ПАЛЕЦЪТ НА ЛЕСТЪР: ТРЕТА ЧАСТ: Глави 1 и 2
Един роман на Борис Зл. Павлов и Чавдар Агайн
ТРЕТА ЧАСТ
СЕНКИ ОТ МИНАЛОТО
Глава І
Баща му попадаше в ония жалки 7 процента от мъжете по света, които отнасяха як пердах от жените си, независимо от повода, без да смеят да отвърнат на удара. Закъснението му от работа с повече от пет минути (любящата му съпругата акуратно засичаше времето с хронометър) се наказваше задължително с две шамара; за десет минути се полагаше и шут в слабините, а за половин час в употреба влизаше и тежката артилерия, съставяна от удобни и тежки предмети - непременно с остри ръбове, които оставяха трайни и болезнени наранявания по тялото на нещастника.
И това далеч не беше всичко. Едрият, почти двуметров мъж, тежащ към 95 килограма и способен да извие арматурно желязо във форма на кръг - просто така, за разнообразие - заприличваше на изплашено малко дете всеки път щом жена му го погледнеше изпод вежди, или - не дай Боже - повишеше тон. Тези индикации със сигурност означаваха, че предстои среща на високо равнище с мистър Дървен Господ. И макар че мъжът се стремеше да задоволява всичките й желания и никога, ама никога не й противоречеше, тя го налагаше систематично и яростно. При такива случаи баща му просто се свиваше на топка (ако естествено тя му позволеше, предпочиташе когато го удря в бъбреците да има необходимата свобода на действие) и изтърпяваше канонадата от ритници, юмруци и удари с вази, пепелници - въобще всичко, което съпругата му използваше когато бе в настроение да въвежда ред в семейството.
Лестър често бе ставал свидетел на подобни сцени, гледаше сълзите на баща си, чуваше болезнените му стонове след всеки успешен удар нанесен от майка му и също плачеше, без да може да спре поредното изстъпление на Мадам (тя настояваше да я нарича точно така), неспособен да проумее злобата, с която тя се саморазправяше с баща му.
Баща му в никакъв случай не можеше да бъде наречен мухльо. Лестър би предизвикал на дуел всеки, който твърди обратното. Стивън Голдчанс бе един от най-големите бизнесмени на своето време, за него работеха повече от 10 000 души, които го уважаваха и боготворяха, а империята, която бе създал беше най-стабилната финансова институция в Америка, с която се съобразяваха всички.
И въпреки това, а може би именно поради това майка му (Мадам, кучи сине!) изпитваше неистова омраза към баща му и използваше всяка възможност, за да го унижи. Към сина си Анабел Голдчанс - Роузуотър по баща, изпитваше по-скоро безразличие. В нейните очи Лестър бе просто част от интериора - досадна подробност, която трябваше да търпи. О, не че не посягаше и на него - скъсваше му задника от бой, но го правеше някак между другото, като тренировка за сериозния пердах, който се полагаше единствено и само на баща му.
Трагедията свърши една късна вечер, два дни преди 21-я рожден ден на Лестър. Младежът тъкмо се унасяше в сън, когато звукът от пистолетен изстрел, долетял откъм кабинета на Стивън Голдчанс, го събуди. Лестър скочи от леглото си и изтича до долния етаж, където бе кабинетът на баща му. Вратата бе затворена, а пред нея стоеше майка му (Мадам, нещастнико!)
- Какво се е случило, Мадам? - с треперещ глас бе попитал Лестър.
- Току-що останах вдовица, скъпи. Татко ти бе така любезен да се застреля и да спаси света от себе си. Не намираш ли този факт за очарователен, макар и малко позакъснял?
Думите бяха изречени с толкова равен тон, сякаш Анабел бе прочела борсовите новини.
- Какво? Виждам сълзи? - бе продължила тя. - Вземи сто долара от чантата ми - на тоалетката в стаята ми е и отиди в някой бардак да ти направят свирка. Повярвай ми, ще се почувстваш по-добре. Аз ще се погрижа да изнесат трупа оттук.
Години бяха изминали оттогава. Споменът беше ярък и отчетлив, но Лестър никак не беше сигурен, че тази драма се е разиграла в неговото семейство. Това просто не беше възможно. Първо, защото баща му - който наистина притежаваше огромна финансова империя - сменяше жените си по-често от носни кърпи - поне по една на година; и второ - родната му майка (която той в никакъв случай не наричаше Мадам, защото дори не можеше да си спомни как изглежда) бе починала в деня на раждането му. Само веднъж бе виждал нейна снимка - но бе едва три годишен и помнеше само, че майка му беше с дълга, къдрава коса.
