Четох за смъртта на български граничар на българо-турската граница и нахлуха спомени за моето житие в казармата преди около 23 години, когато ме разпределиха на македонската граница. Трябваше да защитавам границата точно по времето, когато на запад от нас вълненията бяха големи и постоянно бяхме под стрес, че е възможно откъм Македония да нахлуят орди диваци и да се опитат да превземат заставата и да откраднат оръжието. Нищо такова не се случи. Уволних се януари 1999 г., а няколко години по-късно казармата беше отменена.

Какво представляваше нашето пазене на границата? Минавахме веднъж дневно по кльона и гледахме дали има стъпки по него. Кльонът на няколко места поради особеностите на терена се изравняваше с пътя и в някои участъци се сливаше с него. Съответно, стъпки по кльона никога не можехме да видим. Който е искал да мине е минал през тези участъци и не е оставил следи.

Кърпехме постоянно жицата, по която заставата ни имаше свръзка. И през останалото време се занимавахме с пасене на овце, готвене, празни приказки в "пушилнята", както и участие в наряд по пазене на заставата вечерно време.

Приключенията ни се изразяваха в това да успеем да занесем една бала чаршафи до близкото село, накачулени върху едно огромно муле, за да може от селото фирма да вземе балата и след седмица да го върне изпрано. Така ни перяха чаршафите. Другите неща си перяхме сами на ръка. А останалото време посвещавахме на оцеляване - готвехме, месехме хляб, пасяхме овце, грижихме се за конете и мулетата, цепехме дърва, стрижехме овце, угоявахме едно прасе, хранехме кокошки, носехме консерви от дажбата ни към друго близко село до багажника на старшината, чат-пат по сигнал с автоматите яздехме в галоп да дирим нарушители...
Бяхме с едни оръфани униформи - първоначално едни вехти "вехтошарници", кафяви и събиращи толкова прах, че като ходехме сякаш имахме ореол. После ни оборудваха с камуфлажи, но моя набор получи прокъсани шеста ръка униформи. Новобранците, които ни пратиха, бяха в нови камуфлажи и леко им завиждахме - трудно създавахме респект с вехтия си вид.
На няколко пъти се случваше да имаме истинска обстановка и на пожар да яхнем конете, да препускаме в бесен галоп, усещайки как автоматите танцуват по гърбовете ни за да преследваме нарушители. Но това бяха единични и кротки случаи, повечето пъти и сигналите се оказваха фалшиви. За една година около три пъти правехме нощни засади в очакване на каналджии. Естествено, цяла нощ не се случваше нищо, а старшината беше в близкото село да "разузнава". Сутринта ни забираше от прикритията (купи със сено) и с радост установявахме, че мисията е успешна по леките говорни дефекти и странната стойка на старшината върху коня. Нещата не стояха по този начин на гръцката и турската граници. Постоянно достигаха до нас новини, които не бяха никак приятни.

Случвало се е да засичаме по браздата македонски колеги. Още тогава имах чувството, че това е нещо като среща на туземци с изискани граждани. Туземците бяхме ние - окъсани и вехти камуфлажи, някакво бездомно куче с див поглед на име Джеса, която не помнеше колко къча в главата беше изяла от конете, когато прекалеше с лая завирайки се между краката им, едни аналогови радиостанции "тантал", които тежаха 5 кг, пукаха и пращяха, а гласът на командира се чуваше сякаш идва от преизподнята. Окаяният ни вид се допълваше от дългите рошави коси - когато не си излизал три месеца отпуск така става. В контраст македонските граничари бяха с чисто нови камуфлажи, радиостанцийки тип мобилен телефон Моторола (тогава тъкмо навлизаха мобифоните и GSM), изящни породисти кучета с умен поглед и бляскава козина. Ние бяхме отражение на неразбориите в държавата ни.

Влизайки в казармата си мислех, че ме очаква една загубена година от живота ми. Когато излязох мислех същото. Но години по-късно осъзнах, че несгодите там са ме научили, че няма невъзможни неща. И това правило следвам и до днес в целия си живот.

