Ти ми казваш, че си силен ... а всъщнст си слаб. Говориш ми как се гордееш със себе си и как се развиваш. Умееш да мислиш, харесвам мисленето ти. Харесвам те, готин човек си...

... какво ти става? Вече месеци наред не е същото. Крайно време е да проумея какво става .. с теб ... с нас. Убедена съм, че не с всички си говори по такъв начин. А може и да съм единствената, знам ли? Така и така връзката между двама души винаги е неповторима. А ние си говорим за развитие. Напоследък. Философстваме. Окей. Кое как е и кое как трябва да е. Ние сме си две дружки – философчета, такива ме си били винаги и така ще бъде и занапред

... какво става с нас? Не можем ли да си говорим за друго? Искам да си говорим за друго. Не, не ме разбирай погрешно, не си ми писнал ти, просто ...

*  *  *

(Става дума за един приятел, а действието започва преди две-три години. Май три.)

Харесвам те, готин човек си. Допаднахме си веднага щом се видяхме. Висели сме цели следобеди из университетските кафененца. Обичах тези следобеди. Както ти ми написа в едно писмо, заради разговорите с теб си заслужава човек да рискува някой и друг кофеинов удър.
 Харесвам хомора ти и знам много добре какво имаш предвид. Тези следобеди бяха толкова леки – забавни и обогатяващи в едно. Малко сол, малко пипер. Ти и аз излъчваме вълни на една и съща честота.

Неизбежното дойде – както винаги – на едно парти. След цял семестър кафета в петъкследобедите и двамата бяхме колкото сигурни, толкова и несигурни какво точно става  с нас. Само едно беше ясно: че става нещо.

Бях сигурна, че и при теб е същото, чувствах го. Айде да танцуваме! - тоя път бях аз. Просто трябваше да се случи нещо. Наистина да се случи. Хей, не така, погледни ме в очите...

По-късно вечерта се получи малък гаф. Гледайки се в очите, се бяхме подпряли на домофонното табло на общежитието.  Звучи като измислица, нали? А ние даже не забелязахме. По едно време дойдоха някакви хора. Ние почти не им обърнахме внимание, а на следващия ден чух, че “някакви се целували долу на домофоните”. Опс!

Нали казват, че всяко нещо си има начало и край, само саламът има два края. В този случай след неизбежното начало много бързо дойде също толкова неизбежен край. Просто: не стана работата.  Но ще се уморя много, ако взема да разисквам причините.

Беше хубаво с теб - до момента на неизбежното начало. Тогава сякаш всичко стана толкова неизбежно, че вече не го исках. Откъде се появи изведнъж тази твоя преданост и укоряваща меланхоличнoст? В един момент от дружка трябваше да се превърна в част от теб – без която не можеш – в носеща греда, на която се опира колибката ни. Твоят поглед, цялото ти поведение можеха да се обобщят в едно-единствено болезнено изискване: “Нали сме заедно – трябва да сме заедно”. И още преди да успея да изреагирам с разума си, примката на тази тавталогия вече ме задушаваше...

“Ти тоя русия Крис много бързо го отписа! - ми подхвърли брат ми ей така.

Той действително е сламенорус с щръкнала коса като на жълто пиле. Но му седи добре, де. Хем ми стана смешно как  брат ми с едно изречение успя да обобщи един цял контакт (не знам дали мога да го нарека “връзка”, да, може би, но не и наистина “любовна”) ... хем смешно, хем това “отписа” не ми хареса. Кофти звучи някак. А беше прав, дяволски невероятно прав. Защото в цялата тази неизбежно кратка историйка аз в рамките на няколко дни престанах да го възприемам като мъж.

Тъжно и жалко ... но няма как. Видяхме се пак – всъщност случайно-  след година, когато всичко беше  отдавна минало. И двамата се зарадвахме да се видим. Седнахме в едно от ония кафенета – както едно време – и обсъдихме положението – както едно време. Бяхме на едно мнение (има ли учудени?). Всеки поотделно си беше храносмелил онова епизодче, при това явно доста качествено, защото ни най-малко не се сърдехме. Вече не помня кой от двама ни изрече на глас онова, което беше очевидно (очевидно за нас и може би невидимо за околните) – че той и аз си оставаме две кифлички с един и същ мармалад вътре. И това ни хареса. Много.

И така, взехме да се виждаме чат-пат. За любопитковците, дето веднага ще се усъмнят в настъпилата платоничност: кълна се в палеца на левия ми крак, дето му падна нокътя и поникна нов – не прехвърчат искри от Оня модел – никакви – ни насам, ни нататъка!

