Потапят здрав, нормален човек в специална вана с толкова топъл разтвор, че той даже не го усеща, и покриват лицето му с парафинова маска, за да не чува и вижда нищо. Така се прави при опити за пълна сензорна изолация.

Човек не усеща нищо и за него нищо не се променя. По необходимост всичките му органически потребности се удовлетворяват. И така, колко ще издържи? След няколко часа на такъв „комфортен живот” психиката започва да дава „на късо”: загуба на усещането на тялото, халюцинации, кошмари, последвани от нервен срив и нарушение на жизнеността на организма.

Причината е в пълното отсъствие на сензорни дразнители. Казано по-просто: пълно лишаване от информация, която някога са отнасяли към нематериалните сфери – и изведнъж се оказва, че човек наистина има нужда от нея.

Татко, мама и госпожа Информация

Но ако информацията беше просто необходима: има ви вас, имате необходимата вещ, информация. В крайна сметка, обаче, всичко е много по-сериозно: без информация нямаше да ви има. Нямаше да има това, което вие наричате моя „Аз”.

Всички са чели приказката за Маугли. Всичко е толкова красиво, че забравяш, че приказката е лъжа. И не е лъжа, затова че човек не може да се справи с тигрите – уж в това вече сме преуспели. Просто, получавайки в детството си информация от вълците, човешкото същество обезателно ще стане вълк. Да стане човек е възможно тогава, когато получава информация от човечеството.

Като цяло, това не е тайна за нас. И макар че понякога забравяме за това правило, при все това, отдавна вече не асоциираме понятието „човек” само и единствено с тялото, на което „нищо животинско не му е чуждо”. Нашето тяло го правят тате и мама, а ето че човека в тялото ни го прави информацията.

Израствайки от двуного зрънце в човек, за него информацията остава живителна среда след това през целия му живот. Защото човек през целия си живот се нуждае от постоянна поправка и периодически да „ъпгрейдва” мнението си, своето „Аз”.

С други думи, неговото мнение и личността му може да съществуват само в потока от информация за други мнения, личности и всичко, свързано с тях. Прочети

Любовта, или законът на пълното взаимно отдаване, е основното обединяващо свойство на мирозданието. На законът на всеобщата любов се подчинява цялата природа – „неживото”, „растителното” и „животинското” нива, освен нивото „човек”, където ние, оставени сами на себе си, вършим всичко, каквото си поискаме, действайки против него.

Като говорим за човека, ние нямаме предвид жизнените функции на нашия организъм на ниво животинско тяло. Разбира се, на това ниво неговото функциониране се подчинява на законите на природата.

Нивото „човек”, нашето „аз”, – това е нивото на нашите взаимодействия, усещания, мисли. Тук ние сме абсолютни егоисти. Ние не искаме да вземем под внимание интегралността на света, взаимодействието между неговите части. Явявайки се неразделна част от природата, ние чрез своите мисли, желания, действия нанасяме на тази интеграция огромна вреда на всички нива. И тя, в крайна сметка, се връща към нас във вид на отрицателно въздействие от страна на всички части на природата. Днес ние започваме да усещаме това. 

Съществуването на всеки организъм и неговото развитие има за основа пълното интегрално взаимодействие на неговите елементи. В съответствие с това, всяка клетка се грижи за поддържането на неговата жизнеспособност, тоест тя автоматично отдава всичко, което е необходимо, като даже се подчинява на заповедта за самоунищожението си. След като е изпълнила своята функция и е отработила своя ресурс – програмата се изключва и клетката се самоунищожава.

В наше време сме свидетели на пълното разпадане на човешките взаимоотношения. Всичко е изградено на проста егоистична сметка. Всеки се стреми да използва всекиго – в секса, в семейството, в обществото – за своето мнимо благо. Мнимо, защото накрая човек не получава никакво благо. И това е добре, защото виждайки истинското си лице, пагубността на своето поведение, ние все повече се приближаваме към проблема и неговото решение.

Искреното желание на човека доброволно да приеме закона на интегралното развитие ще му разкрие онези части на природата, които той все още не може да почувства. Нови измерения, нови светове, където съществуваме в изконно вечното си състояние, където се намираме до раждането и след смъртта си, където пребиваваме като неразделни части на природата – това, което за сега е скрито от нас.

Днес ни се дава възможност да разкрием тези области на мирозданието, които засега не усещаме. Но те са реални. Нашият егоизъм – защото в него е основният проблем – не ни позволява да направим живота си, нашите отношения в обществото и семейството прости и хармонични.

