Монолог на розовия храст

Цветята, разцъфтели преди мене,
умират във средата на градината.
И не напразно те са във средата -
там почвата е силно плодородна,
а мястото е слънчево и лично.

Те можеха без никакво съмнение
да светят със изправени стебла.
Те можеха без никакво препятствие
да могат да се виждат отдалече.

И точно затова над тях треперяха.

Поливаха ги с лейки посребрени,
подхранваха ги с разни витамини,
а вечер ги покриваха грижливо
с предпазните найлонови платна.

И те от самочувствие звъняха.

Но ето че веднъж през есента
случайно ги забравиха открити.
И първата слана ги ослани.

Цветята, разцъфтели преди мене,
умират във средата на градината.
А аз съм отстрани... Така живея -
самотен, неизвестен, изтощен.

Но още се държа. По мойте клони
пулсират закалени цветове.
И вече те ще бъдат забелязани.
И вече те ще бъдат оценени.

Ще бъдат те. Но мене ме боли,
че утре градинарят ще спечели
от тяхната последна красота.

И аз поглеждам тайно към децата -
дано да ги откраднат през нощта.

Петко Братинов

ИЗБОР

Не съм се влюбвал никога в морето!...

На тягостния плаж
изглеждам смешен.

Най-много
да навляза във водата
на някакви си
двеста-триста метра.

Морето в този час ме унижава.

Не мога с горда страст
да го преплувам.

Освен това - морето е надменно!...

А шепотът
на нежните реки
със своята интимност
ме облива.

И аз общувам с тях
като със нимфи.
Разпитвам ги за извора.
Отдавам се

на техните
прохладно-бистри ласки.

И плувам като рицар от единия
до другия мистично-сенчест бряг.

Така се чувствам
светъл победител.

И чувството във мен ще продължи.

Петко Братинов