Та днес, когато всяка медия говори за прокъсаната ограда по границата, неработещите камери и нуждата от изграждане на нова ограда, само 3-4 години след като се наляха милиони в изграждането на "старата" от "наши" фирми отново се замислих. Ненужната смърт на този граничен полицай също е символ на неразбориите в държавата ни. 23 години от момента, в който напуснах кльона, имам усещането, че държавата ни не е успяла да се пребори с нищо и не е натрупала и капка мъдрост.

Наблизо до България бушува безпощадна война, но такава има и в страната ни. "Сраженията" се водят по пътищата денонощно. И не спират да се откриват нови и нови фронтове.
Днес убиецът на двете момичета, които загинаха до хотел Хемус в София поискал да излезе на свобода. Съдът не му позволил. Предният път се бил споразумял, но не си бил взел поука. А не спира да излиза нова и нова информация, според която убиецът е бил много добре познат на полицията и прокуратурата, която го е закриляла. 
България беше втрещена от случилото се. След това се втрещи от случката на околовръстното шосе, при която загина французин, а се оказа, че неговият убиец си бил поръчал Drink & Drive, което не успяло да стигне до него, защото било спряно от полицаи. Първият екип викнал втори, който да се отзове, тъй като нямало изгледи полицейската проверка, която им правели, да свърши скоро. Полицаите спрели и втория екип. Накрая "ескортирали" пияния и дрогиран шофьор, който се забил в колата на французина, а след това се направили, че случайно минават оттам...
България се втрещи от още много катастрофи напоследък, но дали нещо се промени? Дали на някой му трепна нещо и промени своето поведение на пътя?  Всеки ден се разминавам с "хора", които пришпорват автомобилите и изпреварват с мръсна газ в града, вдигайки около 100 км/час по малка квартална уличка. На магистралата онзи ден един ме изпревари в аварийната лента. Стреснах се като видях, как профучава отдясно на мен докато друг в същото време ме изпреварваше отляво със скорост от поне 170 км/час. Това ме накара да погледна набързо стрелката на скоростомера - имах усещане, че сякаш бях спрял.

На пътя София-Боровец около язовир Искър един джип се размина с моя на една боя разстояние. Нямах време дори да реагирам, камо ли да натисна спирачка, когато видях, че от завоя се появява тази грамада, която се движи с бясна скорост към мен в моето платно и дори имаше самообладанието да присветка. В последния момент, буквално на секунда преди удара се разминахме, тъй като успя да се шмугне пред колата, която изпреварваше. Бясна скорост на път, обозначен със знак за ограничение на скоростта до 60 км/ч и множество завои. Дали този "човек" се е прекръстил, взел си е поука и повече не прави така? Едва ли. Най-вероятно се е изкефил на своите умения и се хвали на приятелите си, че ето, видиш ли, това е предимството да караш мощна кола - може да те спаси от опасна ситуация, тъй като ако се наложи можеш да ускориш рязко до 150-200, което да ти позволи да задминеш и да се прибереш безопасно навреме в твоята лента. До следващия път, когато ще се обади на застрахователя да му плати колата, както и на адвоката или връзката си да го спаси от закона. Ами ако срещу него беше някой, който вземе, че се паникьоса и тръгне да "бяга" към острите скали?

Мая ме питаше няколко пъти през последните години - защо се влачиш с тази скорост? - Има ограничение, карам, съобразявайки се с него. - А другите защо карат така бързо и те изпреварват? - Не знам, отвръщах. И наистина не знаех. И аз се чудех.
Опасните ситуации на пътя са ежедневие, а хората, които ги разиграват, явно не са се втрещили от новините. Нищо не е трепнало в душата им. Не са си помислили, че биха могли да зачернят цяло семейство на пътя.

А защо се случва това? Комбинация от фактори според мен е отговорна за това състояние.

