ПАЛЕЦЪТ НА ЛЕСТЪР: ВТОРА ЧАСТ: Глави 7 и 8

Един роман на Борис Зл. Павлов и Чавдар Агайн
Глава VII
Сянката се погледна в огледалото, висящо на стената в кабинета на д-р Стивънс и едва доловимо се усмихна.
- Добра работа, докторе - каза той. - И аз не бих се справил по-добре.
Стивънс седна на стола си и запали цигара. Дръпна си два пъти и отговори:
- Направих всичко, което беше по силите ми. Я се обърнете да ви видя пак.

Сянката се обърна към него. Дупката на челото му я нямаше, както и тази на тила. Стивънс ги беше запълнил с метални пластини, които беше залепил по нова специална технология, след което беше изградил нов пласт от кожа върху тях. При много внимателно вглеждане се забелязваха очертанията на пластината на челото, но този недостатък не беше болка за умиране. Сянката беше много доволен.
- Чудесно, чудесно - каза той. - Сега обаче остава да свършим още една дребна работа и ви оставям на мира.
- Разбира се - отегчено отговори д-р Стивънс. - За какво става дума?
- Точно по вашата специалност е. Нали виждате този палец? Всичко което ще ни трябва е един труп на когото да го трансплантираме. Чиста работа, нали така?
- Няма да има проблем. Ще дойдете ли с мен да изберем трупа?
- Няма как да стане, въпреки че ми се иска. Охраната върлува из цялата болница, така че ще се наложи да остана тук. Ще отидеш сам.
- А какъв труп ще искате? Разнообразието е доста голямо, заради атентатът върху сградата на млекарите.
- Трябва ми мъж на около 60, по-възможност по-висок и слаб. Ако е с прошарена коса е идеален, ако не - пак става. Айде тръгвай, че нямам цял ден на разположение. Като се върнеш чукни четири пъти, за да знам че си ти.
Доктор Стивънс излезе от кабинета и Сянката заключи вратата след него. След това седна на стола и се замисли. Замисли се как така не беше успял да уцели никого в хотела.
"Не е така. Уцели точно този, когото трябваше. Вероятно вече са го възстановили, но това няма значение. Поне ги забавихме." - чу той гласа на Отмъстителя в съзнанието.
"Мадамата. Куршумите я заобикаляха и измъкна Узи-тата от ръцете ме преди да успея да мигна. Заради нея не успях да свърша работата. Сега не знам как ще се прибера в гилдията си. А и тия тъпаци, млекарите, сигурно вече са пуснали хрътки по следите ми. Всичко се обърка."
"Не се депресирай, приятелю. Всичко ще си дойде на мястото. Само добрия доктор да ни докара един хубав труп и ще видиш как работата ще тръгне по мед и масло."
"Не мога да я разбера цялата тая работа. За какво ви е този Лестър по принцип? Знам, че беше много богат, но все повече се убеждавам, че нито ти, нито мадамата имате нужа от пари."
"Лестър Голдчанс беше много богат - това си е вярно. Но освен богатството, той имаше и огромно влияние. Колелото на човешкото развитие от време-навреме спира да се върти. А Лестър е от хората, които успяват да задвижат това колело. И впоследствие да го накара да се върти по-бързо от преди. Много по-бързо. Затова и тя и аз имаме нужда от него. Имаме нужда от контрола върху инерцията на човешката цивилизация. Тя - за да я спре, аз - за да й дам един допълнителен тласък. Горе-долу това е ситуацията."
"А аз си мислех, че нещата са сложни. А какво ще стане ако поискам да мина на нейна страна? Така като гледам май тя ще ми допадне повече."
"Това би означавало да си развалим отношенията. Трябва да ти кажа, че доста хора са си разваляли отношенията с мен и досега няма нито един, който да не е съжалявал след това. А и не трябва да забравяш, че си жив благодарение на мен."
"Не съм го забравил. Поставих въпроса ей така, от любопитство. А като заговорихме за моя живот, кога ще се регенерира мозъкът ми напълно?"
"До няколко часа. След това ще мога да изляза от теб."
"И къде ще влезеш?"
"Няма да влизам никъде. Няма да ми се налага. Стига вече с тия въпроси, че взе да ми писва."
Сянката поседя още няколко минути загледан в една енциклопедия на човешките кости, когато на врата се почука четири пъти. Той отключи вратата и се отдръпна назад. Доктор Стивънс буташе на една количка труп, покрит с един зелен чаршаф. След като влезе вътре, Сянката заключи врата, приближи се до количката и дръпна чаршафа от трупа. Беше доста възрастен, сравнително висок и много слаб. Косата му беше бяла.
- Става, косато ще я боядисаме и ще стане едно към едно - каза Сянката.
- Лестър беше малко по-висок - отвърна д-р Стивънс.
- Няма значение. Никой няма да обърне внимание.
- Щом казваш. Помогни ми да го сложим на операционната.
След като го преместиха, Сянката попита:
- Знаеш ли какъв е бил, преди да умре? - Той нямаше навика да задава такива въпроси, но последните няколко часа малко го бяха променили.
- Нямам никаква представа - отговори Стивънс и погледна бележката, вързана на палеца на трупа. - Казва се Франк Доусън и причината за смъртта е... глад. Егати! Не вярвах, че в началото на 22 век някой може да умре от глад. И то в най-богатата държава в света. Кофти работа.
- Пак почна много да разсъждаваш. Няма значение от какво е умрял. Режи му палеца, слагай тоя тука и да свършваме, че ми писна от тая обстановка. Казвал ли съм ти колко много мразя болниците?
Д-р Стивънс извади скалпела, избърса палеца на трупа със спирт и се захвана за работа.

