Предновогодишни размисли и пожелания
Ще споделя тук – най-прекрасното за мен място в интернет - очакванията ми за предстоящата 2011-та година, които са изцяло в човешки план. Не си мечтая за пари и придобивки – мечтая си хората да станат по-добри, по-чисти и по-силни в нравствен аспект. Вероятно от думите ми ще усетите, че написаното е следствие на доста разочарования, които изпитах през изминалата 2010 г. Но това ме вълнува – и за него пиша.
Много ми се иска да помъдрея дотолкова, че да се науча още по-ефикасно да се боря с Лъжата, Клюката, Клеветата, Суетата, Завистта, Грубостта и т. н. Взех решение през следващата 2011 г. да им обявя безпощадна война - макар и да е много тежка и не обещаваща бързи и лесни победи - защото търпимостта ми към недостойните човешки прояви все пак не е безконечна. И не би трябвало да е. Освен това установявам, че, мълчейки си, проблемите не само, че не се решават, а още повече се задълбочават и разрастват.
Непочтеността не знае граници и няма отърване от нея. Стига дотам, че когато се опиташ да я спреш и игнорираш, тя става още по-нахална. Умее да заблуждава, представяйки се пред незапознатите за невинна жертва, за да може колкото се може по-дълго да си „развява коня”. Да, но всяко нещо си има край, който идва по-бързо, ако не се оставяме на инерцията и пасивността.
Ето затова, скъпи колеги, си обещавам, че през Новата година няма да се откажа да се боря за сбъдването на всичко онова, което си пожелавам днес.
Много ми се иска да помъдрея дотолкова, че да се науча още по-ефикасно да се боря с Лъжата, Клюката, Клеветата, Суетата, Завистта, Грубостта и т. н. Взех решение през следващата 2011 г. да им обявя безпощадна война - макар и да е много тежка и не обещаваща бързи и лесни победи - защото търпимостта ми към недостойните човешки прояви все пак не е безконечна. И не би трябвало да е. Освен това установявам, че, мълчейки си, проблемите не само, че не се решават, а още повече се задълбочават и разрастват.
Непочтеността не знае граници и няма отърване от нея. Стига дотам, че когато се опиташ да я спреш и игнорираш, тя става още по-нахална. Умее да заблуждава, представяйки се пред незапознатите за невинна жертва, за да може колкото се може по-дълго да си „развява коня”. Да, но всяко нещо си има край, който идва по-бързо, ако не се оставяме на инерцията и пасивността.
Ето затова, скъпи колеги, си обещавам, че през Новата година няма да се откажа да се боря за сбъдването на всичко онова, което си пожелавам днес.
Бихме били по-щастливи, ако сами не си усложняваме живота с глупости.
В този ред на мисли и пожелания се сещам за една песен -"Ако до всяко добро същество застане поне още едно, тогава, тогава, предвиждам такъв живот, че само си викам "Дано". Тогава престава да те е страх ..." - и ти пожелавам в тази борба да намериш съмишленици.
Успех!
"ЖИВОТЪТ Е БОРБА".
Автор на тази сентенция е моят 87 годишен дядо (да ми е жив и здрав още дълги години). Тези две думички "ЖИВОТ" и "БОРБА", събират всичко изказано във философските сентенции на великите учени и философи. Никой не ги е произнесал по този кратък и простичък начин. Винаги, когато съм отчаяна и накърнена си ги повтарям многократно. Повярвайте, това ми помага.
Скоро моя ученичка ме изненада приятно с желанието си да разговаряме в часа на класа за 10-те божи заповеди и за 7-те смъртни гряха (беше ги свалила от интернет и ги отпечатала). Колежка ми даде идея да поканя в часа свещеника. Получи се чудесен час, на учениците им беше много интересно, задаваха умни въпроси и поканиха свещеника пак да ни гостува. Не всичко е загубено, има надежда!
