Най-тъжният сценарий се случи! С над 1 милион души преднина, лагерът желаещ отделянето на Великобритания успя да спечели. Така Евросъюзът осиротява с една от най-интересните държави, която твърдоглаво реши, че не желае да е част от този съюз.
Какво ли ще последва от това решение? Вероятно няма да бъде в полза на хилядите българи, които работят и живеят на Острова. Сигурно ще доведе и до засилване на гласа на крайно-десните партии в Европа, които ще инициират референдуми по примера на Англия. Надявам се ЕС да излезе по-силен от това изпитание, а Европа да покаже на Великобритания, че е сгрешила. Впрочем, първите индикации са налице - британският паунд вече се срина до дъно, което не е достигала от времето на Тачър. Дали британците ще се усетят как са дръпнали спусъка уж на шега, но се направили голяма беля? Чудя се дали няма да има и контра-референдум, когато разберат, че приказките на техните ултра-десни лидери за по-добър живот извън съюза са били мит?
Както вече писах, според мен Великобритания ще сгреши с излизането си. Искрените ми надежди са, че  и бюрократите в Брюксел малко ще се стреснат и ще почнат да работят наистина за благото на европейците. Вместо да въвеждат глупави разпоредби, като тази за кривината на краставиците, ще се заемат с реалните проблеми на континента и ще го направят по-силен, за да посрещне предизвикателствата на века. А те не са никак малко. Жалко за Британия. Дали е Велика, остава да разберем.

А едно е сигурно, че ще се случи. От фризера ще бъдат извадени множество други смели планове на ЕС, които досега стояха замразени поради опасения да не отблъснат британските избиратели. Сред тях са важни правила за пестене на енергия чрез ограничаване на мощността на тостерите и електрическите чайници.

В четвъртък британците ще гласуват на референдум на който да кажат Да или Не на оставането на Великобритания в Европейския съюз. Неслучайно цяла Европа е вперила очи в мъгливият остров, защото евентуално тяхно решение за напускане на съюза може да даде много силна мотивация на всички крайно-десни популисти, които и без това през последните години имат много силна маса от привърженици.

Британците са горди хора, но много обичат да стоварват проблемите си на други причинители и не обичат да търсят грешката в себе си. Живял съм няколко месеца в Англия и бях шокиран да видя какво се случва в Лондон - по улиците е пълно с хора от Индия, които се разхождат с тюрбани, араби, които сякаш парадират със своите чаршафи и сандали, множество чернокожи, китайци и разбира се, огромно количество поляци. Последните лесно се познават, тъй като вдигат невъобразима врява на полски език.

Все пак европейците не са толкова много, като изключим наистина поляците. Другите чужденци от Европа не се разпознават лесно, но странно защо британците се ядосват най-много на европейците и обвиняват тях за всички свои проблеми. Същевременно обаче те не са склонни да се занимават с дейности, които се изразяват в тежък труд, неслучайно внасят работна ръка от Източна Европа, която бере ягоди, ябълки и гъби при чудовищна дисциплина и ред, най-вече огромна производителност, при това за нищожни пари. И аз бях там, и аз брах ягоди в опит да закърпя бюджета и знам.

В британските болници пък е пълно с пакистанци, индийци и чернокожи. Целият обслужващ персонал е цветнокож.

Чудно ми е какво ще стане ако Великобритания излезе? Полякът, колкото и да е нахален и шумен ще се върне в Полша, българите, румънците, словаците и някои други също ще се приберат в страните си. Ще останат обаче "братските" индийци, пакистанци и араби.
Няма да имат обаче достъп до европейския пазар. Няма да могат да запазят и този присъщ за тях вечно мрънкащ за нещо глас в ЕК. Лондонското Сити ще отстъпи на Франкфурт, Женева и Цюрих. И в трите града съм бил и съм бил впечатлен от реда и дисциплината, която в Лондон не се усеща.

Още от времето на Маргарет Тачър британците са с привилегии в ЕС. Те не дават пълноценно вноски в съюза, а сега и ще се махнат от него. До сега се и дърпаха да приемат еврото. Все са на въпреки. И това ще им излезе през носа. За съжаление, тъй като Великобритания ми е на сърцето, хората също. От контактите си с британци съм с чудесно впечатление. Радвам се, че имам свободен достъп до Лондон и бих желал да запазя тази възможност, така че се радвам, че са в ЕС.
Уви, след ден англичаните ще бъдат по-далеч от нас, а Европа ще стане още по-разединена от преди. А хубавият Бел Епок в който живеехме ще рухне - особено ако и Тръмп победи в САЩ.
Светът се тресе и вече го усещаме. Какво ли ще се случи...

