„Шапки долу!” пред чудото, което твори Йордан Йовчев!

В спорта и живота чудесата не стават като в приказките с магия или вълшебна дума. Те идват трудно, с много усилия, работа и болка. Така стана и с шестото и рекордно  участие на Данчо на настоящата Олимпиада. Въпреки безспорните заслуги на българина към спортната гимнастика и старата слава, правилата на олимпизма са железни – квотата трябва да се спечели по общия ред. И Йовчев го направи през януари, подготвяйки съчетания на многобой (тоест на халки, земна гимнастика, висилка, успоредка, прескок и кон с гривни) и класирайки се в първите 30 на предолимпийската квалификация в Лондон.

Шеста поредна Олимпиада на 39 години! 39 е не просто „пределна”, а невъзможна възраст за спортната гимнастика. Тази дисциплина е за младите и силните, заа спортистите в разцвета на силата и младостта. Първият ни и засега единствен олимпийски шампион в нея Стоян Делчев се отказа от активния спорт едва на 26.

Но Данчо Йовчев стисна зъби. Неизменно скромен, тих и работлив, той преодоля тежестта на напредващите години, мъчителните болежки на неизменните им спътници – контузиите. То не бяха болки в рамото, скъсани мускули, пукнати костици на ръката. Ала българинът доказа, че Духът е по-могъщ от тялото. Дочака своя звезден миг, излезе в същата тази лондонска зала и в свой стил – мобилизиран, концентриран и точен извоюва място на финала на халки.

Днес на Йовчев му предстои едно последно качване на подиума в неговата дълга и бляскава състезателна кариера. И колкото и абсурдно да звучи, според Кубертеновия принцип, класирането в Лондон няма значение. Важното е, че в тези кратки минути на едно съчетание, публиката в залата пак ще бъде на крака заедно с нас пред телевизионните екрани. И когато Данчо заема на халките упражнението „кръст”, милиони ще възкликнат като в библейска притча:

 „Ето човека!” И българина!

Напоследък рядко пиша разкази, а се отплесвам по жлъчни статии за нашите политици, "общественици" и държавници. Не че мерзягите-крадци не ги заслужават, но в крайна сметка човек май се пилее за дребни хорица и дребни неща.
  И когато сънуваш някакъв сюжет, това значи, че подсъзнанието се бунтува и трябва да му се подчиниш. Следват безброй редакции и доста часове пред компа, но сънят е в основата на сюжета и идеята. Пък както казваше великия Алеко: "Да вземе да ви хареса!".

Всъщност това е само анонс към разказа в общност "Литература", където смятам, че е подходящото място на художествена творба в съответния жанр. Както стиховете трябва да са в "Поезия", уроците и дидактическите задачи в "Образование" и т.н.
 Но "всеки знае себе си", а моят разказ е тук: http://bglog.net/Literatura/71149

Новината за тежката болест на Стилиян Петров наистина разтърси спортните хоризонти и предизвика обща и еднозначна реакция. Нашето момче получи съчувствие и подкрепа от негови съотборници и колеги, от настоящият и бившите му клубове, от футболни специалисти, запалянковци и медии.

Но винаги идва „след това”. Какво ще стане когато аплодисментите на агитката на Астън Вила след 19-та минута затихнат, а тежката битка на българския капитан вече няма да е на първите страници по масмедиите?

Не се съмняваме, че Стенли се намира на точното място за лечение на коварната болест като оборудване, специалисти и опит. Медицината на Албиона е на космически висоти от нашата самоубийствена, геноцидна здравна система. А Петров е и един от малкото българи, които няма да си задават въпроса за средствата по лечението с честно изкараните си пари, с ангажиментите на клуба и приятелите си.

Липсват съмнения и в силния характер на „капитана”. Като футболист и човек Стилиян е давал винаги всичко от себе си дори в наглед „загубени” мачове (спомнете си световната квалификация с Италия). Не е случайно, че именно неговите усилия са тласкали тима на „виланите” напред и с добър пас, асистенция или попадение е обръщал мачове за своя клубен отбор и националния тим  в последните минути на срещата.

Но в решителната битка с болестта се иска и нещо повече. Нека да не забравяме, че левкемията е може би най-зловещата разновидност на рака и процесът на преодоляването и ще бъде дълъг, мъчителен.  За окончателната победа се иска нещо повече от съвършена медицинска техника и правилно лечение.

То се нарича психическа нагласа. А тя може да дойде с могъщата подкрепа на цяла България!

