Тъмнината угасна и разпиля сенките по света. Едно дете се разплака – не искаше да се събужда. Котката измяука в краката на случаен минувач, търсейки милувка. Там – на пейка в парка – пиян мъж се събуди и изръмжа с гласа на скопен бик. А на гробището всички мъртви души се завърнаха в домовете си да починат до следващата нощ.

Слънцето разпръсна лъчите си по събуждащата се зеленина и накара цветята да се усмихнат. А по пътищата плъзнаха бързоходни  разноцветни гъсеници. Свирка на кораб напомни, че морето е някъде там и очаква наближаващото лято.

Една жена проля последната сълза за любовта, която изневиделица изникна като остров насред океана и днес отново потъна, разпилявайки горчиво солени вълни. И отрони още една, защото плачещата китара на „Металика” й припомниха за първата любов, отдавна заровена под дървото на техните срещи.

Куция пес полегна до мизерната барака, а проскубаната му приятелка – измършевяла и смирена котка се излегна, облягайки се на корема му. А безброй работливи мравчици тъчаха паяжини около тях, устремили се в търсене на прехрана – задружни и целеустремени – за тях нямаше прегради.

Но в сърцето на един мъж преграда разделяше живота му на две. В едната половина се ширеше сигурността, а в другата като срамежлива мимоза, свила си листенцата, тайничко надничаше любовта. Онази любов, която носи както сладостта от живота, така и болката от реалността.

А денят си отиде… Сенките отново се стопиха в безжалостната тъма. Чайките изкрякаха за последно, а някъде от безкрая на света се обади първата сова. Едно сребърно огледало изгря в дълбините на космоса и призова своите събратя – глутница вълци, виещи от болка по изгубения навеки водач.

Светулките и горе и долу се множаха и напомняха, че имало е нявга и слънце. Влюбените разпиляваха своите страсти като дъжд над земята. А самотните поливаха болката с глътки от огъня на змея, за да изгорят и по изгрев наново да се родят с надеждата – да намерят своята сродна душа…

   Събуждаш се една сутрин, озърташ се и се загубваш в себе си. Ленив    момент на измъкване от дрямката. Тя те дърпа, ти я дърпаш и който надделее.

   Надвиеш ли я и успееш ли да се измъкнеш от летаргичните и лапи, минавайки край огледалото, виждаш непознат…Суетата понякога е здравословна.

   Вече си скучна сама на себе си. Явно кожата ти пак е отесняла. „Тази” битка твоята ли ще е?

   Искаш някой да вкара в ред житействането ти? За начало вкарай житейския си куфар в мислите си!

   Сядаш до прозореца и чуваш тишината на къщата, а дъждът те отменя в миенето на прозорците…Отмива мечтите ти и прави място на новите, които те навестяват.

   Още ли отсядаш в кварталното кафене да наблюдаваш хората? Вече те дразни душевния нудизъм и намрази душевното воайорство? Станахте си чужди и не се питаш вече кой стои зад ъгъла. Нездравословно е и не знаеш дали отговорът ще ти хареса. Понякога най-добрият отговор е мълчаливият.

   Вече не се питаш откъде тръгва пречупването, защото и този отговор няма да ти хареса…А и какво ще кажат хората?

   Ако няма какво да кажеш, кажи „нищо”!

   Ако си решил да се търсиш, търси корените си!

   Сякаш си корен без дърво. Сякаш дървото ти го няма. Как ли се чувства коренът без дърво?

   Сянката на дървото се прокрадва през прозореца. Все още ли се надбягваш със сянката си? Случвало ли ти се е да гониш сянката си и да я стигнеш? Да я предпазиш от вграждане…

   Сянката – търсената, гонената.

   Не си забравила дебелата сянка на ореха в двора ви. Под нея нищо не вирееше.

   Защо често се замисляш за децата, които държим под нашата сянка? Уж на сигурно място, но там ли е „тяхното” място?

   А как ли се чувстват хората, свикнали да бъдат под нечия сянка? Друг посреща бури, друг се сражава с вятърни мелници, а те се появяват най-рано по време на антракта, но задължително присъстват за аплодисментите.

   Удобно място за „сенкопаразитите”.

   Понякога ние самите търсим нечия сянка…Стоим си на завет.

   Решим ли обаче да се измъкнем от нея, от сянката, няма спиране. Излизаме от дебелата сянка на припек. Усещане за милувка на лъчите в равнината.

    Не ти ли е време да стегнеш куфара и да тръгнеш на лов за лято?

   Откриеш ли го, сложи спомен от него в стара торбичка, завържи я здраво, да не изскочи от нея…После я метни през рамо и тръгни през полето!

   Когато ти стане студено, развържи я и отново ще тръгнеш по прашните селски пътища боса. Мини по детските си стъпки и извади трънчетата от душата си!

