Съботната вечер на професора
Един разказ, който написах тази сутрин. Главният виновник за моите плахи литературни опити е професорът, който много мило ме мотивира да пиша. Така че ето го резултатът, който е продължение на този постинг.
_______________________________________________
Професорът свали очилата си и се облегна доволно на стола. Беше завършил писането на сложната химична формула, която представляваше последното му откритие. Вярваше, че е изнамерил формулата на любовта и възнамеряваше скоро да я патентова.
Експерименталните таблетки, които беше създал на базата на досегашните си постижения, действаха безотказно на всяко опитно животинче, като моментално го успокояваха и го лишаваха от любовен период. Оставаше му да докаже, че и при човека хапчетата ще действат по абсолютно същия начин - могат да го спасят от нeочаквано влюбване или да го предпазят от любовни страдания. Беше напълно сигурен, че за човешкия свят вече няма да има неразгадана тайна, щом най-голямата от тях - любовта! - е разкрита. Съвсем скоро всеки човек ще може да действа разумно и правилно, защото ще може да управлява емоциите си.
С откритието си той щеше да помогне на много хора, които се измъчват от несподелена любов, а други са на път да се увлекат по неподходящ партньор. Също така то ще бъде от полза и за по-възрастните като него, които не е добре да се влюбват, тъй като любовното чувство внася смут в душата и пречи на работата им. В такова състояние мислите се държат като непослушни деца и често пъти се отклоняват в неправилна посока. Това принуждава влюбеният да се бори със себе си, докато ги събере и ги накара да застанат по местата си.
..........................
Чувстваше се уморен, но щастлив от постигнатото. Погледна през прозореца и видя, че навън меко припадаше теменужената съботна вечер. Изведнъж спонтанно му се прииска да се поразходи из улиците на града.
- Хм... Какъв е този внезапен импулс у мен? – каза си наум професорът леко разтревожен. – Не, не е някакво трепетно очакване – започна да се самоуспокоява той, – като онова, което изпитвах на младини, преди срещите си с Ева... Тогава тя избра да бъде с най-добрия ми приятел и състудент! А аз бях безумно влюбен в нея... И толкова страдах, когато се разделихме! Но... всичко свърши и всеки от нас тръгна по своя път...
... Тя сигурно отдавна е омъжена за него – продължи да размишлява той - вероятно имат деца, а може би вече и внуци... Ама какво съм се размислил за минали истории, случили се преди толкова години?! Всичко с Ева завинаги приключи. Точка по въпроса!... Ето днес съм съвсем различен човек - един от най-разумните и праволинейни хора на планетата, така че няма от какво да се притеснявам...
... И все пак... Дали за всеки случай да не взема една от моите експериментални таблетки Anti-love? Тъкмо ще я пробвам, защото би било неразумно точно сега, на финала на този важен научен труд, някаква глупава емоция да навреди на завършването му.
Глътна сивото хапче и наметна шлифера си. В мига, в който излезе от дома си, нежно го лъхна топлият есенен бриз.
- Ах, каква красива вечер само! – възкликна възрастният учен.
Стори му се, че кестените шумят по особен, тайнствен начин. Звездите искрят с необикновена светлина. А Земята цялата се е превърнала в едно огромно пулсиращо сърце.
Тръгна по улицата с греещите неонови реклами. Разминаваше се с минувачи, които бързаха да се върнат при семействата си; с влюбени двойки, които се прегръщаха и целуваха най-невъздържано пред всички; с бездомници, които просеха милостиня и мъничко внимание; с кучета, които притичваха, за да се умилкват около него.
- Пъстър свят, шумен свят – помисли си професорът, – а аз вече толкова години живея сам и съм безкрайно спокоен. Далеч от човешката суета, далеч от емоциите, с които е преизпълнен семейният живот.
Още по темата
BgLOG.net
· 28.10.2005
· The Maker
- Искаш ли да ти гледам, душа? – изведнъж чу глас зад себе си. – Да знаеш - голямата си любов ще срещнеш днес...
Професорът се обърна. Наблизо стоеше усмихната циганка, която беше подала ръка в очакване да получи някоя стотинка.
- Е, този път не позна! – на свой ред се усмихна ученият. – Ще ти дам пари, за да ме оставиш на мира, но знай, че не можеш всекиму да предскажеш бъдещето. Точно на мен – не.
- Ха, благодарско за парите, ама за другото не си прав, да знаеш! – занарежда циганката. – Върви си по пътя и скоро ще си спомниш какво съм ти казала! Ще си спомниииш... И още кааак!... Ха-ха-ха...
Циганката се затича нанякъде, заливайки се от смях.
Професорът учудено я проследи с поглед, после махна с ръка. Продължи да върви по тротоара, но изведнъж се спря и се замисли. Вече беше станало доста късно и затова реши да се прибира. Утре за него беше важен ден. Ще трябва хубаво да се наспи, за да подготви цялата документация. Обърна се назад и тръгна с уверена крачка към къщи.
Малко преди да кривне в уличката, внезапно пред него изникна като някакво неземно видение дребна женска фигура, с която едва не се сблъска. След миг и двамата се озоваха един пред друг и втренчено се погледнаха в очите.
- Тези очи ги помня! – стреснато прошепна професорът и от устата му се отрони – Ева!!!...
- Пламене!... – промълви жената.
Двамата стояха безмълвно и жадно се изпиваха с погледи както някога. Професорът се развълнува и протегна ръце към своята любима жена, на която животът вече бе изрисувал красиви бръчки по лицето, но бе запазил магнетичното излъчване на очите. Тя се сгуши в обятията му и после двамата тръгнаха бавно по улицата.
Ева му разказа, че живее сама и често си спомня за онова време, когато е трябвало да избира между него и другия. Призна му, че тогава е направила грешния избор и скоро след това се е разделила с онзи мъж. През всичките тези години е искала да се обади на Пламен. Търсила го е къде ли не, но не е могла да го открие, защото той е бил сменил адреса си.