Не е възможна връзка между мъж и жена, които въплътяват в себе си две абсолютно противоположни свойства, ако между тях не се разкрие чувството на любовта, управляващо мирозданието. Но за това, трябва да видим как този закон действа на Духовно ниво, откъдето към нас слизат сигналите на управлението и на тази основа, да изградим отношенията помежду си.

Днес приемаме за любов свойство, абсолютно противоположно на това, което съществува в природата. Под думата „любов” ние подразбираме своето отношение към това, което ни носи наслаждение.

„Обичам тази жена” – днес означава, че обичам да я използвам за себе си. Аз имам такива потребности, празноти и тя ме насища, наслаждава. Тогава, нея ли обичам или онова наслаждение, което получавам от нея? – Аз обичам себе си, а нея я обичам като източник на наслаждение както, например, сутрешното кафе или следобедния сън…

Любовта не е получаване на наслаждение от някого, а отдаване, насочено към обекта на любовта. Почувствай какво желае любимият и напълвайки го, ти ще изразиш своето отношение към него, което се нарича „любов”.

Дори при получаването има възможност да изразиш любовта си, когато използваш получаването, за да отдадеш. Така, например, детето, знаейки, че любящата майка желае то да си изяде кашата, я изяжда, за да достави наслаждение на майка си. То трябва да се наслади от това, което тя му дава, и тогава тя ще се наслаждава, че то получава от нея.

Даже от такъв прост пример се вижда, че понятието „любов” е много сложно взаимодействие. Какво да кажем за такива сериозни системи, като взаимодействията на нива „жена – мъж”, „бащи – деца” и т.н. Това е цяла наука, която трябва да се изучава от детска възраст. Иначе човек не пораства и не разбира най-важното – как да живее, как правилно да изгради човешкото общество.

В нашия свят започваме да откриваме, че сме абсолютни егоисти, че не обичаме, а само се опитваме, по пътя на компромисите, да се договорим помежду си, защото друг път няма. Ту се караме, ту се помиряваме, свързват ни общи деца, живеем като съквартиранти – но това не е любов! Без свойството на отдаването не е възможно съществуването на елементарна човешка връзка, затова истински съпруг и съпруга могат да бъдат само тези, които работейки върху себе си, се издигат до това ниво.

Това не е никак лесно, но страданията от опустошеността, от разбиването на взаимоотношенията – в семействата, между децата и родителите, в обществото – ще доведат до там, че хората ще са готови да положат всякакви усилия, за да достигнат това свойство. Подсъзнателно, инстинктивно те ще започнат да разбират, че този идеал съществува, той е далечен, но трябва да бъде достигнат. Именно в дълбините на падението те ще усетят възможностите за възход и ще бъдат принудени да го направят.

Проблемът е там, че човекът не е достатъчно развит, за да разбере, че неговият вътрешен свят – това е светът на наслажденията. Когато той се наслаждава на красива картина, музика, жена, дете, супа, – това е едно и също. Протичащите в нас процеси са чисто животински, потребителски. Незнайно защо, представяме някои от тях като някакви нереални чувства и искаме от другите същото. За каква любов говорим? Ще ви инжектират определен вид хормони и съвсем по друг начин ще започнете да се отнасяте към обекта на любовта.

Любовта се изгражда от взаимни отстъпки, от придобиването на алтруистично движение един към друг, когато всеки живее в другия, напълва другия. Такава духовна двойка култивира взаимоотношения над нашите животински желания и на тази основа създава единение. Ние имаме потребност от това – чрез сливането на телата да достигнем сливане на душите.

Нивото на висшите животни и човека е изградено на основата на взаимодействието.

Защо? Природата се стреми да извиси човека до такова ниво на развитие, когато той би взел съзнателно участие в този процес, би разбрал, оценил, постигнал вселенския му мащаб и би го одобрил.

Израстването заема една трета от живота на човека. Човешкото дете – за разлика от животинското, което от първите дни на живота си се приспособява към заобикалящата го среда, – се нуждае от грижи, от огромен обем информация, за да стане годно за съществуване в този свят. Затова бракът – съединяването на мъжката и женската част – трябва да бъде дълъг и съвършен. Природата предизвиква в нас любовта към децата, иначе ние не бихме се съединили и не бихме им дали възможност да просъществуват.

Институтът на брака не е създаден за таткото и майката, за съпруга и съпругата, а изключително за продължаването на рода, тоест за децата. Недоволството, че в семейството нещо не е така, че не получавам достатъчно, че по-малко ме обичат, по-малко ме наслаждават, е следствие от това, че всичко се прави в противоречие на отдаването – всеки търси в брака собственото си наслаждение, без да разбира, че бракът е създаден за детето.