Нещо ставаше в главата му. Сякаш някой нарочно и с лекота подменяше спомените му - при това непрекъснато. Улови се, че съзнанието му се рее над някакъв апартамент в Париж, където заедно с добрия си приятел Бенджамин Смит (него пък откъде познавам?) работеха над компютърна програма за създаване на визуални ефекти (не, не е възможно, та аз дори не знам откъде се включва тъпата машина!). В следващия момент бе отново в Ню Йорк. Седеше в кабинета си, а срещу себе си виждаше самодоволната усмивка на Еди Стикър. Всеки момент щяха да сключат първата си сделка. (Да, това вече съм аз. Това е мой спомен! Само мой!) Лестър постави длани върху слепоочията си. Искаше да прекъсне поредицата чужди спомени, да възвърне самообладанието си и в крайна сметка - да разбере какво все пак става през този шибан ден. Всичко бе прекалено объркано, имаше чувството, че се намира в някакъв странен филм - от ония, които изобщо не понасяше - където нищо не е онова, което трябва да бъде. Контролът започна да му се изплъзва. (Какъв Еди, откъде познавам този Еди? Наистина казвах Мадам на майка си. Бенджамин е най-добрият ми приятел! Изобщо, какъв е този Голдчанс. Баща ми никога не се е казвал Голдчанс. Казваше се Стивън, настина, но фамилията му е съвсем друга. Как не мога да си спомня. Не е възможно да съм Лестър... кой е пък този).
Към него се приближи някакъв човек.
- Какво ви става, Голдчанс? Изглеждате ми много блед. Да не ви прилоша?
Лестър (Не, не се казвам така, по дяволите!) извърна глава към мъжа, застанал до него.
- Вие пък кой сте? - попита. - И изобщо, къде съм попаднал?
Щерн го изгледа подозрително.
- Не изпадайте в паника - отвърна той. Стените на този бункер са здрави и няма никакъв риск за живота ни. Уверявам ви.
- Бункер ли казахте? - Лестър (Франк Доусън, Боже, откъде нахлу това име в главата ми... звучи познато) внимателно се огледа около себе си. Намираше се в огромна зала. Мъже в униформи себяха зад широки пултове с разнообразни екрани и бутони върху тях и даваха припряни нареждания по безжични микрофони, закрепети около главите им. От широките панорамни прозорци се виждаше сиво небе, покрито от тежки облаци. Чуваше се глухия тътен на противовъздушна артилерия и автоматни откоси. Един изтребител със запалени двигатели летеше към земята. Главоболието му се засили. Лестър (Франк Доусън... Франк Доусън...) разтри слепоочията си.
- Не се казвате Франк Доусън, нали? - попита той.
- През целия си живот съм се казвал Фридрих Щерн, Лес. Но познавах един Доусън преди години. Стивън, струва ми се...
Очите на Голдчанс се оживиха.
- Откъде го познавате?
- Беше приятел на баща ми. Спомням си го съвсем смътно - отвърна Щерн. - Играеха бридж заедно, но вие едва ли го познавате.
- Не бъдете толкова сигурен, приятелю. Само ми кажете вашето име и може да се окаже, че имаме много общи познати.
По непроницаемата физиономия на Щерн се появи лек намек за усмивка. Той обходи с поглед залата и откри Баба Меца, който стоеше до централния пулт в командния център и наблюдаваше действията на операторите. Усетил върху себе си погледа на Щерн той вдигна очи към него. Щерн му махна с ръка да се приближи.
- Какво става? - Баба Меца се приближи с бързи стъпки до Голдчанс и Щерн.
- Лестър изглежда изпадна в шок - информира го Щерн. - Твърди, че не ме познава. А спомняте ли си за вашия приятел, Лес?
Голдчанс впи очи в едрия мъж, застанал до Щерн.
- Мисля, че го виждам за първи път - каза. - Защо?
- Май ще е най-добре да отидете в лазарета, Лес - отвърна Щерн. - Докторът ще ви даде някакво успокоително.
- Нищо ми няма.
- Не ми противоречете. За ваше добро е. - Щерн извади мобилния си телефон и набра номер. - Доктор Хилтън - каза той, след като се свърза, - бихте ли пратили някоя медицинска сестра в командния център? Не... не е спешен случай, но е добре да побърза.
- Мисля, че се досещам какво става с него - каза Баба Меца. - Губи самоличността си.
- Моля? - Щерн го изгледа подозрително. - В какъв смисъл?
- Да, наистина - намеси се Голдчанс. - Как така губя самоличността си?
