... или моите размисли по темата за Батак, възникнали след прочита на поместената във в. „Култура“ статия със заглавие „Кой (по)каза истината за Батак" от изкуствоведката Мартина Балева.
Причината да напиша този постинг е, че темата обсеби мислите ми, ангажира ме, и аз реших да сложа някакъв ред и яснота в тях, като ги изложа в писмена форма. Тоест изпитах нужда да поразсъждавам върху публикацията.
Докато четях статията, се опитах да преценя дали приведените доказателства наистина могат да послужат за аргументи на тезата, или не. Също така се помъчих да схвана каква е целта на изследването и защо изпитвам трайно неприятно чувство, докато чета материала. И понеже съм от хората, които реагираха отрицателно на въпросното изследване, се запитах дали пък моят негативизъм не се дължи на някаква „травматична идентичност“ или просто не съм разбрала написаното.
Още от първите редове почувствах неприязън, щом прочетох следното: „Американският журналист с ирландски произход, женен за руска аристократка... Текстовете на МакГахан правят впечатление не само с прецизното описание на фактите, а и със силно емоционалния си и образен език, който не се опитва да прикрие проруското настроение на автора и изключително негативното му отношение към османската държава и ислямската религия.“
От това изказване оставам с впечатлението, че авторката се опитва да внуши на читателите, че МакГахан е подсилил, което значи преувеличил фактите, тъй като журналистът е бил женен за руска аристократка, което не може да не му е повлияло върху проруските му нагласи. За мен това си е чиста проба догадка, защото проруските настроения на журналиста не гарантират непременно изопачаване на истината. Неприятно се прокрадва тук идеята, че жестокостите и мъченията на турците не са били чак в такава степен ужасни, както са описани в репортажите на американския журналист.
Втори цитат: „По-малко известни са може би следните факти: Още преди последвалата руско-османска война (1877/78) и създаването на българската национална държава зловещите събития в Батак били толкова бързо забравени, колкото бързо станали и известни, за да се превърнат едва 16 години по-късно в централен обект на българското обществено внимание. От 1876 до 1892 г. единствените свидетелства за кървавата история на Батак са двете известни снимки на пловдивския фотограф от гръцки произход Димитър Кавра на оцелели след клането батачани и на баташката църква със смъртни останки, и двете от 1878 г., както и Стамболовият превод [на кореспонденциите на МакГахан] от 1880 г.“
Изводът, че зловещите събития в Батак в периода 1876-1892 г. са забравени, на какво се опира? Липсата на информация, която може да се е загубила по някакви причини, не е доказателство, че нещо е забравено. Пак ще припомня, че през 1881 година (т. е. в посочения период) Вазов публикува стихотворението „Възпоминания от Батак“, което, въпреки че е художествено творчество, доказва обратното: че Батак не е забравен. Освен това тук дразнещото е, че авторката отново се опитва да внушава идеята, че клането има далеч по-миловиден характер, отколкото ние си мислим, щом хората толкова бързо го забравят.
Балева открива прилика между снимката на Димитър Кавра от 1878 г. и картината на Пиотровски от 1892 г., от което заключава, че снимката е с подправена година на създаване. Посочва като аргумент, че Пиотровски не е можел да ползва за основа на картината си „Записките“ на З. Стоянов (въпреки че художникът твърдял точно обратното в автобиографията си), защото „Записките“ излизат в печата три месеца по-късно, след като картината била представена на изложението в Пловдив. Излиза, че човекът лъже, документирайки живота си! Не ми звучи убедително.
По-нататък в статията авторка започва да твърди друго: че всъщност Пиотровски е нарисувал картината не през 1892 г., а още по-рано: през 1889 г., когато бил силно впечатлен от срещата си със З. Стоянов през пролетта на 1889 година. Според Балева художникът бил объркал за пореден път датите в автобиографията си. Интересно объркване, при което разминаването тук е с цели три години! Едва ли художникът е проявил чак такава немарливост при изготвяне на автобиографичния си труд!
Пък и се оказва, че не е толкова далеч от истината твърдението на художника, че Захари Стоянов е провокирал създаването на картината, а не МакГахан, както твърди изкуствоведката. В разговора, който провели двамата – Стоянов и Пиотровски, историкът очевидец може да е разказал, че му предстои да публикува книгата „Записки по българските въстания“ и затова Пиотровски по-късно обяснява, че е бил повлиян от „Записките“. Така художникът може да бъде освободен напълно от набеждаването, че е написал автобиография с невярно съдържание.