Не се виждахме с месеци, а ако се засечем някъде случайно, все си викахме “Абе с тебе трябва пак да пийнеме кафе тия дни, срамота начи откога не сме се виждали! Айде, за следващата седмица ще си пишем смс!” Понякога тези случайни разговори действително водеха до виждане – дълго и интересно, както си го знаем – друг път не.


Едно от тези виждания беше днес...



*  *  *


А те харесвам, готин човек си. Не знам защо след последните ни няколко виждания имах чувството, че съм се наситила за доста време напред. И още: че разговорите ни, макар и интересни, неминуемо ме повличат надолу. Не знам причините, но е крайно време да разбера. Сега.

Ти ми разказваш за твойте тренировки по карате и колко сила ти дават. Че не е само спорт, ами цяла философия; че можеш чрез едно бойно изкуство да развиеш личността си.
Не съм тренирала карате, но отново знам какво имаш предвид. Истините (житейските) са малко, но до тях можеш да стигнеш по хиляди пътища. Да, разбрах те много добре, и при мене е така, само че с ... Слушаш ли? Чуваш ли ме?

Извинявай, казва, аз пак с тренировката ще дам пример. Понеже то не са амо тренировки, то е средство за ... себепознаване ... дзен-будизъм... и в ежедневието да прилагаш ... воля ... дисциплина ... звучи глупаво, но всъщност е ... та каквото исках да кажа е, че ... имам предвид ... ама то не се отнася само за каратето, ами по принцип ... и ставам все по-добър, в смисъл, не толкова технически, да, и технически, де, но това ми дава и много ... например да живееш за момента, хехе, звучи като клише, но когато удряш, ти наистина трябва да си тук на 100%, за да се получи – не в миналото, не в бъдещето...

Разбирам те, знаеш, че те разбирам. Но за теб е важно да ми го обясниш добре. Сякаш е важно да го чуеш пак – изречено от теб самия и подпечатано с моето съгласие. Имаш го – съгласието - и подкрепата, подписана и нотариално заверена, в два екземпляра. Оригиналът остава за мен, за теб копието, ама то е като оригинала, 1:1 са, вярвай ми!

Не знам дали се очаква от мен да се радвам, че е намерил този спорт за себе си. То аз не, че не се радвам, де ... Всеки от нас има поне по едно-две такива каратета. И трябва да ги има. И тежко му, ако не ... Сега се сещам, че видях преди седмица-две един негов приятел. Какво прави Крис? Винаги питам за него като видя някой от приятелите му. Добре е, казва, все още е запален по каратето. Как не, казвам му, аз откак се помня, той си е запален. Да, ама сега е наистина адски въодушевен!

Май сега разбрах какво имаше предвид.

И пак: очаква ли се от мен да е радвам на твоя извор на вдъхновение? Някак си да. Радвай се за мен, ми казваш ти един вид. Това е твоят апел към мен. Апел, тоест молба. Но аз, незнайно защо, не мога да се зарадвам наистина. А хубави неща си говорим ... Викат му “положително мислене”.  (Тук не може без клише в изказа). Но с всяко мое съгласие и всеки подкрепящ тезата пример се промъква в мен една част от големия син дух на тъгата. Настанява се все по-удобно в душата ми като на голямо кожено канапе. И, естествено, после не иска да си тръгне.

Разказваш ми, че си силен, но нещо в теб ми казва друго. Синият дух на тъгата е по-убедителен от всякакви агрументи. С радост откликвам на твоя апел да се съюзя със Силния и да генерираме с теб хитри житейски рецепти... но това ме  изтощава, сякаш ги генерирам не заедно с, а срещу теб. И докато ние кръстосваме шпаги, говорейки за едно и също нещо с едни и същи думи, онзи синият пропълзява и ние не го забелязваме.

Не знам дали наистина усещам с пипалата си твоя страх над пластове разумни аргументи. Може пък просто да ми е тъжно, че моите неща изглежда не те вълнуват наистина. Заговоря ли, ти се умълчаваш и в очите ти чета същото това отчаяние, само че умножено по 10. Не знам дали просото не се чувствам отхвърлена или предадена, да речем. Да имам нужда от повече внимание... Но не, не е това проблемът някак си. За мен би било окей да си приказваме и дни наред за твоето карате, защото всъщност не става дума за него. Интересно ми е да чуя мислите си, възпроизведени от някой друг и дообогатени с малко дзен ... да ... ако не беше ...

... ако това не беше само една част.
А другата част е, че животът му в момента е един малък хаос. Предния септември той държа последния си изпит, а още не си е предал дипломнта работа. Къде ти, той още не е почнал! Беще  почнал уж преговори с някакъв проф, но не могъл да се организира. Сега го водят “скъсан” и му дават втори (и последен) шанс. Срокът тече, а той още не е търсил нова тема.