Нарочно избрах това заглавие, защото е крайно време в интернет някой, който като мен си е направил очна операция и си е сложил една от най-скъпите лещи (AcrySof® IQ ReSTOR® Multifocal IOLs), за да коригира късогледството и далекогледството си, да разкаже какво може да се случи след това. Преди интервенцията ти обещават, че след слагането на лещата веднага проглеждаш и можеш да четеш – много важно уточнение в моя случай, защото ми предстои да изчета една планина от текстово съдържание. Да, познавам хора, които веднага са започнали да виждат, но уви – при мен това не се случи.

Оперирах се в събота, преди 5 дни. С днешна дата с окото, на което е сложена мултифокална леща, виждам замъглено в най-важният обсег - на близко и на средно разстояние. Четенето е почти невъзможно, защото буквите изглеждат светли, тънки, почти прозрачни, на всичкото отгоре под тях се появява тъмен фон, който още повече намалява контраста. Необходимо е усилие и време - с примигване и присвиване на очите да разпознаеш написаното. Дребни детайли като точки и запетайки трудно се идентифицират.

Слава богу, че очите са две. Дясното ми око, което не е оперирано, и също като лявото страда от късогледство и далекогледство, в момента се явява най-важната ми опора. Благодарение на него, макар и трудно, успявам да пиша и да чета.

Положителното в цялата работа е, че виждам почти ясно в някаква далечна точка. Сега си давам сметка, че да виждаш надалеч съвсем не е от жизненоважно значение.

 Вчера поисках среща с лекарката, която ми направи съпътстващите изследвания до операцията и е най-добре запозната със състоянието ми. (Засега ще се въздържа да назова нейното име и името на болничното заведение.) Тя се съгласи да ме приеме, но предишната й любезност вече се беше изпарила. Заемайки защитно-нападателна позиция, ме обвини, че не й вярвам, сякаш вярването ще ми помогне да провидя. Отговорих й, че ако не й вярвам, нямаше да търся контакт с нея. Обясних й, че бих искала да говорим по същество – да ми каже какъв е проблемът, как ще се реши и в какъв срок.

Погледна окото на апаратурата и заяви, че лещата е сложена перфектно, а операцията е направена идеално. "Това – добре, но защо не виждам", попитах отново.

Направи ми измерване на способността на оперираното око да вижда надалеч. Установи, че виждам цели 120 процента, кажи-речи почти като орлите.

Отново я върнах на въпроса с невиждането на близко и на средно разстояние. Даде ми да разпознавам букви на един лист. Разбира се, много трудно ми беше.

Продължих да искам обяснение на проблема. Каза, че „сълзата“ ми е наранена и трябва да се възстанови. Под „сълза“ не зная какво да разбирам, защото, доколкото ми е известно, това е цял слъзен апарат със слъзна жлеза, допълнителни слъзни жлези и слъзни пътища. Попитах я защо моята сълза е наранена, а при други пациенти – не, а тя го отдаде на лазера, който ме бил травмирал и затова имам видими кръвонасядания в склерата (бялата част на окото).

Пак попитах за колко време ще се възстановя. Отговори ми, че не знае точно - там някъде между месец, месец и половина и шест месеца.

За пореден път попитах защо с мен се случва всичко това, а тя каза, че всъщност целият проблем бил в главата ми – мозъкът ми не искал да се адаптира. Но иначе най-добри резултати щели да се постигнат, ако си оперирам и другото око. Само луд човек може да се хвърли да оперира и другото си око, при положение, че на този етап вижда благодарение на него.

  Публикувам този пост, защото никой не те предупреждава за евентуалните последствия при такива операции, а тази информация е изключително важна. Ако знаех, че това ме чака, нямаше да рискувам.

 


Има едно проклятие. То гласи:
 „Дано живееш в интересни времена!“

Тери Пратчет

В "Интересни времена" живеем. Това е безспорно. И човек не може да не се замисли докъде ще доведе всичко това.

