Аз се появих съвсем скоро. Засега седя в коремчето на мама, но след 9месеца ще се появя на бял свят. Тук ми е толкова хубаво и удобно! Мамасе грижи за мен, често ми пуска спокойна музика и аз и се наслаждавамзаедно с нея и понякога дори се унасям. Всяка вечер от работа си идватате. Той прергръща мама и гали коремчето, където живея аз. Когато сепоявя на бял свят, ние ще бъдем най-щастливото семейство, аз толкова гиобичам!
През повечето време мама си е у дома. Татко ми се старае във всичко даугоди на мама. Само да се родя и аз всяка вечер ще ги прегръщам ицелувам и след това пак ще допълзявам при тях и те ще си играят с мен.Ех, колко хубаво ще бъде!
С всеки ден аз израствам все повече и повече. Вече си имам ръчички икрачета. Аз всичко виждам и чувствам, а моите родители изглежда незнаят това. Колко интересно! Аз разбирам какво правят, а те не могат дапогледнат в коремчето и да видят как аз махам с ръчички и се усмихвам.Толкова ми е весело и хубаво! Понякога ми се иска да изляза от маминотокоремче през нощта, да целуна мама и тате и да се върна обратно, понежесъм още малък, а съвсем малките деца трябва да си седят в коремчето.
Понякога ме посещава и баба. Тя е много нежна и грижовна. Баба донасяна мама храна, макар че тук има предостатъчно, а също и пеленки идрешки за мен, въпреки че още не знаят дали ще се роди момченце илимомиченце. Толкова ми е приятно, че всички мислят и се грижат за мен!Все пак, колко е хубаво да си малко детенце и да си седиш в уютното имеко коремче.
Мина месец. Аз ставам все по-голям и по-голям. Вече си имам любимихрани, с които ме храни мама, и музика, която тя често слуша. А същовчера татко сложи ухото на коремчето на мама и потропа с пръст. Тойказа, че е чул как дишам. Колко е глупав!
Днес мама нямаше уроци, защото учениците заминаха на екскурзия. Тяотвори вратата и видя тате с някакво момиче. Според мен тя също бешенежна и ласкава като мама и затова тате я целуваше, прегръщаше я и сеусмихваше. Но, защо ли, на мама това не и хареса. Тя започна да крещина тате. Момичето бързо си събра нещата и излезе, а мама и татезапочнаха да се карат. Аз досега никога не бях ги виждал да се карат.Мама крещеше силно и удари тате по лицето. Тате се обиди и излезенанякъде, а мама му каза повече никога да не се връща. След това седнаи заплака. Беше ми толкова мъчно! Толкова исках да и помогна но неможех! Тогава реших, че когато се появя на света, аз винаги щеуспокоявам мама и тя никога повече няма да плаче. Нали толкова силно яобичам!
За пръв път в коремчето и ми стана неуютно. Защо ли ме заболя ляватаръчичка. Може би затова, че мама плачеше и беше нервна? Изведнъж тястана и започна да ходи из стаята, а сълзите и се стичаха по лицето и.Аз исках вече да ям, а мама съвсем забрави. Странно, това никога предине се беше случвало. Но нищо, аз ще изтърпя, важното е на мама да истане по-добре и тя да се сдобри с татко.
Сега мама си легна сама, а тате така и не дойде. Не ми беше хубаво безнего и аз се разстроих. А и мама много лошо ме нахрани с някакви сухинеща. Беше ми много трудно да се храня с тях, понеже те изобщо не бяхавкусни. Скоро ли ще се сдобрят с тате...
Горката мама, тя не може да заспи и отново плаче. Колко много искам даизляза от корема и и да я прегърна с малките си ръчички! Може би ще истане по-леко...
Дойде утрото. Мама вече се събуди, но още лежи на дивана. Пак съмгладен. Защо не ми обръща внимание, защо не се грижи за мен кактопреди? И къде е тате, той вече толкова силно ми липсва!
Ето, най-после мама стана от диована и тръгна към кухнята. Може би щеме нахрани! Не, тя седна на стола и отново плаче. Ех, как искам да икажа: "Мамо, не плачи! ето, аз съм при теб, не мога без теб и много теобичам!" Аз внимателно галя с ръчичка коремчето и и и шепна нежно.Колко жалко, че тя не може да ме чуе...
Мама отваря чекмеджето, взима нещо и прещраква. Интересно, какво ли прави...