Днес в развитите страни хората не искат да имат деца, стремят се към егоистично напълване, към усещане за свобода. Да съединят живота си с друг човек, да живеят в един дом, да раждат деца, да ги възпитават, да мислят за тях от сутрин до вечер… Защо? Какво удоволствие ще ми даде семейството?

Семейството е необходимо, за да може човекът да се научи да се грижи за ближния си. То съществува само за това. Затова сме създадени с желанието да раждаме, да отглеждаме и да възпитаваме. Природата влага в нас инстинктивна, животинска любов, за да можем по неволя да се учим и постепенно да се издигаме на други нива на отдаване.

Целта не е да родиш подобен на себе си малък егоист и безцелно да го отглеждаш. Човек трябва да осъзнае, че крайната цел е достигането на най-висшето природно ниво – свойството на отдаване и любов. Затова мъжът и жената са създадени такива, че да имат нужда един от друг и от деца, за да могат – на примитивно животинско ниво – да разберат, да почувстват това свойство и да го издигнат на човешко ниво. Ето тази е причината да сме създадени като разделно съществуващи мъжки и женски елементи, които, съединявайки се, пораждат следващото поколение. В това е смисълът на съществуването на института на брака.

А на животинско ниво никакви задължения и клетви няма да помогнат. Ние искаме да удовлетворим ежеминутните си желания. Ние не търпим нито натиск, нито ограничения. Не се нуждаем от постоянни връзки. Такъв е днешният егоизъм. С това се обяснява статистическият бум на разводите по света.

Цялата ни история е процес на постепенно, но непрекъснато развитие на егоизма, който в наше време хиперболично нараства и не се поддава на никакви ограничения и рамки. Затова институтът на брака не може да бъде опазен нито от морала, нито, още повече, от лицемерни забрани. Всички разбират безполезността и безсмислеността на такъв подход. Значи, на човек ще му се наложи да осъзнае истинския закон на природата, духовния закон, а за да го направи, ще трябва да се издигне над животинското си ниво.

Желанията слизат в човека свише и се проявяват вътре в него.

В следващия миг в мен ще се прояви някакво друго желание. Аз мога да го потисна, заплашвайки го с наказание, но няма да мога да спра да желая. Да заповядаш на човека „не желай” – това е равносилно да заповядаш на котката да не желае мишка. Това е невъзможно, защото противоречи на природата. Да не желаеш – значи да се поправиш. Поправянето е издигане на нивото на отдаване, на нивото на силите, които ни управляват. А това е процес на полагане на осъзнати усилия и задълбочено обучение.

У нея е дълго всичко, което трябва да бъде такова – краката, косите, ноктите. У нея е закръглено всичко, което трябва да бъде такова (няма да изброяваме от скромност). Тя ходи на срещи без бельо, затова на лицето й играе загадъчна усмивка и сексуална аура я обгражда от главата до петите. Изкарва прилично заплащане и изглежда стилно. Тя излъчва изключително положителна енергия.

Може да се каже, че в нея всичко е прекрасно – и лицето, и мислите, и душата, и дрехите. И не се занемарява, а през цялото време се усъвършенства! Вече владее „позитивното мислене”, тоест пресича всякакви негативни мисли и чувства, които я спохождат. И почти се е научила да се обича.

Нищо друго не и трябва. Защото освен че обича себе си, нея я обича някой си. При всичките й достойнства, никак не й върви с мъжете. Тя започва да подозира, че сегашните мъже са се изпарили. И вече е готова да се учи в „училището за кучки”.

Това е портретът на съвременните госпожици на възраст за женене от 20 до 50 години. Те стават все повече, като серийно производство „умници и красавици”, мечтаещи да намерят женското си щастие. И първият, който откликна на стона на самотните сърца, се оказа Пазарът. За любовта и семейството се появиха предавания и ток–шоута. Примамващата литература е изпълнена със съвети: къде да намериш мъж, как да го разбереш и как да се подготвиш за брак. Но особено върлуват психологическите тренинги. Сякаш фабрика за мечти, бълваща кукли на конвейер.

Спомням си, че когато бяхме малки, ни заведоха във фабрика за играчки. Там имаше цех, където правеха пластмасови кукли. Слепваха ги от две половини. От ляво лежеше купчината с дупетата, от дясно купчината с лица. Работничката от фабриката не гледаше, а взимаше половинка от ляво и от дясно – и хоп, готово. По-нататък съвършено еднакви, без очи и ръце, кукли вървяха на конвейера, в очакване да бъдат разкрасени.

Възможно ли е психологическите тренинги да се ръководят от същите тези принципи: бъди стандартен и лесно ще намериш половинката си?