От една страна имаме един побеснял президент в лицето на Владимир Путин, който така се възгордя от своята позиция, че започна да се превръща в заплаха за Запада. От друга страна виждаме Ердоган, който върви по същия път, тъпчейки всичко, което Бащицата Ататюрк е завещал на Турция, най-вече светския живот и уникалната комбинация от цивилизация и мюсюлманство.
Още по-надолу пък се вихри Ислямска държава, която обяви халифат и протегна ръка към Европа за да напомни за времената, когато Мохамед с огън и меч е печелил нови последователи на новата си религия. ИД печели сърцата на все повече привърженици по същия начин по който Мохамед преди векове сгря сърцата на обезверените и чудейки се в смисъла на живота бедуини, давайки им същата вяра, с която техният пророк ги е спечелил тогава.

А в Европа - орди от сирийци, афганистанци, иракчани и палестинци атакуват бляскавите столици на Стария континент в търсене на по-добър живот. Отиват там обаче носейки това от което бягат - своята религия и виждания на живота, същите, които всъщност са довели до разрухата от която бягат. Отиват в цивилизована Германия и се опитват да налагат своите разбирания за живота, без да осъзнаят, че може би не те са правите, след като са отишли на място, което е по-добро за живот от техните родни градове и села. Строят се огради между държави, които последните години се опияняваха от свободата и въодушевено празнуваха Денят на Европа. Въвеждат се отново паспортни проверки, а полицаи са нащрек. Викът "Аллах Акбар" буди паника.

Още по на запад пък Великобритания обвинява Европейският съюз за всички свои несгоди, невиждайки, как Лондон се е превърнал в град в който не можеш да се разминеш с човек, който да не носи чалма, да няма точка между веждите или индийски тюрбан, да пазарува в мола с фередже. Бях там и останах втрещен от многоцветността, а минавайки покрай Лутън помислих, че съм в Ориента. Честно, уплаших се - градът нямаше нищо общо с представите ми от романите на Агата Кристи, Чарлз Дикенс, Артър Конън Дойл...

Още по-назапад, та чак отвъд океана Америка е на път да избере един човек, който печели привърженици с езика на омразата. Днес дори Северна Корея обяви, че подкрепя Доналд Тръмп за президент на САЩ. Как ви се струва това?

Във Венецуела пък обявиха двудневна работна седмица, тъй като няма ток. Няма и тоалетна хартия. Няма и пари, тъй като цената на петрола се срина. Пропадна така, че лъснаха всички пробойни в обществата, които досега живееха охолно, харчейки и горейки в атмосферата "Черното злато". Това злато ни направи толкова болни, че докторите се изродиха в бизнесмени, на които и лихварите биха завидели.
На Филипините пък кандидадатът за президент, който се очаква да спечели изборите днес обявил, че журналистите за да ги убиват, значи са виновни. В неговата страна само за миналата година са убити над 130 журналиста, което поставя Филипините на първото място по брой убити журналисти в света.
В България пък си имаме за премиер едно лице, което копира простоватият манталитет на Тодор Живков. "И аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме" - изцепва се той, журналистките хихикат, простолюдието се хили с болните си зъби, а на следващия ден градският транспорт е с нова, по-висока цена. 100 души протестират пред общината, но цените не помръдват дори при разкритието за чудовищна корупция в Центъра за градска мобилност. 

В Гърция пък удариха дъното, а носовете на Гордите Елини продължават да сочат към небето. Денем се протестира до дупка, вечер се танцува сиртаки и се ядат плата след плата. Европа налива пари, а вместо да се затегнат дупките на коланите, Гордите Елини сочат кредиторите като източник на своите тегоби. Блокират граници, стачкуват, умилкват се на Путин. Както впрочем се умилкват на Путин и в съседна Сърбия, сякаш забравили, че имат за цел да се присъединят към Европа.

А Европа.... Европа върви към своя провал. САЩ също. Само Китай успява да печели напук на всичко, Южна Корея продължава да ни удивлява с технологии, а Япония отново вероятно ще избухне на технологичната сцена и ще учуди света със своя гений.

Кофти се получава по света. От всичко написано дотук сигурно добихте представа какво искам да кажа. Всичко негативно събрано накуп. Дали досега не живеехме в някакъв нов Бел Епок - период на относителна спокойност? Какво ли ни очаква след това? Дали не наближава Третата Световна война? Надявам се, че не. Надявам се. Но всичко около мен показва, че тази лудост няма накъде другаде да избие. Нормалността е толкова малко. Здравият разум, любовта и добротата са много по-слаби...

