Днес българската държава е в дълбока криза – криза в политиката и в икономиката, културна, социална и демографска криза, криза на идеите и ценностите, криза на морала и духовността. Това е колосален катаклизъм, който може да се определи като национална катастрофа, в която губим своя облик и идентичност, губим своите идеали и принципи, губим интелектуалния си ресурс, губим население и капитали, губим своя български дух и характер. Тази катастрофа е безпрецедентна с това, че се случва в мирно време, в период без големи войни, които пряко да ни засягат.
Хипотезите за причините, довели нацията до такова крушение, са безброй – едни обвиняват политическата класа, други – политическата система, трети – формата на държавно управление, после следват Конституцията, избирателния закон, партиите, олигархията, мафията, Държавна сигурност, циганите, комунистите, турците, Русия, евреите, САЩ и планът Ран-ът, корупцията и т. нат. Вероятно всеки си има своя лична класация на виновниците за днешното ни бедствено положение. Но като че ли никой не вижда вината у себе си, вината на всички нас като граждани, които имат отговорности и задължения към обществото, към държавата.
Гореизброените фактори в действителност са само извинение, с което се опитваме да прикрием греховете си, лъжейки самите себе си, да оправдаем собственото си бездействие, апатия, аполитичност, незаинтересовност, неинформираност, политическо невежество и историческа неграмотност. Затваряйки очите си за горчивата истина, ние се стремим да прехвърлим отговорността на други – вътрешни и външни сили, заблуждавайки самите себе си. Но докато си крием наивно главите в пясъка, никога няма да излезем от този омагьосан кръг, защото по този начин не виждаме и не можем да дефинираме главния проблем, който се намира в самите нас. Всички „виновници”, които сочим днес (Конституцията, политическата система, политиците, изборния кодекс и др. под.), представляват не причина, а следствие от нашата обществена дезинтеграция, от неспособността ни да се организираме, да се сплотим пред общите проблеми, да извършим компромиси, да разпознаваме вредните и полезните практики, от прекалената ни търпимост и толерирането на порочните явления, от примиряването ни когато нашите права са погазени. Конституцията, законите и правилата, по които работи нашата обществена машина, както и политиците и политическия модел не са вирусни щамове, дошли от космоса, а са функция на нашето общество, което ще рече, че са резултат от нашето действие или бездействие, че са в пряка зависимост от възможностите ни да работим като колектив.
Българските политици са част от нас, те се раждат, възпитават, образоват и квалифицират в недрата на нашето общество, ние ги излъчваме и ние ги избираме. Те, като народни (т. е. наши) представители създават Основния закон и всички останали закони, чието качество зависи от възможностите и качествата на хората, които ние сами сме издигнали (или сме позволили да се издигнат) на тези длъжности и на които сме предоставили съответните прерогативи. Ако сме политически незрели и наивни, няма да сме в състояние да издигнем кадърни и полезни кандидати, а ще пратим в Парламента шарлатаните, които са успели да ни заблудят с баснословни обещания, патос и демагогия. Те съответно ще създадат законова база, която да обслужва техните частни интереси, както и тези на стоящите зад тях клики. Ето защо трудностите, пред които сме изправени на този етап, са породени от лекомислието и безхаберието ни, от политическата ни неадекватност.
Това може да се сравни с брането на гъби в гората. Ако си опитен берач, ще събереш много и хубави екземпляри. Но ако нямаш необходимите познания, със сигурност все някога ще бъдеш подлъган от някой отровен двойник, имитиращ успешно ядливите гъби. Колкото човек е по-неопитен, толкова по-лесно може да бъде заблуден. Но вината няма да е у гъбите, а в нашата некомпетентност.
По подобен начин стои и въпросът пред българското общество. Ако то е достатъчно политически и цивилизационно грамотно, ще съумее да възпита и издигне компетентни свои представители в законодателния орган (Наородното събрание) и изпълнителната власт (правителството, Министерския съвет). Те ще конструират подходяща законова основа, благоприятстваща икономическото, политическото и културно развитие на страната и ще съдействат за спазването на тези правила. Ако ние сме достатъчно активни и социално ангажирани, ще следим постоянно политическите процеси, ще изискваме безкомпромисно от политиците да не се отклоняват от начертаните рамки и норми, да вършат своята работа прозрачно и съвестно, ще инициираме широки дебати по важните обществени проблеми, т. е. ще бъдем неуморен и ревностен коректив на политическите деятели. Само непрестанната активност и бдителност на гражданското общество може дапринуди политическата класа да се отнася отговорно към своите задължения.