- Ще ти покажа къде живея – размечтано предложи професорът. – И ти ще останеш при мен завинаги... Повече никога няма да те пусна да си отидеш...
Ева се притисна силно в него и двамата влязоха в двора на къщата, където се спряха и пламенно впиха устни, далеч от хорските погледи. Луната ги гледаше отгоре и одобрително се усмихваше, а звездите срамежливо трептяха, блещукайки с нежни, разноцветни нюанси.
На сутринта професорът се събуди пръв и с усмивка погледна спящата любима жена до себе си.
- Не мога да повярвам! - рече си той - И какво се оказа? Че една циганка знае повече от мен - професора!? Че формулата на любовта, която си мислех, че съм открил, е грешна! А хапчетата изобщо не действат на хората! Но най-интересното е, че вместо да съм ядосан, защото целият ми труд отиде по дяволите, съм безкрайно щастлив от цялата работа.
Оставям си вратичка за още редакции, които могат да ми хрумнат :)
Куини, хубав е разказа ти! Занимателен, добре построен, с премерен, елегантен стил. Плюсчето е задължително.
Само не разбрах вие-жените поради что все за "любовта" копнеете и не признавате, че я няма в живота. Има физическо привличане, общи интереси, привързаност, взаимно уважение, търпение /нали Нушич бе казал, че това е брака!/, но любов...
Или всъщност, сетих се! Макар индиректно усещате, че подобно чувство е мит, щом , за да избликне са нужни професори и хапчета!
Светльо, искам да ти призная, че когато седнах да пиша моя коментар-закачка към професора, който наистина ме провокира с това негово мило отношение към мен, въобще не знаех, че ще се получи такъв дълъг разказ. Ти пишеш разкази, а на мен това ми е за пръв път, ако не броим онзи, с който участвах в коледния конкурс, само че той беше написан по истинска случка и там нещата стоят различно. Сюжетът е ясен и затова, според мен, е по-лесно да се напише. Докато това творение тук ми е първото от гледна точка на продукт на чистото въображение.
Когато седнах да пиша, не знаех какво ще се получи. Всъщност тръгнах след героя, той ме поведе нанякъде (до последно не знаех как ще завърши историята), и онова, което вложих, бяха идеи, но реализацията им малко ме затрудни. Моите идеи:
- за любовта, която ще си остане вечната загадка за хората;
- за нейния механизъм, който и най-великите умове никога няма да могат обяснят;
- за това, че любовта причинява страдания и мъки, но за лечението й хапче не може да бъде създадено, тоест, няма изход, трябва да се изстрадат нещата;
- за това, че не можем да избягаме от съдбата си и че най-съкровените желания рано или късно се сбъдват, въпрос единствено на време;
- за това, че най-прекрасното чувство е любовта, от която най-силно се нуждаем, всичко друго е на второ място.
Разсъждавам по този начин, затова не разбирам защо ти казваш, че на света има: физическо привличане, общи интереси, привързаност, взаимно уважение, търпение, но любов - не. Свет, само не ми казвай, че никога не си се влюбвал до изгубване на ума, особено след като познавам романтичната ти душа. Просто ще ме хвърлиш в оркестъра с такова признание. Не смятам, че мъжете не се влюбват. Вярвам, че обичат по различен начин от жените, но не по-малко страстно и силно. Познавам тук, в блога, един мой приятел, който, когато страда от любов, имам чувството, че цялата вселена потреперва, защото много тежко изживява разделите. На мен страшно ми въздействат неговите постинги, нищо че не винаги коментирам.
Категорично не смятам, че подобно чувство е мит. То си е съвсем реално чувство и наистина е способно да бликне изведнъж, но защо се появява - никой не може да отговори на този въпрос. Идеята с професора беше, че дори един супер умен човек не може да направи нищо срещу влюбването. Просто се оставя на чувството да го завладее напълно и е адски щастлив от този факт.
Така мисля аз, но може и да греша... Знам ли?...Не, аз не съм се влюбвал, избрах си жена по горепосочените критерии плюс факта, че е от "нашата черга" тоест от близка социална среда. И не съжалявам. Съжителството е сравнително мирно и дава добри плодове - 2 на брой!
Не отричам правото на друг да се влюбва или поне да вярва, че такова нещо има. Но няма да пропусна момента да цитирам отново една от любимите ми максими на Ларошфуко:
"Любовта е като призраците. Всички говорят за нея, а никой не я е виждал."
Изрази като „взех си белята” и „рискуваш да ти издере очите” според мен издават известна неувереност в качеството ти на мой опонент. Нещо май не си убеден, че не си изпитвал никога, ама съвсем никога любовно чувство. Позволявам си да те закачам, защото си ми приятел и знаеш, че съм откровена. Прошката съм си я получила от теб предварително.
Добре, де, пошегувах се...
А сега сериозно. Хайде да се опитаме да изясним понятието „любов”, за да не се окаже, че ти си се влюбвал, а не си разбрал. (Ох, пак плоска шегичка, ама такива ми идват днес.)
Какво всъщност е любовта? Ще използвам едно изтъркано сравнение, че любовта е цвете, но пък то ми дава големи възможности да опиша явлението „любов”. И веднага ще уточня, че е рядко цвете, защото понякога то цъфти веднъж в живота, а даже и на още по-големи периоди от време... както при теб...
Защо любовта поразително много прилича на цвете?
1. Любовта прилича на цвете, защото тя задължително е нежна, заради най-нежните чувства, които събужда у влюбения. Друг е въпросът, че не всеки влюбен има културата и възпитанието да ги изрази по адекватен начин.
