Една от моите бивши ученички/ сега в 5 клас/ миналата година ми каза: "Госпожо, никога няма да стана учителка! Като Ви гледам колко е много работата, колко са много нервите, а   такава  малка заплата!" При твоите деца  мотивът да станат лекари е заради парите. Пак е по- добре от мечтата да искат да станат поп- фолк - певици. /Друг е въпросът, че повечето лекари не получават много пари. Знам го от семейният ни бюджет.Съпругът ми е лекар./

 Дано мечтите им се сбъднат! Каквито и да са!

Успя да ме разплачеш. Днес имах тежък ден. Успех утре !!!

 Галя, благодаря! Написах го импулсивно. Много ми помага блога в случаи като този, защото, когато споделиш чувствата си с хора, които те разбират, това до голяма степен действа успокояващо.

Ика, желая ти много радост и лека работа днес и до края на годината.

Роси, отдавна ми е ясно, че ние с теб сме от една порода. За една учебна година много силно можем да се привържем с децата, а когато станат четири…, и на мен не ми се мисли. Със сигурност сълзите са неизбежни.

Русче, и аз ти желая успех днес и по-малко сълзи заради тримесечната раздяла с дечурлигата.

Ели, големи кукли са твоите питомци! А моите, ако трябва да ги сравнявам, поразително ми приличат на котенца (като тези тук, например) - много са милички и много добрички.

Хубава стратегия си използвала, разчитайки на свежото си чувство за хумор, което имаш и което на мен много ми допада.  И аз искам усмивки, празничност, веселие и отчитам като голяма слабост невладеенето си, когато силно се развълнувам и ми стане мъчно. Затова е добре да можем да тренираме техники, които да ни помагат в подобни случаи.

Поли, много ме развълнува, а като видях в колко часа си го писала, представям си колко сълзи е имало днес в твоите очите и в очите на малките ти първокласници! Но какво по-хубаво от положителните емоции - взаимна обич и удовлетвореност от добре свършената работа! Поздравявам те с последния учебен час!

Много се развълнувах когато видях клипчето и написаното от теб!  Ти както винаги си неповторима и успяваш да уловиш емоциите, които вълнуват всички ни!!

Честито завършване на учебната година!

ЦЕЛУВКИ!!!!!

Поклон към всички ПРОСВЕТИТЕЛИ!!!

Късметлии сме с детската обич, Поли. Затова и сълзичките в очите ни ще ги има при всяка раздяла. Весело лято!

Сълзите от споделена обич са красиво нещо. Развълнува всички с тази публикация, Поли! Някъде четох твое споделяне как си направила сайт на начален етап /държа да отбележа-огрооомен труд, огрооомна придобивка! /. Но никой възрастен не е казал нищо.Няма и да кажат.Причини много.Но понякога децата са по-мъдри и без думи дори, казват всичко важно.

  В такива моменти често си мисля:  колко професии дават охолен живот, лукс, удобства. Но колко ли от тях подаряват  такива чувства?  И си казвам, че  дори  заради дори един такъв миг, си струват всички тревоги, напрежение, проблеми... Е, ние сме си учители. Нашият вътрешен свят е на друг тип захранване.И без сълзи как!

Колеги, коментарите, прочитите, оценките говорят колко сходно преживяваме подобни моменти. Изглежда само ние си знаем защо… Ще обясня какво имам предвид.

Моето тържество мина чудесно по думите на една мама, която ми е колежка, и по мненията на няколко други майки. Но така и не възникна момент, който да ме извади извън равновесие и да ме насълзи. Цялата среща премина съвсем спокойно. Чак се замислих дали пък силните емоции не са само в моята душа… И стигнах до извода, че вълненията са си най-вече мои и на децата. Много малко родители може би са ги почувствали.

Изводът си има и добрите страни – действа в известна степен успокояващо и отрезвяващо.

Rosica Aleksandrova wrote :

Поли, как сииии?

Веднага след класното ми тържество и последващия педагогически съвет отидох да изпратя една абитуриентка, та до преди малко.

Когато излязохме от ресторанта, се загледах във вечерното небе, озарено от неоновите реклами. Беше толкова красиво, че ми се прииска да го снимам. Извадих фотоапарата и, без да преценя височината на един бордюр и без да гледам в краката си, паднах от него. Оказа се прекалено висок.

Глезенът ми се огъна като пластмасова бъркалка за кафе и в следващия миг осъзнах, че съм си навехнала крака и не мога да стана. За секунди той се затопли и при опита си да се изправя, установих, че се налага да търся опора. Малко по-късно попремина болката, но накуцвам сега.

