Слънце грее, дъжд вали –
                                            дяволът се жени.
                           Дяволе, ти искаш ли
                           за невеста мен да вземеш?

                           Нощем с белите коне
                           в чужди сънища ще бягам.
                          Сутрин с пламнали нозе
                          пак добра до теб ще лягам.

                           Зиме като пушек бял
                           ще се вия непозната.
                          Лете с поглед натежал
                          теб ще чакам под дъгата.

                          Слънце грее, дъжд вали –
                                     дяволът се жени.
                         Дяволе, ти искаш ли
                        ангелска жена да вземеш
-----------------------------------------------------
*Отдавна стои в компа ми и не помня мое ли или не,така,че ако някой си го познае,веднага му го давам :-))

Стихотворение за жената

Възпяват устните, косата
гърдите като на коза
възпяват ханша и бедрата,

Ала забравят за гъза

Жени, без гъз какво сте вие?
Кажете смело, без сръдня!

Не е то нещо да се крие,

ни само орган за пръдня.

Гъзът е нещо естетично.

И кой не тръгва след жена,

която с крачки естетични

тъй смело си върти гъза?

Кажете още кой не зяпа,

кога жена се наведе?

Гъзът й, бялнат като

ряпа с греховна сила го зове.

Не е ли вярно, че в кревата, 

преди да почне любовта,

ни съблазнява нас жената,

като я хванем за гъза?

О, женски гъз, бъди прославен!

Надебелявай и цъфти!

Сърцата мъжки покорявай

На жените, приели като свое откровението, че “... някъде (зад ден и половина) единствено за мен цъфти кокиче. Единствено за мене е събирал един-единствен морски раковини.”

Да си жена

Брегът е само спирка към началото...

Понякога, както в този момент, когато ми липсва нещо в самата мен, не ми достигат късчета съзнание, усмивки, смях, трепет и глъч, когато не чувам собствения си глас, започвам да пиша. Като жена, като дете, като себе си – като част от цялото вселенско и като човек, който обича.

Стихосбирката на Мариана Дончева и художничката Александрина Караджова ме стигна в красив миг от живота ми: подари ми я любимият човек след една година – една наша година на преоткриване, израстване и излитане-изстрелване – от черупчената стая на детството в зрелостта, любовта и отдадеността.

Дари ми
късче от безвремие,
и аз ще те прегърна
в него.
И нека сме свободни
да летим,
когато волна птица
е сърцето.
Дари ми миг
и стон. Сълза.
А аз тъгата ще изпия.
Умората
с горещи длани
ще стопя,
и зрънце обич
ще посея.

Да се изгубвам, и да се намирам,

Да се разпръсквам и да се събирам

Във ново цяло.

И да те обичам пак...

- нашепват редовете вълшебното послание. Красивите рисунки са на жени–вълшебници, жени, които танцуват или топло се усмихват на звездното небе и събират в себе си цветове от други светове - пъстри и нежни, топли и чувствени.

Стихосбирката на Мариана ми напомни много важни неща: напомни ми, че ние, жените не трябва и за миг да забравяме уникалността си, предопределеното ни от Космоса – да бъдем силни, да вярваме, да се борим с предизвикателствата, които ежедневно се появяват пред нас.

Трудно ми е да говоря за поезия с думи, но тази феерия от багри и звуци бих определила като късче от безвремие, миг и вечност, събрани в едно.

Дотолкова ми стигат силите на мен.

Врабеца да нахраня със трошица.

Да кресна след избягалия ден.

Да поизправя стъпкана тревичка.

Приятел да изслушам мълчешком.

...

Да ме разнежва първото кокиче.

Да споделя с децата си света,

Какъвто заедно го доизмислим.

Какво е да си жена?

Да си жена, е мисия, зов и трепет. Да си жена, е насред море от неразбиране да протегнеш ръка и да помогнеш, без да се замислиш има ли смисъл. Да си жена, е да тичаш по поляните и да се смееш, докато вятърът роши косата ти, поръсена от невидим вълшебник с капчици дъжд. Да си жена, е да даваш живот на друго същество и да обичаш всеки миг, и да те боли. И да не се спираш пред тази болка. И да я надживяваш. Да си жена, е да си човек – да не се спираш. Да продължаваш. Въпреки болката, въпреки неразбирането, въпреки...

И да се изправяш пак. Красива, несломима, с воля гълъбова и устрем на орлица –

Да бъдеш кралица – на своя свят и този отвън. И да променяш – късче по късче да изпридаш вълшебното вселенско одеяло.

Да си жена, е да си човек и да обичаш.

Средствата от продажбата на книгата се даряват на Националната асоциация на жените с онкологични заболявания.

Свалих поглед от учебника. Тя. Отново тя нахлуваше в мислите ми.

Жена-демон. Вкопчила се беше в сърцето ми и не го пускаше. Заключена вътре в главата ми, тя отказваше да излезе. Проклетница.

            Какво пък успя да ме върне към нея сега?! Аскетичната стая, цъкащият часовник и мракът на панелния квартал не напомняха на нея с каквото и да е. Още по-малко пък – суховатите изрази от учебника по право, които отегчено подчертавах с размазан химикал.