2. Любовта прилича на цвете, защото тя е красива. Любовта внася красота в отношенията между хората, които се обичат, прави ги по-добри, по-милосърдни, по-лъчезарни, по-привлекателни и изобщо много по- в най-прекрасен естетски смисъл. Тази красота влюбените я пренасят върху целия свят, върху всички наоколо. Тя дори съвсем реално влияе на външния вид, защото влюбеният излъчва особени флуиди, които понякога и за един непознат човек са видни. Забелязали ли сте, че една щастливо влюбена жена е в състояние силно да се разхубави под влияние на чувствата?
3. Любовта прилича на цвете, защото е крехка. Един поглед или един некрасив жест могат да я унищожат в същата секунда. Нетрайността е характерна за всички цветя.
4. Любовта прилича на цвете, защото се нуждае от много специални грижи, за да бъде отглеждана дълго, а дори при някои хора – добри цветари - тя може да издържи цял един живот. Всяко занемаряване, изразяващо се най-често в липса на разнообразие в общуването и в прояви на потискащ битовизъм, води до повяхване на цветето на любовта или до смъртта му.
5. Любовта прилича на цвете, защото се нуждае от внимание и обич. Нали знаете, че цветята не виреят във всеки дом, защото те усещат излъчването на хората, и ако то не е добро, не могат да съществуват? Цветето на любовта е много чувствително и се зарежда от положителните емоции, които се насочват към него. То лесно ще умре, ако към него се проявяват равнодушие и студенина.
6. Любовта прилича на цвете, защото се нуждае от подходяща почва, от която да смуче жизнени сокове. Ако почвата не е добра, цветето може да поникне, но няма да се развие и да разцъфне с пълна сила, а по-скоро обратното - ще залинее и ще загине. Или казано по друг начин: това се случва, когато семенцето на любовта хвръкне и се засее в сърцето на неподходящ човек.
7. Любовта прилича на цвете, защото се нуждае от подходящи условия – топлина (в думите и жестовете), светлина (в мислите) и въздух (символ на свободата). Понякога условията във вид на обстоятелства - примерно ако влюбените са принудени да изминават далечни разстояния, за да се видят - могат да се отразят пагубно на любовта. Зависи от случая.
Може би описанието ми е непълно, но по-нататък мога да добавям още щрихи към него, ако се сетя за още нещо.
С този коментар искам само да кажа на всички хора, които са избрали да прочетат написаното дотук, че когато някой ви предложи цветето на любовта си, не бива да забравяте, че той ви прави най-специалния подарък, който може един човек да поднесе на друг.
И още едно уточнение за любовта. Нека да не я бъркаме със секса, защото това е груба грешка и води до големи недоразумения. Сексът може да съществува и без любов, но обратното: любовта има нужда от секс и събужда желание за секс. Най-лесно се проверява дали е било любов, или само сексуално желание, ако след „консумирането” й, чувствата продължат да съществуват и партньорите продължат да се привличат, но не само физически, а мислейки си, копнеейки един за друг.
8. Любовта прилича на цвете, защото като всяко цвете е преходна - ражда се, живее и умира.
Много е хубав, браво Куини, чудесна си!
И СКУЧНО И ГРУСТНО
Лермонтов Михаил ЮрьевичИ скучно и грустно, и некому руку подать
В минуту душевной невзгоды...
Желанья!., что пользы напрасно и вечно желать?..
А годы проходят - все лучшие годы!
Любить... но кого же?., на время - не стоит труда,
А вечно любить невозможно.
В себя ли заглянешь? - там прошлого нет и следа:
И радость, и муки, и все там ничтожно...
Что страсти? - ведь рано иль поздно их сладкий недуг
Исчезнет при слове рассудка;
И жизнь, как посмотришь с холодным вниманьем вокруг, --
Такая пустая и глупая шутка...
Ще коментирам утре поради липса на физическа възможност като време да напиша отговора.
Ако говорим за естествените женски амбиции за "победа" наистина ще бъде проява на "нелюбов" да не ги оставим да спечелят "мача".
Хайде сега Ина, да не оправдаваме една фикция /любовта/ с друга фикция /изкуството/! И двете са много красиви /и песните, които си препоръчала са готини, слушал съм ги безброй пъти/, но и двете представляват една друга реалност, не тази, в която живеем. Пък и въпроса ти малко наподобява логиката на Августин Блажени, Тома Аквински и средновековните схоластици. Те непрекъснато питат:
- Ако няма бог, кой тогава е сътворил света?
Съгласи се, че подобни силогизми съвсем не обосновават съществуването на бога.
Куини, и аз се шегувах с женската "опасност", нали сме свои хора и всекидневно битувам с три жени в къщи.
Не съм философът, който ще формулира любовта. Трудно се формулира неизпитаното и невидяното. В твоите формулировки има частица от истината за живота и чувствата. Но повярвайте, за повечето мъже както уместно намекна със стих колегата babev58 нещата изглеждат коренно различни от традиционния женски сантиментализъм.
Копривчице мила, благодаря ти за добрите „пасове” в мача. :) Някои от тях са си направо „голове” във вратата на „противника”, който дори е склонен кавалерски да се признае за победен, още преди да е завършила срещата.
От изказването на Бабев оставам с впечатлението, че той не отрича съществуването на любовта, а просто не е съгласен с описанието й и с тезата, че тя е най-прекрасното нещо на света, от което всички се нуждаем.
Светев, моят приятел мил, пък ме предизвиква да го убедя, че любовта съществува и може да бъде срещната.
Дали ще успея само с голи думи – не знам.
И така, да започнем от там:
Кога казваме за едно нещо, че го няма или не съществува?
Отговор: Когато не сме го виждали. Да, но това не е достатъчно доказателство, за да направим извода, че щом ние не сме го виждали, значи него изобщо го няма.
И тук можем да разграничим две положения: възможно ли е по принцип нещото да бъде видяно, усетено, възприето от нас, или не?
