Още нашите предци вярно са отбелязали, че „една глава е добре, а две – още по-добре”. И в това се убеждаваме на всяка крачка и в бита и в работата.

В сюжетите на народните приказки и легендите на почти всички народи по света съществува образа на триглавото чудовище, чиито глави израстват отново, ако бъдат отсечени една по една и само ако се отсекат и трите едновременно, митичното същество можело да бъде победено.

Очевидно там се е криела силата на змейовете, ламите, драконите и други подобни приказни чудовища – в наличието на няколко глави, които да противостоят на юнака с една глава. Истинската им сила и неуязвимост била в колективния разум, а не във физическата мощ на опашката, огромните лапи с гигантски нокти и озъбената огнедишащата паст.

Разбира се, авторите на приказките в тези далечни времена  не са знаели и не са чували нищо за колективния разум. Терминът колективен разум(колективен интелект) е започнал да се употребява в средата на 80-те години на миналия век от социолозите,  които изучавали процеса на колективно приемане на решенията в група.

Именно те определили колективния интелект като способност на групата да намира по-ефективни решения на задачите от най-добрите взети индивидуални решения в същата тази група.

Днес за колективния разум, за колективната памет пишат и философи, и биолози.

Ето малък пример от работи на биолози за колективния разум в света на живите същества.

През 2000-та година професор Тошиюки Нагазаки, биолог и физик от японския университет Хокайдо, взел образец от жълта гъбичка-плесен и го сложил на входа на лабиринт, който се използва за проверка на интелекта и паметта на мишките. В другия край на лабиринта той сложил кубче захар.

Physarum polycephalum най-вероятно почувствала миризмата на захар и започнала да изпраща своите разклонения да я търсят. Паяжинката на гъбичката се раздвоявала на всяко разклонение на лабиринта и тези, които попаднали в задънен коридор започвали да търсят в други посоки. След няколко часа, пуснатите от гъбичката паяжини запълнили проходите на лабиринта и към края на деня една от тях намерила пътя до захарта.

След това Тошиюки и групата му взели парченце от паяжината на гъбичката, участвала в първия опит и го сложили на входа на копие на предишния лабиринт, също с кубче захар в другия край. Случилото се поразило всички. Паяжината мигновено се разделила на две: единият израстък продължил своя път към захарта, без излишни завои, а другият пресякъл направо по тавана към целта. Паяжината на гъбичката не само запомнила пътя, но и променила правилата на играта.   

Последвалите изследвания на Тошиюки установили, че гъбичките могат да планират транспортните си маршрути не по-лошо и много по-бързо от инженерите професионалисти. Тошиюки взел картата на Япония и сложил парченца храна на места съответстващи на големите градове на страната. Гъбичките сложил „върху Токио”. След 23 часа те изградили линейна мрежа от паяжинки към всички парченца храна. В резултат на това се получило точно копие на железопътната мрежа около Токио.

Подобни примери съществуват и за прелетните птици, безпогрешно знаещи къде ще летят, и за рибните пасажи, знаещи накъде плуват.

Към колективния разум се доближават в своите работи и физиците и неврофизиолозите.

Физикът Дейвид Бом стигнал до извода, че нашата Вселена има холографска природа, тоест тя, като някакво цяло, се съдържа в компресиран вид вътре във всяка своя микроскопично малка част.

Оказва се, че и мозъкът на човека също е холограма. Неврофизиологът от Стандфордския университет Карл Прибрам отправил предизвикателство към общоприетите представи за мозъка, като за шкаф с чекмеджета, във всяко от които се пази някакъв спомен. Прибрам доказал, че нашата памет въобще не работи на този принцип. Той провел експеримент – пускал плъхове в лабиринт, изчаквал, докато се научат да намират изхода, след което отстранявал различни участъци от мозъка на животните. Изяснило се, че независимо от това, коя част на мозъка е ампутирана, плъховете винаги намирали изхода от лабиринта.

