avatar
+2 2 гласа

Черни небеса

 

Вървях с тътрещи се от умора крака из буренясалите покрайнини на столицата. Пронизаният ми хълбок се тресеше болезнено с всяка крачка. Коленете ми трепереха, сякаш всеки момент щяха да ме предадат и да се сгромолясам сред крайградската пустош.

 

„Изправи глава!” скастри ме някой вътре в мен. „Ти си боец, а не мамин лигльо!”. Крачките ми станаха по-бързи и отчетливи, изпъчих гърди и вдигнах поглед. Все още усещах болката от раната, но сякаш не ми пукаше толкова за нея. Не ми пукаше, че може да е смъртоносна. Не ми пукаше и че претърпях срамно поражение, нито че си тръгвах от родната си страна.

 

Спомням си дните, в които Черните все още не притежаваха Княжеството. Всеки ден имаше кланета, бой, ужас по улиците. Животът беше едно постоянно изнервящо очакване – къде ще бъде битката днес, колко ще са жертвите, дали няма аз да съм една от тях?...

 

Стражите бяха малко, с ръждясали оръжия и недохранени коне. Черните почти винаги надделяваха. Всеки ден кръвта на верните на Княза хора обливаше каменните улици. Позорът и слабостта тегнеха над Княжеството като старческото слабоумие над немощния владетел. До една нощ… онази страшна нощ, която промени целият ми свят.

 

През деня Черните плениха трима стражи и ги обезглавиха пред тълпата на тържището. Позор. Шок. Невиждана досега дързост на кръвожадните банди. Когато научил, княжеският пълководец бил обзет от огнен бяс. Първо крещял оглушително, необуздано буйствал сред хладните стени на княжеския дворец. После внезапно замълчал. Взел меча си, събрал отряд от най-добрите си бойци и след залез слънце потеглили. Какво ли им е било на войниците… Никой не попитал къде и за какво отиват, защото добре знаели какво ги чака. Смърт. Тяхната или чуждата.

 

В тихият мрак на дълбоката нощ, десетина мъже, прикрили блясъка на доспехите си с обущарска вакса, нахлули в бърлогата на Черните. Неудържими като вятъра, безмилостни като огъня, единни като вълци, княжеските бойци потопили в кръв и смъртно страдание гнездото на злодеите.

 

Мълвата плъзна мълниеносно по калните улици на селата и отекна в каменните ъгли на града. Дойде оранжевият блясък на хладното есенно утро. Селяните се събраха в крепостта, защото знаеха, че има какво да видят. Сред сламата и конските изпражнения на тесния градски площад, червените лъчи на слънцето огряха шестте набучени на кол глави на разбойническите предводители. Тържището на столичната крепост стана позорище за останките на шест от седемте Черни главатари. Спомням си зловещо подбелените очи на отрязаните глави и окървавените медальони на гърдите на обезглавените трупове.  Черните туники и златните змейове сякаш бяха загубили страховития си вид.

 

Княжеският пълководец се изправи на дворцовата кула и говори на събралото се множество. Държа реч, пламенна и справедлива. Закле се да очисти Княжеството от бандитите, да изтръгне с камата си всяко сърце, затаило в себе си коварният помисъл на престъплението.

 

Хората го гледаха с неразбиращи очи. Някои започнаха да ликуват, но бързо се умълчаха под невидимия натиск на стотици сърдити погледи. Помня добре тази тълпа, грубите лица на тези хора. Сиво-кафявият шаяк на дрехите им, разкрасен от мазни петна и слама. Тогава бях само дете, сополивото хлапе на семейство крепостни селяни, но разбрах много добре. Те не се радваха.

 

Битката с Черните, със Злото, означаваше още дълги години на кръвопролития, трудности, страх. Висока цена, която поданиците на Княжеството не бяха готови да платят. Те искаха своето мъничко спокойствие, тих и кротък животец в сламените колиби. Трева за кравите си и просеник за трапезата си. Които кървавата и изтощителна война с Черните можеше да им отнеме. Затова, за пръв път в своя сив и глупав робски живот, те решиха да променят съдбата си. И го направиха.

 

Следва продължение