ПАЛЕЦЪТ НА ЛЕСТЪР: ВТОРА ЧАСТ: Глава 3
Роман от Борис Зл. Павлов и Чавдар Агайн
Глава ІІІ
В сградата на Гилдията на Производителите на Развалено Мляко царяха хаос и паника. Отвсякъде се чуваха викове за помощ, писъци на предсмъртна агония, истерични смехове, плач. Изплашени служители сновяха по коридорите, спасителни екипи издирваха ранени и убити, агенти на ФБР и полицейски инспектори разпитваха оцелелите. Репортери от телевизиите и вестниците, както и обикновени зяпачи, се щураха около масивната каменна ограда на ГПРМ и се опитваха да влязат вътре, въпреки усилията на федералните войници, извикани по спешност, да ги задържат отвън.
Пораженията бяха огромни, близо 670 работници на гилдията бяха убити, броят на ранените тепърва се изчисляваше. Самата сграда беше оцеляла единствено благодарение на авангардните технологии, с които бе построена. Архитектите я бяха проектирали така, че да издържи на ядрен взрив.
Единственото спокойно място в този футуристичен небостъргач се намираше на двеста метра под морското равнище - на последния подземен етаж. Там се намираше заседателната зала на Гилдията. №1, №2 и №3 седяха около кръгла маса в залата и мълчаливо наблюдаваха огромния екран в дъното на стаята. Гледката не беше приятна. №3 се присегна към дистанционното и изключи образа. После хвана качулката си за върха и бавно я свали от главата си.
- Какво правиш? - изумен попита №2.
- Да не превъртя бе, човек? - добави №1. - Слагай качулката!
№ 3 ги погледна навъсено. Лицето му изразяваше мрачна решителност. Той се изправи. Бе висок над два метра, чертите на лицето му бяха изсечени като че с брадва, под очите си имаше дълбоки сенки. Той отметна дългата си къдрава коса назад и се усмихна невесело.
- Съжалявам, господа - каза №3, - но аз излизам от играта.
- Как така излизаш? Я седни и се успокой! - каза №2. - Точно сега трябва да сме най-сплотени, иначе всичко ще отиде по дяволите.
- Ако не ти е станало ясно - отвърна №3 - ние вече загубихме. По-лошото е, че освен нас може да загуби целият свят.
- Стига бе! - иронично извика №1. - Откога стана такъв алтруист?
- Да! - подкрепи го №2. - Не смяташ ли, че ни дължиш някакво обяснение?
- Така е - въздъхна дълбоко №3. - Дължа ви го.
Той протегна ръка към кутията с пури, разположена в средата на масата, взе една и я запали.
- Причината да напусна Гилдията не е заради това, че ме е страх - продължи №3. - Не си мислете, че нападението на Еди може да ме уплаши. Дори да не ни беше атакувал, пак щях да си тръгна.
- И защо? Да не би да си получил по-добро предложение от него самия?
№3 махна с ръка и кратко се изсмя.
- Говориш глупости! - каза. - Както и да е. Еди просто отложи за малко моята оставка. Смятах да ви запозная с решението си малко преди ескадрилата му МИГ-ове да стовари ада върху главите ни.
- И все пак - каква е причината?
- Един приятел ми се обади по телефона и поиска да се срещнем. А това означава, че ще отсъствам доста дълго и може и да не се върна изобщо. Затова напускам. Оставям ви да прецените как да си разпределите моя дял в Гилдията и ви пожелавам успех.
№ 3 тръгна към вратата.
- Не говориш сериозно! - извика №2. - Не можеш да си тръгнеш току-така!
- Прав е! - №1 се надигна от масата и тръгна към №3. В ръката си държеше пистолет. - Никъде няма да ходиш. Какво са тия тъпи телефонни обаждания. Това да не ти е детската градина! Остани на място, иначе ще стане по-лошо.
- Заплашваш ли ме? - повдигна вежди №3. - Прибери патлака, преди да си съжалил!
- Как не! И изобщо не си въобразявай, че ще излезеш жив оттук. Ще се обадиш на твоя приятел и ще му кажеш, че не можеш да се срещаш с него!
Без да отвръща нищо №3 се хвърли с бързината на котка към №1, събори го на пода и отне пистолета му. №2 се сви на стола си, очите му гледаха уплашено.
- Наистина, много съжалявам, господа - каза №3, - но повече не мога да ви кажа. Дори да ви обясня защо тази среща е толкова важна за мен, едва ли ще разберете. И - повярвайте ми - самият аз изобщо не желая да се видя с него. Бих предпочел да остана тук с вас.
След тези думи №3 отвори вратата и излезе от заседателната зала.
- Да се обадя ли на охраната? - попита №2.
- Не - отвърна №1. - Остави го да си върви. В крайна сметка неговият дял в Гилдията е най-големият. Какво ще кажеш да си разделим по 50 %.
- Става! - Очите на №2 заискряха доволно. - Майната му! Нека си троши главата.
№3 излезе през таен изход от сградата на ГПРМ, повървя пеш две преки, колкото да се убеди, че не го следят и съдружниците му наистина са решили, че е по-добре да приберат дяловото му участие, отколкото да се занимават с него самия.