В момента съм с бинтован крак и се чудя кога ще ми мине, за да си бъда пак пълноценен човек и да се движа нормално.

И това успях да свърша днес, Роси. Да се пребия...

Ели, такива случки знаеш ли как си ги тълкувам? Като знаци символи на съдбата, които трябва да се разчетат.

Когато един човек върви и гледа все нагоре, за да се любува на безкрайното синьо, рискува да не забележи земните опасности. И обратното, ако реализмът така ни е погълнал, че вървим, забили поглед в краката си, няма да видим красотата на безкрая и да й се възхитим.

Просто винаги и във всичко трябва да се търси мярата. Случката ме накара да стигна до следния извод:

Да не забравяме, че за разлика от птиците ние, хората, сме създадени без крила. Стремим се към височините, но възможностите ни са ограничени, защото движението ни напред се осъществява само, ако здраво стъпваме на земята.

Уф... тези сълзи... Не знам дали е от професията или просто аз съм си ревла, ама сълзите ми са вечно на клепачите. Колкото съм си усмихната, толкова съм си и ревлива. Малко ми трябва. Това е една от причините да не подготвям традиционните празници за мама (със стихотворения и песнички), защото ще си изплача очите още на репетициите, а да не говорим за празника.

Миналата вечер правихме родителска среща за отчитане резултатите от външното оценяване. При споменаването на последния учебен ден и предстоящата раздяла с децата, очите ми плувнаха. А съм с тях само от една година.

И винаги съм се чудила как един учител се разделя с децата си.

Скоро си говорихме с децата по този повод. Казах им, че е същото като да реша да осиновя дете, да го гледам 4 години у дома и в един момент неговата рождена майка да реши да си го вземе. Ще ми се скъса сърцето от мъка... Така си страдам за всеки випуск. Но това си е част от професията...

Желая на теб и твоите ученици весел празник и незабравимо лято!

Danaila Peeva wrote :

   Аз съм майка на третокласник от друг град, от друго училище. Въпреки това само заглавието на темата пълни очите ми със сълзи. Мисля си как догодина моят син и съучениците му ще се разделят с класната си ръководителка, която смея да твърдя, обожават. Мисля си и за всички други настоящи и бъдещи четвъртокласници, на които този момент предстои. И винаги съм се чудила как един учител се разделя с децата си. Е, мисля че вече знам. На въс също никак не ви е лесно.

   Преди година направих сайт на нашия клас, в който непрекъснато публикувам ваши материали. За целта чета почти всичко публикувано тук. Може аз да съм прекалено чувствителна, може да е заради възрастта, но дълбок поклон пред всички вас, които сте посветили живота си на децата!

    Благодаря ви, че ви има и честит празник!

Пази крака, тези травми не са безобидни, както си мислим!

Мила Поли, сълзите ни са винаги на очите при раздяла с учениците!...И аз си мислех, че с времето ще отшуми това силно вълнение, но то си стои и напира особено в най-важния момент! Светъл празник!...И никакви травми!

И на мен ми предстои раздяла. Моите деца продължават в 5 клас. Но не мисля да плача, а искам много усмивки. Е, ще има малко тъга и навлажнени очи, но само толкова. Все пак завършване на 4 клас е повод за радост и задоволство от свършената работа. Защо да плачем!? Аз знам, че наесен всяко междучасие ще са при мен. Ще споделят, ще се оплакват, ще се похвалят, даже ще ми пречат на подготовката за часа. Но съм доволна, че идват, защото това е знак, че съм им нужна. Все още. Винаги е било така! Сигурна съм, че и сега ще бъде.

Мили колеги, пестете сълзите си! Нали трябва да се съхраним  за следващите НАШИ деца. Те ни искат усмихнати, красиви и добри.

Успешно завършване на всички!

galja todorova wrote :
Поли, изтрих си коментара, защото... ревнах. И между многото спомени се сетих за моя ученичка, вече майка на шестокласничка, която съвсем наскоро ми писа- "... и те обичам завинаги..."

zlatna wrote :

Мила Поли, сълзите ни са винаги на очите при раздяла с учениците!...И аз си мислех, че с времето ще отшуми това силно вълнение, но то си стои и напира особено в най-важния момент!...

Поли, ето заради това си поплакваме. Качвам сканирана картичка от моя ученичка, която получих днес преди първия час и познай дали започнах! Ох, заради тези мигове си заслужава всичко!

queen_blunder wrote :

galja todorova wrote :
Поли, изтрих си коментара, защото... ревнах. И между многото спомени се сетих за моя ученичка, вече майка на шестокласничка, която съвсем наскоро ми писа- "... и те обичам завинаги..."