Поли, "завиждам" ти за умението да се изразяваш така достъпно и......достоверно! Би било хубаво да сме заобиколени с повече такива хора. Накара ме да се размисля...... Всъщност, това е идеала за съвършената личност. Възможно ли е да съществува реално? И ако е я има някъде, до колко ще изтрае в сегашния свят?
Ще се връщам често към този материал.
Пожелавам ти успех в нелеката борба!
И аз се замислих над поста ти, Поли. Някак странно ми звучи по празниците. Вероятно разочарованието ти е голямо, за да напишеш това. Войната, както и смирението - не са решение. Пък били те и с Лъжата, Завистта, Лицемерието. Сила ни дават семейството и близките. Мъдростта се измерва не с годините, а със способността да приемаме хората такива, каквито са. Да приемем, че нашата истина може да не е "оная" истина, да се научим да прощаваме.
Толкова огорчение струи от думите ти, че искам да ти пожелая да намериш равновесието и покоя. А приятелите - нека останат истинските. Такива, на които да можеш да простиш разочарованието...
Щастливи празници!
Поли, двете Мимета и Валя Неделчева, вие чистосърдечно пожелавате доброто да надделее, а негативното да отмине. Прекрасно е :) Благодаря ви за пожеланията и позитивизма! :)
Вяра, понеже и ти си борбен тип като мен, вярваш в сентенцията на мъдрия ти дядо, който е абсолютно прав да обобщи, че животът е борба. Или казано по друг начин: за теб и мен, Вяра, животът ще е вечна борба, защото сме си избрали професия, която може да е богата с много неща, но от нея не се получават свръхпечалби, които да осигуряват лек и безгрижен живот. Освен това принципните хора, каквито сме двете с теб, лесно влизат в конфликт, защото не про/предават принципите си. Те са обречени да водят перманентни битки.
Ира, вярна е философската ти позиция, че без Злото Доброто не може да се открои. Тази позиция за пръв път я изрази един мой приятел свещеник преди известно време. Много мислих тогава над думите му и често пъти се връщам към тях.
Чопър и Шери, вие явно също като мен сте се нагледали на простотии от различно естество, щом ме съветвате да се откажа от мисия, предварително обречена на провал - "невъзможна мисия". Думите ви ми напомниха известната сентенция, която гласи, че само две неща са безкрайни: вселената и човешката глупост. Бих перифразирала същата тази мисъл като заменя "глупост" с "простотия". Мисля, че за нашите ширини би се получило по-вярно съждение.
Роси мила, различни сме, но много ми се иска по отношение на човешките слабости да не се предаваме така лесно. Всеки има някакви недостатъци в една или друга степен, но съм сигурна, че един човек би се харесал повече, когато се погледне в огледалото (говоря фигуративно) и там наистина "види" нещо добро и красиво. Защото можеш да заблудиш целия свят, но себе си - не можеш.
Зори, стискаме си ръцете! Страшно ми допада увереността ти! :)
Русче, благодаря! Ще се радвам и на малкия напредък, ако има такъв! :)
Руми, благодаря за комплимента! Интересно, че снощи, понеже на Стефановден бях на гости, чух същите думи за начина ми на писане от собственика на Балканфолк. Стана ми много приятно - не мога да отрека :)
Ако се върнем на темата - да, няма съвършени хора, но както знаем, смисълът на живота ни всъщност е пътят, а не постигането на дадена конкретна цел. Вървейки по пътя на живота, добивайки мъдрост, ние се променяме. Ние избираме как и към какво да се променим. Употребила съм думата "съвършенство", защото винаги ще има какво още да се подобрява, ако се стремим към съвършенството.
Песъчинке, благодаря за нестандартното мнение! Ти казваш, че "войната, както и смирението - не са решение". Тоест, да не искаме и да не търсим промяна, която вероятно е невъзможно да настъпи, защото хората са "такива, каквито са". Може би, може би... Но на мен ми е трудно да се въздържам от реакция...