...или мястото, което всички възрастни трябва да изградят за своите деца.
  Ако ме питате къде искам да отида отново, няма да се замислям - в Ефталинг!
  Живяла някога една благородническа фамилия. Е, да не послъгвам - не знам дали е била наистина благородническа, ама "по делата ще ги познаете". Те имали малко земя. И някак не им идвало да гледат крави на нея, не че не било рентабилно...решили да я направят на приказен парк. И така, лека-полека, с много любов се родил "Ефталинг" и се разпрострял на към 70 декара.

 
  Сега със сигурност си мислите - айде, чудо голямо...увеселителен парк, намерили начин да събират парите на хората...Сещам се за една закачка, която се въртеше из фейса: "Най-лесно ми беше в детството, щото като ти свършат парите, качваш се на близкото дърво и си набираш нови." :)) Разбира се, гледната точка на моя приятел Йори е друга:"Не всички можем, а някои не могат. Това е всичко, което може да се каже.". Но да оставим Йори да си мърмори, на мен не ми пречи да си приказвам:)).
 И сега. Отивате в околностите на Айндховен (ей го къде е, на 2 часа със самолета) и влизате през портата на викингите. И приказките оживяват.  Това не е просто увеселителен парк, там пътечките ви водят не от атракция на атракция, а от приказка в приказка. Дърветата говорят, гъбите покрай тревата запяват, щом върху тях седне някое хлапе, вълкът тропа на вратата на седемте козлета и царят наистна е гол, а драконите - огнедишащи.






  Има ли нещо по-важно за децата от приказките? (Йори!, сега е време да мълчиш, тревата по поляната не е най-необходимото условие за растене). Има ли нещо по-важно от това да покажеш на едно дете, че светът е вълшебен, да го оставиш да го изживее? Или да му обясняваш, че Танцуващите пантофки всъщност не могат да танцуват, понеже...(ама всички четете Тери Пратчет и ходите да гледате Аватар, нали?)
 Човешката душа има нужда от вълшебства. Има нужда от това да вижда приказките около себе си. Има нужда да преживява красотата. И затова си мисля, че понякога е по-полезно да разкажеш една приказка, отколкото да отгледаш една крава.  И че нужното за растежа ни мляко е всъщност ефемерно.

  Ние си знаем, че някога Господ дал на българите парченце от рая и вместо една звезда - целия Млечен път...друг е въпросът ние как го управляваме тоя рай..
 Имало някога един народ, на който Господ не бил дал много - настанил ги на дъждовна, ветровита и със скъперническо слънце земя. Пък и не била много - повечето било мочури и вода...Но както казва моят приятел Йори:" Мочур е когато само си намокриш краката до глезените. А блато е, когато затънеш до главата..." Та...хората се заели да си подсушат краката и направили от мочура приказка.
  Ниска земя...даже летището им е на 5 метра под морското равнище, но затова пък всичките им пътища са върху дигите (та и да се наводни мочура, пак можеш да стигнеш навсякъде). И понеже навсякъде е равно, навсякъде можеш да стигнеш с едно колело. И с една лодка :))

  Когато минаваш през селцата (защото обикновено холандците живеят в малки населени места, град с 50 000 души е вече "голям град"), винаги и на всеки прозорец те посрещат по две цветя, или два фенера...или нещо друго красиво, но винаги по две. В стари времена, когато мъжът излизал в морето, жената запалвала свещ на прозореца, за да го води светлината винаги към дома...и така и до днес - две фигурки красят всеки прозорец във всеки дом. Може би, защото старите пирати вече са уседнали :)), напълнили домовете си със съкровища и аромати от цял свят...

 
  Селцата са пресечени от канали и диги, а по дигите - пътища и велоалеи към всички посоки на света. И задължително по една голяма греда с кука и скрипец под покрива (за вдигане на несметните товари от лодката в къщата). А понеже под къщата  често е Мочура, затова тя няма и мазе, а само таван, който служи за всичко, което ние правим в мазето :)) Обърнат свят, ама красив. Нищо, че под краката им е мокро.
 И така разбрах, че Мочура не ти пречи, само блатото, защото затъваш до шията в него. А мочура, ако знаеш какво да го правиш, може и да е от полза. Като например селските стадиони (има ги във всяко село, понеже холандците, когато не работят - спортуват) - имат си "наводнителна система" и всяка зима си ги наводняват, за да си направят ледени пързалки. А през лятото задължително събират всички деца от селото на тях, за да се учат да строят къщи. Става ти някак необикновено като гледаш хлапетата, въоръжени с истински чукчета и пирони, обути в гумени ботуши и закачулени с дъждобранчета, да се катерят по гредите и да строят къщи... Но, ако помислиш трезво - какво му трябва да знае на човек повече от това да съгради дом и да пресуши мочура?