            Проклятие! Носът ми долови познато ухание. Нейното ухание. Поднесох писалката към носа си. В обонянието ми се впи дъхът на разцъфнала магнолия, лятна нощ и ориенталско наргиле. Демон. Парфюмът на тази жена се просмукваше във всичко и всеки, щом го докоснеше. Тя сама го забъркваше от съставки, които, въпреки честите ми молби, беше отказвала да ми разкрие. Магьосница... Вещица... Жрица на страстта. Страст, разтапяща като перверзната сладост на презряла смокиня. Колко пъти бях вдишвал до екстаз сладко-горчивия дъх на този парфюм, вкусвайки кожата й, нежна и жадувана като пролетен плод...

            Захвърлих писалката в другия край на стаята. Това самоизтезание трябва да приключи. С нея всичко свърши, всичко!...

            И отново главата ми се завъртя в многоцветен вихър от усмивките й, докосванията й, самодивските й руси коси, изящните й черти, смехът й, сълзите й и любовните й стенания. Демон.

            Напрегнах съзнанието си в отчаян, унищожителен опит да я отпратя. Представих си как сега спи до Него – нейния материално осигурен, красив, стабилен... тъп и ограничен благоверен съпруг, как до тях в романтична идилия се е сгушило домашното кученце, напомнящо за недалечното намерение за дете...

            Хвърлих учебника, угасих и реших, че ще спя. Очите ми горяха. В мрака пред мен играеха червени петна.

            Искам я... Тя е наркотик, без който ме боли. Не ми трябват дългосрочните й планове, прегорелия й кекс или кресливата й болонка! Искам само влудяващото й ухание и да мога да го вдишвам,  докато пия сметановата нежност на кожата й.
Невъзможно. Безвъзвратно невъзможно... Тя избра Другия.

            Казваше, че ме обича повече от него, но... познатият дявол е добър дявол. А аз, аз не съм имал шанса да я срещна преди тези ужасяващо дълги години, които тя е прекарала с него. Както тя сама каза: “Ако Него го нямаше...”. Да, наистина, ако Него го нямаше... Ако Него го нямаше...

            А ако Негого няма?!

            Искам я! Болно, безумно, лудо.

..................................................................................................................................... 

            Светлите точки на лампите край булеварда бягат тъй бързо, че се сливат в една блестяща линия. Мънкането на мотора е хипнотизиращо. Западногермански трошляк. Тук само зубрачи с философски поглед над света като мен карат такива боклуци. В град като този се пробива не с много прочетени книжки, а с това, което току-що си купих от един симпатяга в тъмна уличка. Желязото, което лежи в жабката. Девет милиметра. Точно толкова е широк тунелът към земния рай. И като гледам криминалната хроника напоследък – към небесния – също.

            Пристигнах.

            Вече не мога да не го направя. Длъжен съм... пред честта си, пред любовта си... Глупости! Просто Оня го мразя до болка и няма да му позволя повече да я докосне, дори веднъж.

            Четвъртият етаж. Точната врата. Заглушителят дрънва лекичко, докато го нагласям в мрака. Време е.

            Простреляният патрон на вратата издрънчава на облицования с италиански теракот под. Миг убийствена тишина. Не ме чуха.

            Прибрал гриживо гилзата от първия изстрел, бутам вратата и тя без скърцане ми отваря пътя навътре.

            Жилището е огромно, нищо чудно, че не ме чуха. Краката сами ме завеждат в правилната от петте стаи. Ето ги.

            Точно както въображението ми ги рисуваше. Идилия, хармония, семейство. Той се е обърнал навън, към ръба на леглото, провесил ръка, помръдва в просъница устни, говорейки с невидим събеседник. Мразя Го. Дори когато спи, Го мразя.

Помръдна! Потната ми вледенена ръка стисна пистолета... Нищо. Просто сънува.

            А ето я и нея. Милото ми момиче... Не!!! Недей, не я пускай отново в сърцето си!...

            Разпилените й коси – златни, красиви, дори когато са рошави, са паднали леко върху лицето й. Лицето й... Лунната светлина дава на топлите й славянски черти изяществото на мрамор. Устните... Две розови юнски череши, наляли в себе си киселичкия сок на пролетното събуждане. Шията... Грацията на расов лебед. Гънките на сатенения чаршаф и нощния здрач покриват извивките на крехкото й тяло. Черти, толкова съвършени и безупречни, че длетото на нито един античен майстор не би създало статуя, способна да наподоби красотата им. Милото ми момиче...

            Не!!! Недей! Не я пускай в сърцето си! Виж ръката й, виж нежната й бяла ръчица как мило е полегнала върху гърба Му. Виж с колко любов Го е прегърнала! Тя избра Него, забрави ли!? НЕГО!

            Копеле мръсно! Няма да я докосваш повече!

            На лунната светлина цевта на пистолета ми се издигна бавно, съвършена и жестока, вторачила смъртоносното си метално око в съпружеското ложе. Пръстът ми притисна плавно спусъка. Глух пукот.

            Той почти не усети, че стана нещо. Само трепна леко изведнъж и след това се отпусна. Край. Това беше.

            Самодивските й руси коси попиваха топлата кръв. По изящното крайче на изваяните й устни се стичаше струйка и изпод нея на чаршафа цъфтеше алена роза. Богиня. Красива беше и в смъртта си.

            Той се обърна, промърмори нещо насън и пак се успокои. Болонката скимтеше.

            Мрак.

            Милото ми момиче...