На първо място - нямаме държава. Полицаите са част от схемата, а не част от решението на проблема. Колко ли фишове са изтрили от папката в която се пазят (помните ли онова разкритие?), колко ли ескорта на пияни водачи са извършили? Колко ли полеви тестове за наркотици са показали наличие на дрога, а водачът си е платил и са дали теста му след това да го дъвче и някоя друга жертва, на която да го припишат? Когато решиха да ги тестват и тях, настанаха вопли - тестът бил много чувствителен, ловял и сироп за кашлица. А това не беше проблем досега, простете?

На второ място - манталитет. Този манталитет беше грижливо отглеждан и шлифован повече от декада у податливите на манипулация и внушения люде.  Имахме си премиер, който казваше "аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме" и ни заливаше от сутрин до вечер с простотия. Чалгата гърмеше и насаждаше в главите на хората идеала за случайно забогателия човек и неговите житейски радости и трепети, докато в праймтайма течаха реклами за хазарт, а пенсионерите търкаха талончета с последната останала им стотинка след пазар. Изпростяването си беше официална държавна политика. А висша цел в живота - да си купиш скъп автомобил, за да показваш на другите какви мижитурки са, а колко велик си ти!

На трето място - дълги години хората бяха насъсквани едни срещу други до озлобяване. Комунисти срещу пребоядисани комунисти, твърдящи, че са най-евроатлантици от всички, докато бъркаха в кацата с меда. Националисти и каква ли не останала паплач пък насъскваше хората и по други фронтове. В такава отровна среда трудно се раждат и израстват порядъчни идеалисти. Камо ли пък примерни шофьори.

На четвърто място - неподдържаните пътища. Колко години минаха, докато оправят нагънатия участък от магистрала Тракия? На колко места има знаци, които са закрити от храсти и растителност? Изгнили мантинели, липса на маркировка, дупки, бабуни, коловози... Безумни ограничения. Помните ли онова градче с множеството табели с пътен знак за предимство по уличка, която пък уличка, както се оказа, водела към гробищата?

Дали ще видим най-накрая истински промени, които да накарат гамените на пътя да започнат да шофират по правилата и да ценят живота и на другите? Иска ми се да съм оптимист. 

Дънките навлязоха в живота ни още преди идването на демокрацията. Спомням си, как всички мечтаеха за такива и които успяваха да се сдобият с дънки ходеха гордо в училище с тях. После падна Живков, а пазара се наводни с дънкови облекла.
Днес... Днес ако вървиш по улицата ще видиш, че вероятно 80% от хората са с дънкови облекла. Горе-долу такъв процент носят и панталони от дънков плат.

Думата "дънки" идва от изображението, по-скоро логото на първите такива панталони, които пристигат в България. Те са дело на турска фирма, а на етикета им е изобразено магаре. Все още незрели, българите сме ги нарекли дънки. Докато цял свят ги наричат "jeans" или "джинси". При нас обаче джинси се казваше на панталоните от плюш, често на вертикални ивици. И те се носеха доста, дори плюшът да падаше, носеха се. 

Имаше една информация, че индийска фирма е наводнила точно тогава пазара с дънков плат, та цените паднали драстично, а ние сме облажили жестоко.

Та за дънките е публикацията. Удобни са, спор няма - мачкат се при пране, но след 20 минути по теб и се изправят. Не попиват от другите дрехи цветове и се запазват дълго с оригиналния си цвят. А преди години четох и нещо друго интересно за тях - били се самопочиствали. Тоест, може да ги носиш 6 месеца, мръсотията от тях падала сама. Не можах да си представя как може някой да носи панталон 6 месеца без да го изпере, но нейсе, животът е шарен!

