Тогава се появи ти, полъхът който ме кара да настръхвам всеки път, когато отворя прозореца. Дори сега когато е светло затварям очи, поемам дълбоко въздух и усещам присъствието ти. Никога няма да ме оставиш,нали? Колкото и силно да искам, няма да си тръгваш, нали?

            Заслушах се в трепета на нощта и чух гласа на вятъра. Той носеше твоето име на уста. Проклинаше бурите, които се бяха изправили на пътя му и бяха разпокъсали името на срички, срички които ме преследваха. Питах се дали някога съм била толкова близо до теб физически, колкото близо сега те усещах, полъх донесен от вятъра.

            Нещо вътре дълбоко гореше, не беше жива рана не беше сърцето, не беше душата. Беше твоята целувка оставила отпечатък дълбоко в съществото ми.Пареше. Само това мога да кажа, защото все още пари, когато се сетя за момента, когато чух вятъра, когато полъха донесе твоето име, и онази целувка, която така и не ми подари.

         Полъхът, който пеперудата донесе на крилете си, същия който тя образува с пърхащите си крила и онази целувка изпратена по нея.

            Прошепна ми, всичко което беше твоя тайна, всичко за мен, всичко за живота и умря. Пеперуда, с най-красивите крила.

            Вярваш ли, че сега мога да се изправя и да продължа по пътя си, без да придавам на нищо никаква емоция? Вярваш ли, че сега ще стана и ще си тръгна? Вярваш ли, че ще те забравя? Вярваш ли, че всеки път когато отворя прозореца, полъха на вятъра няма да носи твоето име?

            Повярвай, полъхът ще ме преследва и ще щипе бузите ми през зимата, а през лятото ще тръпна от него и от неговия глас. Защото той ми носи всеки спомен за теб…

            Защото умрях в ръцете ти, тогава, на онзи прозорец, когато ми шепнеше че ме обичаш, много преди сега…