Ти ми припомни преди няколко години, когато извеждах випуск... И пак беше последният учебен ден, в който се разделяхме.

В класа, още от началото на учебната година беше дошло едно момченце, което по средата на годината преживя криза заради невъзможността да се впише в класа. Децата го отхвърляха заради неговите по-женствени маниери. Стигна се до там, че момчето избяга един ден от училище и беше заявило, че повече не желае да стъпи при нас.

С майка му се бяхме видели в чудо. А аз като класен ръководител, трябваше да измисля най-адекватните мерки за справяне. Реших, че се налага да работя не с детето, а с целия клас. Започнах на моите ученици да им поставям за домашно, в писмен вид, да мислят над общочовешки теми и ги задължих да посочат с какво ще помогнат на техния ученик да се адаптира към класа.

И те сериозно се поставиха на негово място. Проблемът се реши, но аз заради какво ти го разправям този случай, Гале... Заради последния учебен ден. Тогава това дете ме беше хванало за ръка, не ме пускаше и непрекъснато ми повтаряше: "обичам те, обичам те".

 Мила Поли, пресъздаденото е страхотно! А, тази история мен ме разплака, защото аз съм майка на точно едно такова момче с по-женствени маниери. Това, че е единственото дете чужденец в класа изглежда го спасява да не бъде отхвърлен от съучениците си, но така и не успява да се сприятели с момчетата.

Весела ваканция на всички вас, български учители!

А ето и есето на Джон Шлатър , откъдето, може би, идва вдъхновението за спонтанните думи.

АЗ СЪМ УЧИТЕЛ

Един архитект знае, че ако строи грижливо, неговото творение може да просъществува векове.

Един учител знае, че ако изгражда с любов и истина, онова, което изгради, ще трае вечно.

Аз съм воин. Всекидневно водя битки срещу надзъртащото насилие, страха, предразсъдъците, невежеството и апатията. Но аз имам велики съюзници: Интелигентността, Любопитството, Родителската подкрепа, Индивидуалността, Творчеството, Вярата, Любовта и Смехът - всички се стичат под моите знамена и с тяхната подкрепа съм непобедим.

А на кого трябва да благодаря за този чудесен живот, който така щастливо ми е отреден, освен на обществото, на родителите. Защото вие сте ми оказали голямата чест да ми се доверите с великия си принос към вечността - вашите деца.

И така, аз имам минало, което е богато на спомени. Имам настояще, което е истинско предизвикателство, пълно с приключения, защото ми е позволено да прекарвам дните си с бъдещето.

Аз съм учител... и всеки ден благодаря на Бога за това !”

 Аз съм много доволен от учителките на дъщеря ми в детската градина. Най ми бе гот ,когато отивах вечер да я взимам  и на поляната децата като свободни молекули бягаха и си играеха.Тогава ми минаваше всичката умора от деня.Да ги наблюдавам ми  бе такова удоволствие ,че последни си тръгвах ме винаги.

Понеже споменаваш бюро, та се сетих за първата ми колежка с която работех преди години. Тя обичаше да казва: Ние не работим с бюра. Стане 17 часа и заключваш бюрото. Каквато останала работа, може да се свърши и утре...А децата не можеш "да заключиш", не може да отговориш на днешния въпрос утре, защото може да е късно. Някои неща се вършат в този даден и не в друг момент. Така е и с децата. Имат ли необходимост от теб днес, трябва да им се обърне внимание точно днес. Та в този ред на мисли...

Далето, ей това ++++++++++++ са множеството плюсове които бих сложила на поста ти, ако можеше по много и ако не бойкотирах системата за гласуване с надеждата постепенно тя да изгбли всякакво значение.

Искам да питам нещо леко налудно, но според мен супер важно: има ли според теб начин така да се селекционират студентите, които ще стават учители, че в професията да попадат само хора с твоята мотивация да я упражняват (или поне да са над 80% тези хора)? Разни мъдри хора (малко на брой) са им казвали, че не може освен в изключителни случаи да се прецени един 18-25 годишен човек дали я може тази професия или не. Други, не по-малко мъдри (но също толкова малко на брой) са ми казвали, че решението е да се обособи първоначалното обучение на всички учители в отделна специалност и най-добре в отделно ВУ (както е в много развити държави от ЕС впрочем). Аз си нямам още мой отговор на въпроса, но много ми се иска да имам.

Да се научат да се изразяват, да спорят, да изказват спокойно и без притеснение мнение, да се чувстват значими и важни и най-вече от тук-да имат и оправдано самочувствие...