Баба Меца притеснено погледна към тавана. Той самият изглеждаше доста объркан.
- Дълго е за обяснение - каза. - Пък и едва ли точно аз ще мога да хвърля светлина в тази насока...
В това време в залата влезе медицинска сестра, която буташе пред себе си инвалидна количка. Приближи се към тях.
- Не ми трябва количка - запротестира Голдчанс. - Казах ви, че нищо ми няма. Малко ми се вие свят. Това е. Скоро ще се оправя.
- Спокойно, господин Голдчанс - каза Баба Меца. - Нека докторът ви види. Добре ще е за вас. Днес преживяхте прекалено много събития.
- Той е прав, Лес. Слез долу да си починеш. Ние ще удържим положението тук.
Голдчанс не се противи повече. Седна в количката и сестрата го забута към изхода.
- А сега да поговорим за самоличността му - обърна се Щерн към Баба Меца, след като вратата зад Голдчанс се затвори. - Този човек не е Лестър Голдчанс, нали?
Глава II
Решението се оказа толкова просто, че на Малечко-Палечко му идваше да си захапе задника от яд. Беше работил упорито повече от десет години, за да открие тайната на вечния живот. Колегите му непрекъснато го подиграваха за желанието му да достигне до формула на безсмъртието. "Ти наистина си луд, Мъник - казваше д-р Брик, неговият някогашен състудент и настоящ шеф в спешното отделение на болница "Ангели на милосърдието". - Това е все едно да откриеш вечния двигател. Да направиш злато от лайна. Не може мой човек. Просто не става."
Но Малечко-Палечко не мислеше така. Помнеше мъките, в които бе умрял баща му - беше победен от рака. Помнеше как година по-късно майка му загина при автомобилна катастрофа. Дълбоко в себе си знаеше, че тя просто търсеше смъртта. Виждаше я как натиска педала на газта и завърта волана към вековния бор. А на следващата година, за да бъде купонът пълен - се бе появила Лола. Тя също се постара да му отнеме близки хора. Бен Очите - намери го изкормен в училищната тоалетна. С него крояха планове да стават доктори. Бети. Тя беше неговата първа любов. Откри я в горичката над града. Бе нанизана на огромен кол, а върху гърдите й бе провесена табелка: "Простих се с девствеността!" Саймън, Лъки Бой, Алексей Руснака... Всички те загинаха, а и още колко други...
"Ще победя смъртта! Ще победя смъртта!" С тази мисъл лягаше вечер Малечко-Палечко, а в насълзените му очи се четеше решителност. Завърши медицина като първенец на випуска, професорите му предричаха блестяща кариера. Състудентите му го гледаха с уважение. За него се бореха най-реномираните клиники. Но той никога не забрави дългите вечери, в които не можеше да заспи, родителите и приятелите си, които съдбата бе осъдила на смърт. "Ще победя смъртта! Ще победя смъртта!" Тази мисъл не напускаше главата му. Опитваше какво ли не. Четеше денонощно. Експериментите се редуваха един след друг. Но той не се отчайваше. Продължаваше упорито да се труди върху елексира на безсмъртието. И накрая усилията му се увенчаха с успех.
Малечко-Палечко седеше на стола в лабораторията си. Очите му бяха подпухнали от перманентното безсъние, косата му бе разрошена и сплъстена, но лицето му изразяваше пълен триумф. Мъртвият от два дни плъх го наблюдаваше с малките си лъскави очички през решетките на клетката си. Беше успял. Настина беше успял.
Два месеца по-късно в болница "Ангели на милосърдието" бе извършена първата операция за безсмъртие.
- Палечко - каза той, - откъде изрови това противно влечуго?
Беше топъл юнски ден, седмица след началото на ваканцията. В града вече се случваха странни неща, но никой нсе още не подозираше за настъпващия кошмар. Няколкото странни и жестоки самоубийства, странното поведение на кмета и шерифа, както и на още няколко управници от градския съвет бяха по-скоро повод за клюки и слухове, отколкото възприемани като знак за опасност. Хората приемаха събитията като подборност от пейзажа. Градчето се интересуваше повече от жената, която бе отседнала в хотела на Сам Шепърд. Тя бе далеч по-интересна и загадъчна от всичко останало. Съпругите гледаха мъжете си изпод вежди, инстинктивно усещайки заплахата от поява на семейни рога, съпрузите пък тайно се надяваха да им падне апетитното парче, за което се носеха легенди. Повечето мъже твърдяха, че пришълката е блондинка. Други се кълняха, че е брюнетка. Ако питаха Руди Месаря щеше да се закълне, че пичето е червенокосо и "бас държа, че отдолу също е рижа, мамка му!".