Неврофизиологът стигнал до извода, че паметта не е разположена в някакъв определен участък от мозъка, а е навсякъде. В мозъкът няма отделна клетка, която да „помни” училищния курс по алгебра или първата любов. Информацията, която се съдържа вътре в нашата черна кутия е тотална. Ако помним нещо, го помним с целия си мозък, а не с отделна гънка! Същият холографски принцип на нелокалността!

Днес съществуват схващания, че не мисли мозъкът, а някаква вездесъща енергия, която науката не може да улови и измери. Съществува интересен факт, потвърждаващ съществуването на такова извън мозъчно мислене – мравуняците на африканските термити. Даже след като са разделени от стоманена пластина, слепите по рождение термити изграждат своето жилище така, че двете му половини огледално се отразяват една друга. Разбира се, създателите на мравуняците не са завършили архитектурни и инженерно-строителни институти, но всички дейности се извършват в строго съответствие с определен „строителен план”, който най-вероятно съществува някъде извън малката глава на термита.

Има вероятност да съм изморил читателя с примерите си, но фактите са толкова необичайни, че не можах да не ги включа в статията.

Болшинството от хората, когато отсъстват външни заплахи, войни и природни катаклизми живеят в съответствие със закона на свободната воля. В периоди на надвиснала над народа смъртоносна опасност, обаче, започват да действат колективните воля и разум, които укрепват духовната връзка между всички хора, ускорявайки процеса на прозрението и осъзнаването на необходимостта от единство в борбата със злото.

Но не това е най-интересното.

Днес все повече учени и философи стигат до извода, че колективния разум, не е просто сумата от мисловните способности на отделните индивиди, когато 1+1=2.

Когато се събират заедно някаква група от съмишленици за решаването на конкретни задачи, от тяхната съвместна „мозъчна атака” се ражда нещо ново: някаква трета сила, мисъл, която участниците на групата черпят от информационното поле около нас. И тогава 1+1 вече не е равно на две, а на много повече.

За това е писал още академик Вернадски.

Когато участниците в общата група не само се обединяват помежду си, но и съпреживяват заедно с всички членове на групата успеха на общата работа, тогава и резултатът на съвместната работа е много по-висок. И тогава в тази група възниква усещане за единно цяло: появяват се общ разум с нови мисли и общо сърце с нови чувства.

Глобалната криза тласка човечеството към създаване на общество, което ще бъде управлявано чрез общия колективен разум.

Не само разумът, но и общото колективно чувство на съпричастност към всичко, ставащо в света и обществото, ще стане залог за успешно взаимодействие и взаимно разбиране между всички хора в новото общество, където грижата за всеки ще стане крайъгълен камък в отношенията между всички негови членове.

И дори да разбираме, че желанията ни са егоистични, какво от това? Даже им се радваме, защото без тях как щяхме да достигнем цялото това великолепие? Да, ние се раждаме егоисти. Допускаме, че в определена степен това не е добре, за което ни говорят и религията, и морала. Но това не ни кара да страдаме. Плюем на морала и гребем купища пари, макар и по някога да чувстваме вина пред бедните и се стремим да им помогнем. Какво да се прави: всекиму – неговото. Така че, ако си затворим очите за това, което ни се струва негативно, може да се живее.

И едва с идването на глобализацията постепенно забелязваме, че не всичко е така просто в „датското кралство”. Глобализацията се стреми да обедини всички хора, живеещи на Земята, за което в самото начало много се радвахме. Появиха се нови възможности да се правят пари, икономиката стана глобална, най-накрая се появи възможност да се види най-отдалечената точка на планетата. „Тук беше Пешо!” Чувстваме се доволни и щастливи. Егото ни бушува, изискванията му нарастват. Искаме все повече да се издигнем над другите, да им покажем колко сме „печени”!