Но пак за друго ми е публикацията. Споменах по-горе, че ако се огледате около себе си ще видите, че може би едно 80% от хората са с дънки. Ако отидете в метрото и имате късмета да седнете, оставите телефона настрани и не забиете поглед като повечето пътници, ще видите, че около себе си имате гора от крака. Ще видите някой изящен чифт дамски крака с обувки на ток, някой и друг анцунг, но и дънки. Много дънки! Сини, черни, червени, бембени, скъсани, дрипави - дънки!
И сега се замислете. Имате ли чувството, че сте в някакъв кооператив, който отива на смяна в завода? Всеки е облякъл еднотипните работни дрехи и пътува в Чавдар-а към цеха? Възможно ли е хората да сме такива, че мнозинството да носим едни и същ вид панталони? Стаден инстинкт ли е това или нещо друго?
Аз за себе си съм решил - нося дънки, но гледам да не е постоянно. Разнообразявам с панталони, които може да са трудни за поддържане, но са панталони. Различни са, не са дънки. Някак откак съобразих, че толкова много хора правим едно и също и ходим с дочените работни панталони постоянно, промених нещо в себе си и преоткрих другите опции. 
А вие, какво мислите за дънките и тази неотживяваща мода? Опитвате ли да разнообразявате и да не носите същото, което носят 80% от другите хора?

Руският президент започна една война, която постави на изпитание целия свят, но най-вече Европа. Изопнаха се нервите на всички, които преживяха пандемията и вече виждаха искрица надежда за стабилизиране на обстановката. Оказа се, че цялата "военна операция", както я нарича Москва е била внимателно планирана. Неслучайно Путин построи тръбата през България за да снабдява с газ Сърбия и Унгария. Пардон, построихме я ние, като дадохме 3 млрд. лева за да се построи от руски строители, с руски материали от уж арабска компания.
Още миналата година Путин внимателно опитваше да дестабилизира пазара на газ, като се стараеше да не издава своите геополитически планове. В резултат, Европа навлезе във войната с намалени доставки, скъпа енергия и покачваща се инфлация. 

Днес Украйна се опитва да изтласка агресора от своята територия и печели симпатиите на цял свят. Сатрапът усеща, че се проваля и единственият изход за него е или да бъде убит в преврат или да бъде изправен на съд за военни престъпления. Това го прави отчаян, а наред с това увеличава и риска от предприемане на необмислени и съдбоносни ходове, като да натисне червения бутон и да стартира първата в света ядрена война.

Докато той праща невинни ученици да се бият на фронта в защита на някаква негова измислена кауза, Путин се опитва да всее раздори в Европа и има благотворна почва за това. Години наред в страните в Европа са били инфилтрирани агенти, които са вербували голям брой лица да работят в осъществяване на своята хибридна война. Високите цени на горивата, на стоките и храните допълнително карат европейците да се разколебаят в подкрепата си за Украйна. А това не трябва да се случва, защото ще е един предвиден шахматен ход на Москва, който ще доведе до множество размествания на дъската и разтурянето на представата ни за цивилизация, европейски ценности и солидарност. 

Успешното вклиняване в Европа ще даде основания на сатрапа да повярва в своята сила, след което да открие и допълнителни военни фронтове. Разбира се, България е една от страните, които са най-застрашени.

Войната не е за територия. Войната е за ценности. Ние не можем да разберем "Руский мир", затова трябва да ни се помогне да го почувстваме. Като зачеркнем своя цивилизационен избор и се превърнем в мужики. Не трябва да позволяваме това. Не трябва да позволяваме и на политиците ни да предават вярата ни в "Чиста и свята република", завещана ни от Апостола. Ние сме част от Европа и не сме на страна на агресора. Неговият свят не е нашия свят. Заедно в Европа можем!

Днес на 96 годишна възраст почина кралицата на Великобритания Елизабет Втора. С това сякаш си отива една епоха... Откакто се помня тя е начело на страната, която толкова много харесвам. Преживяла е Втората световна война, преживяла е Желязната завеса, Перестройката, падането на Берлинската стена... Преживя и Брекзит. Рамо до рамо е работила с Чърчил, с Тачър - все емблематични личности. 

Странно, отиде си няколко дена след кончината и на Горбачов. В едно размирно време в което се чудим дали Русия няма да метне някоя атомна бомба... Само ден след като връчи мандат на новия премиер на Великобритания. Човек - икона. С кончината на която сякаш нещо от нас си отива. Нека да почива в мир!

