Не може да ми излезе от главата. Само мисълта, че трябва да чакам цяла година, за да го видя отново, ми е толкова тежка, че съм готова да хвана първия влак и да ида скришом да го зърна и пак да се върна. Не виждам смисъл във всичко, което правя, защото не е свързано по някакъв начин с желанието ми да го видя по-скоро. Мислех, че по-дълго време мога да изкарам само с хубавите спомени, докато избледнеят и блоката от липсата му намалее, дори изчезне, но нещо не се получи. Къде отиде тая прословута приказка "Невидени очи лесно се забравят"! Само две нощи не ми бяха достатъчни да кажа всичко, което исках да чуе той от устните ми, да направя всичко, което той трябваше да види, да го докосна толкова пъти, че да го накарам да жадува това докосване. Защо човек е толкова несигурен, когато има възможност да направи нещо и после чак го осъзнава, когато моментът е безвъзвратно отминал! По дяволите, тази така наречена "психическа" болка не мога да я издържам! Имам чувството, че белите ми дробове, диафрагмата, стомахът, всичко това се свива и мачка, че някой ми увива и стиска сърцето, че се задушавам и че ме боли ... без всъщност да има какво... Възможно ли е няколко хормончета да предизвикат чувство, което обезсмисля и дава смисъл на всичко в живота ми. Не е ли смешно желанието ми да се видя с някого, който дори и да му се иска същото, може да го осъществява един, два пъти в годината. Възможно ли е да се опазят толкова дълго време взаимни чувства - очевидно може, напротив даже се засилват, но дали наистина..? Искам нежност, прегръдка, докосване, танцуване, ръка на рамото ми, устни в косите ми и ... много работи искам. Как да разбера къде да спра? Има ли граница? Боли и е хубаво все още. Колко още?