Отговор: ние, хората, сме създадени за любов, и е напълно в нашите възможности да я почувстваме и изживеем.
Решението: За целта е необходимо да се изпълнят две важни условия:
А. да имаме необходимото желание да я потърсим и
Б. да отворим сетивата си, за да я възприемем.
Извод: Аз смятам, че всяко човешко същество е способно да обича и ако то търси любовта и отвори душата си за нея, ще я почувства непременно.
Ты и вы
Пустое вы сердечным ты
Она, обмолвясь, заменила
И все счастливые мечты
В душе влюбленной возбудила.
Пред ней задумчиво стою,
Свети очей с нее нет силы;
И говорю ей: как вы милы!
И мыслю: как тебя люблю!
1828
Александр Сергеевич Пушкин
и разсъждения...
Понятието "любов", предполагам, че е възникнало хронологически, след чувството "любов".
Освен това, "любов", може да се изпитва не само към един човек. На този етап от своя живот, аз изпитвам истинска любов, само към Отечеството и народа ни като цяло (българския).
За това уча и затова живея, за да съм от полза на родината, като завърша. Няма да избягам в чужбина, няма да дезертирам. Ще остана там, където е моята "любов". Някой мислят, че като не избягаш от час, примерно, си предател, други може да мислят, че като не избягаш в чужбина си предател. Всичко в човешкия живот е свързано, но в съдбата не вярвам. Няма такова нещо, като " така ми е отредила съдбата", ако имаше, тогава щеше да е безмислено да правя каквото и да било.
Но поне по мое скромно мнение, човек трябва да отстоява това, в което вярва. Дали ще е "любов" към нещо, или към някого, това понятие съществува и има отражение в реалния живот.
Кога казваме за едно нещо, че го няма или не съществува?
Отговор: Когато не сме го виждали. Да, но това не е достатъчно доказателство, за да направим извода, че щом ние не сме го виждали, значи него изобщо го няма.
И тук можем да разграничим две положения: възможно ли е по принцип нещото да бъде видяно, усетено, възприето от нас, или не?
Отговор: ние, хората, сме създадени да познаваме набръчкания вакуум, и е напълно в нашите възможности да го почувстваме и се слеем с него.
Решението: За целта е необходимо да се изпълнят две важни условия:
А. да имаме необходимото желание да го потърсим и
Б. да отворим сетивата си, за да го възприемем.
Извод: Аз смятам, че всяко човешко същество е способно да познава набръчкания вакуум и ако то търси набръчкания вакуум и отвори душата си за него, ще го почувства непременно.
Ако ви се струва познато, признавам си, че това е програмната реч на Кралицата (на любовта). Промените са отделени.Нататък
"От изказването на Бабев оставам с впечатлението, че той не отрича съществуването на любовта, а просто не е съгласен с описанието й и с тезата, че тя е най-прекрасното нещо на света, от което всички се нуждаем."
Не отричам съществуването на "любовта", както не отричам и съществуването на "набръчкания вакуум". Ако беше възможно описанието "любовта" нямаше да има поезия (изкуство по-общо казано).
Вярващите се нуждаят от фетиш, към който да насочат вярата си, за нормалните жени това е представата, която обозначават с думата "любов". И в това е трагедията на повечето от тях - вечното търсене на "най-прекрасното нещо на света, от което всички се нуждаем", и в пропускането му точно заради вечното търсене. Ако вярата в съществуването на "най-прекрасното нещо" им помага пожелавам им да са щастливи, но май трябва да завиждат на г-жа Светева и г-жа Бабева.
" Двамата стояха, гледаха се безмълвно и се изпиваха страстно с погледи, както някога. Професорът се развълнува и протегна ръце към своята любима жена, на която животът вече бе нарисувал красиви бръчки по лицето ...
Ева се притисна още по-силно в него и двамата влязоха в двора на къщата, където се спряха и пламенно впиха устни ... "
Това ми дойде в повече, въпреки че имам навършени 18 г.!!!
Добре че баба и дядо не използват комп и нет.
Едностранно е тълкуванието, защото говорим само за любовта между мъжа и жената, както е в разказа.
Как да разбирам израза "дойде ми в повече"? Любопитно ми е да науча...
За бръчките - всичко може да ти се стори красиво, дори и женските бръчки, щом обичаш истински.
И един въпрос към теб. Текстовете на Джендема не ти ли звучат малко архаично, като се има предвид кога са писани, а ти си на малко повече от 18?
Първо къщата (държавата ни) да окрепим, и да съхраним създаденото, постигнатото от предците ни, да спрем разпада, а после нека да се съсредоточим върху "по-егоистичната (според мен) любов между мъжа и жената".
"За бръчките - "
"Бръчките" ги намесих по повод коментара на professor-а. А именно: "Може ли за ЛЮБОВТА да говорим с изрази, в които безброй пъти използваме думата "набръчкан"!" - Да, явно може.
"Как да разбирам израза "дойде ми в повече"? Любопитно ми е да науча..."
Ми така: Старците "се изпиваха страстно с погледи", после "пламенно впиха устни" . Представете си го и ще разберете какво разбирам под този израз.
Освен това "платоничната любов" не мисля, че е по-малко красива, особено след определена възраст.
(Питали една на колко е години, а тя отговорила "По-близко съм до 30 отколкото до 20", а била на четиресет (в случаят тези са на доста повече))
Нищо не коментирам за: "влюбени двойки, които се прегръщаха и целуваха", освен ако и това не са двойки от професори.
То попринцип думите "двойка" и "професор" ми изглеждат доста неприятно в близост една до друга.
"И един въпрос към теб."
Ето и един отговор към Вас.