За да е точен в изобразяването на събитието, художникът наел фотографът Кера, който снимал инсценировка на баташкото клане. Авторката пита защо няма снимки от съвместното посещение на Пиотровски и Кера в Батак. Според нея Кера и Кавра са един и същи човек. Тя стига до този извод, заради съвпадения по отношение на произхода, местожителството и първата буква в имената на фотографите. Вярно е, че има сходство, но ако търсим научна точност, това не е достатъчно, за да докажем дадена теза. Ако целта на поляка е била да скрие факта, че Кавра е снимал с него, като го е нарекъл с друго име, защо фотографът се е съгласил името му да бъде променено? Според авторката единият е излъгал, че снимката му е по-стара, отколкото всъщност е, а другият го е прикрил, като му е променил името. Боже, какви „мошеници“ са тези хора според Балева! Има ли смисъл тогава изобщо да бъдат коментирани?
В крайна сметка не се уточнява кога се е състояло посещението на Пиотровски и наетия фотограф в Батак, след като авторката съобщава, че картината е нарисувана през 1889 г.? Идването на двамата е било все пак преди създаването на картината. Няма яснота по въпроса.
Другият довод на Балева да отрече автентичността на снимката на Д. Кавра от 1878 г. е наличието в десния й край на трудно различимата фигура на мъж с чалма и ятаган, сложен на дръвник. И в тази връзка тя задава въпроса: „Но какво търси един мъж с чалма и положен на дръвник ятаган при оцелелите батачани през 1878 г.?“ Аз си мисля, че нищо не пречи и на тази снимка (както и на режисираната от Пиотровски) хората да са се опитали да пресъздадат спомен от баташкото клане отпреди две години. За целта са застанали по определен начин, а един от тях е представил символично турчина с ятагана, опрян на дръвника.
И сега стигаме до извода на Балева, която казва, че „щом фотографията [на Кавра или Кера] е плод на онази инсценировка на клането пред училището, която Пиотровски [нали не можеше да му се вярва?] е описал в автобиографията си, значи, че снимката не е правена през 1878 г., а – както Пиотровски пише – много по-късно [1892 г.], т. е. няколко месеца преди изложението в Пловдив.“ Да де, но изложението е било през 1892 г., а за инсценировката и снимката последно се каза, че са направени три години по-рано – през 1889 г.? Ето как може да се „забатачи“ човек в опита си да проследи и улови логиката на изследователката.
Но да оставим неточностите в годините. Аз питам какво е пречело на Кавра да помоли местното население да представи подобна сцена през 1878 година и да снима този момент? Та нали тогава хората съвсем ясно са си спомняли събитията? Не е ли логично при идването на другия фотограф Кера, години по-късно, хората да са се подредили отново по сходен начин в стремежа си да са максимално обективни? Възможно е след създаването на картината, снимката, поръчана от Пиотровски, да е била загубена или унищожена. Може художникът да не е искал да се правят сравнения на неговата картина със снимката.
Също така е прекалено смело да се твърди с абсолютна сигурност, че такъв известен за времето си фотограф като Кавра е фалшифицирал годината на създаването на своята снимка. Освен това Пиотровски не казва, че е рисувал своята картина по снимка на Кавра, а по снимка на наетия от него Кера.
Балева стига до главното заключение, че „можем със сигурност да твърдим, че фотографии на Батак от 1878 г. не съществуват“. Аз пък смятам, че въз основа на подобни доводи нищо със сигурност не може да се твърди. Всички нейни аргументи бих отнесла единствено към сферата на догадките.
Когато се говори за сериозни безспорни доказателства, обикновено историците се опират на следи в материализиран вид. Такива например са истинските кости в музея, повечето от които са на жени и деца, пребити с ятаган; това са следите от пожара, който е лумнал, след като турците са опожарили черквата, а след това той обхванал целият град Батак; това са опръсканите с кръв стени; изкопаният с голи ръце кладенец.
И още един железен аргумент: нещата са запазени непокътнати така, както са останали след клането – значи преди 131 години. От този факт едва ли има по-голямо доказателство за желанието на българите да увековечат събитието и да се постараят никога да не го забравят.
Освен това не разбрах какво се цели с това изследване. Че историята може да се изопачава? Нищо ново: това го знаят и малките ученици. По-скоро трябва да се разсъждава върху причините, пораждащи това изкривяване и изопачаване – те се коренят от една страна в липсата на информация, която ние, съвременниците, се мъчим да възстановим, а от друга – в желанието на определени политически сили да представят историята в онази светлина, в която на тях им харесва да бъде поднасяна.
_____________________________
Още по темата:
В момента в сайта на община Батак може да се прочете следното нещо:
Колко струва родната история? – или:
Една “българка” продаде паметта на 5000 изклани батачани
В броя на в.”24 часа” от 24 април 2007г., на първа страница, с големи букви е изведена новината: Нямало баташко клане. Журналистката Йовка Димитрова е направила своята сензация, но какво се крие зад всичко това?
Малко история: през 2006 година в Батак се появява г-ца Мартина Балева /световно неизвестна/ и предлага сътрудничество обвързано с евентуална финансова помощ за музея от страна на ФРГермания – кой е този, който не би проявил интерес към такава оферта при оскъдицата на средства за бранша!