Заедно с това, обаче, сме свидетели, колко много се увеличиха ненавистта, войните, жестокостта, извращенията. „Така е било винаги, но са го криели от нас” – казват някои, „изключвайки” се по този начин от реалността, затваряйки се в своя тесен, но все пак личен, свят от интереси.

Но мнозина усещат все по-голяма празнота, разочарование, горчивина. Защо се случва така, че колкото повече учим и работим, в крайна сметка се чувстваме все по-зле, а светът става все „по-тъмен”?

Глобалната взаимовръзка е научен факт. Преди някъде живееха африканци, някъде – французи, китайци и всички бяха разделени. Днес всички сме взаимосвързани и взаимно зависими. Съединяват ни не само маршрутите за доставка на стоки и техните наименования. Ние сме свързани чрез някаква вътрешна мрежа, довела до глобализацията, а заедно с нея и до кризата, която да заяви „публично”, че връзката ни е неправилна, защото е егоистична и че цялото зло в света е от отсъствието на правилни връзки помежду ни.

Ние всички сме антиглобалисти. Не искаме друга връзка, освен тази, която ни диктува нашето его.

Искаме да си останем там, където се намираме, в егоистичното си разбиране за новия, тоест глобалния свят и затова да не го приемем. И да казваме: „Да става каквото ще!” Значи така ще стане. „Аз ще бъда” – както казва малката ми дъщеря. Ще продължавам да бъда вълк по отношение на другите, ще ръмжа по тези, които не приемам, ще им се нахвърлям, стараейки се да ги унищожа… Ще мисля само за своя малък, но същевременно голям проблем и ще съществувам само за себе си…

Ние – поданиците на егоистичната връзка, се страхуваме да я загубим, защото нямаме алтернатива. Страхуваме се от неизвестното и страдаме, страдаме …

Страхът е днешното общо състояние на света. Има малък страх – от това, че нямаме определени неща, например, пари или работа. И голям страх, роден от малките – страх от отсъствие на смисъла на живота. По-нататък какво? За какво да се живее? Страх от това, че не виждаме перспектива за добро бъдеще. И тогава, търсейки избавление от страха, започваме да търсим отговор у ближния си, започваме да мислим за него, като за необходим елемент от съществуването си, без който не виждаме бъдеще…

Сега, в днешно време, за пръв път в човешката история достигнахме точката на свободния избор.

Или се чувствам като горд индивидуалист, яхнал вълната на успеха си, и от такива като мен се състои социума. Или, чувствайки се като член на интегралното общество, преставам да мисля за себе си. Обслужвам тях и им осигурявам всичко необходимо. Обществото възпитава мен и аз възпитавам обществото.

Всъщност, това е колосален психологически момент, нова човешка психология, когато всеки усеща себе си и другите като единно цяло. Няма „аз” – има „ние”. Вече не се намирам на еднопосочна улица. Между нас има връзка, базирана на общата цел. Свързва ни желанието да не причиняваме зло на другия.

Така постепенно се изгражда абсолютно друга взаимовръзка. В нея аз започвам да разбирам, че грижата за ближния, за неговото благоденствие, ще ми осигури спокоен и щастлив живот.

Мъдреците не се страхуват от могъщите владетели,
А княжеският дар не им е нужен;
Правдив и свободен е мъдрият им език,
И с небесната воля дружи.
А. С. Пушкин

Във всички времена е имало такъв тип хора, които никога не са се вписвали в създадените социални стандарти на еснафския мироглед. Те задавали неудобни въпроси и също така противоречили на устойчивите догми, които по принцип били удобни на управляващите вихрушки.

В още по-древни времена за такива хора са се съчинявали приказки, притчи, легенди. За едни казвали, че са чудаци, за други, че са умът, честта и съвестта на епохата.

Събирателни образи на такива хора били: на изток – Настрадин Ходжа, в Европа – Тили Уленшпигел, в Русия ги наричали блажени или слабоумни.