Текстовете на Джендема ги намерих в гугъл малко преди да напиша коментара. Единственото, което знаех от тях е "Любовта е мека камила" и в общи линии смисъла на тази поема, отнякъде ми изникна в съзнанието. И ми се стува доста подходяща за темата.
Онова отдолу е по-скоро цитат на източника, заради авторските права.
В часа по философия професорът застана на катедрата, изпълнена с различни предмети, и зачака студентите да утихнат. Тогава взе голям празен буркан и го напълни с топки за голф. Попита студентите дали съдът е пълен. Те отговориха утвърдително. После професорът взе една кутия с камъчета и я изсипа в съда, разклати го леко и камъчетата се наместиха между топките за голф. И отново попита студентите дали съдът е пълен. Те пак отговориха утвърдително. Сетне професорът взе кутия с пясък и я изсипа в съда. Естествено пясъкът запълни всичко. Той попита още веднъж дали съдът е пълен. Студентите отговориха с единодушно “Да”. Тогава професорът взе две кутии с бира от бюрото и изсипа съдържанието им в съда, което изпълни празното пространство сред песъчинките. Студентите се разсмяха.
“Сега – каза професорът, когато смехът утихна – искам да ви кажа, че този съд представлява вашия живот. Топките за голф са важните неща във вашия живот – семейството ви, здравето ви, децата ви, приятелите ви, страстите и предпочитанията ви – все неща, които ако загубите всичко друго и ви останат само те, животът ви ще бъде достатъчно пълен. Камъчетата са другите неща – работата ви, къщата ви, колата ви. Пясъкът е всичко останало – малките неща. Ако най –напред сложите пясъка в съда, няма да има място за камъчетата и топките за голф. Същото се случва и с живота. Ако губите времето и енергията си за дреболии, никога няма да имате място за нещата, които са важни за вас. Обръщайте внимание на нещата, които застрашават щастието ви. Играйте с децата си. Излезте с партньора си навън , на вечеря. Винаги ще намерите време да изчистите и подредите къщата. Погрижете се най-напред за топките за голф, за нещата, които наистина си заслужават. Подредете приоритетите си . Останалото е само пясък.”
Една от студентките вдигна ръка и попита: “А какъв беше смисълът на бирата?” Професорът се усмихна. “Радвам се, че ме попитахте. Исках просто да ви покажа, че няма значение колко пълен е животът ви, винаги ще се намери място и за две бири.”
Ще те цитирам, за да ми е по-лесно да коментирам. Подчертавам дебело, че изразявам собствено мнение, въпреки че формата ми понякога звучи нравоучително, по учителски.
Ако става въпрос за чувството или понятието "любов", не може да се разглежда едностранно. А и не разбирам, защо любовта между мъжа и жената, да е най-важната. Аз не мога да си представя, че като се влюбя, ще забравя за света около себеси. Нали децата ми ще живеят тук.
В случая говорим за любовта между мъжа и жената. Тя не прилича на любовта към децата, за която предпочитам да използвам думата „обич”, защото независимо, че двете думи „любов” и „обич” са много близки синоними, в тях се усещат различни нюанси.
В същото време любовта между мъжа и жената намира най-силен израз именно в създаването на деца и семейство. Любовта към съпруга/та и обичта към децата, не само че не се изключват, а са тясно свързани и се подхранват взаимно. Не ми се струва нормално и естествено, ако си влюбен в съпруга/та си, да не обичаш своите рожби.
Не разбирам защо наричаш любовта между мъжа и жената егоистична. Та тя е основата на цялото човешко щастие и на нея се гради успешното бъдеще на родителите и децата. Нея трябва да я има, за да започне съзиданието, да се постигнат по-нататък всички най-ценни и прекрасни цели, към които се стремим в живота.
"Как да разбирам израза "дойде ми в повече"? Любопитно ми е да науча..."
Ми така: Старците "се изпиваха страстно с погледи", после "пламенно впиха устни" . Представете си го и ще разберете какво разбирам под този израз.
Първо. Виж, ти направил замяна на една дума с друга дума, с което смисълът на казаното вече не е същият, защото си вложил своята лична представа в образа на възрастния човек, която подчертава физическото остаряване. Едни и същи възрастни хора могат да се видят с различни очи. Моята свекърва, например, която е на шейсет години, ми прилича на момиченце. Тя е заредена с невероятен позитивизъм, чувство за хумор и жизненост. Някак си аз не мога да я възприема като старица, защото духът й е много млад.
Второ. Неслучайно избрах персонажите си да са хора на по-голяма възраст. Ти си млад, и сигурно си мислиш, че времето, когато ще остарееш, е безкрайно далече, но помни ми думата: не е така.
Времето отлита и човек усеща как все повече се приближава до смъртта. Приближавайки се до нея, той започва да си прави равносметка на постигнатото, на преживяното, по естествен начин да оценява стойностното в живота си и да отделя плявата. И ако, докато е бил млад, е гребал с пълни шепи любов на воля, колкото повече остарява, толкова по-рядко се среща с любовта, но в същото време все повече я цени, по-силно я желае и му е необходима. Това е, защото физическото остаряване няма общо с духовното, а любовта е духовен възвишен продукт.
Не мисля, че е некрасиво и смешно хора на зряла възраст да се целуват страстно и да се изпиват с погледи, щом като са в състояние да го правят.
Тук ще отворя една скоба. Имам приятелка, която е лекар в курортна поликлиника към един санаториум, който се посещава предимно от стари хора. За да разнообразят живота в санаториума, всяка вечер се устройват забави с музика и танци. Тя казва, че ако надникнем малко преди забавата в стаите на пенсионерите, ще видим, че кипи трескава подготовка от рода на навиване на ролки, гримиране и преобличане, а по време на партито те се държат почти като тинейджъри, флиртуват и говорят само за любов. По този повод съм чувала израза „нека сърцата да са млади”.
Добре че баба и дядо не използват комп и нет.