   Куфарът те чака подреден…

   И все още в теб дреме босоногото, джапащото в локвите дете…Рошаво и сънено, мерещо прашясалите селски улици…Запази го!

   Куфарът те чака на вратата…Време е за пътуване.

В електронната ми поща непознат потребител ми изпрати снимка. Дълго се колебах дали да отворя писмото с прикачен файл (нали такива са компютърните вируси), но любопитството надделя. Беше от празника (някаква кръгла годишнина) на моето старо, родно школо. Явно някоя позабравена колежка бе решила да ми припомни миналото или завоалирано да намекне нещо от рода: „Виж колко сме готини, ама ти вече не си при нас!” Вярно, напуснах училището преди години, ала то все още не ме оставя на мира по разни начини.

Но снимката предизвика у мен непредвидени асоциации и размисли. Чували ли сте за диаболистичния литературен похват „игра на сенки”? Или за панаир на плашилата? Или за карнавал на  вехтите костюми (Светослав Минков имаше такъв разказ)? Именно! От снимката, макар и с шарени облекла ме гледаха ужасът и грозотата. Толкова изнурени, неадекватни лица, въпреки пластовете грим, толкова  смачкани същества може да видиш само на учителски тъжен празник. Хората срещу мен не бяха просто печални, въпреки фалшивите усмивки. Някак си по неестествените пози и изражения личи, че са болни – физически и психически.

Най-напред се размислих за изтичащото време. За това как годините си минават и на огледалото се появява някакъв смътно познат образ, който само далечно напомня някогашното момче или момиче. За старостта, която може да наричаме „зрелост”, но тя ни припомня за неизбежната предстояща среща с „Великото никога”.

После си припомних учителската орисия. Мизерните заплати, които все не достигат до края на месеца (нищо дето някои даскали послъгват за авторитет). Писал съм и в този блог много пъти за това на какви изпитания и гаври са подложени учителите: натиск „отгоре” (от директори и МОН), тонове тъпа бумащина за попълване, презрение и шамари от ученици и родители. За похабената и осакатена психика на хората, предназначени да възпитават децата ни. За тяхната морална и умствена деградация, дошла не само от възрастта, а и от постоянната „месомелачка” на учителското всекидневие, на стреса, шума, публичните унижения. Няма нищо учудващо във факта, че учители и учителки изглеждат по този начин, че доста посягат към шишето или избиват комплекси на интимна основа (миналата година прочетох за началната учителка-проститутка, дето научила занаята от други колежки).

Накрая се поинтересувах повечко за родното школо. Всъщност тенденцията се знае не само от мен, а и от целия жилищен комплекс. Водено от една от многото скапани, некадърни и корумпирани (и алкохолизирани) директорки и от не дотам скапаните, но покорни и безгласни учителки, то устремно върви към пълния, окончателен и неизбежен финал. Учениците са намалели повече от 2 пъти, въпреки че в столицата няма демографска криза (дори статистиката отбелязва известно увеличение на учениците). Училището се „рекламира” с печалната слава на пияни и дрогирани възпитаници, потрошен инвентар. Някои скандали стигнаха дори до националните медии. Пародията на учебен процес е умело „съчетана” с разпространение на дрога, побои над преподавателки, криминални и батални сцени. Хвалбите в това училище звучат рода: „Извадиха си ножовете, ама аз първи извиках полицията!”. Цитатът е буквален и верен, както и факта, че служители на детската педагогическа служба и полиция минават всеки ден в сградата да проверят за текущи инциденти и да се разпишат в специално изведена тетрадка.
Учителите в моето родно, старо школо не преподават, те натуралистично оцеляват. За съжаление максимата на д-р Снагълс, че „Операцията е успешна, когато след  нея лекарят остане жив!” важи в пълна сила за това и сума още учебни заведения.

Последният „пирон в ковчега” го заби моя бивша ученичка с непредизвикано телефонно обаждане. Синът и на свой ред учи в „нашето” СОУ. Нали написах, че отдавна съм оставил зад гърба си многострадалното даскало, но то все не иска да ме остави! Извън добрите спомени отпреди около 15 години, разбрах и детайли, които не бих искал да разбера. Някога имахме 7-8 паралелки във випуск, сега са 2 (две!).  Следват жестоки съкращения – за пример учителите по роден език бяхме 11, сега са трима. Някои от преподавателите (включително и тези на снимката) се борят със сериозни заболявания и то не само на психическа основа.

Но най-страшното: училището устремно се циганизира! В двете паралелки 5-ти клас вече ромите (кой измисли тоя ефемизъм!) наближават мнозинство. Не става въпрос за расова дискриминация. Не е важен цвета на кожата, а „мангализацията” на образованието и цялото ни общество. Не е срамно да си българин, французин, циганин, англичанин, турчин (с този израз  започвах запознанството с всеки клас!). Срамно е да си „мангал”! Да крадеш вместо да работиш, да миришеш некъпан най-малко от месец, твоя естетически и жизнен идеал да гравитира около чалгата, ракийката, плюскането и съешаването с противоположния пол . Има ли „мангали” и сред българите? Разбира се. Но в циганското племе са 90%.

