, Димо! Не се връзвай! Защо помъкна стола към съседната маса?

А, вашата маса поздравява нашата с по още една мастика. Наливай, Миленче. Такъв си е Димчо, шегаджия за цял живот.

Та водя аз колегата от съседната маса… Ха наздраве! Водя го на дебютния му мач. Случи се да е във вашето село. Може да не ти се вярва, ама тогава и вашето село имаше отбор. Игрището беше добре поддържано, тревата окосена. Наокло земен насип с пейки бяха вдигнали, нещо като прототип на трибуни. А съблекалнята слънце - чиста и просторна. Банята вътре с теракот, душове и топла вода.

Преди час минахме оттам. То руини, гробница, некропол, как да намеря най-изразителната дума не знам. Съблекалните разбити и без покрив. А, местните цигани са се разшетали, разбирам. Трибуните се изравнили със земята. И огромен ров минава по диагонал. Хубаво, да прекарват кабел, ама да си заринат изкопите. Не да превръщат стадиона в тресавище за развъждане на комари с големината на жаби и жаби с големината на водни кокошки.

Бе, тъжно като на гробища. По-добре да се върна преди четирейсет години когато ние с Димо пристигнахме за мача. Весело беше тогава. Цялото село се бе изсипало да гледа. Ечат песни, свирни на гайди, кавали, акордеони, тупани и прочее дудуци. Покрай терена и скари запушиха, и рахат локум, и бяла халва се продаваше. Бъклички с янтарни течности се разменяха на поразия. Местен празник се оказа някакъв. Аха, Голяма Богородица, храмов празник, добре ме подсети.

А срещата като за дебют на Димича - без интрига. Гостуваше отборът от Окръжния град. Играеше се за купата на страната, реванш. В първия мач големият отбор си беше опекъл работата, взел бе преднина с осем или девет гола. Ама мерак беше на вашите за ответна победа, нищо че отпадат. Искаше им се поне един път да стане антилогичното - селото да бие града.

Умен съдия като мене не им отказа чаканата радост. Само Димич, разтреперан от толкова народ наоколо, не беше съвсем на висота. Зацепваше байрака нагоре по буквата и запетайката на правилника, без обичайните домакински аванти. И после мигаше уплашено и си гълташе брадата от страх, докато публиката го пустосваше шумно.

Някакъв пиян и дъртичък фен тръгнал бъклицата да му поднася, пък той се дърпа. Димич да бяга от пиене - невероятно, но факт! Мислел, че ще го трепят! Няма страшно, докато си с мене на терена и мачът върви като по ноти.

Натъкмихме нещата, не развалихме празника. Вашите биха с два на един. Това и досега си остава ненадмината, историческа победа на местния тим. Да си чувала, че някога, преди години, в село е гостувал и бил победен отбор, който сега играе във втора дивизия?

Било нещо като местна легенда! И дядо ти е играл в тоя мач? Снимка даже запазил за музейния кът на кметството?! Вярно, щракаха ни тогава. Ти ме шашваш, хвърляш ме в тъча, момиче!

Димич, ела до нас, друже. И ние сме част от легендата, полумитични, фолклорни същества така да се каже. Като се отбиеш в музея, вгледай се в чернобялото фото, Миленче. И посочи на дядо ти и всички останали кои две лица от легендата са ти били на гости. Ако ни познаеш в готините младоци на фотографията и ако ти повярват, че сме още живи, разбира се.

Вярно си запомнила, че съдиите свирят по трима! Третият съдия беше същият оня колега, който ако си ни слушала преди малко, след водката се нагълтал с морска вода за разредител.

Но да не се разтъжаваме сега. Тогава след победата, ни поканиха в същото това заведение. Наистина си беше същото, ресторант-градина с дървени, заоблени маси, кътове и фенерчета в битов стил. Явно перфектно го поддържате.

Само разликата от тогава е, че ресторантът от народ се пукаше по шевовете. Както ни обясни тогавашният шеф на клуба и наш почетен придружител, хората чакали по час-два място да се освободи. Нали това беше една от тъпотиите на тогавашния "зрял" социализъм - да създаваш ограничения, където няма нужда от тях.

Пред ресторанта наистина огромна опашка. Ама за нас запазена централната маса. И отрупана, не, затрупана с меса, колбаси, салати, питиета. Такова изобилие цял живот не се забравя. След години се разбра, че целият соцкелепир е бил на кредит и трябва да го плащат и нашето поколение, и следващото, и вашето, и идното. Но тогава ни уверяваха как всичко цъфти и връзва. Както и да е.

Още на влизане оркестърът ни посреща с "туш". Започват специални и непрестанни музикални поздрави за "реферите наши", за "справедливите съдии". Гледам, естрадата си седи и до днес. Само инструментите, микрофоните и музиката липсват.

На другите маси за поръчка чакат четвърт час, а около нашата млади, готини сервитьорки щъкат досущ мравчици работни. Очичките им игриво питат: "Ще пожелаете ли?" Не че имахме нещо против да си поискаме, млади момчета, ергенчета бяхме.