***

В последните години писмата, които пристигат до мен в сайта, са все на една тема: как да се сдобия с щастие в личния си живот? Едни се жалват от съдбата, други от мъжете, но абсолютно всички искат прости рецепти: как да се държат в отношенията с мъжете – смели и активни или кротки и очакващи? Каква стратегия да изберат, за да не им се изплъзнат? Как да „завлекат” мъжа до олтара? И главният въпрос: какви кукли сега се търсят най-много?

Психотерапевтът винаги трябва да е и малко ясновидец. В амбициите и претенциите, прозиращи от писмата, мога да предскажа съдбата на авторите им. Никаква любов няма да ги огрее. Нито любов, нито щастие… Никога.

Защото болшинството от съвременните  госпожици на възраст за женене и потенциалните им кандидати са поразени от много опасно заболяване. Неговото име е „инфантилност“ и то уверено крачи из планетата ни. От него не е застрахован нито развратният плейбой, нито невинната девойка, за него лекарство няма, но то осакатява съдби и погубва животи.

Трябва да погледнем врага в лицето. Ще се опитам да обясня що за чума е това, разрастваща се в обществото ни. В това ще ми помага К. Г. Юнг.

***

Инфантилният – това е възрастен по паспорт човек, но с детински ценности и ориентации. А инфантилността е страшна с това, че тя не позволява на човека да израсне до Личност. Представите за света, за живота и за хората у инфантилния са опростено сгъстени. И ако Личността живее в реалния свят, то инфантилният е в илюзорния. Личността вижда живота като сложен и многоизмерен. Инфантилният си го представя един вид като „Киндер сюрприз“. Трябва само да разбереш от коя страна да го отвориш, а по-нататък те очаква чист шоколад и малко подаръче вътре.

Личността се учи от своите и от чуждите грешки. Инфантилният, независимо от ударите, всеки път се удивява.

Личността се опитва да разбере Законите на живота. Инфантилният очаква рецепти, съвети и схеми.

Личността иска да разбере какво точно е щастието лично за нея. Инфантилният се ръководи от принципа „така е прието”.

Личността с годините става все по-дълбока, по-интересна, по-умна. Инфантилният не се променя.

Личността създава своя живот. Инфантилният умее само да подражава. Затова всички инфантилни в действията си са като щампирани. Но има различни случаи в живота: от простия, който се надява, до сериозния, който мисли как да живее.

Действително, нашето спокойно и доволно време създаде такова количество клонинги, което не се присъни дори на Съветската власт в най-щастливия и сън. Разумният човек стремително се превръща в „стандартен“ човек…

***

Понятието за любовта у инфантилния е като Дисни филмчета. От мъжете се иска: да ни е леко с тях, топло, весело и приятно. Да ни обезпечават, да се грижат за нас и да ни пазят. Да са умни, красиви, с дълбока душа, щедри, с чувство за хумор и, разбира се, богати…

Тоест прахосмукачка, хладилник и пералня в едно. Чудесно би било това чудо на техниката още да е и люлка за спане.

А в замяна тя му обещава да му посвети най-хубавите си години, да му дава ласките си, любовта си и да го стимулира за още по-големи постижения.

Лъжат! Инфантилният човек е способен максимално да се увлече. Чувствата на инфантилния могат да бъдат сравнени с бенгалски огън, който бързо се възпламенява, ярко свети и също толкова бързо угасва. Гледайки обгорялата пръчица, инфантилният решава, че отново не му е провървяло. Възможно е затова да не може да поддържа дълго време сериозни отношения с някого. Те прехвърлят отговорността за това на разликата във вкусовете, темпераментите, на обстоятелствата…

А работата е съвсем друга. Инфантилният е прекалено погълнат от себе си и интересите си. Той е като малко дете, неспособно понастоящем дълбоко и правилно да усети друг човек. Главната му ценност остава удовлетворяването на собствените потребности – за защита, за топло, за насъщния (Юнг). Ето защо всяка втора госпожица е уверена, че само в брака може да се почувства защитена.

Между впрочем, инфантилният никога няма да каже: „не разбирам хората“. Той казва: „хората не ме разбират“.

По такъв начин инфантилният не вижда околния свят, а си измисля. Създава някакъв образ в съзнанието си, който е далече от действителността.

Навярно всеки сред познатите си има човек, на когото роднините в детските му години са му повтаряли, че е талантлив и необикновен. По принцип, животът на такъв човек не се стича, а съдбата никога не се оказва такава, каквато той си я е представял (Юнг). И всичко е поради това, че фантазиите му за собствената значимост никак не съответстват на реалността.