Истината беше, че откакто бе дошла в града, жената рядко се появяваше на публични места. Обикновено ходеше с дълга до петите рокля, чиито ръкави стигаха до китките на ръцете, а главата й бе покрита от шапка с було. Така я виждаха всички, когато се разхождаше в парка или когато отиваше до градската библиотека. Но тя не винаги изглеждаше толкова целомъдрено. Особено когато бе сигурна, че я гледат не повече от двама души. "О, не! Хич не си мислете, че е светата Дева! - бе казал Руди Месаря на приятелите, с които играеше покер в кръчмата - Тъкмо затварях, когато се появи да купи телешки шол. Казвам ви, пичове, надървих се толкова яко, че се притесних да не скъсам панталона. Затуй ви казвам, че е червенокоса. Изтъпани се, значи, пред щанда. Ама с една къса поличка... гащите й се виждаха, честен кръст!". "Абе и аз я видях - бе отвърнал Хенри Бузата - ама все ми се струва, че беше руса! Бях излязал рано сутринта да разходя кучето. Жив човек нямаше на улицата. И по едно време - хоп! - гледам я, задава се срещу мен. Направо ми се дощя да я оправя!"
И докато мъжете и жените в града тънеха в догадки откъде се е появила чужденката - бяха сигурни, че не е американка - и с каква цел е пристигнала в града, децата се радваха на ваканцията и крояха планове за весело изкарване. Това бе причината Професора да се разходи до дома на Малечко-Палечко. Бащата на мъника бе починал преди два месеца и Спенсър Крейвън бе решил да изкара приятеля си от вкъщи. След смъртта на татко си той се затвори в себе си и започна да избягва шумните и весели компании.
- Само не ми казвай, че майка ти е във възторг от домашния ти любимец!
Крейвън гледаше със страхопочитание големия стъклен аквариум, който бе определен за дом на змията.
- Не й допадна особено, но след като и казах, че не е отровна и че сам ще се грижа за нея, ми позволи да я задържа - отвърна Малечко-Палечко. -Само каза да гледам да не изпълзи от аквариума.
- Ти сигурен ли си, че не е отровна? Не съм виждал подобна змия.
- Мен не ме е хапала. Намерих я на скалите дето са в края на града - малко след бунгалото на Сам Шепърд.
- Сериозно?! И си бил път чак дотам? Кога?
- Малко след като татко умря - очите на Малечко-Палечко се насълзиха. - И не съм я търсил аз. Тя ме намери.
- Стига бе!
- Да бе, Професоре. Седях си на един камък и изведнъж нещо ме побутна в гърба. Като се обърнах я видях.
- Трябва да си напълнил гащите.
- И ти да беше, и ти щеше да ги напълниш.
- Сто процента. Ама не ми е ясно как си успял да я домъкнеш дотук. Като я гледам е най-малко два метра дълга и сигурно много тежи.
- Не съм я мъкнал. Сама дойде.
- Като куче?
- Да.
- Нещо ме будалкаш.
- Не те занасям. Да ми изсъхне ръката ако те лъжа - Малечко-Палечко ритуално вдигна дясната си ръка пред себе си. - Като я видях се претърколих от камъка и хукнах да бягам. Когато се прибрах я заварих пред прага.
- Айде бе! Взе да ме плашиш!
- Змията е добра, Професоре - сериозно каза Малечко-Палечко. - Тя просто лежеше пред стълбището и ме гледаше. И махаше с опашката. Наистина като куче. Аз - страх не страх - се приближих и я погалих по главата. Даде ми да я погаля по главата. Представяш ли си.
- Не особено.
- Знаеш ли - каза Малечко-Палечко, а гласът му леко се сниши, - мисля, че в нея се е вселил духът на татко. Дошъл е да ме закриля...
Професора не беше сигурен дали бащата на Малечко-Палечко се е преродил в змия, но знаеше, че тази змия и още няколко други от нейния вид доста помогнаха по-късно, когато адът се отвори и погълна градчето.
Но тогава този ден все още предстоеше. Беше някъде напред в бъдещето и никой не предполагаше, че изобщо ще дойде, че ще се случи нещо страшно. Двамата с Малечко-Палечко излязоха навън и заедно с Кривата Круша и Баба Меца, които завариха да се потят в жегата на игрището за бейзбол, отидоха да гледат кино.
На един ред зад тях бе седнала и Лола. Но тя не гледаше кино. Гледаше тях.
Коментари