Глава VІІІ

- Пристигаш последен, както винаги - констатира Професора, след като посрещна Малечко-Палечко и му помогна да внесе куфара си в дома му. - Като гледам окаяното състояние на костюма ти, трябва да си преживял някакво премеждие.
- А, нищо особено - спокойно обясни Малечко-Палечко. - Обсъдихме с две момчета поведението на влечугите, ситуирани в урбанистична среда.
- Сигурно е било много забавно - ухили се полицейският началник. - Надявам се, не си позволил да нахапят бедните младежи. Иначе ще трябва да те пратя в дранголника за добре дошъл.
- Имаш думата ми! Значи другите са тук, а?
- До един.
Професора отвори широко вратата на дневната и избута Малечко-Палечко пред себе си. Около голяма кръгла маса от ковано желязо, се бяха разположили Баба Меца, Кривата Круша и Мария. Баба Меца беше стиснал в огромната си ръка бутилка бира и тъкмо се канеше да изпразни съдържанието й, когато очите му забелязаха новия посетител.
- О-хо! - прогърмя силният му басов глас. - Кого вижда едното ми око! Самият Повелител на змиите! Къде се губиш бе, запетайко ненормална?
- В случай, че си се научил все пак да четеш, в което искрено се съмнявам, сигурно си попаднал на култовата статия за мен в "Тайм" - обясни Малечко-Палечко. - В нея авторът прочувствено и обстойно е отбелязал последните ми постижения в генното инженерство, а в интервюто самият аз обяснявам даже къде живея.
- Вярно бе! - плесна се Баба Меца по челото. - Тъкмо с тая статия си бърсах задника оня ден. А с дълбоко прискърбие трябва да отбележа, че някой преди мен бе свършил тая работа, като бе използвал интервюто. Та изглеждаше малко кафяв на снимката...
- Престанете да се заяждате, момчета! - скара им се Мария. - Не сте се променили изобщо!
- Той пръв започна! - заоправдава се Баба Меца. - Само знае да обижда беззащитните хора!
Очите на едрия мъж се смееха. Той харесваше Малечко-Палечко и бе готов да даде живота си за него. От едно време знаеше, че от невзрачното, плахо и доста ниско момче, ще излезе голям гений. Малечко-Палечко бе доказал това още тогава и - Баба Меца бе готов да се обзаложи с всеки за това - благодарение на него отърваха задниците си, когато адът бе само на крачка от тях. Баба Меца не отричаше приноса на Професора за излизането им от гадната ситуация. Не подценяваше и участието нито на Кривата Круша, нито на онзи странен тип... Отмъстителя. Мария също беше важен фактор за измъкването им от кашата, но въпреки всичко Малечко-Палечко бе онзи, който успя да спаси всички до един. Включително Отмъстителя, който и да беше той.
- Сядай, запъртък! - каза Баба Меца. - Професора смята да ни казва нещо важно. И се надявам, че това важно нещо е подложено на специфична термична обработка в любезната фурна на този приветлив дом.
Погледите на всички се насочиха към Спенсър Крейвън. Той въздъхна дълбоко, погледна всеки един от тях в очите, помълча още малко - изобщо не му се искаше да говорят по тази тема - и каза:
- Тя е тук. В Ню Йорк.
- Той - също - добави Малечко-Палечко.
- Сигурен ли си? - Крейвън го погледна изпитателно. - Няма и един ден откакто си тук, а вече знаеш повече от мен?
- Не се засягай, ченге - отвърна Малечко-Палечко. - Знам, защото той ми се обади някъде около час преди теб.
- Стига бе! - обади се Кривата Круша. Досега той предпочиташе да мълчи, но сега любопитството му надделя. - И защо на теб, а не на Професора?
Малечко-Палечко вдигна рамене.
 - Може би съм му по-симпатичен - каза. - Но майтапът настрана!
Той бръкна в джоба на сакото си и извади от него прозрачна сфера. Сложи я на масата.
- Посланието му получих в ето този странен вид. Той знаеше, Професоре, че вече се досещаш за опасността и че ще ни събереш. Но се свърза с мен, за да разбере каква всъщност е технологията на операцията за безсмъртност. Все пак аз я измислих.