Дано свръхкомерсиализираните вестници и сайтове намерят едно ъгълче, където всеки ден да припомнят за Стенли, да ни приканват да вярвяме в него, да го подкрепяме и се молим за него. Именно да се молим – всеки, на който бог желае, а пък ако е атеист да се помоли на идола на шанса или на вечното божество, наречено Цар Футбол.

Нека поне веднъж, пред лицето на съдбоносната за живота на един млад човек, наш сънародник, битка, да бъдем наистина единни! Да не копираме от жалките „хейтъри”, превзели форумите с делението на „сини”, „червени”, „оранжеви” и „пембени”. И поне веднъж всички да бъдем истински заедно, обединени около заклинанието:

„Стенли, отново ще победиш! България е с теб, капитане!”

„Поздрави из Ниша”

с „Атлас S”

Времето превръща слънчевия диск в кротък и милостив спътник на нашата дружина пътешественици.Очите неспирно обгръщат непознатото и творят спомени.Възклицанията на околните ме връщат в реалността-приближаваме Ниш. Започвам оттук, защото Дяволския град е място, което не може да се опише. Само сетивата могат да разкажат за неговите чудни скални изваяния, червените варовикови „гъби” и бълващи сяра извори - вечни и неповторими. И „каменната сватба” на брата и сестрата, надживяла саксонците, старите сърби, ще надживее и нас, и човечеството дори. Дяволският град е монументалната вечност на камъка. Няма нужда от разкази за вечността, тя е по-силна и трайна от тях.

Докато Ниш е жив организъм, по който може да си „свериш часовника”. Бил съм в града с родителите си преди малко повече от три десетилетия като юноша. Смътно си спомням като на черно-бял филм откъслечни кадри от крепостните стени, от един голям магазин със странното название „Робна кукя”. И нищо повече.

Днес „колелото на живота” се превъртяло и пристигаме на гости на Ниш с вече порасналите ми дъщери и наша добра приятелка. Едно време дойдохме  в града скромничко със стария „Москвич” на баща ми, днес навлизаме триумфално с луксозния автобус на фирмата.

На входа и изхода на града ни очакват две „страшни” приключения. И наистина от стените на концлагера от Втората световна война и Челе кула ни гледат насилието и смъртта. И на двете места стотици хора са намерили края си без време, по насилствен начин. Само избледнелите снимки зад стъклата и запазените легенди свидетелстват, че са живяли. А ние четем горчивите страници на историята, за да се поучим от онези времена.

Момичетата ми, почти със сълзи на очи, поглъщат музейната експозиция и обясняват как сякаш се разхождат сред сенките на мъртвите. Успокоявам ги с източната поговорка, че „Никой не е напълно умрял, щом има поне един жив да си спомня за него”. Но наистина телените огради,постовете на часовите и дебелите стени на затвора пропити с болка предизвикват да ги запомниш за да цениш всеки свободен щастлив момент в този живот.

При Челе кула чувството е по-особено. Братята славяни, подобно на нас – българите, умеят да превърнат поражението в победа, погрома - в паметник на свободата. Вслушвайки се в изкусната реч на нашата екскурзоводка Анелия, разбираме, че сръбския народ никога не се примирява с неудачите. Той ги трансформира в памет, за да победи в следващите векове напук на „силните на деня”. И някак отвътре ти идва да стиснеш юмрук и до черепа на водача на първото въстание да извикаш по възрожденски: „Свобода или смърт!”

Родният град на Константин Велики е пред нас. Бил съм тук, търся града от онези детски спомени, но всичко е с ново лице. Болката идва от реалността, че   баща ми с „Москвича” вече го няма, но... „млъкни сърце”.

Ниш е все така слънчев, приветлив и чист. Има достатъчно модерни сгради на МОЛ-ове и магазини, но историческия център е същия, непокътнат. Ниш е от онези кътчета, които съхраняват своята автентичност и в свръхмодерните времена, за разлика от огромните мегаполиси. И хората са в хармония с града си. Навсякъде – в магазинчетата за дрехи, сладки и сувенири, дори на будката за сладолед, ни посрещат усмихнати продавачи, които разбират сродния български език, показват и обслужват с усмивки.

Минутите за пешеходна разходка текат неусетно, затова бързаме към крепостта. Нали „калето” е началото и символа, „Алфата” и „Омегата” на града и спомените на всеки, минал оттук. А крепостта е прекрасна! Превърната е в парк, в музей под небето. И качени на атракционното влакче, по време на обиколката може без паузи да снимаме стените и реката, паметниците, запазили спомен от миналите времена.