На пресечката между 117-та и 205-та улица спря едно такси. Влезе в него и даде на шофьора адреса, към който отиваше. В това време мобилният му телефон звънна. №3 поднесе слушалката към ухото си.
- Говориш с Гордън. Споделяй бързо какво те мъчи - издекламира той.
- Ти ли си, Круша? - Гласът от другата страна звучеше страшно познато. - Къде се губиш бе човек?!
- С кого говоря? - попита ледено №3. - Не познавам никаква Круша.
- Така ли? - изненада се гласът. - А да си чувал случайно за Баба Меца?
Изражението върху лицето на №3 рязко се промени. Устните му се разтеглиха в истинска усмивка, която омекоти резките му черти.
- Не може да бъде! - почти извика той. - Баба Меца? Лично? Откъде си ми намерил номера, дяволе проклети!
- Ти как мислиш? - отвърна Баба Меца. - Професора малко се съмняваше, че ще дойдеш на срещата, та ме помоли и аз да ти се обадя, за да те склоня.
- Нямаше нужда. Вече съм на път. Ти къде си?
- Летя от Флорида. До половин час ще съм при него. Чу ли, че станал кука?
- Знам, знам! Раздава го шеф на полицията в Ню Йорк.
- Сериозно? А едно време мразеше ченгетата - Баба Меца се засмя. - Е, добре, Круша, радвам се, че те чух. Ще се видим, значи, у Професора!
- Да. Ще се видим.
Връзката прекъсна, а №3 потъна в спомени.
- Пълни простотии - каза Професора, след като прочете статията. - Явно любимото дърво на тоя тъпак е крушата. И защо крива? Ей това не ми го побира акълът!
- Щото Стийви се криви бе, Професоре - обади се Малечко-Палечко. - Не си ли го гледал как се гърчи в странни пози, докато прави заслона. Размята ръце кат' удавник и кълчи дългото си тяло кат' стрийптицьорка на пилон.
- Както и да е, Гордън. Сдоби се с тъп прякор за цял живот - допълни Професора.
Е, не бе за цял живот, с тъга се усмихна Гордън. По едно време станах №3, Професоре, Но ти знаеш това, нали?
Кривата круша винаги се бе възхищавал от Професора. За него Спенсър бе идол, модел за поведение. Никога не се издаде, но знаеше, че Мери - момичето в тяхната банда - е наясно с това. Също така знаеше, че тя рано или късно ще се омъжи за Професора. Бе ясно като две и две четири.
20 години бяха минали оттогава. Юбилей, един вид. Пътищата им се бяха разделили. След всичко, което стана те решиха повече да не се срещат никога. И при никакви обстоятелства. Но, ето че се налагаше да се видят отново. Кривата круша не се и съмняваше, че тъкмо Професора ще ги събере, ако - не дай Боже - не са успели да затворят кутията на Пандора. Когато чу гласа му по телефона, Гордън не се изненада изобщо. Макар много малко хора да знаехе номера му и макар Спенсър да не бе между тях, не беше никак чудно, че се е добрал до строго секретните цифри. Едно на ръка, че бе шеф на нюйоркската полиция и имаше достъп до всякаква информация. И даже да не беше така, Професора пак щеше да намери начин да му се обади. И това беше ясно като две и две четири.
Само не знаеше как ще го погледне в очите. Гилдията на млекарите, макар да беше напълно легална организация, бе замесена в много тъмни сделки и много хора бяха умрели, заради бизнес-интересите им. Борбата между петролните концерни и производителите на алтернативното гориво беше жестока и безмилостна. Между самите новатори, както наричаха себе си хората от Гилдията, също имаше конфликти. Лестър Голдчанс се бе отцепил от тях още в самото начало и се съюзи с Еди Стикър. Така бе отворен нов фронт и жертвите от трите страни ставаха все повече и повече.
Самият Гордън бе участвал или давал заповеди за елиминиране на неудобни противници или случайни свидетели. Беше давал подкупи, беше изнудвал, беше заплашвал. С нищо не се различаваше от престъпника Еди Стикър. И най-лошото в цялата работа бе, че Професора е наясно с това; че Професора знае кой е №3; че макар да беше недосегаем за полицията, Гордън е презиран не от кой да е, а от своя най-добър приятел, от своя кумир, от човека, на когото искаше да прилича.
Затова, когато Професора му се обади и го помоли - да, помоли го, вместо да му заповяда, както би било редно да се отнася с подобна отрепка - да се появи на срещата, Кривата круша изобщо не се поколеба. Защото, колкото и да беше тъп прякорът му, той предпочиташе да е именно Кривата круша, а не №3. Защото, колкото и да бе лош поводът за тази среща и колкото и да беше ясно, че може и да не оцелее в битката, която им предстоеше, Гордън желаеше с цялото си сърце отново да бъде 16-годишен и отново да застане рамо до рамо с Професора и да му помогне, дори и да умре. Така щеше да изкупи, поне отчасти, греховете, които натрупа в живота си.