***
 
От дулата на пистолетите в ръцете на Хари все още излизаха тънки струйки дим. Самият той имаше вид на човек, който се е забавлявал чудесно. Еди седеше на един стол малко зад него, а лицето му бе пребледняло.
Из цялата зала на казино "Лъки" се валяха трупове и части от трупове на едри черни змии.
- Бяха най-малко 30 - отбеляза Хари. - Откъде ли се взеха тези гадове, мама му стара, а, Еди? И всички поне по пет метра. Какъв е тоя странен вид. Не ми приличат на нещо познато.
- Гадна работа - каза Еди. - Имаме късмет, че си отличен стрелец.
Той стана от стола и ритна една змийска глава, паднала почти до него.
- Не знам какво мислиш - продължи той, - но на мен ми се струва, че гадините нападнаха само нас.
- Обхваща те параноя.
- Вярваш ли си? Все ми се струва, че всички присъстващи успяха да се изнесат, без някой да бъде ухапан или удушен, например.
- Може и да си прав, но им видяхме сметката, нали? А! - Хари издаде възглас на изненада. - Я виж ти кой се е отбил да ни види! Много мило, г-н фотограф. Как мислиш, дали ще изглеждам добре, ако ми щракнеш едно кадро сред трофеите?
Хъмфри, който току-що бе влязъл в казиното внимателно прескочи няколко трупа и приближи до Хари и Еди.
- Лестър е жив - информира ги той. - А, както вече виждам, сте се запознали със змиите.
- Казах ли ти, че са били за нас! - Еди тържествуващо погледна Хари. - Лола знае ли кое копеле е пратило тая сган тука?
- И да знае, не ми каза - отвърна Хъмфри. - Но заръча да се разходим до покоите й в "Метрополитън". Там нямало да има подобни посещения.
- Тъй ли? - намеси се Хари. - Колко жалко.
- И к'во ще правим в шибания "Метрополитън"? - внезапно се ядоса Еди. - Писна ми Лола да ми дава път в живота! Нали получи каквото й трябваше. А ние - дръжки! Време е да й поискаме обяснение.
- И финансова подкрепа - усмихна се Хари. - Вярно, че й дължах услуга, ама все ми се струва, че вече станаха множко вересиите.
- Ако това е бунт срещу шефа - обади се Хъмфри, - не ми се струва много на място, въпреки че напълно ви подкрепям и разбирам.
- Заври си шибаната солидарност отзад! - посъветва го Еди. - Аз съм шефът, ако си забравил случайно!
Веднага след като изрече последните си думи, Стикър изрева от болка и се хвана за крака.
- Ухапа ме! Мамка му, тая шибана змия ме ухапа!
Змийската глава, която беше ритнал преди малко неусетно бе приближила до десния му крак и бе впила зъби в него, след което отново се търкулна безжизнена на пода. Друг змийски труп изправи тяло срещу тях. Хъмфри набързо се озова зад гърба на Хари, който насочи пистолетите си към нападателя.
- Не хаби куршуми, Хари! - проговори змията с човешки глас. - А ти, Еди, не се притеснявай. Ухапването не е опасно, поне не и в този случай. Просто исках да ти напомня кой наистина е шефът!
- Лола? - невярващо попита Еди. - Какво, по дяволите, ти става? Аз само се пошегувах!
- Внимавайте с шегите! - просъска змията. - И тримата.
- Какво съвършено доказателство на приликата на змията с жената - отбеляза Хъмфри. - Но те са прави, Лола, дължиш ни някакво обяснение. Ако не на всички, в крайна сметка аз нищо не ти дължа, поне на тях.
- Обясненията по-късно - отсече Лола. - "Метрополитън" отпада. Вече имаме нов двойник на Лестър и се налага да действаме още по-бързо. Нали познавате Спенсър Крейвън?
- Шефът на нюйоркската полиция? - попита Хъмфри.
- Точно той. Убийте го! Заедно с приятелчетата му!
- Какви приятелчета? - побърза да попита Еди, но не получи отговор.
Змията отново бе само едно мъртво влечуго, проснато върху скъпия килим на централната зала в казино " Лъки".