 А като пораснат малките мореплаватели, които нямат страх от нищо, градят ей такива домове:


  И във всяко село вдигат по две църкви - католическа и протестантска. Ако минеш оттам във времето на чуднодействието, може и да видиш как светят...


   Имат си и страна на приказките - "Ефталинг". Ама - за нея следващия път.
   Таа...време е да стегнете колелетата и да вдигнем дигите над Мочура.
 

Здравейте на всички!

Ето, че след един поток години отново пиша тук ... и отново след един поток години се налага да се завърна в София! :)
Няма да бъда твърде многословен, макар че винаги ми доставя удоволствие ... Имам нужда от помощта ви. Търся си квартира до Бизнес Парк, София,
Молбата ми е, ако знаете за уютни, прилични, уредени и чисти квартири в района, да препоръчате или да ме препоръчате ... :) 
Ако някой от вас отдава квартира, също е добре дошло. Бих предпочел да не е с миши размери, но да не е и грандиозно като Титаник ... разбира се, в приличен ценови диапазон. 
Надявам се, че все някой някъде ще е чул за нещо изгодно. 
Компромисът, който мога да направя с много уговорки е района и пътуването, но само в краен случай и ако наистина се налага (тоест ако съм напълно сигурен, че в Младост 4 не може да се намери нещо свястно) ... И това при положение, че транспорта е уреден (метро, автобус) а самото пътуване не превишава 30-40 минути като време. Споменаха ми Лозенец, но да видим какво ще излезе.
Какво да ви кажа -  не съм забравил никой .. надявам се и вие да ме помните.
Разчитам на всякаква помощ ... и Благодаря предварително!

...или за смисъла на традициите и готовността на хората да ги пазят.
  Това са две малки истории от Лозанските потайности, и двете нощни. Но с дневна светлина.
 Някога Лозана била съградена като средновековен град - сградите били с каменни основи, а нагоре дървени. В най-високата част на града хората издигнали каменна катедрала - да свърва земните светлинки в къщите с небесните сияния. И понеже градът бил дървен, лесно било огънят от една къща на улицата да се разпростре върху съседните...и хората си назначили Съгледвач. Всяка нощ, градът спял своите сънища, не спели само огнищата в къщите и Съгледвачът. На всеки час той изкачвал извисените към небето стълбища на камбанарията, обикалял с поглед града и на четирите посоки на света извиквал със силен глас: "Хораа, Лозанчании, часът е..." И градът спял спокойно, защото горе, между земята и небето, неговият Съгледвач бдял да няма разпрострял се огън из града.
  Минали времена и време, градът вече бил модерен и огнищата не заплашвали сънищата със своите езици, Лозанските управници решили, че от Съгледвача отдавна няма нужда - само хаби ценни общински пари...и понечили да го махнат. Но...понеже били длъжни да питат хората чрез референдум съгласни ли са или не, хората казали: "Не." Искаме нашият Съгледвач всяка нощ да ни напомня за времето, което минава. Това не са излишни пари, това са споделените сънища на нашите праотци...
 И Съгледвачът останал...И днес, ако попаднете на кръгъл среднощен час около Лозанската катедрала, ще го видидте и ще чуете вика му - Хораа, не заспивайте, дръжте паметта буднаа!...
  Втората нощна история е за споделянето. "Където един пада, двама ще устоят" - така пише в Дебелата книга. И вярно. Имало навремето един мъж, Жоел. Човекът бил несретник и често прекарвал време на моста под Лозанската катедрала. Денем животът по моста течал, коли и хора влачели своите тревоги и товари, а нощем само Съгледвачът и несретниците не заспивали. Най-тежко било около Коледа - тогава все някой самотник не издържал и се хвърлял от Лозанския мост, удавен в собствената си мъка.
  Жоел чувствал, че за него, несретника, е тъжно да гледа хорската мъка и решил - всяка нощ, около Коледа, когато безутешните са най-безутешни, той ще пали огън на моста, за да виждат, че не са сами, ще споделя с тях по някоя приказка около пламъците. Знаеш ли - може това да ги стопли, да ги отклони от черната сила на бездната...Така и направил..и скачащите от моста станали разговарящи около огъня...
   Жоел отдавна го няма, отишъл си е на 38 години, но хората не са го забравили. И всяка нош, около Коледа, пламъците на Жоеловия огън започват да искрят на моста. И всеки несретник отново може да се стопли.
  Много исках да ви разкажа тези истории. За солидарността между хората и за радостта да съхраняваш. Нищо, че някой ти казва: "Няма смисъл..., няма пари". Смисълът е в нас самите.