Докато Кривата круша пътуваше към дома на Спенсър Крейвън, стените в стаята на Лола в хотел "Метрополитен" бяха заели обичайното си място. Нищо в стаята не напомняше за пътуването й в непознато измерение, нито за събитията, станали някъде из безкрайната пустош, управлявана от непознати на човешкия разум сили.
Лола се бе разположила удобно на фотьойл в близост до масата и отпиваше шампанско от висока чаша. Бе облечена н дълга черна вечерна рокля, косата й бе вързана на кок, а в ръката и димеше цигаре с ароматна цигара.
Тялото на Бен, отпуснато върху друг фотьойл, разположен фронтално срещу Лола, се размърда. Очите му се отвориха. Леко замижаха от силната светлина, която хвърляше полилея, след което скептично огледаха обстановката.
- Какво правя тук и коя си ти, ма? - проговори Бен.
Лола се засмя. Смя дълго и продължително. През това време Бен я гледаше тъпо.
- Лестър? - попита Лола през смях, още не можеше да се овладее. - Лестър Голдчанс?
- Същият, пачавро! - отвърна троснато Бен. - Още не си отговорила на главния въпрос, путко непоръбена!
- Какъв език само! - очаровано го погледна Лола. - Нищо чудно, че доста хора дават мило и драго, за да те очистят.
- Такава ли била работата? - Бен свъси вежди. - Отвлечен съм, за да ме ликвидират? Или ще искаш откуп?
Лола огледа творението си с любов. Вярно - не успя да вземе палеца, но и главата свърши своята работа. В самото начало тя нямаше никакво намерение да я използва. Палецът й стигаше. Благодарение на него щеше да превърне Бен в пълно копие на Лестър, но Отмъстителя обърка сценария.
Сега Лестър - по точно неговото съзнание, бе в черупката на Бен и в момента това напълно я устройваше. Защото всъщност Бен и Лестър много си приличаха. Факт, който убягваше на толкова много хора, че Лола направо се чудеше как е възможно толкова очевидна прилика да не се набие на очи. Вярно, че имаха доста голяма разлика във възрастта, но и двамата бяха известни. Бен като бивш голям журналист, а Лестър - като влиятелен бизнесмен.
На това отгоре бяха баща и син, макар и двамата да не знаеха за този факт. И, както със задоволство отбеляза Лола вътре в себе си, младият Лестър е наистина почти пълно копие на незаконородения си наследник.
Единственото й притеснение бе свързано с факта, че Бен все още съществува. Съзнанието на Лестър доминираше в тялото, но Лола не знаеше докога ще продължи това. Ето защо й трябваше и палецът. С него щеше да изличи напълно Бен и да установи пълен контрол над баща му.
- Нито ще те убивам, нито ще искам откуп - Отговори Лола, докато все още внимателно изучаваше новото тяло на Лестър Голдчанс. - Даже ти спасих живота, неблагодарнико!
- Тъй ли? - изсумтя Бен. - Ти? Не ми разправяй смешки, жено! Но виж, аз мога да те спася от девствеността, в случай, че още не си разпечатана!
- Не можеш да го вдигаш от две години, Лестър - ехидно каза Лола. - Трябват ти поне 5 таблетки "Стимул VH", за да успееш - при това за две-три минути. Нали така?
- Откъде знаеш, пачавро? Да не си ми светила? - Лицето на Бен придоби злокобно изражение. Той понечи да стане, за да я удари, но не успя.
- Тялото ти все още е много слабо - отбеляза Лола. - И не се притеснявай. Знам за теб повече отколкото сам знаеш за себе си. Затова очаквам отсега-нататък пълно подчинение. Нали?
- Откъде-накъде?
Лола прецени, че по-нататъшен спор и би бил излишен. Тя вдигна дясната си ръка към главата му и сви пръсти в юмрук. Тялото на Бен започна да се гърчи.
- Боли, а? - попита Лола. - Ако не ти е достатъчно, мога да увелича оборотите.
- Не, не! Престани!
- Какво? Не чух?
- Моля те! - почти извика Бен.
Лола отпусна юмрука.
- Така е по-добре - каза. - Можел си да бъдеш и учтив.
- Да, да! Какво искаш да направя?
- Изглежда преди това трябва да си спомниш как попадна тук. Май съм оплескала нещо. Доста си груб за роб, душко.
Лола стана от фотьойла, приближи се до Бен, застана зад гърба му и обхвана главата му с ръцете си.
Пет минути по-късно Бен беше наясно с всичко. Когато Лола се отдръпна от него и седна на мястото си, в очите му се четеше животински страх.
- Видях - едва проговори Бен, - онова нещо, което те... Какво беше то?
- Не е нужно да знаеш - отвърна Лола. - Засега ти стига да проумееш, че си Лестър Голдчанс, бил си на малък воаяж в Европа, където си намерил жената на своя живот - тя посочи себе си, - оженил си се, направил си малка пластична операция за подмладяване и си се върнал, за да продължиш бизнеса си, като същевременно си решил да поемеш и "Ню Йорк Доминатор". Трудно ли е за запомняне, или да повторя?
Коментари