Една последна снимка пред крепостната порта. Това е и върховния миг, кулминацията на нашата екскурзия! Нашият миг докосване до вечността....

С „капитан” Анелия и печения шофер-пилот на нашия „кораб” Сашо поемаме пътя към дома. Благодарни сме им, че с магията на словото и колелата ни преведоха за ден през чудесата на природата, епохите и световете. И през „сребърната пътека” на спомените.

„Поздрави из Ниша!” приветливо кимат надписите на купените картички. Е, довиждане, Ниш! Както казваше великият Алеко Константинов, не се знае дали животът ще е толкова дълъг да се видим пак. Може би някога, след още години, с внуците и непременно отново с „Атлас S”.....

Светослав Минчев

гр. София

   Малко, уютно, крайпътно кафене. Седят си две дами в диаметрално противоположни посоки.

   Едната седи като на тръни. Рее се през прозореца навън. Педантично отпива от кафето, поднесено по точно определен начин - с две захарчета, за да няма скандал, среща с управителя - шефа на кафенето, оплаквания и прочее...Сервитьорите са си научили урока, иначе...кръц от заплатата:))) Не си заслужава. Толкова е просто. Кафето с каймак един пръст, две захарчета и бита сметана...

   Другата седнала удобно на неудобния диван. Разположила се кралски...Крак връз крак, отметнала косата назад, рее поглед из залата...Навик останал от предишно време да прави психологически портрет на посетителите. Ако е навън, интересува се от "навън"...Ако е вътре, интересува се от "вътре". Непоправим дефект.

   Кафето и? Кафе като кафе. Ако не и харесва, ще смени кафенето. Толкова е просто. Да, но кафето и харесваше и не го сменяше години наред. С каймак, без каймак, със захар, без захар...Кафе като кафе...Ако иска по-хубаво, да си направи у дома...Нека бъдем над тези неща...

   Едната си играе с думите, дори ги няма "за нищо".

   Другата ги отмерва с пясъчен часовник.

   Едната подминава "не интересуващото" я, като бърз влак малка гара.

   Другата навсякъде се вре. И "интересуващо" я, и "не интересуващо" я...Чувства се длъжна пред "целокупното човечество". Нещо като мисия за спасяване. Нещо като "синя каска". Защо не?

   Едната изказва мнение единствено и само ако я питат.

   Другата и без да я питат, тя ще си каже. Чувства се длъжна...да се изкаже...

   Едната пали от четвърт. Не игнорира дори себе си в спора.

   Другата демонстрира абсолютно спокойствие. Пълен игнор... Игнорира дори...себе си в спора...

   Едната пита първо себе си, след това другите.

   Другата пита първо другите, след това себе си.

   Едната има девиз: Не правя компания назаем на никого, дори на себе си.

   Другата има девиз: Рано или късно ще ми паднеш в ръчичките. Гонене до дупка. Колкото по-късно, толкова по-мръсно...Ще преследвам дори себе си, ако трябва.

   Едната не се смята за "компИтентна" (или се смята?).

   Другата е образец за "компИтентност" (или се смята?).

   Едната обича хаоса.

   Другата - реда.

   Едната има хоби да прави гаргара със себе си (най вече).

   Другата - надали...

   Едната обича другите.

   Другата - себе си.

   Едната се чуди.

   Другата е самата чуденка.

   Едната "се пали"...

   Другата - пали.

   Жалко...та това е само игра...А имаше дама, играеща "дама" там, някъде накрая...Сама...

   Едната е "ларш".

   Другата "консерва".

   Едната зарива.

   Другата рие.

   Едната се ослушва.

   Другата дебне.

   Едната "шуто".

   Другата "боде".

   Остава "хем" за начало и в средата.

   ...Играем си с дама на "дама" и "бистрим" жените в малко, претъпкано, крайпътно кафене.

      Едната нехае за играта на "дама", а другата...дама се мисли за дама. Ще и разкаже играта на играта на "дама" в това претъпкано, малко, крайпътно кафене.

   И мъчат се дами да открият следите в техните колоритни...или безцветни...души...

   Играта на "дама" остана в онези детски игри.

   Стоим си с дама и играем на "дама", а тази "дама" я нарисува другата "дама" и станахме отново...деца.