Ух, задушавам се. Какво е това, Господи, каква е тая гадост. Каквоправи тя! Какъв е тоя дим! В малкия и уютен корем такова нещо досега несе беше случвало. Пфу! толкова ми е лошо, люти ми на очите и аз кашлям.
Мамо, пожали ме, какво правиш, толкова е неприятно! Но не, тя не чува ипродължава да поема някаква гадост. Разстройвам се и започвам да плача.Мама се хваща за корема. Повдига и се. Накрая тя спира да пуши. Новътре димът е толкова много! Аз го издухвам и той бавно си отива. Амама отново плаче, и аз плача с нея, понеже от тоя ужасен дим кашлям изапочва да ме боли сърчицето.
Мама отново ме нахрани, но за съжаление отново не с това, което ми сеискаше. Защо всичко така неочаквано се промени? Може би аз съм обидил снещо мама, но с какво?
Мама днес не отиде на училище. Вместо това тя си остана в къщи и плакацял ден . Сърчицето ми ме заболя още повече. Тя отново вдиша някаквагадост. На мен все повече ми се иска да избягам някъде от коремчето и.Тук вече не ми е добре. Мирише лошо и дима пари в очите, а аз съмгладен.
Днес мама стана рано. Не и се спеше. Даде ми да ям нещо. Не бешевкусно, но беше по-добре от предишното. Сега искам да пия. Мама сякашпрочита мислите ми, отива до хладилника и взима някаква бутилка. Наливаси в малка чашка една прозрачна течност. Аз съм толкова щастлив!Най-накрая си спомни и за мен така, както преди. Мама приближава чашатакъм устата си и рязко преглъща. Боже, каква отрова, какъв ужасен вкус.Повръща ми се. Много ми е противно и обидно. Защо мама така ме мъчи,защо се държи така сякаш мен ме няма? Не, не може да бъде. Тя ме обичатака силно, както и аз нея. . Тя не може да ми желае злото. Просто и елошо. Но аз все пак не разбирам, наистина ли и е по-леко като пие тазиотрова и пълни коремчето, където живея, с дим. Как може да се чувствадобре, когато ми причинява вреда? Не, по-рано не беше такава. Така лище бъде винаги? Не искам това, не мога да издържа така...
Изнизаха се още няколко дни. Всичко стана още по-зле. Мама почти не мехрани, само всмуква оня дим, пие по це,ли дни, лежи на дивана и плаче.Много ми е зле! Често ме боли главата и сърчицето и понякога сезадушавам. В някога нежното и меко коремче стана невъзможно да сеживее. Понякога тропам с ръчички и се надвам скоро да се измъкна оттук.Но, уви, това е невъзможно. Задушавам се. А тате нито веднъж не дойдеда ни види. Може би той вече не ни обича и ние вече не сме му нужни! Нетова не може да бъде - той толкова се грижеше за нас преди да се скаратс мама. Какво ли се случи? Вече никой не ми обръща внимание. Аз седя иплача. Тук ми е толкова самотно...
Минаха още няколко дни. При нас дойде баба. Тя дълго спори с мама и ситръгна обляна в сълзи. С какво мама така я обиди! Сякаш се скараха занищо. Отначало кротко си говореха, мама каза само една дума и бабазаплака. Аз изобщо нищо не разбирам. Какво каза тя?.. "Трябва да сенаправи апорт или "аборт"... Точно не помня, но не е и толкова важно.Едва ли може да е по-лошо от това да вдишвам дима и да ми се гади отоная глупава напитка. Само скоро мама да се вземе в ръце, да се сдобрис всички, и всичко ще бъде хубаво и спокойно, както преди...
Мама пак се събуди рано и забрави да ме нахрани. Но аз вече не плача.Вече свикнах да не ми обръща внимание. Тя се облече и тръгна нанякъде.Вървеше и плачеше, а минувачите се обръщаха на другата страна и нещо сишепнеха. Мама се приближи до някакво непознато здание.. Пред входа сепрекръсти и си слижи забрадка на главата. Вътре имаше много хора. Някойпалеха свещи, а други се молеха. Мама взе свещичка, постави я предиконата и започна да се моли на някого да и прости, че иска да направинещо, но нямала друг изход. Колко странно се държи мама. Тя никогапреди не беше идвала тук. Странно място, но ми харесва. За какво мамаиска прошка? Може би, че ме е обидила и не ме е нахранила? Дали не сезамисля да се върне при тате? Дали все още нещо може да се подобри?..