Днес ролята на осакатените от родствениците души са поели отговорността за психологическите тренинги и популярната психологическа литература. Там ви обясняват какви „съкровища“ трябва да се чувствате, за да се сдобиете с успех. Трябва да вярвате, че сте обаятелна, привлекателна и чисто и просто привличаща към себе си любовта душица! И какво от това, че потвърждение на казаното няма… Далеч от съмненията и страха, далеч от умните и трезви мисли – те не са позитивни.

***

Съвременните мъже са не по-малко инфантилни от жените. Само че, къде е проблемът? Инфантилният среща инфантилна, имат еднакви ценности, защо да не се оженят? Аа, не, те като отрицателно заредени електрони се отблъскват един от друг!

Работата е в това, че в тях има един и същ недостатък – незрялата психика на всеки инфантилен е свойствена, безсъзнателна, стихийна защита от отговорностите (Юнг).

Госпожицата, внушаваща си, че е подарък, способен да украси живота на всеки мъж, в крайна сметка, трябва да намери някого, на чиято шия да увисне. Кой би я издържал, предпазвал, не преставайки да я разбира… А на мъжа инфант защо му е такова бреме? Битът в наше време не е проблем, от практическа гледна точка жената не е необходима в домакинството. А госпожици наоколо с лопата да ги ринеш. Заедно могат отлично да си прекарват времето – докато му е комфортно с дадена госпожица. И докато тя не се сдобие с брак с него.

Ако всички инфантилни се оженят, съвместният живот ще се гради на принципа кой кого ще „изманипулира”. Добавете тук и незряла емоционалност и следствие на това безразличие и равнодушие към чуждите проблеми, болка и радост. ”Оковани с една цел”, живеят заедно и независимо от това, не виждат, не разбират, не се уважават един друг. При все това, се считат за нормално семейство. Колко много са подобни бракове.

А сега трябва да огорча всички заседели се моми. Има мъже сега, но кажете, за какво му е притрябвала на човек жива кукла?

***

Интересно, от къде се взе легендата за това, че всички хора се женят и омъжват само и единствено по любов? Има и сексуално влечение. Има и страст. Има и „той (тя) ми харесва”. Има и страх от самота. Има и „така трябва”. Имат общи интереси и общ кръг от познати… Кому е нужна тук любов?

В крайна сметка, на болшинството хора им е нужен партньор за съвместно съжителство. В това няма нищо лошо. И преди 100 години така са се женили и дворяните, и селяните. Но за да се ожениш е необходима трезва мисъл и елементарна честност, на които инфантилният не е способен. Спомням си как съвсем обикновена жена ми описваше брака си: „Мъжът ми ме уважава – стопанката съм аз. И аз го уважавам – пие рядко, златни ръце има, а това, че не говори никога с мен – затова ходя при съседката”. Цинично? Не, честно е.

Поради всичко това, навярно, се сключват толкова бракове. При все това, най-често споменаваната дума в писмата е „любовта“. И всички очакват любовта! Готови са за нея! Просто до сега не им и е провървяло…

Стара приказка. Добре лансирана измислица. Сладка илюзия. Врели некипели.

Слушайте, даже за музиката и математиката са способни далеч не на всичко. Не съм за простия валс или за обикновените аритметични действия, а за настоящата музика и за висшата математика. А любовта, типът за всички желаещи?

***

Любов има, но тя не е за инфантилните. Това е зряло чувство. Него не можеш да го купиш, не можеш да си го доставиш чрез връзки, не можеш да го откраднеш, да го подбереш, да си го изпросиш. За него можеш само да узрееш. Да дораснеш!

Мога да подскажа едно изпитано средство, за което в лъскавата литература, за да не изгубят клиентите си, няма да споменат: само болката може да накара човек да се промени. Така, както болката от собствената глупост те кара да поумнееш и болката от собственото безразличие те кара да взимаш нещата присърце. Инфантилният обаче, също както дяволът бяга от тамян, така и той се страхува от страданията.

Затова на самотната „умница и красавица” нищо друго не й остава освен да следва съветите в песничката „Остани такава, каквато си”. Студено и мрачно й е, но си остава „каквато си е”.

Ще завърша с думите на Юнг: Инфантилният не може да си позволи да застане лице в лице с живота – защото ще види, че животът му е празен. И той бяга от тази среща. От едната страна е сивото съществуване, а от другата е пропастта: евентуалната среща с живота.

Евгения Белякова

Дом, в крайна сметка, се нарича не жилището с мебели, прозорци и тапети. Той не е и семейството с цялото домочадие. Даже не е градът, в който си се родил и живееш. И даже не е това място, което ти смяташ за къща. Защото „домът” въобще не е място в смисъла, към който сме привикнали.