Във времена на прогнили социални системи, те си навлекли ненавистта на тези, на които били изгодни създалите се устои. Тъй като не били надарени със свободомислие, те им устройвали преследвания и гонения, които често пъти завършвали фатално за тях.

Самопожертвуването не е уникално явление и безусловно е благородно. Винаги са се намирали хора, готови на подвиг заради народа си в моменти на беда.

Мен повече ме интересуват хората, които рискували благополучието си заради бъдещето на цялото човечество във време, до известна степен благополучно за тях и за народа им.

Законите, от които се ръководели, били непонятни на простия човек и в пряк смисъл не произлизали от неговия свят. Друго обяснение просто не намирам.

Какво, например, е накарало Томас Мор, един високопоставен чиновник, приближен до двореца, имащ всичко, за което мечтае обикновеното мнозинство: почит и слава сред народа, признание и уважение в средите на велможите, да откаже да се закълне във вярност на своенравния крал и заради това да отиде на ешафода. Само за това, че на краля му влязла муха в главата да се разведе с жена си и да стане глава на църквата?

Какво е накарало Джордано Бруно да изгори на кладата на инквизицията? Каква е разликата, че там нещо си се върти? Галилей е бил малко по-умерен в отстояване на възгледите си.

Какво е накарало декабристите, младите дворяни, цвета на нацията, уж вече от нищо ненуждаещите се хора, да се лишат от охолния живот, а някои даже и от самия живот, да обрекат на лишения жените си, децата си, заради свободата на онеправданите селяни, които даже не се замисляли за угнетеното си положение, а още повече и за свободата?

Разбирам, когато въстават робите, селяните и работниците, борещи се за правата си срещу паразитиращите властимащи, за възможността да водят нерадостен начин на живот в по-комфортни условия. Но нима у тях всичко е в изобилие? Какво „не им е на ред”?

Буда, бидейки принц наследник, живеещ в дворец, където не са давали и прашинка да падне на главата му, имащ прекрасни наложници, красавици и принцеси за жени, изоставил всичко, воден от неизвестна сила, наречена истина.

Носейки кръста си, Исус не бил сам. Товарът му поделили Акива бен Йосиф и Мансур Халадж. Те съзнателно отишли на смърт за правото да имат свое виждане за истината.

Списъкът може да се продължи.

Безпрецедентен пример. Произлезлият от не бедното индийско семейство Махатма Ганди без война освободил страната си от чуждите колонизатори. И още – замислете се – обявил стачка на своя народ, призовавайки за прекратяване на кървавото клане, в което хората изтребвали самите себе си. И народът се подчинил.

Академик Сахаров би могъл спокойно да пожъне плодовете от своите заслуги в старостта си, но покой не му даваше неговата рожба, термоядрената бомба. Като млад, талантлив, буен, суетен и любопитен, той стана един от откривателите на „кутията на Пандора”. Създал е това, което може да унищожи човечеството. И даже през останалата част от живота си, макар и под домашен арест, се борил, както може, с други луди глави, и не понасял разцепването на земното кълбо буквално на две.

Джон Кенеди, бидейки президент – най-влиятелният човек в една от най-могъщите държави на света, тръгнал срещу създалата се система на ущърб. И всички предположения са, че именно това е станало причина за смъртта му.

Лорд Байрон би могъл спокойно да почива на лаврите на славата си, но той не могъл да намери покой, преситен от всички прелести на светския живот. Умрял в отдалечената, бореща се за свободата си Гърция.

Искам да обърна внимание на невероятния героизъм на докторите, победили страшните болести, погубили милиони човешки живота: Иля Илич Мечников, Владимир Хавкин, Н. Ф. Гамалея, М. П. Чумаков, Р.Р. Спенсър, Владимир Знаменски. Те, преди да използват ваксините за хората, ги изпробвали върху себе си. А като тях – не знам даже как да ги нарека, герои, садисти, фанатици или светци – Дж. Солк, Алберт Сейбин, А. А. Смородинцев изпробвали лекарствата върху децата си. Те рискували живота на собствените си синове, дъщери и внуци, за да спасят милиони други деца, при това от чужди страни.