Признавам, че когато ме излъжат няколко пъти, не мога да прощавам, а се отказвам да имам отношения с дадения човек. Признавам, че не ми е безразлично, когато говорят зад гърба ми нелепости, измислици, фантасмагории и т. н., само и само да ме очернят, защото ги е яд, че с нещо съм по-различна.
Изобщо принципното ми мнение по този въпрос е, че никой няма моралното право да засяга авторитета на някого, само защото този някой ходи с вдигната глава, работи повече, знае повече, може повече.
Иначе съм съгласна, че на истинските приятели всичко може да се прости, защото техните грешки са на друга база - извън лъжата, завистта, подлостта, лицемерието.
На другия ден в училище ме очакваха едни нови деца... Чиста класна стая, вече две седмици отсъствия до минимум, благи и смирени очички,... и най-жадуваното от мен нещо - тишина по време на час. Ходят с разкопчани якета, за да се виждат значките. Толкова слушат, че не се налага да повишавам глас, дори започнаха да учат. Имах открит урок. Представиха се прекрасно - участваха с желание, стараеха се. Отговаряха на въпроси, които мислех, че са непосилни за тях. Всичко това ме кара да се чувствам безкрайно щастлива и да си припомня какво е да обичаш работата си. Те усещат това и ми отвръщат със същото. Знам, че ще има още "подводни камъни", с времето ентусиазмът "да сме добри" ще намалее но щом стигнахме дотук, вярвам, че ще се справим! Дълъг стана коментарът ми. Моля да ме извините, но с децата започнахме да откриваме път едни към други и много ми се искаше да споделя това. :) Бих публикувала дизайна на значката, която се превърна в отличителен знак на моя клас, но не знам защо, не успявам.
Хееей, Илианче, ама как ще се сърдя?! :) Първо, коментарът ти е съвсем по темата. Второ - та ти разказваш за едно вълшебство, което се е случило заради това, че си успяла да провокираш желание у децата да бъдат добри. Вълшебство, което при децата е реално възможно и достижимо. Затова контактите с тях, поне за мен, са много зареждащи и стимулиращи, въпреки трудностите в работата, тъй като усилията ни рано или късно дават резултат.
Питам се дали при възрастните е възможно да се роди едно такова вълшебство? Способни ли сме да се променим, до колко и в каква посока? Толкова ли е невъзможна промяната към по-добро, както колегите споделиха тук? Ако е така, то тогава накъде отиваме?
В тази връзка някои наблюдатели смятат, че заради манталитета си българите са способни да се самоунищожат. Както в онзи известен виц за адския казан, до който нямало дявол да пази, защото там се пържели българите и всеки от тях, който тръгнел да изпълзява нагоре, бивал смъкван обратно от някой негов сънародник.
(Между другото, този месец бях в Рига, Латвия. Там видях други хора и един съвсем различен свят. Оттогава не мога да спра да сравнявам какво е тук и какво е там. Предполагам, че още не съм излязла от така наречения "културен шок" и затова силно ме вълнуват такива теми като настоящата.)
Има една поговорка -" Когато изядеш една торба сол с някой, тогава разбираш що за човек е ." А една торба сол се изяжда години наред, понякога и цял живот. Не е ли причината разочарованието при нас да се случва, защото бързо приемаме някой за приятел, доверяваме му се, дори сме готови да променим работата си , навиците си, принципите си, преди тези приятелства да са изпитани в трудности. А колко често си задаваме въпроса: "А как ли изглеждат нещата от гледна точка на другия?" Може би тогава по- лесно ще вникнем в неговите постъпки и ще ги разберем. Мисля си / годините ми са повечко от вашите и понатрупах доста житейски опит/, че РАЗГОВОРЪТ на 4 очи , откровения разговор, може да реши проблемите и да запази приятелствата. При мен се е случвало. Опитай, Поли! Желая ти успех!