...по швейцарски

 Или - защо да сядаш на малкия стол, като можеш да седнеш на големия?
  Така се случи, че попътувах насам-натам. Последната дестинация беше швейцарска - центъра на Европа с пейзаж, подобен на българския, лилави крави само в рекламите по нашенската телевизия и обединени в конфедерация симпатяги, говорещи на четири официални езика.
  Снимката по-горе е от едно частно имение, което е превърнало отглеждането на перуники в история и бизнес. Обаче...идеята не е да ви разказвам за бизнеса или имението, а за гледната точка.
  Прагматичният човек веднага ще си каже: "Какво прахосване на хубав дървен материал..", мечтателят (като моя милост) веднага ще се настани да пие кафе под масата, а швейцарецът...той ще седне на големия стол, със сигурност. Защото центърът на Европа е опакован в мечти, водещи до прагматични решения.
  Как ви звучи, например: Малките земеделски собственици, които имат разпръснати по на десетина места нивички да отстъпят нивичка на съседа, пък те да вземат нивичка на другия съсед,защото така се обединяват разпокъсаните парцели и се улеснява обработката...утопия, нали? Да, ама швейцарците преди тридесетина години решили да не си трошат краката да тичат от един малък стол на друг, взели, че се разбрали и го сторили. Че после и закон си измислили, да им е по-лесно.
 
  Помните ли приказката за Бременските музиканти?Аха, същата. Нашите герои не били някакви изключителни таланти, даже били лееко заплашени от изтребление за отплата на вярната служба...но нуждата да оцелеят ги накарала да се обединят и да натирят вдън-земи разбойниците.
 "Какво разхищение...на материал, трева и пространства" сигурно ще каже някой мастит градски архитект, "вместо да го усвоим и да направим една луксозна кооперацийка,те магарета от клечки плеснали "...а и кой ще го подържа всичкото това?".
  Да, ама на тревата около магаретата седят деца и пространството им разказва приказки, а подържането на красотата създава работни места, хляб за хората. И няма как маститият архитект да реши да усвои пространството, защото швейцарецът е разбрал, че традициите и красотата създават не само работни места, ами и пренасят стойност в поколенията. И взел, че се изхитрил да направи така, че всяко важно нещо хората да решават с референдум (да не може някой преходен архитект да затрие ефемерните, но непреходни красоти).
 Много имам да ви разказвам - 1001 нощи няма да ми стигнат...ама, ако човек се бори като Шехерезадчето да не му отрежат главата - и 1002 ще разказва, ако трябва. Хубавото на приказките е, че винаги са реални, нищо че ни омайват с фантазии :))
 За тази нощ - стига. Пожелавам ви дом, обгърнат в нацъфтели глицинии, който нито един шантав архитект не може да разруши (че да построи паметника пред НДК, примерно). Пожелавам ви го реално, не в сънищата:))

   Вратата е отворена за всички и големият стол ни чака :))

Някои пътеки са нагоре, други надолу. Някои пътеки са покрити със стъпки, а други са невидими. Има пътеки, които човек сам създава и пътеки, които създават човека. Има пътеки, където хората просто се разминават, и други, където се срещат с искра в очите. Има пътеки, където да си кажем – здравей. И други, където да си кажем – сбогом. Има пътеки, където човека сам върви, и други, където стъпките са преплетени от прегръдката на влюбени. Има пътеки в света, в живота, в сънищата, има и пътеки в мислите. Видими или не видими, пътеките са паяжина покрила света ни, живота ни… Дали лъкатушат или са прави, дали са успоредни или се пресичат. Дали вятърът, дъжда или снега ги заличават или те завинаги остават… Дали са само в нашия свят или продължават и някъде в отвъдното… А дали пък не идват от там? Дали ние ги избираме или те избират нас?