Е, помислете сами, дом е, защото е там, където искаш да си преди всичко, нали така? Където е спокойно и безопасно, където има нещо скъпо и важно за теб. Където можеш да отдъхнеш от суетата и безпокойството. Правилно, нали?

Е, така че, къде е това?

Вярно! В главата ни! Само не смей! Защото това е истината.

Ако наблюдаваме известно време и то внимателно, може да забележим, че по-голямата част от времето си прекарваме в мислене. Да, правилно! И у кого има нещо друго?

Къде ти от никого не се страхуваш и се чувстваш уверено? Точно там! Къде искаш да избягаш от суетата и шетнята? Правилно! В себе си! И накрая, къде се намира най-скъпото и най-важното? В теб!

Мястото, където повече от всичко полагаме във вид на усилия, мисли, желания, емоции, започва да формира, на определен етап, някаква реалност. Тази вътрешна реалност изисква въвеждане на порядък, участие в нея, взаимодействие с външния свят, впечатления и преработка.

И ето, същата тази реалност, където преди всичко се намираме, в тази, в която през цялото време се въртим, може да се „намира” на различни етапи.

Така, както някой непрекъснато мисли за кариерата или за властта, някой за създаване на семейство и необходимост от любов, някой за образование и знание, някой за пари и слава. Вариации много.

Но обезателно съществува такова място. Всеки си има свое, където повече от всичко „влагаме” вътре в себе си. И ето, самото място вече се проектира наяве, във вид на съществуваща реалност, с целия ни „багаж” – осъзнат или не.

Може и по друг начин, кажи ми какво има около теб и ще ти кажа кой си. Или даже, кажи ми кой си и ще ти кажа какво има вътре в теб. Това засяга всички сфери на живота.

Но, както и да е, тази концентрирана реалност вътре в нас е този същият, настоящ „наш дом”. Защото именно от него гледаме на всичко заобикалящо ни. Гледаме навън „през прозореца”, установяваме едни или други връзки, почиваме, размишляваме, узнаваме, любим, чувстваме, спорим, изясняваме.

И този наш дом, както и всеки друг, не се явява един и същ през цялото време. Можем много да променяме вътре в себе си, да разменяме, да разместваме, да обновяваме в зависимост от какво? Правилно. От тази система на ценности – религиозна, нравствена, социална, генетично предадена, сформирана самостоятелно.

Това означава, че всичко зависи от нас. Че „носим” вътре в себе си, какъв искаме да видим „своя дом”, кой трябва да го обитава, как трябва да се променя и прочее.

Какъв е той, домът, който ТИ си построил?

Когато се роди първото дете, първата ми мисъл след раждането беше: “Ще кърмя година-година и половина, ще го дам на ясла, а аз ще тръгна на работа – ще изуча фотошоп, уеб-дизайн, ще продължа да уча и т.н. Нищо още не съм постигнала, трябва да успея във всичко“.

Измина половин година. И тази мисъл започна да става не съвсем приятна. Да, тежко ми е. Аз изобщо не знам как да отглеждам детето. Силите не ми стигат. Обливам се в сълзи, умората не ме напуска, цялата съм в мляко и в детско «ако». И чета как се отглежда бебе. Ако имам късмет, се поизмивам. Дори в тоалета ходя заедно с детето. Ям каквото ми попадне. Иска ми се да изкрещя: “Освободете ме от това бреме! Искам да правя това, което желая, а не да обслужвам ревящо парченце месо“.

Храна, гърне, подмиване, разходка в парка, пак в къщи, къпане, нощ, плач, храна, падане, гърне, подмиване, разходка в парка… Къде ми е фотошопа, къде ми е уеб-дизайна, къде е професията ми, с която ми беше толкова добре.? Ох, как ми се иска да захвърля това бреме. Толкова сладка мисъл – детегледачка, баба, детска градина, и аз – на свобода-а-а-а…

Но нещо в мен не се свързва с тази картина (детегледачка, баба, ясла), нещо се бори в мен и не ми разрешава да постъпя така. Сега всичко някак малко ми се прояснява.

Мама – колко много значи тази дума…

Мама – колко много значи тази дума… не може да си 20 или 30-процентова майка. Или си майка, или – не. Детето – това е ръчна изработка, е не конвейрна лента в завода. Детето се отглежда в семейството и основата си получава тук от самото зачеване. И в неговото развитие няма нито една празна и излишна секунда, за да можеш просто да си “откраднеш“ време чрез яслата или детегледачката. Взаимният контакт учи и двамата – и детето, и майката – да разбират своята роля. Иначе няма да станеш майка, както и няма да разбереш какво е да си дете. Майката бродира по празното платно на детето всеки бод, и така се появява ръчно изработената взаимно – свързана картина.