Ала гладни студентски години, наблегнахме на ядене и пиене. След определен период от време и да си поискахме нещо от мадамите, и те да бяха склонни да го дадат, по технически причини процесът на сближаване би бил безсмислен.

Какво викаш, Димич? По тоя актуален повод черпиш всички клиенти на заведението по мастика. Че тука сме си само ние двамата. Хе-хе-хе! Сега загрях. Ще ме спукаш от смях образ безподобни! Гледам те отстрани как си запазил майтапчийската жилка и си представям. Струва ми се, че ей сегичка ще запокитиш бастуна, ще смъкнеш старешката, набръчкана маска от лицето и ще скочиш:

"Стига сме се правили на дядковци! Купонът продължава!"

Да, де да можеше!

Защо да спирам дотук? Няма място, за притеснения. Помниш нашия си филологичен лаф за минало забравено време в условно и непременно преизказно наклонение: "Бил съм бил пил и съм се бил напил!” Няма да се косиш за нещо, което си сътворил преди много, много време. По-умно е да му се посмееш.

Като сме я подкарали, да разкажем случката докрай. Милена видимо не се отегчава, нали?

Значи в края на нощта при пукването на зората, благодарните домакини с кола от селото ни докарват в насипно състояние пред студентските общежития. По кой способ съм се добрал до стаята и до тоалетната (с извинение, че сме на маса), не помня. Добре си спомням обаче как оставащата част от деня прекарах предимно на тоалетната чиния.

При Димича нещата се развили по-сложно. Не че и той е съхранил спомени, но по логика и сведения на очевидци събитията се подреждат горе-долу в следния ред.

Най-първо Димо не успял да вкара ключа си в ключалката. Проснал се да спи пред вратата на стаята си, в коридора. Пусто стаята му беше в края на коридора, до стълбището. За беля се търколил надолу. С гръм и трясък преброил стълбите до междинната площадка с гърба си. Тялото, засилено от инерцията, избило прозореца навън. Слава на бога, Димич не можал да изхвърчи, нито да се нареже.

Само, отхвърлен като футболна топка навътре, се претърколил до долния етаж. Там го намерили колежки и колеги, привлечени от силния шум. Милозливо му намерили свободно легло за нощта да се освести.

Хич не хиперболизирам, Димо! Питам те на кого на следващата сутрин гърба му бе син? Кого подпирахме до спешното? Кой след това три седмици спа само по корем?

Ако това е хипербола, пия за нея.

Развръзката след тези екстремни спускания беше неизбежна. Питаш Димича да поеме наряд за мач, а той рефлективно се хваща за гръбначния стълб с болезнена гримаса. Отказва под някакъв измислен предлог. Размени черната униформа барабар с калците и бутонките за дамаджана плодова и парче сланина. Много важно, стари ми друже, дето ракията била домашна, а дамаджаната - пет литра!

Това му бяха съдийските напъни на Димича, свързани с вашето село и този ресторант. Но както личи, понякога и един мач рефериране стига да останеш в историята.

Сметката, Миленче. Човек и в края на почерпката, и в края на живота си трябва да си плаща сметката. И страшно му се иска, там под чертата, да бъде надписано и малко безсмъртие. Отде да се сетим, че нашето с Димича ще намерим в това село.

А, не бях обърнал внимание! Помня, Димчо, имаше фонтан в заведението. Ясно, че сега няма да работи. Тя, нашата сметка и тока за помпата не може да плати. Ала не разбирам, Милена, защо в пресъхналия чучур сте закрепили саксията с кактуса? Приемам, че е за красота, но ми се струва, дето има и някакъв скрит смисъл.

Довиждане, момиче с име мило. Дано не сме ти досадили. Честен кръст, истина е всичкото, което ти разказах, дума по дума. Само някои от свидетелите не могат да потвърдят, защото вече ги няма на белия свят. Ти питай за потвърждение дядо си и го поздрави от нас.

Димо, потегляме, размърдвай старите кокали. Не се правя на началник, късно ми е най-малко. Просто осъзнавам необходимостите. Трябва да побързаме, последният рейс за връщане е по разписание след десет минути.

То нещата си дойдоха на мястото, парчетата паснаха на пъзела, както пише в старите криминалета. Символите от днешната вечер предсказват бъдещето по-вярно от всичките астрални знаци.

Срутеното и разграбено игрище, празното и тихо заведение, опустялата естрада на оркестъра, говорят. И ние - спиртосани, едва кретащи старчоци по тъмниците. Така е - трябва да свикваме с мисълта, че след посещението на определено специализирано заведение трябва да прекрачим в тъмнината.

Съгласен, не е пълна тъмнина. Съзирам, Димо, луната как се е облещила насреща. Като съм стар, сляп не съм. Но и при пълнолуние лунният отблясък си е слабоват, немощен, сякаш за прощаване с истинската дневна светлина.