Не бъди сигурен, че знаеш всичките тайни помисли и желания на баба ти и дядо ти. Аз пък бях единствената внучка, на която баба, останала твърде рано вдовица, ми споделяше откровено любовните си чувства към един мъж на нейната възраст. И не само това, ами аз служех и за прикритие и алиби пред децата й, защото ме взимаше със себе си, когато искаше да се срещне с този дядо. Те се ожениха, когато бяха на 60 години, след двайсетгодишна страстна любов.
Нищо не коментирам за: "влюбени двойки, които се прегръщаха и целуваха", освен ако и това не са двойки от професори.
Това не го разбрах. „Влюбена двойка” е твърде популярен израз, за да се заема да го тълкувам.
Любовта е мека камила
Въпрос. С какво по-точно те спечели този израз? Мисля, че единственият поетизъм тук е римуването на „камила” с „мила”.
Коментарът ми към Бабев. Добре, разбрах. Вижда се, че описанието ми пасва не само на любовта, но и на набръчкания вакуум. Ще помисля още върху него.
Вярващите се нуждаят от фетиш, към който да насочат вярата си, за нормалните жени това е представата, която обозначават с думата "любов".
Вярвам в любовта, защото съм я срещала и я считам за реално съществуваща. Да не забравяме, че тя е чувство (за разлика от набръчкания вакуум)! Чувство, което с първото си появяване започваме да различаваме като по-различно от всички останали човешки чувства.
Тя е "най-прекрасното нещо на света, от което всички се нуждаем", защото съм имала щастието да я изпитвам и да виждам, че я изпитват към мен. Мъжът до мен, с когото живея от осем години вече, през ден ми казва, че ме обича, но тези думи не се изтъркват от употреба и винаги ще звучат специално и въздействащо. Не смятам, че живея в измислен свят, в който онова, което ме заобикаля, е илюзорно.
Също така любовта е реално чувство и когато не е споделена.
И в това е трагедията на повечето от тях - вечното търсене на "най-прекрасното нещо на света, от което всички се нуждаем", и в пропускането му точно заради вечното търсене.
Не схващам. Излиза, че ние бихме го срещнали, ако не го търсим. Друг е въпросът, ако искаш да кажеш, че то е около нас, но не го виждаме. Пак няма да се съглася, защото любовта винаги много ярко се откроява там, където я има, носи своите характерни белези
Ако вярата в съществуването на "най-прекрасното нещо" им помага пожелавам им да са щастливи, но май трябва да завиждат на г-жа Светева и г-жа Бабева.
Не завиждам на госпожите Светева и Бабева. Не намирам за какво.
Професоре, не се плаша от спора. До тук всички коментирали спазват добрия тон и това е много приятно.
Ех... не ми се иска да съм на 60 години, когато се оженя... Младостта си е младост и е прекрасно да изживееш точно нея с любимия човек, а не само старостта.
Тери, как на шейсет? Изобщо не си мисли такива неща! В моето кристално кълбо виждам, че ще я срещнеш скоро, защото ти я чувстваш и я търсиш. Само една скобка ще направя - с моята най-добра приятелка, която не е блогер, а само чете БГЛог, често говорим за теб, защото тя е очарована от твоята чиста душа и дълбока емоционалност. Даже тя скоро ми позволи да ти изпратя нейните поздрави. Сигурна съм, че ти скоро ще срещнеш своята "половинка", в която освен привличане ще откриеш и сходство в характерите.
Сещам се, че съм пропуснала да коментирам още един пункт, в който се казва:
Всичко в човешкия живот е свързано, но в съдбата не вярвам. Няма такова нещо, като " така ми е отредила съдбата", ако имаше, тогава щеше да е безмислено да правя каквото и да било.
Преди време говорихме по темата за предопределеността. Ще препечатам моя коментар по въпроса от тук.
... по въпроса с предопределеността съм на малко по-различно мнение.
Не отричам, че съществува, но смятам, че не е статично явление, ако мога така да се изразя. Тя се променя постоянно и е в пряка зависимост от поведението на човека. Тоест хем има предопределеност, хем всъщност самият човек си я препрограмира постоянно.
Не казвам, че управляваме собствената си съдба, а твърдя, че от нас зависи да се чувстваме щастливи, да сбъдваме мечтите си, да се радваме на успехи, любов, добро здраве и т.н.
Ние, хората, съвсем неслучайно сме поставяни в различни ситуации, в които се налага да се проявяваме по някакъв начин. Всеки акт, всяко действие, което предприемаме, според мен мигновено рефлектира върху предстоящите събития и ги променя. Затова съществува възмедие в добрия или лошия смисъл на думата, затова има смисъл да се стремим към истината, доброто, красотата, които ние още с раждането си чудесно умеем да различаваме.
Всеки човек през целия си живот се учи, защото пътят ни към усъвършенстване е своего рода обучение. Докато порастваш, ти постепенно правиш своя избор – на чия страна да застанеш и защитаваш – на тъмната или на светлата. Или по-точно доколко, в каква степен, ти си под влияние на тези две основни сили.
Трябва ти време да се самоопределиш и след това съзряване, продължавайки да се учиш, поемаш избрания от теб път, за който носиш своята отговорност, както и всичките последствия от този избор. Също така мисля, че никога не е късно да коригираш избора си, ако в даден момент осъзнаеш, че е бил грешен.
Повече няма да коментирам, написах каквото мисля.
(сега отивам да уча, че много контролни се задават :)
Боя се Кралице, че не си разбрала. С технологията copy-paste и подходяща смяна на думите може да бъде осмяна всяка „програма”.
Не разбираш ли, че с писането на правила, делението на вярващи и невярващи, неистовата амбиция „да спечелиш мача” опошляваш собствената си любов?
