разказ

Здравейте, аз съм просто едно коте, от породата „Улична превъзходна”,  т. е. бях.  Сега съм само душа, атоми и спомени, реещи се из вселената. Сега ще кажете, че само хората имат душа, но да знаете, че не сте прави. Аз все още помня моите стопани. Сигурна съм и че те все още си спомнят с обич за мен. Предполагам,  че стопанинът ми като мине покрай тази местност, където ме оставиха за последния ми път, усеща чувство на обич и тъга. Понякога ми се поскарваше, но все пак аз бях котка и усещах с малкото си сърце колко много ме обича. Съпругата  му също не остава безразлична -- види ли същество от моя вид, което да прилича на мен й се насълзяват очите.
          Дори дъщеря им, която аз възприемах като сестра и малко по-странно същество от моя вид, скоро им прати снимки от ХАЛАндия, където моя посестрима работи в едно кафене и е звезда там. Дори на всяка чаша има нейния силует. Сега се сещам, че и в мен имаше нещо аристократично. От стопаните си знаех, че баба ми е сиамска принцеса, а баща ми е вероятно непризнат принц.
          Знам също, че стопанинът ми е бил снощи на културен живот. Известно ми е, че не обича да говори много, а повече да слуша. Там стана дума, че тук никога не е имало аристокрация. Мога да кажа, че това хич не е вярно. Щом при нас животните има – не може при хората да няма дори само и да е духовна.
           Друг е въпросът, че при тия ширини стърчиш ли  малко по- високо от останалите, кандидати бол да те смъкнат на тяхното равнище, че и по- ниско. Известно ми е и това, че отдавна търси един разказ , в който маймуна става обект на желание в очите на дамите заради екзотичния си вид и далечния си произход.  Напълно е възможно и други неща да знам, защото отгоре се вижда по- добре, но нека да ги оставим за по -късно.                                                                       

                                                                  С любов: Гугита фон Блек