Малкото сърце

Дъхът излиза на талази
и тътне болка в малкото сърце,
онази тръпка, пак ли ме полази?
Отново, пак поиска то да спре...

Аз шепна му: “Тупти! Напред! Дерзай!“,
но то се чувства толкова предадено!
И се опитвам сила да му дам,
но то самотно е, безсилно и проядено.

Защото червеят е вече вътре в тялото,
гризе обковата, изсмуква сока;
та той е глист!.. Проядено е цялото!
То трябва да тупти, но във коя посока?

Аз знам, че трябва да го утеша,
разказвам много, приказки измислям,
и топли, нежни думи му шептя,
но то повтаря: “Всичко е безмислено!“

Кого да слушам? Него или себе си?
Оставяйки плътта ми да гризе
аз червея допуснах до душата си
и той изяде малкото сърце...

06.12.2006