Още едно упражнение (за изоставащи ученици) с технологията copy-paste – заменяме думата любов с думата вяра:
Кога казваме за едно нещо, че го няма или не съществува?
Отговор: Когато не сме го виждали. Да, но това не е достатъчно доказателство, за да направим извода, че щом ние не сме го виждали, значи него изобщо го няма.
И тук можем да разграничим две положения: възможно ли е по принцип нещото да бъде видяно, усетено, възприето от нас, или не?
Отговор: ние, хората, сме създадени за вяра, и е напълно в нашите възможности да я почувстваме и изживеем.
Решението: За целта е необходимо да се изпълнят две важни условия:
А. да имаме необходимото желание да я потърсим и
Б. да отворим сетивата си, за да я възприемем.
Извод: Аз смятам, че всяко човешко същество е способно да вярва и ако то търси вярата и отвори душата си за нея, ще я почувства непременно.
И сега да продължа с приликите (и разликите):
1. И вярата, и любовта са идеални (абстрактни).
2. И вярата, и любовта имат нужда от обект. Разликата е, че вярата е насочена обикновено към идеални неща ( вярвам в любовта, вярвам в Създателя, вярвам в „естествените природни закони”), докато любовта – само към друг човек Кралице, ти би обичала компютъра си дори и да изпълняваше всичко, с което любимият ти доказва постоянно любовта си? Вярата е на порядък „по-висша” от любовта в този смисъл (може ли да се обича вярата?).
3. И вярата, и любовта на всеки човек е строго индивидуална.
4. Човек може да вярва в различни неща, да обича различни хора (в различни периоди от живота си, даже и едновременно), но задължително по различен начин
И защо, Кралице, желаеш всички да вярваме в любовта?
Не е ли по-просто да ни накараш да обичаме твоя възлюблен по твоя начин – тогава ще докажеш, че любовта съществува? Абсурд, нали?
Също толкова абсурдно е схващането ти, че всички трябва да вярват в едно и също нещо (любовта) по един и същи начин.
5. Всяко човешко същество се нуждае и от вяра, и от обич. Любовта е специален вид обич, и вероятно много хора могат да преживеят без нея, още повече хора могат да преживеят и без показното (често лицемерно) непрестанно „доказване” на любовта. Ако ти харесваш последното защо и другите трябва да го правят. Не мислиш ли, че, случайно, може да са по-щастливи от теб?
6. Всеки човек получава и вяра, и обич още от появяването си на този свят. Искаме или не през целия си живот получаваме вяра, и по-рядко обич. Ти, Кралице, търсила ли си вярата си в любовта? Не, нали? И защо любовта да не може да дойде сама като вярата?
Вместо да търсим неистово любовта не е ли по-добре да се опитаме да я създадем и развием?
7. Нито вярата, нито любовта НЕ са най-прекрасното нещо в живота.
Най-прекрасното нещо в живота е самият живот
Предполагам, че една майка ( а ако Кралице не си имала щастието (ако наистина е така искрено ти го желая) да имаш деца, все пак работиш с тях) разбира това по-добре от един баща.
В сравнение с живота всичко – слава, голяма любов, класации (на web-pages) и т.н., и т.н. – е суета.
Жените по-трудно задоволяват своята суета, никога не я признават.
Някога, преди повече от 30 години, задоволявах суетата си освен със славата (един от „принцовете” на национална гимназия) и с будалкане с учителките си (тогава учителките бяха колкото учителите, но имаше достатъчно със слаби нерви и познания). Сега прекрасно знам колко недостойно е било това.
Благодаря ти Кралице, че ми припомни онзи гъдел.
Извинявай, ако „победата в мача” не задоволи суетата ти. Когато погледнеш в огледало изчакай докато блясъкът премине, тогава ще виждаш по-добре.
Надявам се, ако не разбереш нещо, да не се разплачеш, както се случваше с някои от учителките ми.
А не може ли да се каже също, че животът е любов и любовта е живот. И че двете не са нещо неразделно. Ако не се лъжа дори Исус го е казвал.
Радвам се за тези, които са си самодостатъчни и имат други приоритети в живота си, като власт, пари, суета, но аз твърдо отказвам да приема техните разбирания за живот. Иначе не бих се чувствал жив. Те също не биха приели моите, защото иначе не биха се чувствали, че живеят пълноценно. Така че, не ме притеснява твоя коментар, така старателно подреден в точки и подточки. Не вярвам и че Кралицата би плакала на нещо такова :) Просто сблъсък на вярвания.
Пък и никога в живота (любовта) на човек не е късно да проумее, че е грешал и да се обърне на 180 градуса.
Досега съм имал нужда от вяра, и то защото ме задължаваха да вярвам в "светлото бъдеще" . Животът бе благосклонен към мен и ме дари с вяра в собствените сили и възможности, в щастливата ми съдба. Дари ме и с любов. Но вярата помогна и в преодоляването на всички трудни моменти до сега, и на любовта да "разцъфти". Животът без любов е празен, но не е само любов.
В притчата на Истината всичко е казано много по-добре.
Доцент Бабев, страхотна снимка сте си сложили в профила. И за да не съм по-назад, аз също си слагам за кратко моя снимка от ученическите години, когато също разплаквах някои учители, защото им отказвах да приема някои прилични и не толкова прилични предложения. Последното предложение на учителя ми по философия, когато завършвах гимназия, беше да се омъжа за него.
До тук с учтивата форма. А сега по-неофициално.
Не знам защо отново ме убеждаваш в нещо, за което казах, че разбирам и приемам забележката ти. Припомням с цитат.
Коментарът ми към Бабев. Добре, разбрах. Вижда се, че описанието ми пасва не само на любовта, но и на набръчкания вакуум. Ще помисля още върху него.