По всичко личи, че е в труден период от живота си. Пък задачата му така и така не е лесна. Да твориш дипломна работа е все едно да се гмуркаш в мътна вода и да се опитваш да си хванеш с голи ръце риба, за да се наядеш. В непрогледната мътилка да хващаш риби. Никoй нищо не ти казва, ти трябва всичко да си организираш и да знаеш как става, а ти не знаеш, много ясно, откъде да знаеш? И на всеки ъгъл те дебнат едни гласове: “Не можеш, не можеш, не можеш!”



И тук свършва историята с моя приятел Крис. Свършва (и започва) в моята малка стая – на която се надявам никoй да не почука, защото сега е един от момените, в които не искам да виждам никого. Сега се чуствам като неизстискано пране. Един път (реди 2 седмици може би) се опитах да надхитря пералнията долу в миялното помещение и да пусна едно пране на повече градуси, за да стане уж още по-чисто. Битуват суеверия, че за тая цел трябвало да пуснеш 50 цента повече (тоест 1,5 вместо 1 евро). А аз генерално се съмнявам в две неща: в задгробния живот и в пералните с коефициент на интелигентност. Резултатът беше една невероятно тежка  огромна нецентрофугирана маса в локвичка. Всъщност не съм предполагала, че някакви дрехи могат да бъдат ТОЛКОВА мокри и толкова тежки! Върха беше, обаче, един чаршаф, който си е бая плътен такъв един зимен  ... добре, че беше сгънат (случайност) и както си беше така, го плеснах на парното в първичното му състояние. Хак му е!

А мисълта ми беше, че цялата тая рабора с Крис не е като да минава покрай мен като пролетен ветрец.

*  *  *

Не знам какво означава тук “приятелски дълг”, защото ако щете вярвайте, не правя нищо поради някакъв дълг. Да се опитам ли да му подам ръка – не затова, а защото е готин човек – като рискувам той да ме дръпне и мен? Трудно-трудно – да  запазя дистанцията, която може би би била необходима, за да “погледна трезво” на проблемите му. А не искам пак да се чувствам като мокрия ми чаршаф...

Но ... нещо ме кара отново да рискувам. Работата е там, ще такива неща ме мотивират. Ама не го бъркайте с просоциално поведение и тям подобни дивотии. Нито, както казах, с “приятелски дълг”, защото чак такива приятели не сме. И още: това не е жертва. Няма такива случаи, в които си заслужава да се чувстваш като мокър чаршаф. Щом така се чувстваш, значи нещо не е наред. Ако все пак решиш да се жертваш заради приятел, то не само ще навредиш на себе си, но няма с нищо да помогнеш на другия. Даже напротив – ще го подкрепиш в едно начинание, което само на пръв поглед му е от полза. Ти ще му помогнеш само ако ти самият останеш здрав и читав, защото всичко, което вреди на теб, вреди и на него самия.

Не знам дали винаги е така. Аз си приказвам само за конкретната ситуация. А мисълта ми беше, че това, което мисля да направя оттук нататък, не е точно алтруистично и приятелски-жертвоготовно, макар че може би на пръв поглед така да изглежда. Нито мотивите ми са такива, още по-малко пък ще са методите. Просто той е, както казах, хубав човек и ми е гот да си лафим. Радвам се, че има хора като него. Толкова за мотивите. А методите...

Тук става малко парадокс, защото неговото бойно изкуство е едно неоспоримо Добро, с което всеки приятел желае да кооперира. Но в момента, в който го направи, хлябът вече се препече.


Права ли съм, или греша, че тия работи, дето ни носят вдъхновение, по-скоро се вършат, отколкото да се плямпа за тях? В смисъл, окей, трябва да се плямпа, ама ... Представете си един  земеделец, който ви казва “Аз имам едно ябълково дърво, грижа се за него всеки ден и то ми ражда чудни плодове! Децата много им се радват!” Много добре – ще кажете и ще попитате колко деца има. Какви са  - момичета, момчета, как се казват? Той ще започне с охота да се хвали колко са умни момчетата и колко хубави момиченцата му. Ще вметне в разговора и жена си, която е работлива и грижовна, ще ви каже. И ужасно секси, ще си помисли, но няма да ви го каже. Обаче нещо друго в благия му поглед ще го издаде.

Това е един доволен селянин. Той ще забрави за ябълката – и то в момента, в който ви разкаже за нея. Какво пък толкова – ябълката си е ябълка. Копай, блъскай, дай всичко от себе си, но после почти забрави за това.
Защото в противен случай всичко, което ще получиш от цялата тая работа, ще е една кошница с големи, червени, сочни, лъскави, сладки, хрупкави, свежи, ароматни, божествени


... ябълки.