Дали не прекалявам, когато се опитвам да дам на дъщеря си онова, което ми е липсвало в детството?

Никога не съм се съмнявала в обичта на родителите си към мен. Но и никога не съм чула от тях “Обичам те!” – ето така, казано с две прости думи. Предполагам, че това важи за повечето от моите връстници, чиито родители са били ръководени от принципа “Детето се гали само когато спи”. Представите за добро възпитание са били такива и аз някак го разбирам.

Сега, вече пораснала и в ролята на родител, се питам дали не галя и гушкам дъщеря си разглезващо; дали не й казвам твърде често “Обичам те!”; дали това не обезценява моето чувство и признанието му в нейните очи; дали не губя мярката във външния израз на любовта си и кой може точно да определи тази мярка...

А е толкова хубаво, когато едно малко човече (твоето :) те прегърне и каже: “Обичам те, мамо!” И аз те обичам, мъничка моя... :)