Начало
Регистрация
Вход
Поезия
Създай свой блог
Пиши
Категории
Образование
Образование
Начално Образование
Предучилищна педагогика
БЕЛ
Математика и ИТ
Чужди езици
Нещата от живота
Бебелог
Здраве и Красота
Литература
Поезия
Любов
Музика
Туризъм
≡
BgLOG
Поезия
Ивайло Балабанов - Българско стихотворение
от
Веселин
на 12.10.2006 20:43
2 коментара
,
13385 прочита
Категории:
Любими автори
,
Поезия
Българско стихотворение
Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна
страна, в която няма прокопсия....
Великите й царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвеста пияна,
а ореолите - алъш-вериши
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакави си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е свободата
от синята ни ноемврийска есен?
Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши...
Защо е с тях? Защо не е с народа?
момчета, знам, че е на халос туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне - като в турско време,
"Къде си, вярна ти, любов народна?"
Ивайло Балабанов
RSS за коментари
Коментари
#
| от
sKYmAN
на 10 март 2007, 20:45
ИВАЙЛО БАЛАБАНОВ
Проповед в защита на птиците
Някой стреля. Тогава от баира се вдигна сив сокол и завъртя кръгове над селцето. Бавно се носеше той в жълтия обеден въздух, сянката му се влачеше като хвърчило над запустелите къщи, птицата ту се издигаше, ту плавно се снишаваше и докато гледах това летене, в душата ми се появи една песен: "Соколе, сиви соколе, хайдушки верен побратим..."
Но чакайте! соколът наистина летеше и описваше траекторията на тази песен... Изтръпнах: толкова поразително бе това движение и толкова прилягаше на песента... Ето: чувам песента. Но откъде идва тя? От небето ли?
Боже господи!
Соколът пое по тъничката нишка на мелодията. Летежът му повтаряше плътно и прилежно летежната траектория на песента, следваше я вярно, без да се отклони нито на полутон, нито на полусантим от контура на тази траектория. Всички нейни извивки сякаш бяха създадени за това летене. Мелодията тръгна точно както отхвъркването на сокола: рязко пърхаща, пълна с въздух се въздигна нагоре и тръгна по развен въздушен интервал. Соколът последва и повтори тази извивка. После мелодията направи няколко мънички игриви пада - с едно свиване на крилете соколът повтори тези падове, задържаха се песен и сокол в малката въздушна ямичка, Кайчо Каменов, изпълнителят на песента, взе по-висок тон - последва лек удар на крилата и траекторията отново се изравни. Въздухът повдигна кривата нагоре и мелодията пое отново в равен, кратък интервал. Соколът също. Отново последва малък пад, слизане като в обърната дъгичка. Соколът се напъха там и това приличаше на гмуркане в бяла въздушна вода. Тук последва излизане от кривата и продължителен равен летеж на мелодията. Птицата повтори точно и прилежно всичко това...
Който не вярва да запее тази песен, когато види сив сокол.
Проехтя вторият изстрел. соколът просто се пръсна във въздуха, разлетя се на живи късове и като тежка буца кръв падна в един от дворовете. Едно сиво соколово перо остана да кръжи във въздуха. Къщата беше на един мой съселянин, загинал в Балканската война. Домочадието му се бе преместило в големия град. По улицата изпърполя мотор. Зърнах голобрадо момче с транзистор и пушка през рамо - доволно и усмихнато. Като ме видя, даде газ и изчезна по горските пътища, които слизаха в града. Познах го. Беше правнукът на загиналия в Балканската война тракиец. Приближих към убитата птица. Птица нямаше.