Всеки търси и открива своята истина в живота си, която му става като пътеводна светлина (май звучи доста клиширано, но в момента не намирам по-точно обяснение).
Аз съм открила своята... Ще използвам и аз израза "Животът е борба"... Да, така е. Но имам ли право да се намесвам в чуждите борби? Кой определя, че моето разбиране за честност, доверие и истина са най-правилните? Трябва ли да ги натрапвам на хората край мен и да ги убеждавам да мислят по моя начин? Не, не мисля... Аз имам право и мога да им покажа моя начин на мислене, но те трябва да направят своя избор и да се борят така, както ги съветва техният вътрешен глас. Това, че тръгват по път, различен от моя, не трябва да е причина или повод да съм разочарована, натъжена, обидена или нещастна. Имам два избора:
1. Приемам другата гледна точка, приемам човека такъв, какъвто е и не се опитвам да го променям, защото не бих искала и мен някой да ме променя. Аз съм човек - мислещ, разсъждаващ, усещащ и имам право да бъда такава, каквато желая. Но същите са правата и на другите хора.
2. Не приемам другия човек (не ми допадат неговите виждания за света около нас) и просто не контактувам с него. Но защо да се боря и да се терзая, че не става като мен? Длъжна съм да уважа неговия избор, но просто аз няма да бъда част от живота му. Аз съм спокойна, другият е спокоен и всеки си гледа живота според своите разбирания.
Преди малко попълних анкетата на Руми Неминска за толерантността. Толерантността е в приемането на човека с неговите добри и лоши страни, без да го съдиш. Току-що ми хрумна и друго... Та нима децата са съвършени??? Допускат грешки, правят бели, но всеки родител си ги обича и ги приема такива, каквито са. Споделяш опита си с тях, но им даваш право да допуснат грешки, за да се научат да носят последствията от своите действия. Показваш пътя, но детето само се учи да върви по него и да търси своята истина. "Смеленият" урок е мечешка услуга и не върши работа на никого. Още по-малко на детето. Същото е и с приятелството, Поли! Никога не съм се опитвала да променям приятелите си. НИКОГА! Приемам ги такива, каквито са - добри или лоши; понякога нежни, друг път груби; понякога искрени, понякога лицемерни. Светът е шарен и многообразен и всеки един от тях е уникален и неповторим.
И последно нещо, към което аз винаги се придържам: " Засегната и обидена съм само от хората, които истински обичам. Останалите просто не ме вълнуват."
Разкажи ни за Рига, толкова дълго чакаме вече!
Грети, напълно съм съгласна с теб! Всички беди на света идват от липсата на информация или от некоректното поднасяне на информацията. Затова, ако изядем „торба сол” с някого, се предполага и се очаква да го познаваме напълно и че няма да ни се сервират неочаквано неприятни изненади.
Само че при нас, хората, нещата стоят малко по-различно, защото ние се променяме – понякога по-динамично, понякога – не толкова бързо, и не си даваме сметка, че онзи, когото сме убедени, че познаваме достатъчно добре, с времето се е променил, а нашата представа за него си е останала същата.
Така че нищо не може да ни гарантира, че един ден няма да изпитаме разочарование, ако внезапно установим, че промяната е с обратен знак. Което от друга страна ме кара да си задам въпроса – трябва ли да се превърнем в мнителни песимисти, за да се предпазим от огорчения? И си отговарям: всъщност, да си мнителен песимист е достатъчно тежко и огорчаващо душата състояние.
Ще вметна и за разговорите, които някой път помагат проблемите да се изяснят… Ако проблемът не се корени в някакви същностни личностни различия между хората, съм убедена също като теб, че всичко може да се изясни, реши и коригира с разговор, но ако двама души нямат нищо общо като манталитет, разговорът едва ли би помогнал.