Въпроси, въпроси, въпроси.......без отговори откъдето трябва , Дале! Преди  месец пътувах с преподавателка (професор от ФНПП), която водеше студенти на наблюдение при нас. Сподели, че т.к. били от специалност, която не е близка до нейната, някой от колегите й я посъветвал да сложи на таблото съобщение за студентите, че наблюдение  няма да има. Въпреки всичко тя решила да не го прави, т.к. студентите много се зарадвали, че ще влязат за първи път (в III курс!!!) в детска градина! Без коментар за учебни планове и др такива, нали!

За другото, което пишеш, сипваш сол в раните ми! Боли ме, но за съжаление смятам, че скоро няма да ми мине! 

 Искам да споделя какво запомних от първия си ден като студент. Завършила съм Бургаски Свободен Университет в времето, когато беше силна нашата специалност. Като нов университет опитващ да се наложи, преподавателите ни бяха от Софийския университет и от ЮЗУ"Неофит Рилски" и такива от Бургас. На мен също са ми преподавали споменатите от вас имена и аз мога да говоря за тях само добри неща. Та да се върна на първия си учебен ден. Доц. Димитър Димитров, който споменавате, трябваше да ни въведе в специалността. След като ни се представи, той направи анкета с нас от няколко въпроса и ни помоли да отговорим писменно и да му предадем отговорите. Беше време за първата почивка, връщайки след това той сподели резултатите от анкетата. От присъстващите 60 студента само 37% са влезли с мотивацията да станат учители. Това страшно много ме впечатли и си поставих за цел през цялото време на следването да наблюдавам ми дали това ще се потвърди и сега мога да кажа, че той е бил прав. Тези, които бяха сериозни и искаха да станат учители сега вече са се реализирали, а другите просто останаха извън нея.

Прочетох продължението на поста ти. Много съм щастлива, че сред изредените преподаватели прочетох името на моя състудентка и все още приятелка ( тя вече е в БСУ). Аз ще продължа списъка ти с хората, имащи принос към моето обучение: проф. Иван Пеев, проф. Дечо Денев, проф. Жечо Атанасов, Жан Гологанов, Снежина Македонска, Елена Пеева, Цонка Шейтанова , Стефка Алексиева, Любомир Георгиев, Трифон Трифонов, Мария Горанова. Това е за първия випуск,1976-1980. За Димитър Димитров няма да пиша, защото всичко сме си казали (с уважение и респект). Ами Гюдженов (на мен ми водеше упражненията по математика).

Никой от нас не си позволяваше да не се подготвя било то за упражнение, било то за практика. Не ни слагаха табели, че няма да имаме наблюдение, или пък практика! Не ни водеха на наблюдение в 15.00ч., защото на преподавателя му е удобно! (Какво значение има, че децата току-що са се събудили!!!!).

Ей, Дале, спри да пишеш по тази тема, че..........

Не, Дале, не спирай. Това е тема, която е цял един живот за много хора. Осъзнат, съзнателно направен избор, който е белязал ежедневието им, мислите и сърцата им. Аз също съм от тези хора- от първия випуск на Софийския университет, от студентите, чийто първи избор при кандидатстване е бил "Предучилищна педагогика". Аз искам да се върне трепета, който ние имахме, присъпвайки прага на Алма матер с мисълта, че ще се подготвяме да бъдем учители на деца. Връщам се назад и с тъга си спомням преподавателите, които са оставили у мен възхищение и гордост от това, че съм детски учител. Доц. Иван Димитров, Борис Минчев, доц. Йордан Колев, проф. Елка Петрова, Димитър и Весела Гюрови - тогава асистенти, млади и вдъхновени като нас. Това беше време, в което вярвахме, че те полагат в ръцете ни стотици детски съдби. Аз все още вярвам.

   Оттогава мина доста време, изтече много базова работа, изписаха се купища дисертации. Днес на това, което съм избрала да върша с любов, гледат с насмешка. Това ми горчи, но не ми пречи тихичко да си казвам: "Гордея се, че съм учител."

    Дале, твоята пубикация е петстотната в нашата общност. Дано тя е началото на това цялото общество да си отговори кой може да става учител, какво е да си учител и колко обществото дължи на своите учители.

  Христос возкресе на всички! А на моите учители, които са ме научили какво е да си учител - поклон.

Ина, това беше отдавна...Отдавна родата покрай мен, включително родната ми майка проумяха, че работата в детската градина не е две приказки, едно стихотворение и три песни...

Шели, към нас се отнасяха като равни и обръщението от професори и доценти с "колеги"ни даваше право на самочувствието за което говориш-че правим нещо смислено и стойностно...