Гледаше ме една окървавена птича глава с отворено соколово око. Отворено като миг, като ключалка, през която се надзърта във вечността. И тогава изтръпнах за втори път. В окото на сокола видях образа на убития. Бях го виждал на снимка, сега го познах. И разбрах, че този човек, мъртвият тракиец, е живял в тялото на сокола. Останалото се самосвърза помежду си без усилие. И видях как в края на март 1913 година от последните родопски възвишения между Марица и Арда излетя един сокол и се совна над бойното поле при Одрин. Тракиецът умираше там. Соколът изпи дъха му, последните думи, изпи и кръвта и очите му и ВДИГНА ЧОВЕКА В НЕБЕТО... С неговия глас и с неговите очи полетя над Тракия, нощуваше на къщата му, обикаляше запустелите му ниви, защото човешката кръв в него му диктуваше това. Човекът преживя в тялото на птицата седемдесет и пет години. И още щеше да живее, ако...
Тогава взех в лявата ръка голямото соколово перо, което зърнах да кръжи във въздуха след изстрела, избрах за пръстите на дясната ръка едно перце с бяла тънка кост, топнах го в кръвта соколова и с кръв написах върху другото перо:
"Не стреляйте по сивите соколи!"
А в обедната тишина небето се разтвори и вятърът, който живее в тайните височини небесни, се спусна като в кладенец към мен - стоящия на грешната земя, обгърна ме с вихрушка,
изтръгна от ръката ми перото и го възнесе в ясното небе. Търсете го! Огледайте се! Вижте. То е сигурно паднало на рамото ви...
Не стреляйте по сивите соколи!
#
| от
stivir
на 28 юли 2007, 10:10
Лунен надпис
На Женда Христова Лалева
Красива като Йовковата Женда и като щерката на цар Приам,
тя съгреши в библейската легенда и ябълка поиска от Адам.
Прогониха ги с гняв от небесата, не чуха простия им апостроф,
а дяволът написа на луната: "Адам плюс Ева равно на любов".
Тя стана Пенелопа и Елена, бе Дездемона, беше Жана д'Арк,
царкиня беше, бе обикновена цветарка във разцъфналия парк.
Бе вещица и идол, беше муза. Вървеше тя през тръни и сребро.
Трептеше ситно бялата й буза на пъргавото българско хоро.
ВЪв ден, различен ден от всичко други, самата бяла като сватбен стих,
а с очите си - две черни теменуги, закичаше тя своя мил жених.
Той бе създаден, за да я обича, ала разбираше във жертвен час,
че думата "Родина" се изрича най-вярно, щом се каже с мъжки глас.
И не синът на Господ и Мария бе на разпятието прикован,
а техен син един, един от тия, които тръгват с вик: "Но пасаран!"
Адам и Ева - двойствена природа. Тя вечен идол, той всевечен зов.
Химическият знак на кислорода е знакът на човешката любов.
Покланям се пред участта й тежка, пред нея - дух на всички времена,
и сам поправих дяволската грешка във надписа на старата луна:
Адам плюс Ева равно на обичам. Обичам - равно на човешки род.
Аз чувам как самият Господ срича: "Адам плюс Ева равно на живот!"
Ивайло Балабанов
_____
* от "Религия", 1990г
Нямате права да коментирате тази публикация.
Навигация
Всички публикации
Wiki
Гласувай за страницата в BGtop
За реклама
Начало
BgLOG
Поезия
Разглеждане
Заглавна страница
Всички публикации
42
Sms - поезия
Podcasting
Еротика
За "Общност Поезия"
Забавление
Класика
Коментари на произведения
Любими автори
Любов
Любовна лирика
Музика
Невчесани мисли
Поезия
Преводи
Предложения
Произведения за деца
Размисли
Сонети
Стихове на чужди езици
Събития и Конкурси
Хайку
Хумор и Сатира
Нещата от живота
Символика
Събития
За BgLOG.net
Литература
Проекти
Интересни линкове
Култура и изкуство
Ключови думи
арагорн
валентин дишев
есен
зима
конкурс
лирика
литература
любими автори
любов
любовна лирика
мечта
мрачни стихове
поезия
премиера
пролет
сонет
стих
стихове
стихотворение на седмицата
четяща българия
всички ключови думи