   Ода за дупката и...още нещо...

   Вече не ги усещаме, не ги забелязваме, не им обръщаме внимание...Има ли ги? Няма ли ги? Караме я така, сякаш ги няма, но ги има...

   Една да има на пътя...наша ще е. Една да ни се изпречи на пътеката...при малка разсеяност - в нея сме.

   Да стъпим накриво или токът си е харесал някоя...наша ще е...Е, прав им път...

   Малко да се ядосаме (или както деликатно се изразяват врачани - да се "подядосам", което в превод означава, че уж сме тръгнали да се ядосваме, но и не съвсем), някоя ей толкова малка, почти невидима (или само ние не я виждаме) да има на алеята - наша ще е ...

   Малко да се размечтаем (простено е, то на човек какво ли друго му остава?), на равното една да има - право в колекцията ни отива...

   Малко да се замислим (малко, но достатъчно, че многото мислене вреди на вашето наше здраве, а и от много мислене май глава боли), една встрани да има - бух в колекцията...

   Е, не си ги даваме. Наши са си. Водят ни се на нещо като... на отчет...Зачислени са ни. То не си е и за даване. Човек трябва да е малко и егоист, и да знае кое е за даване и кое не. Е, те не са за даване, нито за продан, нито за подаряване.

   Казват, че имало нещо като...Сатурнови дупки. Кеф ти малки, кеф ти големи...Те си знаят какви са, що са...Малки ли са, големи ли са? Има ли ги? Няма ли ги? Ние не сме ги виждали, а вие? Съществували били някъде извън нас и пространството:))) Друго си е "ръка да ги види, око да ги пипне", а и да ги усетиш...някак си...

   Нито сме ги виждали, нито сме ги чували, нито сме ги срещали (то не си е нито за срещане, нито за подминаване), а вие?

   Затова пък сме ги...усещали. Усещали сме "присъствието им" покрай нас. Едно такова...тихо и ненатрапливо присъствие, докато не ни напомнят за себе си...Яко присъствие...

   Чаша "изчезне" при миене в коша и ето ти "развалена" колекцията...Чиния се изплъзне, каръкът му с карък, да му се невидяло...Защо пък да му се невидяло? То се е видяло, започвам от начало...

   (Официално преминаване в 1л., ед.ч.)

   Да се откъснем за момент от абстрактното и да се върнем към...реалното...

   ...Миналата, не, преди две години да беше, една така ме разкраси, (май бяха две, но по различно време) че изглеждах малко...странно...Малко ли? Почти...

   Естествен грим, естествена дегизировка. Без пари...Какво му плащаш???

   С вид на първокласен пияница (защото ги има и второкласни, но това вие си го знаете) - да ме прощават пиячите (моите уважения към французите, които казват: Пиянството е порок, но пиячеството е благословено от Бога?!? Ако те лъжат, то и аз вас лъжа?!?).

   С изглед на малтретирана (да не ме прощават същите), срам...Срам ли? Да не съм го искала? Тя, дупката сама се изпречи на пътя ми. Да не съм я викала или с бъклица калесвала? Тази история е малко дълга и не е "обект" на моите мисли в момента, но...ми се върти в мислите, та когато и ако му дойде времето...

   Та що е това "дупка" и може ли да се разглежда като...философско понятие?

   Дупката е...Дупката е...Дупката си е дупка. От където и да го погледнеш - все дупка. Нещо като нарушаване цялостта на цялото като такова?!?!

   Нещо...вдлъбнато (в никакъв случай изпъкнало, за него ще си говорим...друг път) или нещо...като дупка...Може да е малка, но и може да е много малка. Може да е голяма, но и може да е много голяма. Пазете се от малките, големите сами ще ви пазят...

   Може да е малко дълбока, но може и да е много дълбока. Пазете се от малко дълбоките, а много дълбоките сами ще ви пазят.

   Големината и дълбочината не влияят на резултата от пораженията. Можеш да ги заобиколиш, ако ги видиш (и ако искаш да ги видиш), но трябва да имаш очи за тях (не всеки притежава тези свръх способности). Можеш и да ги уцелиш (което в никакъв случай не трябва да ви успокоява, че сте добри стрелци) и да им кажеш "здрасти"...

   Житейското приложение на "дупката" като такава е "много приложимо".

   Ще бъде разгледана в различни аспекти.