Накрая мама спря да се моли и излезе от сградата. На улицата тя сисвали забрадката, сложи го в чантата, качи се в една кола и заминананякъде.
В колата започна да ми прилошава. Силно ми се вие свят. Отново ми езле. Най-накрая колата спира. Мама влиза в някаква сграда по-странна иот първата. Вътре бързат някакви хора с бели престилки и смешни шапкина главата. Мен - защо ли - ми става страшно и се свивам на кълбо. Мамае в сградата и се движи по някакъв дълъг коридор. . Тя се приближава дочовек с бял халат, той я хваща под мишница и я завежда в една стая. Тамима още двама лекари. Отвътре кабинетът е целият бял, в средата иманещо като легло, а над него светят лампи. Аз започвам да се плаша ощепо-силно. Толкова ме е страх, мамо. След това отново започва да ме болисърчицето... Лекарите слагат мама на това странно легло, което тенаричат "операционна маса", затварят вратата на кабинета и започват дасе готвят за нещо. Един от лекарите донася метален поднос, на който саподредени зловещи предмети: някакви ножове и огромни щипци. Господи,какво мислят да правят? . Какво значи всичко това, какво прави тукмоята мама?.. Тя иска да ме изплаши? Недей любима моя мамичко, аз и безтова съм много изплашен! Искам по-скоро да се родя, да порасна и да типомагам, само не позволявай на тези лекари да ме докосват, моля те,ето, толкова силно те обичам!..
Неочаквамо лекарят взима спринцовка и изсипва нещо в мама. След няколкоминути тя заспива. Но аз не спя, аз всичко виждам и всичко чувствам...Лекарите взимат в ръце зловещите инструменти и се навеждат над мама.Боже, какво става?.. Защо е толкова страшно, защо ми текат сълзи и такасилно тупка сърчицето ми? Защо така плашещо светят тези лампи? Асветлината им сякаш ме пронизва? Какво са замислили тези хора в белипрестилки, за какво се готвят и защо приспаха моята мама?.. Тя никогане би допуснала те да ми сторят нещо лошо, нали тя толкова ме обича...
Ето, лекарят взима щипците ги вкарва в мама. Господи, те са вече примен. Аз се свивам все повече, за да се скрия, но въпреки това тезакачат крачето ми и от него потича кръв. Боже, как боли... Аз хващамкрачето си и опитвам да спра кръвта. Но всичко е безполезно, раната едоста дълбока... Как може те да наранят крачето ми със своите железниинструменти? Мен толкова много ме боли, защо те са толкова жестоки ибезсърдечни?.. Мамичко, къде си, защо спиш и не ги спираш? По-добре даостана в този мръснен и лошо миришещ корем, но не искам да умирам...Не, моля ви... И аз отново плача, а безжалостните им инструменти минанасят следващия удар, този път в беззащитните гърдички.
Кръвта става все повече... Чувствам, че умирам. Колко ме боли, Господи,защо те правят това с мен, за какво съм виновен? Защо са тезимъчения?.. Аз вече не плача. Аз викам, макар че вече имам все по-малкосили и чувствам, че животът постепенно ме напуска.
Ето, те идват пак. С последни сили им се съпротивявам, но стоманата емного по-силна от неукрепналите ми малки ръчички. Те захапват тънкотоми вратле и го дърпат навън.
Вече нямам сили да се съпротивявам и да плача.. Така или иначе никойняма да ме чуе. Аз се задъхвам, кръв извира от тялото ми. Лекарите меизвличат от коремчето на мама, но аз още не съм умрял.
Те гледат равнодушно на останките от мен и без огризения на съвестта гихвърлят в кофа за отпадъци, а мама след известно време я преместват вдруга стая.
Скоро тя ще се събуди и ще си отиде у дома. Всичко ще бъде както преди.Само аз вече никога няма да бъда в утробата и никога няма да порасна.Завинаги ще си остана тук, в кофата за отпадъци. Никога няма да мога дая прегърна, да се притисна до нея и да я целуна. Аз никога няма даотида в детска градина и в училище и мама никога няма да види моитепърви крачки и да чуе първите ми думи. И никога няма да разбере колкосилно я обичах.

автор: Александър Андрианов
източник: noabort.net
превод: Christian