Все още си там,

светъл и красив в моите мисли.

Времето минава,

миг подир миг...

Аз препускам, но все

като опитомено конче

при теб искам да се върна.

А ти оставаш все тъй далече.

В хоризонтите се взирам.

Търся те непримирима,

уморена... ту смирена,

прикована от реалитета,

ту бясна и невярваща

в твоята недостижимост.

Кое е истина, кое лъжа...?

Когато съм истински пряма със себе си,

отведена съм с най-топли чувства

при теб...! Толкова е хубаво,

че ако след малко да бих умряла,

моето последно желание ще е

миг да бъда с теб!

Да вярвам или не... на моите мечти,

на себе си... земно, чувства, нишесте...

Ако си илюзия, лъжа,

защо, когато съм най-близо до себе си

и ти си там?

Кое е истина, кое лъжа...?