   "Изпаднах в дупка." Често срещано явление, с много значения...Липсва ми тя...Музата...Не съм на кеф...Подгонил ме е "невървеж"...(То ако те е подгонил "вървежа" пак няма спасение, но "така е думата"...) Нещо ми е криво...ни ми се яде, ни ме се пие...вода...естествено...И кое му е естественото???

   Информационна дупка....Приемането за даденост, за истина на информация, за достоверно това, което ти казват, без да се замислиш такава ли е "голата истина"...А има ли облечена истина?

   Понякога се питам...в Дупница много ли дупки има, та така се казва градът? Е, когато някога пътувах в "тази" посока се казваше Станке Димитров, но...

   Дупка в историята...Може ли да има? Има...В моя край някога били живели трибали. Е, аз трибалка ли съм или не?

   И нещо по-прозаично, земно...Дупка на чорапа, на терлика...

   Дупка на душата...

   Изплети ми чорапи за душата...Често зъзне до топлата печка...(То беше отдавна, сега ми е топло...)

   Дупка на чорапогащника...Това си е вече проблем и то сериозен проблем. Бях гледала някога някакъв филм. Една жена кръшкаше на мъжа си. Тръгна сутринта уж за работа и милият и съпруг видя дупка на чорапогащника и. Дупка като дупка, но беше отзад. Като се прибра вечерта, дупката беше отпред. Няма как една дупка отзад да се озове отпред...освен да е събуван...някъде...чорапогащника...А сега де? Къде, кога и как? И защо?

   Внимавайте с дупките на чорапогащниците. Едно малко недоглеждане от ваша страна и може да стане...мазало...

   Дупка в сърцето...Незаздравяваща, гнояща рана, която постоянно кърви...Е, за такава няма мехлеми за лек.

   Време е за нещо по-абстрактно...Нещо като финал или опит за такъв...

   Черна дупка в космоса...(има ли черна дупка в душата?) - опустошаваща, изпепеляваща...

   След мен и потоп!

   След теб и потоп?!?!

   За дупката и още нещо...

   Дупките са едни такива "нежни и деликатни" състояния, които единствено и само със скалпел може да бъдат отстранявани...

 (И бглог-а явно е в дупка, защото не може да му се "генерира резюмето" и не ме "нотифицира при съобщения".)

....("Нотифицирането" излезе от "дупката"...Сега е ред на "генерирането")

приказка
В една странна страна имало град, който бил също толкова чудат като страната си. В него гълъбите ходели, лъвовете летели, рибите не мълчали, а пеперудите не летели. Е,не всичките, само част от тях. Защо и как се е случило ли?
Всичко започнало някъде преди 20-30 години. Tогава на някои от пеперудите хрумнала мисълта, че те са толкова красиви, че ще е кощунство да се превърнат в пълзящи гъсеници. Нали е казано,че “Роденият да лети, не може да пълзи”. Дори някои от тях, които се смятали за най-красиви предпочитали да ги забодат с карфица в хербарии, за да останат завинаги такива, макар и във вечността. Но други предпочитали, ако е възможно по-някакъв начин да надхитрят природата и да останат хем живи, хем красиви.
Решили,че щом се превърнат в красиви пеперуди няма да напускат по никакъв начин пашкулите си. Речено-сторено ,първоначално малко тясно им се виждало в тях, ала дали щото свикнали или пък по някакъв чудодеен начин пашкулите са разширили, защото все пак размахвали крилата си. Всяка от тях, понеже не била виждала други пеперуди се смятала за най-красива и умна, да но имало проблем как да бъдат оценени, като почти никога не напускали домовете си. Мислили, мислили странните пеперуди и измислили.
Решили всеки шести петък да се събират някъде и да си разказват колко са красиви, неповторими и  за нещата, които ги терзаели в самотата им.
По- сръчните от тях направили от изоставените пашкули на летящите си посестрими един по-голям пашкул,така че вече имало място където да се събират по тъмна доба.
Понеже странната страна била демокрация, те също решили  че ще бъдат демократично настроени и летящите  им  братя и сестри също ще могат да посещават вечерите им.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                      Алa незнайно защо почти винаги те не  ги харесвали , ту точките им, ту запетайките им, ту другите рисунки по крилата им според тях не били на място. В интерес на истината, не всички нелетящи пеперуди били такива.
Какво е станало по нататък и дали са успели да надхитрят по някакъв начин еволюцията и природата ли? Не знам, все пак не съм пеперуда.
————————————————————————————–
*Всяка прилика със страни,градове и събития е случайна
14.10.2011