В кореспонденцията с музея е намесена и г-жа Мая Тодорова – проф. в САЩ, която въобще не е известена за идеите на Балева. Музеят проявява интерес и предлага да му бъдат изпратени някакви текстове – на проект, договор и т.н., които да обсъди. Такова нещо не се получава.
Малко по-късно, г-ца Балева пристига в Батак заедно с г-н Улф Брунбауер – все още няма никакви текстове. При проведения разговор Исторически музей отказва предложеното сътрудничество поради два прости факта:
1. Абсолютна професионална некомпетентност
и 2. Антибългарския характер на излаганите тези.
До този момент всичко е ясно! Въпреки това, колегите от Националната галерия за чуждестранно изкуство изпращат текст на проект, предложен от г-ца Балева. Становището на ИМ – Батак е категорично – никакво сътрудничество. Прави впечатление, че в проекта фигурира музея като контрагент, без той да е давал съгласие. Дори се предлага на директора г-жа Е.Пейчинова да посети Берлин на разноски на фондацията при участие на музея. Все още има родолюбиви българи, които не се продават за едно кафе на “Унтер ден линден”, та било то и със сметана! За музея нещата приключиха с това становище!
Изведнъж се появява статията във вестник “24 часа”, което ме навежда на някои определени мисли!
Няма да се спирам на някои дребни факти като хронологията З. Стоянов и Пиотровски, които не са установени от Балева, а бяха посочени в становището на музея. Няма да коментирам фактът, че г-ца Балева престоя при посещението си в Батак около 10 минути в експозицията и с орлов професионален поглед оцени нейната стойност и фалшификатите и! Няма да споменавам вопиющата и некомпетентност в област, която не е изучавала – история на България и това, че според нея след Пиотровски никой никога не е споменавал повече Батак! Няма да говоря за международният заговор чиито представители Юго, Уайлд, Дикенс, лейди Странгфорд и преди всичко продажния Макгахан осъществяват с една единствена цел – г-ца Балева и “ученият” Брунбауер да докажат състоятелността на своя проект.
Клането няма свидетели, няма спомени от съвременници, няма документи, няма нищо! Има една легенда, която трябва да се развенчае. Тази легенда води до възродителния процес и “ненавист” към съвременна Турция! Тази легенда “принуждава” днешните българи да издевателстват над мюсюлманите в страната. Тази легенда е факторът, който спъва развитието на България днес! Тази легенда…дава възможност за “българката” Мартина Балева да получи някое и друго евро!
_____________________________
Ще припомня накратко и събитията в Батак (целия доклад, посветен на Априлското въстание можете да прочетете в общност "Образование")
БАТАК
След жестокото потушаване на Априлското въстание Батак става най-известното селище не само в България, но и в чужбина, благодарение на Международната анкетна комисия за разследване на извършените зверства по време на въстанието.
На 23 април по най-тържествен начин въстанието се обявява в църквата. Общо въстаниците наброяват над 1000 души, но разполагат едва с 500 пушки, 380 пищова, приготвени са и два топа.
От 23 до 27 април не се води никакъв бой. Губи се ценно време в обмисляне на плана за общо действие с Брацигово. Когато се пристъпя към изпълнението на това решение (27 април), е вече много късно. Башибозукът се опомня и залавя кервана от 200 коне, изпратени в помощ на Брацигово за пренасяне.
По заповед от Пазарджик Ахмед ага Барутанлията мобилизира около 8000 башибозушки пълчища от Доспат, Ардинско, които повежда към Батак. На 29 април предните въстанически постове забелязват приближаването им, а на 30 април врагът е вече над самия Батак.
Първият удар на озверените башибозуци е отбит, но силите са неравни. Въстаниците се отдръпват в селото и оттам се отбраняват.
Като вижда безизходното положение, през нощта на 30 април П. Горанов пробива обръча на противника и извежда голяма група население което се спасява. Другите се укрепват в Богдановата и Кереловата къща, в училището и църквата, и продължават да се бият.
През следващите няколко дни башибозукът извършва с нечувана ярост и жестокост масови зверства. Последното злодеяние Ахмед ага извършва на 4 май, като събира около 300 души, повечето от тях жени, и в центъра на селото им отсича главите.
Батак е покорен. Озвереният башибозук издига най-зловещия паметник на деспотичната Османска империя.
"0нова, което видяхме" - пише Макгахан, - "беше така ужасно, че човек не можеше да спре погледа си повече от един миг... Никога не бих могъл да си представя нещо по-потресаващо... Обходихме мястото и видяхме същата гледка да се повтаря сто пъти.
Навред ужаси, ужаси и само ужаси..."
Църквата, училището и десетки още места днес в Батак са светиня за всеки българин.
Comments