Съвременните фармакологични корпорации са по-прагматични. Те не са прибягнали до такова безразсъдство. Те провеждат клиничните изпитания за новите ваксини върху доброволци срещу заплащане. Това е в по-добрия случай. Понякога не се срамят да посягат на съвсем обикновени хора, без да им плащат. Просто държат хората в неизвестност. Не е задължително да получат съгласието на лабораторните „мишки”. Обикновено такива опити се провеждат в бедните страни, а понякога използват и съгражданите си.

Лекарите герои също така могат и да намерят луди доброволци за пари или умопобъркани скитници, чийто живот не струва нищо. Непонятни морални принципи не им позволяват да направят това. Корпорациите един вид не се обременяват с подобни дреболии.

Историята е запазила много имена на неспокойни люде, желаещи да променят света към по-добро и на които им се е наложило да заплатят висока цена за това: Томазо Кампанела, Тан Ситун, Мартин Лутър Кинг, Нелсън Мандела.

Всеки народ има своите герои, велики примери за саможертва и човеколюбие, подвизи, които заслужават да останат във вечността. Но какво ги е водело?

Не мога да повярвам, че ги е ръководела искрена и безкористна любов към ближния. Навярно са били водени от неудържима жажда за слава, желание да оставят следа в историята? Така, че да им издигнат паметници, да нарекат улици с имената им и да пишат за тях в учебниците в училище.

Често пъти така и се случва, но само след смъртта им – обожествяват ги, издигат ги на пиедестал, но приживе не ги разбират, даже ги ненавиждат.

Високоинтелектуалният ми разум, преизпълнен с реещи се в съзнанието стандартни шаблони със схематично-логически размишления, заставен с усилията на волята ми и кипящи от свръхусилие, гънките на мозъка, приемащи всевъзможни варианти, не може да намери отговора на въпроса – „Какво е накарало тези индивиди, имащи всичко в този свят, да се обрекат на лишения, страдания и смърт, заради призрачните си, никому ненужни идеали?”. Очевидно, разумът ми не го побира.

Ако, да речем, съседът ми каже, че е готов на такова нещо, по-скоро бих извикал хората в бели престилки – за негово добро – а може би и за по-голяма убедителност – също така и хората със сивите фуражки. Малко ли е това. Може и да е намислил нещо недобро.

Стой си тихичко на някое топличко местенце, яж и пий на воля. А, видите ли, съдбата на човечеството го безпокои. Дай им равенство и братство. Голямо магаре, разбираш ли… Виждали сме такива.

Не гонете вятъра! Нас ни устройва всичко! Оставете ни на мира!

Аз не ги разбирам, защото станах циник и скептик. Животът ми подряза крилете. Едно разбрах със сигурност: скептици и циници стават нещастните, дълбоко угнетените, разочаровани от всичко, покрити с дебел пласт от недоверие хора. Но това е най-доброто състояние за осъзнаване на собственото положение и за подем над себе си, за необразованото си его и за преосмисляне на живота си.

Свободомислието винаги е предизвиквало негодуването не само на властите, но и на тълпата. На слепите винаги им е зле да слушат за света. Какво са искали да ни кажат със своя живот и със смъртта си?

Мога само да се досещам. Обаче, мисля си, какво е водело чувството им за дълг пред собствената чест и съвест – този тежък товар, подхвърлен от самия Бог, от самия дявол, който сега не позволява на още много хора да спят спокойно нощем. Докато това е така, докато по света има още такива хора, имаме надежда.

Те искали свобода – за мен! Преди всичко, свобода от мен самия, от невежеството ми!