Ето че отново идват избори. Миналата година минахме през три избора, тази година ще се наложи да минем през още едни. Знаем какво се случи през тази толкова цветна 2022 година - имахме правителство, на което много от будните възлагаха надежди да промени България, но уви, действията на задкулисието отново направиха така, че да е необходимо да сложим мечтата си на пауза. Възроди се старото статукво, което сякаш се окопити и започна да размахва сбръчкан пръст и да нарежда, че държавата е счупена, че цените преди са били много по-ниски, че те са опитни и ще внесат ред в хаоса. А хаос нямаше, имаше опит да се внесе ред в държавата, на която сума години не и стигна времето да въведе елементарни услуги в полза на хората, като въвеждането на пълноценно електронно правителство, реформи в съдебната власт и прокуратурата, създаването на предпоставки за липса на корупция, която да изяжда парите на хората и те да получават срещу данъците си продукт със съмнително качество, който се разпада още преди да изтече гаранцията.
Ако живеете в София, само се огледайте около себе си. На власт в столицата е ГЕРБ с послушната си марионетка издигната за кмет, която вече 12 години оставя градът да се руши, да тъне в мизерия, тъмнина, кал... Въздухът, който дишаме е отровен, като вместо да се прави нещо по въпроса, се разместват датчици измерващи замърсяването, така че да покажат по-ниски стойности. Градският транспорт е доведен до просешка тояга, като нищо не беше направено за оптимизирането на неговите маршрути, повечето от които са абсолютно същите, като преди 30-40 години, въпреки, че градът и неговите жители са променили из основи своя живот и поведение, както и маршрути.
В малките градове и села положението също не е розово. Ако не си послушен, няма да получиш дърва за отопление на нормална цена или пък ще ти спрат напояването на нивата, ще пратят ветеринар да избие животните ти и други такива действия ще ти подскажат, че трябва да мълчиш.

Прокуратурата и съдът са се превърнали в параван за всички незаконни действия на обхванатата от пипалата на мафиотския октопод. Те могат да изперат всеки, да прекратят разследване, но могат да бъдат и безпощадна бухалка. И са го доказали неведнъж.

На всичко това трябва да се сложи край. И това можем да направим само ние като помислим добре за кой искаме да гласуваме - дали сме склонни да дадем гласът си заради сеир или кратък келепир или ще помислим трезво и ще се доверим на тези, които не само са ни обещали нещо, но и са показали, че могат да изпълнят обещанията си. А дори и да ни обещаят нещо, да не са го направили с мисълта, че това е просто обещание - такова действие се усеща, особено ако човек е наблюдателен.
Няма да ви казвам за кого да гласувате. Призовавам ви да го направите и да помислите за себе си и децата си в този момент, да подходите към процеса като към покупка на личен автомобил. И двете действия носят последствия за вас. Първото, гласуването или негласуването се връщат по най-разнообразни начини, като от нас зависи дали те да са в положителна или отрицателна конотация. И първото и второто могат да ни вкарат в разходи, а дори и да застрашат живота ни.

Здравейте писатели!
Здравейте читатели!
Ето че минаха 13 години от създаването на тази общност.
С голяма гордост трябва да отбележа, че това беше и се надявам да продължи да бъде една от най-посещаваните и обичаните от потребителите на БГЛог общности.
Всички ние дадохме своя принос в това, да превърнем общността в място, където някои прохождат, други укрепват, а трети - продължават уверено да се развиват в трудната и неблагодарна дейност да създават забавни и стойностни произведения. Някои от тях бяха публикувани и на други места, други дори бяха отпечатани на хартия.
Много проекти бяха започвани и си останаха незавършени.
Много проекти бяха завършени и много се забавлявахме, докато ги създавахме дума по дума.
Да се ндяваме, че някои от тях също ще бъдат отпечатани на хартия.
Кой не помни разказите с продължение?
Блогът на Смъртта.
За кожата на един Коук.
В едно селце близо до Панагюрище.
Убийство в Левски.
Селска клюка
В "Окото на тигъра".
Еееех, хубаво беше!
И още може да бъде.
Честит рожден ден на всички нас!
Творете!