Дани, и с теб съм напълно съгласна. Разбира се, че всеки прави своя избор, че никой никого няма право да променя (освен ако този някой не е собственото му дете) и да бъде негов съдник. Не съм си и помисляла да натрапвам моите възгледи и вкусове на някого. Когато с един човек сме тотално различни, напълно естествено и нормално е да не бъдем приятели. Само че не за приятелството иде реч, а за междучовешките отношения.
Ще отречеш ли, че има такива хора, които влизат грубо в твоя живот поради вече споменатите (в поста) причини и се стремят да ти навредят по един или друг начин заради завист и злоба? Как може да се спре една такава помия? С премълчаване, с някакви действия (като например публично осмиване) или по някакъв друг начин? Не съм съгласна, че трябва да си трая в такива случаи.
Рози, може ли само да ти кажа, че си прекрасна? Думите ти са пълни със светлина и обич и искрят като скъпоценни камъни. Дори и да се познаваме предимно чрез интернет, съм убедена, че ти си способна на такова истинско приятелство, което рядко се среща между хората. Което окрилява човека и стопля душата му.
Цвети, съкровище, благодаря за прекрасните пожелания и те прегръщам! Желая ти слънчевата ти усмивка да не слиза от лицето ти, защото ти си душевно богат човек – щедър и позитивен. Такива хора като теб връщат надеждата, че на този свят има невероятни личности, които творят само добро и го разпръскват около себе си.
Лошите мисли тровят душата и трябва да се пропъждат, да! Обещавам, че ще те послушам и ще изпълнявам всичките ти добронамерени и мъдри съвети. За Рига – въпрос на време е да почна да публикувам.
Краят на годината е повод за равносметка, но и хранилище на нови надежди, да дадем път на всичко достойно и мило, за да може да пребъде доброто!
Не, Поли, няма да отричам, че има такива хора. Има ги всякакви около мен. Хората са различни. Мой е изборът да реша къде е моето място сред тях. Да избера, но без да съдя. Да разговарям, без да обвинявам.
През цялото време си мислех, че става въпрос за приятелството, а не за отношенията между хората по принцип. Може би и по тази причина отговорите ми са конкретни. Получавала съм доста шамари и то от приятели. Това няма да ме спре да вярвам в хората и няма да съм подозрителна и мнителна, очаквайки непрестанно нещо лошо да ми се случи. Очаквам доброто и хубавото, вярвам и се надявам и си давам усмивката на всички. Може и да съм наивна, може би и аз не съм си научила уроците от живота, но съм такава. Харесвам се такава и нямам желание да се променя.
Казваш, че не искаш да си траеш... Ами добре. Хубаво е човек да е наясно с нещата, които му се случват в живота и да иска всичко да е ОК! Обаче... Каква е разликата между хората? Аз бих постъпила като Грета, сядайки за разговор с човека или с хората, които са ме накарали да се чувствам некомфортно (ако въобще държа на бъдещите си отношения с тях). Не искам да говоря по принцип, а визирам себе си. Каква е ролята на интернет в решаването на моите конкретни проблеми? Да речем, че съм се скарала с приятелка от детските години, която е постъпила некоректно с мен и ми е "забила нож в гърба". Ще пусна публикация в нета и ще получа безброй мнения и съвети как да реагирам с "предателката". Как това ще реши моя конкретен проблем? Ще ми стане ли по-леко от това, че зад мен (съвсем условно) застават стотици виртуални "приятели", когато реалният човек, с когото имам проблем не разбира какво мен ме мъчи? От това, че хора, стоящи зад някакви монитори пишат неща, които се доближават до моята гледна точка, реалните хора не се променят и не започват да мислят по начина, втълпен от участниците в даден форум. Ами ако моята приятелка-предателка е казала едно, което е било предадено като второ, а до мен е стигнало трето... Ами ако и тя не одобрява дадено мое поведение, защото е различно от нейните мисли и схващания за живота?