Що се отнася да училищата, механизмите са железни. Когато циганетата са малцинство в паралелките се траят и укротяват. Станат ли повече от 1/3 обаче показват природното си, агресивно лице. Тормозят българчетата, вземат им стотинките, бият ги, разнасят онези „аромати” от които сградите придобиват неустоимо ухание (и те се драйфа неустоимо!). На това място и време българите си отписват децата и училището става поредното „циганско”. Такава май ще е и съдбата на моето родно училище.

Снимката няма да споделя, за да не сънувате вампири и вие.  Но ето „незабравими” моменти от един скорошен абитуриентски бал в някое „случайно” школо:

 Абитуриентско веселие

Или от „нормален” час в него:
Нормален учебен час

Защо написах всичко дотук? Не, не заради безобидната закачка с фото-имейла. „На умряло куче нож не се вади!” – спомням си поговорката. Истината е, че сънувам учителките от снимката. В някакво мрачно приземие се лутат образите им. В съня си аз излизам през врата към светлината, но ми е жал, "нелепа жал" за тях. Да, аз имах шанса и помощта на близките да се откъсна от системата, да изляза „на видело”, но те нямат моите възможности и избор!

Затова като се върна в родната столица по празниците, ще посетя и родното даскало. Ако трябва ще даря и кръв за операцията на бивша колежка (пак от снимката). Ако пък разкажа всичко това и някой го прочете с необходимото чувство за хумор,  убеден съм как и кошмарите ще спрат да ме навестяват.

Въобще не твърдя, че лидера на "Атака" невинен ангел. Дори подозирам с основание, че е "посъветвал" човека, обидил го в самолета и на летището. 

    Август е, но си отива, с него и лятото...Лятото е настроение, състояние на духа, на безтегловност, на забрава, на летаргия, разпускане, зареждане, изтощаване...

    Мирис на море, изкачване на върхове, оазис на мислите, стоплящ спомен за зимата...до следващия август. Август е лятото! Месецът на звездобройците, на мечтателите, на ценителите, на...

    Август е! Все още...

    Топлина за зимата, с мисълта за следващото лято...зелено, синьо и жълто. Зелено в полите на планината, синьо в пенлива река, жълто – в цветовете на слънчогледа. Вечерно мораво с цвета на августовско нощно небе, осветявано от блещукащи звезди и прокрадващ си път метеор.

   Августовско мечтание, запечатано с целувка и откраднат миг от лятото.

   Август с дъх на детски спомен, с Нептуново писание пуснато в бутилка за околосветско пътешествие и ей онези миди в ъгъла, като затворено море в буркан. С охлузено коляно и джапане през локвите, защото мама няма да се кара...защото и тя е била джапащо из локвите дете. С късно лягане, с късно ставане, със закуско-обяд и обедо-вечеря, а късно вечер – официалната вечеря и заговорнически хапване на парченце шоколад. С не-лягане, докато не потърсим Луната, дори да е скрита ей там и ей онези съзвездия, които ни намигат в „далечината”, а ние си говорим за тях. С поредната кино вечер и чакане кой пръв ще заспи...докато вечерния хлад не надвие умората...

   Отива си лятото и е малко тъжно, нали?

   Животът ще влезе в основните рамки, като започната и недовършена от художник картина...И всеки следващ ден ще прибавя поредния житейски щрих...до следващото лято...Измечтано в късите зимни дни.

   Но все още лятото е скрито в цъфналото калдъръмче, в не – бързане, в не – тичане с мисълта, че лятото няма да избяга...Но то не бяга, а вече препуска. Дали си го пуснал да се промуши през пръстите или си го стиснал здраво във шепи, като скъпоценност ценена само от теб...зависи само от теб.

   Пролетта е палавото детство, немирен планински ручей, търсещ голямата река. Пролетен дъжд, напояващ живота...Влюбена в дъжда.

   Лятото е непокорна младост, буйно, горещо, експериментиращо, търсещо, живеещо, палещо, обичащо, питащо, очакващо, чакащо дъжда.

   Есента е укротена младост, укротена пролет, спокойна, знаеща от летен опит отговорите на незададени въпроси, търсеща и намираща, тихо обичаща дъжда.

   Зимата е позабравена младост, позабравено лято, зъзнеща, търсеща топлината на лятото, пречистваща обиди, опрощаваща грехове, чакаща пролетта, посребрена, побеляла – старостта...В очакване на нежен сняг...

   Житейско вървене по нарисуван път...Но...все още е август...Август си тръгва, а с него и лятото...