Детегледачки, ясли – получаваш някаква картина на изхода. Но кой я е създал? Това не си ти… пропуснеш ли я – няма връщане. Това, което сте пропуснали да изживеете заедно, вече няма и да изживееш. Колко губим ние – жените, от това! Как децата ни учат да се включваме в усещането за ближния, да съпреживяваме, да се учим на взаимност. Както казва една позната, многодетна майка: « от 4-то дете, започваш да обичаш всички деца (а не само твоите)». Колко скъпо е това усещане за жените в най-дълбокия смисъл на думата – майчинство по отношение не само към своите деца, а изобщо към децата.

Илюзия за свобода

И най-голямата илюзия е илюзията за свобода…

Няма я там, където ние, майките я търсим, бягайки от децата си. Има реклама, влияние на обществото, желание да се откроя, “някак“ да се реализирам, страх, че няма да постигна онова, в което другите са успели. Зад всичко това стои празнотата и въздействието на обществените стереотипи. Въртя се в кръг, а най-важното е, че така и не съм успяла да разбера своята женска природа. Но затова пък съм създала у дома толкова ненужни неща, които вече се въргалят на боклука, накупила съм си куп парцалки и стоя цялата толкова красива, а нещо в общия език със собствените ми деца не се получава. Ами, картината не е създадена от мен, и нищо вече не мога да променя. Или пък мога?

Какво мога да променя?

Дори и да не усещам, все още мога. Има още бременни, има още млади момичета: ние можем да повлияем на тях, можем да ги поставим на нови релси. Да им покажем, че всичко, за което тичаме, е илюзия, заради, която ние изоставяме децата и семейството. Жената – това е домът!

Представяте ли си само колко ресурси на планетата ще икономисаме, ако жената се завърне в семейството. Колко пъти ще намалее боклукът и ненужните празни вещи, с които покриваме планетата. Да, като резултат и въздухът ще стане по-чист, и децата – по-щастливи – ще има какво да дишат. Ние трябва да се учим как да ги възпитаваме, защото наистина сме се отучили. Къде по-сложно е да възпиташ Човек, отколкото да учиш фотошоп и да извайваш красиви уеб-дизайни.

Без реклама или медийни кампании, една жена прие в обятията и сърцето си изоставено дете. Разбира се, че не е първата, но в този разказ има разлика … Краси, изпълни синовния си дълг. Пожертва личното щастие в грижа за болните си родители и когато ги изпрати от този свят, за стандартна конструкция на живота й беше късно. Какво толкова?! – ще каже някой.

Начетена, спокойна и тиха, неомъжена бяла жена, малко след 40-те, държавен служител, без брат или сестра, без подкрепа от близък човек, без помощ от държавата, самата тя осиновена, си осинови момченце. Днес, вече като майка и родител, ще чуе звънливите детски думи „Честит Празник, мамо!”.

Краси, ти си герой и аз съм щастлива, че си моя приятелка! Свалям ти шапка за решението и смелостта, да носиш тази отговорност и да дариш едно дете, с много радост и щастие!

Нужно ли е да пиша повече за силата и любовта на жената?

Добре де, ще опитам нещо пролетно и в рима … нищо, че отвън е още зима  

Стиховете, които написах за празника, може да прочете тук.

 

Обичате ли приказки? Е и да не обичате ще ви разкажа оше една. Знам я от дядо ми. Беше му от любимите. Бях забравила да я публикувам и днес случайно я изрових от моя лап. Написах я преди доста време, но чак сега и' дойде времето да бъде прочетена. А за забравилите другата приказка на дядо ми може да си я припомните тук. Не знам дали си ги е измислил сам или са някакви народни приказки, но той ми ги разказваше много често и на мен ми харесваха, защото бяха различни. Не приказките на Ш. Перо или на братя Грим, просто приказките на дядо. :)

 

***

 

 

Ималo едно време един баща, който преди да умре казал на сина си:

-          Аз си отивам, а няма какво да ти оставя затова ще ти кажа няколконеща, които искам винаги  да спазваш:

1. Когато си избираш жена, не я гледай как изглежда през деня, защото тогава всички изглеждат красиви, а я гледай как изглежда сутрин, тогава всички са еднакви и като си избереш правилната жена, никога не споделяй с нея тайните си, защото те – жените - не пазят тайни;
2. Когато си избираш приятели не ги гледай колко са добри, когато сте на масата, а ги гледай колко са добри, когато си на бесилката и никога не се сприятелявай с полицай, защото той може да те обеси, но не и да те спаси;
3. Бъди винаги щедър и помагай на хората в нужда, но никога не давай пари назаем на циганин, защото той никога няма да ти е благодарен и ще направи всичко възможно да не ти ги върне, дори ще те предаде и ще излъже, за да не ти се издължи.