Животът не е толкова сложен, колкото ние се опитваме да го представим. Нещата са простички (поне според мен). Ако човек иска да вижда хубавото и красивото, ще вижда него.
Понякога истината изглежда по-различно и не е такава, каквато ни се иска да е. Може да е грозна и дрипава, но е такава... Друг път е красива е изящна. И хората понякога са лъскави и чистички, говорейки и вършейки хубави неща. Ама човещинка си е... Друг път и тях ги хваща дяволът и вършат някои нелицеприятни неща. Това не означава, че човекът като цяло е лош. Трябва да обсъдим дадена постъпка, а не да слагаме етикетче "ЛОШ".
Май мноооооооооого се отплеснах.... Принципно не обичам писанията във форумите и разговорите в нета, защото не се усеща интонацията в разговора, не се виждат очите, не е истинско. Писането просто ей така си е разчесване на езика и словесен ексхибиционизъм... Предпочитам истински разговор.
Краят на годината е повод за равносметка, но и хранилище на нови надежди, да дадем път на всичко достойно и мило, за да може да пребъде доброто!
Дани, четох, четох и изпитах усещането, че се страхуваш от етикирането, давайки примери като „предателка”, лош”. Вероятно от някакво евентуално етикиране от моя страна, но бързам да те успокоя, че лично аз етикети не използвам. Смятам го за силна своя страна, особено по време на спорове, а такива съм водила немалко в интернет.
Няма да намериш в деветстотинте ми поста нито една дума, която да е прикачване на обиден етикет към някого, защото първо - не си позволявам нехайство към думите, и второ - мнението ми за хората като носители не само на недостатъци, но и на добродетели, до голяма степен съвпада с твоето – с тази разлика, че при едни човеци преобладават положителните качества, а при други – отрицателните. На света има и един много малък процент идеално добри и идеално лоши същества. Първите след време ги обявяват за светци, а с вторите е по-добре никога да не се срещаш.
Та за етикирането да доизясня. Да, не бива то да се допуска, особено от нас, учителите, но не съм съгласна, че нямам право да коментирам действията на някого, когато те са в моя вреда. Да кажа на някого, че ме е засегнала лъжата му (когато умишлено ме е заблудил) или че няма право да пуска в публичното пространство невярна информация по мой адрес, е мое човешко право. Когато той го прави, той нарушава моите човешки права. Трябва ли да си мълча в такъв случай?
Ако зависеше от мен да не се срещам с хора, които не харесвам, щеше да е прекрасно, но за жалост не зависи.
Ти казваш, че си наивничка. Изборът е твой и го уважавам. Наивността помага по-леко да се приема светът и хората в него. В същността си тя е човешка чистота и раздаване на пълно доверие към околните, но дали някой няма да злоупотреби един ден с него - не е сигурно.
Моята равносметка във връзка с наивността обаче е друга. Когато се обърна назад, установявам, че всичките ми сериозни, дори съдбоносни понякога житейски грешки са били точно заради проявена наивност и доверчивост от моя страна. Този урок все още не съм го научила, защото все забравям, че хората не са само добри, честни, достойни и затова Животът продължава да ми го преподава, докато един ден го схвана.
За публикациите в нета, като тази за „предателката”, и съветите, които ще се чуят… По принцип не пускам такива постове, но това не значи, че за много хора този тип виртуални контакти не са чисто човешка потребност да споделиш с някого онова, което те измъчва. Неслучайно социалните мрежи стават все повече и повече. Обикновено човек избира да споделя с другите, когато разговорът с онзи човек, който е предизвикал огорчението, е невъзможно или безпредметно да се провежда.
Дори нещо конкретно да ме е провокирало да напиша някаква публикация, целта ми е била винаги да се говори обобщено и аналитично. Да се извеждат изводи, да се обменят мнения и опит. За мен постинги като настоящия ми е много полезен, защото обичам по-задълбочените разговори, които излизат извън конкретиката и в тях пъстрее многообразието на гледните точки.
