Случва се любовта вече да е преминала. Раздялата отдавна да е заела мястото й в сърцето и на двамата, или по-скоро да е измамила последната скрита надежда, че той(тя) ще се върне. Като гръм, като сблъсък. В покоят ти!

Случва се чувствата да са заглушени от напразното очакване на забързаният човек да ти се усмихне. Да се спре и да те погледне. Защото ти си същата, а само времето е прибавило няколко ярки събития към живота ви незаедно, които безмилостно ти напомнят, че той живее някъде в теб.

Случва се импулсите да очертаят контурите на образа му върху грапавата повърхност на неизживяното заедно. С теб съм и не съм. Очите ти са широко затворени, а ръката ти протегната към твоята следа. Точно, когато имаш нужда от нея, изричаш най-хубавото име на света и гласът ти достига до най-светлият образ живял някога у теб.

Точно, когато осъзнаваш, че всъщност нищо не си е отишло, нито раздялата е успяла да те заблуди – тогава отчетливият звън на телефона ти те изненадва, и чуваш отдавна забравен, изтрит номер от контактният ти лист: „ Здравей! Отивам на пътешествие... без компас, без пътна чанта, без кредитна карта. Само с теб! Моля те, ела с мен?”. Ти натискаш съзнателно онова малко бутонче с надпис „NO” и цял живот оставаш в плен на котвата акустирала в сърцето ти... Превръщаш се в русалка, за да можеш да пътешестваш ... без компас, без гид, без храна. Само с теб... и котвата забита в сърцето ти!