Умрял бащата и оставил сина си да живее според заветите му.

А сина тръгнал да си търси жена. Обикалял от село на село и от къща на къща и виждал чудно хубави жени, пременени и издокарани, една от друга по-хубави и тогава решил да наруши всички бащини завети. Харесал си най-хубавата от тях и се сприятелил с нейния брат, който бил местният полицай. Станали добри приятели – ходели си на гости, помагали си и в кръчмата си пиели заедно.

 Дори нашия момък давал пари на заем на всеки, който се нуждаел, че и на местния циганин.

Но една сутрин отишъл рано до приятеля си, потропал на вратата и му отворила жената, а тя същата като неговата благоверна – несресана и неизмита. Няма разлика – като сестра близначка.

 Седнал човека и за първи път се замислил за думите на баща му, който някога, много отдавна му казал, че всички жени са еднакви рано сутринта.

 Помислил, помислил и решил да провери и другите завети.

Отишъл си в къщи, заклал прасето, скрил го в мазето и с изцапани от кръвта ръце влязъл в къщата си. Като го видяла жена му се изплашила и го попитала:

-          Какво е станало, защо си целия в кръв?

-          Ами, защото извърших убийство- отговорил и’ той – но това трябва да е тайна и ти не трябва да я споделяш с никой.

Жената веднага му помогнала да си измие ръцете и да се преоблече, скрила дрехите му и хукнала към къщата на баща си, за да сподели тайната с майка си и със снаха си, а снахата пък с мъжа си и после с цялата махала.

Свечерило се. Тъкмо семейството на ”убиеца” седнало да вечеря и на вратата се потропало. Полицаят – най-добрият му приятел и брат на жена му - го арестувал, за убийството, което не бил извършил, но за което бил предаден от красивата жена, която си избрал само за едната хубост.

Отвели го в участъка и дори намерили и свидетел – местния циганин, на който някога дал пари назаем. Та този човек се кълнял във всички богове, че е свидетел на убийството и така разказвал своята измислена история, че всички повярвали, че наистина е видял убийството.

На сутринта дошъл съдията. Вкарали убиеца и съдията му казал:

-          Като изслушах всички свидетели, прецених, че си извършил истинско престъпление, но не разбрах защо?! Разкажи ми твоята история! Защо добър човек като теб е трябвало да убие един съвсем невинен човек.

-          Ами, г-н съдия, баща ми беше беден човек и затова ми остави само един завет и аз реших да го проверя.

-          Как така? За какъв завет говориш?

-          Преди да умре баща ми ми каза, че всички жени са еднакви независимо от това колко се красиви или грозни и винаги ще ме предадат, защото не знаят да пазят тайни, че полицаите не могат да са приятели, защото те ще ме обесят, ако сгреша и да не давам заем на циганин, защото той ще ме затрие, но никога няма да ми върне парите. Аз наруших всички завети, ожених се за най-красивата жена, която ме предаде, сприятелих се с полицай, който иска да ме обеси и дадох пари назаем на циганин, който не иска да ми ги върне.

-          И затова ли уби човек?

-          Всъщност не убих човек. Заклах прасето, но не казах на жена ми, а го скрих в мазето, та да видя дали може да пази тайна, а тя веднага ме предаде, арестуваме моя приятел полицаят и срещу мен свидетелства циганинът, който ми е длъжник. Е поне преди да умра ще знам, че баща ми е бил мъдър човек и ми е дал правилните съвети.

-          Дааааа, каквото зло човек сам си направи, това никой друг не може да му го направи, а ти няма да умреш, просто се научи да си избираш приятелите!

 Ето такива мисли ме нападнаха, а сигурно и вас ще ви нападнат.

Тя също се казва Мария.

Има същата черна коса.

Красива е тази Мария,

но в душата й има една дълбока празнота.

                                

При нея отново мъжете думите си губят

онези банални и глупави слова.

Сърцата им не достигат до нея,

защото има невидима стена.

 

Някой каза: ''Мария!" не се ли сети

поне за . . . една ?!

Душата на мъжа бавно тлее

по Мария . . . жената с невиждана красота.

 

Думите някъде тук трябва да свършат

има ли смисъл да пиша сега ?

Ако чуеш името Мария

не се ли сещаш поне за . . . една ?!