Не мижавия лунен светлик - този грамадански кактус ми боде символиката. В пресъхналия фонтан той си живее. Не му дреме за сушата, за липсата на вода и живот, и оцелява. Вкопчил се е в пръстта и никак, ама никак не му се умира. Четох в енциклопедията - някои видове до двеста години изкарват, напук на отминалото време.

Според тебе на какво е символ тоя кактус, Димич? Кактусова ракия?! Язък ти за издържаните изпити по философските дисциплини. За екзистенциални символи отварям дискусия, пък тебе текила ти се припила. Реагираш вулгарно материалистически.

Без паника, друже. Ще стигнем навреме до спирката, ще докопаме автобуса ако ще и за ауспуха или задната броня.

Казвам ти и сега, както ти казвах преди четиредесет години, без нито веднъж да имитирам шефски тон. Дръж се за мен и ще се оправим. Изкарахме успешно първия ти мач, ще се справим и с последния.

СПОМЕН

Помниш ли, беше един обикновен пролетен ден, на не знам точно коя година от нашето детство. Ритахме футбол през цялата ваканция, както винаги по това време между изгрева и залеза. Играеше нашият славен махленски отбор срещу всички и навсякъде. За футбола е все едно дали си на ливадата в крайния квартал, или на разкошен стадион. Важното е неизразимото усещане, което изпитваш, когато подгониш бягащата топка и почувстваш красотата на изживяването. Важно е и дали печелиш, или губиш. А ние, напук на всякаква логика побеждавахме всякакви тимчета и на по-многобройни, и на по- големи от нас. Ако не дай боже, се случеше да загубим, то бе покруса, последвана от дълги дни размисли и горчиви поуки кое как е трябвало да се направи.

Но точно този мач се е запечатал в паметта ми. Беше привечер и слънцето вече се скриваше зад хоризонта. Училищното игрище по някаква случайност беше свободно и поредната малка драма се разиграваше между двете му железни врати. Съставът ни беше постоянен, без смени и контузии: аз, ти, малкото ми братче и вратарят /да, същото момче, което куцукаше и напоследък съвсем се пропи/. Противникът беше двойно по-многоброен, но нали ние бяхме сензацията на махленските турнири, а те - поредните кандидати за лесна победа, компенсиращи недостига на умение с многочисленост.

Та тогава се случих сам в нападение. Бяха ме погнали двама-трима от противниците и малкото ми и дебеличко братче /нали е братче!/ се засили да помага. Тогава ти протегна ръка, спря го и с неприсъща за възрастта ни спокойна увереност заяви:

- Няма нужда, и без това голът е сигурен.

Че те чух, чух те. Но в кратките секунди на оня задъхан детски мач не можах веднага да осъзная какво се очаква от мен. И докато ония тримата всячески се боричкаха да докопат топката, а техният вратар крещеше задавено "Изяжте го!", реших, че изход все пак ще се намери. После футболето излетя нагоре в малко странна парабола, прехвърли излезлия напред гневен вратар и красиво слезе между двете греди. По момчешки възторжен, аз скочих към залязващото слънце, а вие с братчето се прегърнахте и започнахте да скандирате в стила на най-добрите агитки:

- Осем на един! Осем на един!

Днес братчето ми празнува тридесет и онова слънце отдавна се е скрило, за да отстъпи място на неоновите светлини в елегантно заведение. Леят се музика и всякакви питиета. Дамите на сърцето и живота ни /разбирай съпругите/, изящно пременени, ни канят на танц. Ние засега шеговито отклоняваме поканите, седнали един до друг в нашето малко ъгълче в тази шумна суета.

Може би така, заедно, пак се стремим към онези детски спомени, които ни свързват.

Знам, че вече не сме деца и най-красноречивото доказателство за това са палавите ни наследници, които бабите и дядовците едва успяват да усмирят. Вече сме големи и самостоятелни и много независими, както подобава на зрели мъже в Христовата възраст. И все пак нещичко липсва там вътре, където древните казват, че трябва да има душа.

Защото отдавна не водим в живота с осем на един, а едва удържаме равенството, нищо, че днес сме поотпуснали душите и кесиите. Защото никой отдавна не ми е вярвал толкова безрезервно, както ти, в оня кратък детски мач. Защото отдавна не съм бил така изцяло, искрено и безкористно щастлив, давайки радост и на другите, както тогава, на игрището.

Затова в съзнанието ми натрапчиво се оформя една невероятна идея. Иска ми се с един замах да махнем ранните бръчки, излишните кила, белите кичури в косите. Да зарежем задушното сепаре, да измъкнем и вратаря ни от някоя от съседните кръчми. Ако магията продължи, може помътнелият му поглед да изчезне и да се върне онази предишна, наивна чистота в очите му.

Тогава ще грабнем олющеното футболе, което тъжно събира прах някъде в мазето. Ще излезем на онзи вълшебен терен от нашето детство и всичко ще се повтори - залязващото слънце, летящата топка, детската ни радост.

Казват, че футболът е чудо, детството - незабравимо вълшебство, споменът - видение на щастието.

А ние?