Но ако ние отслабим своето внимание, ако не се интересуваме енергично от извършващото се в политическата сфера, ако не търсим отговорност от управляващите, ако търпим грешките и своеволията им, това е ясен сигнал за политическите дейци, че могат безнаказано да прекрачват границите на закона и своите правомощия, да злоупотребяват с властта, дадена им от народа, и дори да си създават удобни за тях правови норми.
Твърде много хора не се интересувт от политика, мотивирайки индифирентността си с удобното оправдание, че тя е дело и задължение на политиците. Но това е все едно да не се интересуваме и грижим за собственото си здраве, защото това било отговорност на медицинските служители. Та, ако ние не обръщаме внимание на физическото си и психическо състояние, нима можем да виним лекарите, че не сме здрави? А политиката е сфера, която засяга всички нас, и ако не проявяваме интерес към нея тя ще изпадне в криза, ще заболее, също както ако не се отнасяме достатъчно отговорно към здравето си.
Тезата, че политиката е област, запазена само за политиците и поради което не си заслужава да се занимаваме с нея, още повече, че „нищо не зависи от нас” (както гласи пораженческото оправдание на безразличните и нехайните), упорито се насажда в общественото съзнание, отблъсквайки хората от тази жизненоважна материя. Тази позиция обаче обслужва само два вида субекти – първо, безотговорните особи, които с подобни басни се опитват да оправдаят престъпното си неблагоразумие; второ, средите и силите, които извличат дивиденти от всеобщата пасивност и инертност. Става въпрос за користолюбивите и корумпираните политици, които се възползват от неинформираността и безхаберието на обществеността, за да сключват срещу солидни финансови компенсации неизгодни договори и концесии и да приемат поръчкови закони в услуга на криминални структури. Безучастието и равнодушието на гражданите дава възможност в Парламента, в Министерския съвет, на кметските места, в общинските съвети и като областни управители да се настаняват нечистоплътни индивиди, които безнаказано ограбват националните ресурси, улеснени от липсата на граждански надзор. Ето защо проблемът не е в институциите и в техните служители, а в отсъствието на ефективен контрол от страна на обществото.
Случващото се от 1989 г. насам е отлично доказателство, че българското общество е политически некомпетентно и исторически незряло, че не се е научило и продължава да не се учи от грешките, които върши перманентно, и закономерно ги повтаря с неумолима последователност. А уроците и поуките от целия процес са, че отговорността за нашата съдба, за нашето бъдеще, за нашия национален просперитет е само наша. Колкото и да обвиняваме политиците, Конституцията, политическата система и др. такива, вината за хроничната криза, в която се намираме вече няколко десетилетия, е изцяло наша.
Търсенето на други виновници е признак за малодушие и представлява отказ да се поеме бремето на отговорността за собствените грешки. Поради тази наша национална особеност винаги да обвиняваме други за слабостите и пропуските ни, днес се намираме в това незавидно състояние на непрекъснато обществено боледуване. Защото докато се вторачваме неразумно в другите, търсейки чужди вини, ние пропускаме да забележим собствените си грешки („Защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш как да извадиш сламката от окото на брата си?" (Мат. 7:3, 5), да ги анализираме и да си извадим правилните изводи. Затова постоянно газим в едно и също блато и не можем да се измъкнем от него, лишени от ориентири, ценности и принципи. И това ще продължава докато не прогледнем, докато не се взрем критично в себе си и не осъзнаем, че нашата съдба е изцяло наша отговорност.
Ако ние не се интересуваме от своя имот, скоро той ще започне да се разпада, ще обрасне в растителност и плевели, в него ще се настанят нежелани лица, които ще го ограбват и рушат, т. е. нашите интереси ще бъдат накърнени. Но вината за това няма да е на природата или на натрапниците, а в нашата безотговорност и незаинтересованост, поради които сме допуснали да бъдем сериозно ощетени.
В такава зависимост и логическа последователност се намират и българското общество и политическите процеси в страната ни (а и навсякъде по света). Отнасяйки се безучастно и с неприкрита досада към събитията и лицата в политическото пространство, ние позволяваме в тази наша собственост (държавата) да избуят „плевели” и да се настанят неприемливи персони, които не само че не градят, но дори и унищожават и малкото ни постижения. Поради нашата незаинтересованост те си присвояват принадлежащото на нас и на наша територия си създават собствени, устройващи тях правила. Но вината не е на грабещите и рушащите, а на тези, които въпреки интересите и правомощията си позволяват да се случва това безобразие – т. е.вината е наша.
Автор: Виктор Кордон
Comments