Съжалявам, ако ти се е сторило, че държа всички да повярвате в любовта по един и същи начин. Явно не съм се изразявала достатъчно ясно и точно. Всеки обича по уникален начин, разбира се, но любовта, колкото и прилики да има с други абстрактни и неабстрактни явления, тя си има свои общи специфични характеристики, които я открояват от всичко останало на този свят.
По пета точка. Не говоря за показността при любовта, което е по-скоро белег за неискреност и фалш, а за онези издайнически признаци, които тя притежава. Преди седмица се срещнах с приятелка, която не бях виждала от месеци, и в първия миг, в който я погледнах, разбрах, че тя е влюбена. И уцелих в десетката.
Прав си, че не всички хора смятат любовта за най-прекрасното нещо, което ще ги направи щастливи. Има хиляди други начини, които те карат да изпитваш щастие, но това не значи, че щастието в любовта не е нещо много специално, изключително и несравнимо с щастието, породено от други причини.
Шеста точка ме изуми. Ще те цитирам.
Ти, Кралице, търсила ли си вярата си в любовта? Не, нали? И защо любовта да не може да дойде сама като вярата?
Аз силно вярвам в любовта, иначе не бих писала така убедено по тази тема.
Вместо да търсим неистово любовта не е ли по-добре да се опитаме да я създадем и развием?
За да създадем и развием нещо, преди това трябва да сме го срещнали и то да е налице. Ако в сърцата ни няма любов, нищо не можем да създадем и развием. Любовта не възниква по поръчка, а се поражда по някакви необясними начини.
Точка седем.
7. Нито вярата, нито любовта НЕ са най-прекрасното нещо в живота.
Най-прекрасното нещо в живота е самият живот
Ще споря с теб до дупка. Животът е нещо много общо и в него миговете на щастие са твърде редки и краткотрайни. Животът може да се изживее и по един нещастен, глупав начин. Ако твоят собствен живот е бил щастлив и успешен, за живота на другите хора не можеш да бъдеш сигурен, че е така. За най-прекрасните явления в живота хората са измислили отделни думи, за да могат да ги разграничат от останалите сиви, скучни и грозни неща.
Следващ цитат.
Извинявай, ако „победата в мача” не задоволи суетата ти. Когато погледнеш в огледало изчакай докато блясъкът премине, тогава ще виждаш по-добре. Надявам се, ако не разбереш нещо, да не се разплачеш, както се случваше с някои от учителките ми.
Принце, „победата в мача” беше опит за шега от моя страна. В този "мач" няма победители, а само размяна на мнения. Няма да се разплача, защото засега не намирам повод. Усещам, че не сме на толкова различни мнения, особено след като прочетох следното твое изречение, което точно изразява идеята на постинга.
Животът без любов е празен, но не е само любов.
Подписвам се под тези думи :)
Ако не самата тя, то поне придворният "професор" ме подмладява.
Все пак, Кралице, ето по-голяма част от "указа", под който имаш желание да се подпишеш
Животът без вяра е празен, но не е само вяра.
Животът без любов е празен, но не е само любов.
Животът без приятелство е празен, но не е само приятелство.
Животът без създаване на нов живот е празен, но не е само създаване на нов живот.
За суетата "И за да не съм по-назад, аз също си слагам за кратко моя снимка" - по-добре не бих могъл да я характеризирам. Все пак оригиналното ретро си е оригинално ретро.
За "мача и отборите" - знам, че това е професионално изкривяване, че сега са модни "ролевите игри", но именно това ми знание е основата (в момента) на "будалкането" и няма нищо общо със заглавията на известни филм (особено преди 30 години).
ОК, с някои твои твърдения съм съгласна.
Детското у мен живее и май така ще е, докато дишам. Професията също много ми помага за това. Не се срамувам да си го призная.
Под целия "указ" се подписвам без забележки. Само ще допълня, че от изброените ценности най-силното и изпепеляващо чувство е любовта. То е с най-висок емоционален заряд. Създаването на нов живот също е резултат на любовта, даже венецът на любовта. Мигът, когато това се случва, кара хората да изпитват най-висше щастие.
За суетата няма да споря. Имам я, но в умерени количества. Всеки човек е малко или много суетен, ти – също.
Не можах да се сетя за кои заглавия на известни филми отпреди 30 години говориш.
Професоре, благодаря ти за комплимента! :)
Цитат по повод на снимката ти. Ти казваш, че
Все пак оригиналното ретро си е оригинално ретро.
Ами дай да направим снимката ти още по-ретро. Какво ще кажеш за това?
Или за това? (Ако мога да се изразя с музикални термини, тази май бие по към диско :))) Или може би рок, особено ако бях махнала цветето, но така е по-романтична :)))
За неприличното предложение не разбрах какво те е учудило.
..... Кралицата и Принцът сключили свещен съюз и заживели щастливо. А победител в епичния междузвезден мач не бил обявен ....
Оставя се на бъдещите поколения да разгадават кое е най-прекрасното нещо в живота: "Приятелството или приятелството"; "Любовта или любовта"; "Вярата или вярата"; "Живота или живота"; "Набръчкания вакума или набръчкания вакума"; "Абсолютната нула или абсолютната нула" и т.н. и т.н.
най-смирено молим техни Величества да не си сменят портретите
Продължаването на споровете ми се струва безсмислено.
Невероятно добра ирония! Браво! Поздравления. Засега си слагам една снимка от лятото, понеже пиша от лаптопа, а постоянния ми аватар го няма тук, но от утре - пак съм си с него.
Ако си следил внимателно репликите, си щял да стигнеш до други изводи, по-близки до действителността, но какво пък - всеки има право на мнение.
А за споровете - нали ние ги водим, а не ти? Следователно ние ще решим кога да спрем.
П. П. След преосмисляне взех друго решение - да си направя един хубав аватар, свързан с "кралския" ми ник, а не да се "хващам" на приказките на разни непознати и явно твърде недружелюбни хора.