А за разликата с реалността си права. Много по-истински са нещата, когато се общува на живо. Интернет лесно подвежда по отношение на хората, които държат да изграждат добър имидж в очите на другите, прикривайки недостатъците си. То е идеалното място и за онези, които искат да отпушат във виртуалното пространство цялата си негативна енергия, което не значи, че в реалния си живот са точно такива, за каквито се представят. Често пъти това са скромни и тихи люде.
Хубаво би било да се водят разговори очи в очи, но за съжаление не е практически възможно. Затова интернет е мястото, което лично аз използвам за бърза и лесна комуникация с много хора и чрез което съм научила доста интересни неща за Вселената, Живота и Всичко останало.
Когато нещо си отива с надежда гледаме към бъдното, пожелавайки си доброто да тържествува. Накараме да се размисля /виждам не само мен/ към какво добро се стремя! Светът се крепи на Донкихотовци!!!
Усмихната година, Поли!
"Ще отречеш ли, че има такива хора, които влизат грубо в твоя живот поради вече споменатите (в поста) причини и се стремят да ти навредят по един или друг начин заради завист и злоба? Как може да се спре една такава помия? С премълчаване, с някакви действия (като например публично осмиване) или по някакъв друг начин? Не съм съгласна, че трябва да си трая в такива случаи."
Очевадни истини не могат да се отрекат. Философията на Дани относно пъстротата на индивидите в живота ни много ми хареса и се сетих също като Вяра за моя дедо и неговите думи, затова че ще ти отговоря ,Поли, с притчата, която той обичаше да ми разказва в моето детсство, като се опитам да ти я предам с неговия речник (ще ме извиниш за натуралния изказ, но дедо ми тъй казваше:
"Фърчал си идин врабец из небесата, ама нали зима било, студ, фуртуна, как си фурчал, поизмръзнали му крилата, схванала му се шийката и той тууууп на земята вкочанен. Нещеш ли, задала се по пато ина крава, зела че минала покрай врабеца и хоооооп отгоре му едно големо, топло кравешко лойно снесла. Да, лойното миризливо, ама топло! Стоплило то врабеца, отпуснали се вкочанените му крилца, размразила се шийката му, поочоловечел се хубустника и решил да се поогледа. Понадигнал главичка от лойното и точно да размаха крилца, минала една котка , скочила върху врабеца и му сдъфкала ширгуня! Е, деде, речи ся к'ва е поуката от тая притча?" - питаше дедо ми и макар, че аз я знаех след толкова пъти разказване дигах рамене, за да я чуя от него пак - "Поуката дедовото е, че не секой, който ти сере отгоре ти мисли злото и не секой кой те вади от гуното ти мисли доброрто! Е те т'ва е!
Не знам дали тази притча не ми е въздействала така силно, че в последсвие да съм толкова благодарна на тези дето ачкат отгоре ми? ;)
Продължавай да търсиш философския камък, Поли! Аз за себе си съм го открила!
Пожелавам на всички колеги здрава, щастлива, ползотворна и благодатна година!
Правилно, и след полунощ веднага да си ги припомним за да не нипаднат през новата година.
И аз се зарадвах на мъдростта на притчата! Полиии, и като отидеш на фронта да воюваш срещу онези ГРОЗОТИИ с многото имена, да викаш бойната си другарка! Противопоставянето е въпрос на гледна точка и характер- един ще се реши да им противостои, дори да си даде сметка, че ще си навлече неприятности, друг ще се сниши ,точно защото ще си ги навлече.
Разликата обаче е, че при първия има шанс нещата да поемат в положителна насока, докато при втория мълчанието и траенето няма да родят нещо положително и градивно. В това съм абсолютно убедена.
Хайде, да сте живи и здрави всички тук през Новата година!