                                                                                                    разказ

Здравейте, аз съм просто едно коте, от породата „Улична превъзходна”,  т. е. бях.  Сега съм само душа, атоми и спомени, реещи се из вселената. Сега ще кажете, че само хората имат душа, но да знаете, че не сте прави. Аз все още помня моите стопани. Сигурна съм и че те все още си спомнят с обич за мен. Предполагам,  че стопанинът ми като мине покрай тази местност, където ме оставиха за последния ми път, усеща чувство на обич и тъга. Понякога ми се поскарваше, но все пак аз бях котка и усещах с малкото си сърце колко много ме обича. Съпругата  му също не остава безразлична -- види ли същество от моя вид, което да прилича на мен й се насълзяват очите.
          Дори дъщеря им, която аз възприемах като сестра и малко по-странно същество от моя вид, скоро им прати снимки от ХАЛАндия, където моя посестрима работи в едно кафене и е звезда там. Дори на всяка чаша има нейния силует. Сега се сещам, че и в мен имаше нещо аристократично. От стопаните си знаех, че баба ми е сиамска принцеса, а баща ми е вероятно непризнат принц.
          Знам също, че стопанинът ми е бил снощи на културен живот. Известно ми е, че не обича да говори много, а повече да слуша. Там стана дума, че тук никога не е имало аристокрация. Мога да кажа, че това хич не е вярно. Щом при нас животните има – не може при хората да няма дори само и да е духовна.
           Друг е въпросът, че при тия ширини стърчиш ли  малко по- високо от останалите, кандидати бол да те смъкнат на тяхното равнище, че и по- ниско. Известно ми е и това, че отдавна търси един разказ , в който маймуна става обект на желание в очите на дамите заради екзотичния си вид и далечния си произход.  Напълно е възможно и други неща да знам, защото отгоре се вижда по- добре, но нека да ги оставим за по -късно.                                                                       

                                                                  С любов: Гугита фон Блек 

Обръщение от един българин
•
Запомнете – българинът живее на въпреки. Въпреки образованието, въпреки здравеопазването, въпреки управлението, въпреки геноцида. Ние като че ли сме създадени да живеем на въпреки, защото духът ни е свързан с ината. Този инат минава през вековете като през масло – нищо не може да го спре.

Българите ще трябва да минем още през много зимни и студени пътища, докато си възвърнем част от Старото Величие. Ако можем и ако го искаме…
Критичният анализ на Миналото и вземането на Решения, базирани на този анализ СЕГА, това предопределя нашето БЪДЕЩЕ. Така би трябвало да бъде, а дали го правим…?! Не го правим, затова не знаем какво правим. А това ни докарва и ще ни докарва много беди, грешки, мизерия и прочие...

Ние сме народ с много рани.  Стари рани. Пресни рани...
  
Родолюбието е любов и отдаване.  
Възможността  за борба, за отпор, опора, надеждата, усещането за морал за българина бяха корените му, традициите, историята, фолклора. 
А сега някакви без род, без родина, без морал, без чест, без душа, без гръбнак, без съвест и без срам,  дегенерати  и  колаборационистини ги крадат, подменят ги за либерастки ценности, лишават ни от българщината, българохулстват с нашата чест...

Комунисти и некомунисти. Това са вече остарели критерии и норми. Не се плъзгайте вече по тази лъжлива плоскост, тя е капан. Не е спасение.
Може би не е лошо да ви се припомни, че Българският Национален Интерес е свързан Само с България и с Българите!

Лустрация, НО за политически партии, проекти, сайтове хора,  финансирани и зависими от чужди НПО, което е действие, по същество и криминално, защото е в разрез с конституцията на България, в която ясно се казва, че българските политически партии нямат право на финансиране от чужбина. 
И по същество финансирането на такива субекти от чужбина се нарича предателство.
И внимателно с евреите, посегнат ли към нещо, значи са си направили сметката, и ще те прекарат яко.
Еврейските "американо-еропейски" правозащитни НПО-та са оръжие за унищожение на бялата раса.    

"Няма как да обясниш нещо на човек,с когото те делят два вагона книги..." Тодор Колев

©Ванко Николов ©_Българионъ° ®•Ⓥ