А за какво ми е притрябвала свободата ви, какво да правя с нея? Да, и въобще – какво е това свобода? Но гледайки самоотвержеността им, няма някой да се позамисли: „А може и да има в нея, свободата, нещо, което да е по-сладко от всички блага на нашия свят, даже по-сладко от самия живот?”.

С много от идеите си тези хора определяли хода на историята и сценария на нейното развитие в бъдещето. Те даже променяли историята на много завоеватели и владетели. Съвременният свят отново стои на пътя на огромни промени и пристъпя към нов обрат на историята. Какъв ще бъде, кой ли знае?

Свикнали сме да мислим, че там някъде, в правителствата, в различните институции има големи глави и мозъци, които всичко знаят и разбират. Но те отдавна всичко са научили, всичко са прочели и са взели мерки. Ще побързам да ви разочаровам – те са същите като всички останали: слепи и безпомощни в създалите се ситуации. Тези, които макар и малко разбират случващото се по света, строят подземни бункери и се запасяват с консерви. Те наивно смятат да седят там дълго време. И наистина, да не види пропастта, в която се спуска потребителската ни цивилизация, може само слепият.

Мисля, че този път не бива да позволяваме на попадналите в задънена улица да взимат решения за нас или да прехвърляме товара за взимане на решенията върху крехките рамена на отделни просветени личности, както е било в миналото.

Време е обикновените хора да престанат да бъдат пасивни наблюдатели. Всички заедно трябва да взимаме активно участие в търсенето на изход от приближаващите катастрофи, в разкриването и в навременното отстраняване на причините за възникването им, без предявяване на изисквания и ултиматуми към безсилните власти в дадената ситуация.

Преднамерено избягват конкретността, защото човечеството достигна до глобална криза във всичко: в политиката, в икономиката, в културата, в образованието, в екологията, в семейството, в обичайните човешки взаимоотношения.

Новите информационни технологии, които са ни дали Интернет, социалните мрежи, ни откриват възможността за обединение, в търсене на нови изходи от създалата се криза в глобалния ни свят и да се вземат общи решения, използвайки опита на великите от миналото. За свобода е достоен този, който умее да взима решения, ползва се от правото да прави грешки, да е отговорен за тях и да ги поправя, без да търси „изкупителна жертва”.

Само заедно можем да намерим отговори, ако успеем да разберем тези объркани хора и мотиви, които ги водят. Осмисляйки ги, ще получим шанс да избегнем, меко казано, неприятните изпитания.

Колко скучен и унил би бил този свят, ако в него нямаше сподвижници на истината. Да, и би ли могъл да просъществува до сега този свят без тях? Но мина времето на отделната личност. Тях вече ги няма.

Има ни нас: не сивата, скандираща маса, искаща хляб и зрелища, а Ние, осъзнаващи себе си като един огромен народ на малка планета, в свят без граници.

Вместо да се опитваме да продължаваме да тъпчем децата с информация, която е била достатъчна за нашето поколение, трябва да дадем на следващото поколение глобален начин на мислене, което ще им даде поддръжка в „утрешното глобално село“. Сега повече от всякога е ясно, че когато нещо се случи в една част на света, то създава вълни по цялата планета. Младите по целия свят трябва да бъдат свързани, за да си сътрудничат в работата върху следващия етап на нашия живот. Те трябва да имат жизнено – важна роля в общество и да бъдат организирани по начин, който допринася за благосъстоянието на другите. Трябва да се занимават с истински световни проблеми, а не да се отнасяме към тях просто като към деца.

Необходимо е да осигурим глобална платформа за създаването на обществена глобална промяна. Образователната система трябва да има съвременни решения, които позволяват масово между- културно взаимодействие и ежедневно сътрудничество между деца от различни региони и страни. Връзката с техните връстници на други места и от други култури е това, което липсва днес в живота на младите и което е главната причина за растящото ниво на изключваните от училище деца.

Трябва да се изгради нова образователна среда, която в основата си имитира разкриващия се интегрален и взаимозависим свят. Заедно с обучени възпитатели, учениците ще участват в ролеви игри, дискусии на кръгла маса с връстници и много други дейности, които се случват в света на възрастните, което ще дава достатъчно място на учениците да се развиват като личности. Всички дейности ще бъдат заснемани, редактирани и обсъждани от самите ученици в края на всеки един ден, като това ще ги научи как да преодоляват страховете си, да виждат себе си и света около тях обективно и да осъзнаят своето място в света от ранна възраст.                                                                                                                           http://velchev.org       

Средствата за масова информация, или просто СМИ, без преувеличение могат да бъдат наречени лакмусовата хартийка на нашето време. На едни и същи информационни пространства мирно съседстват апокалиптични прогнози и прогнози абсолютно противоположни на тях.

            Настъпва глобално затопляне, топят се ледниците на Антарктида, заплашва ни световна катастрофа – крещят заглавията на статиите във вестниците и интернет-сайтовете. Глупости, всичко е наред, всичко върви по план, как може човечето-буболечка да наруши екологическия баланс на огромната Земя – не се съгласяват други.

            Всеки момент ще настъпи световна икономическа криза, Китай е изпомпил цялата доларова маса, Америка е включила печаната машина за пари – крещят експертите. Всичко е планирано перфектно, доларът е по-силен от всякога – успокояват ги опонентите им.

            По същия начин стоят нещата и с другите глобални проблеми. Песимистите настояват, че всичко отива по дяволите, а оптимистите, не по-малко убедително доказват, че всичко е тип-топ. Лавина от позовавания на официални източници, гръмки имена на учени, доклади на авторитетни комисии и даже филми на нобеловски лауреати – използва се всичко.

            Как да постъпи обикновения гражданин? На кого да вярва!?

            Отговорът тук е категоричен – не трябва да се вярва на никого. Всичко може  и трябва да бъде проверявано на основата на познаването на абсолютните закони на природата. Само знанието на тези закони може да даде на човека сигурност в утрешния ден, заедно с разбирането, кое и как може да се прави, а кое по-добре да не се започва.

            Колкото и да е странно, действията на болшинството от тези закони се развива направо пред очите ни, те са прости, разбираеми, но ние, под въздействието на инатливата си природа, предпочитаме да не се разделяме с ролята на мними слепци.

            Като пример можем да посочим „закона на развитието”. Той е формулиран така: „всичко се оценява не в процеса на развитието, а в неговия край”. Действието на този закон можем да се наблюдава повсевместно.

            Малкият горчив плод, преминавайки през множество междинни състояния, накрая се превръща в червена, сочна, вкусна ябълка. Невзрачното пиле, „грозното патенце”, става красив, грациозен лебед. А колко „малки трагедии” се случват с безпомощно крещящата топчица, докато израстне и се превърне във венеца на природата – човека!

            Можело ли е да се предвиди щастливия завършек на тези събития без да се знае крайния резултат? Разбира се, че не!

            Ние виждаме действието на този закон, но не го вземаме впредвид и не смятаме да го правим. Както е казал селекционерът Мичурин: ”Ние не можем да чакаме милост от природата, нашата задача е да вземем, каквото ни трябва”. Затова се месим във всичко, което можем, действайки по своите, чужди на природата правила, разрушавайки и унищожавайки всичко по пътя си. А от „закона на развитието” произтича следствие: „ тъй като крайният резултат на развитието не ни е известен, всичко в света има право на съществуване”. От своя страна това означава: „ нищо не бива да се поправя и унищожава!”

            Но ние не можем да се спрем. Виждаме в света маса вредни и пречещи на човека неща и явления. И какво сега, да не се борим с тях и да не се опитваме да ги поправим? Да не унищожаваме микробите, вредните насекоми и даже терористите? Въобще да не се борим за равноправие и демокрация? С озоновите дупки и наркоманията? Да оставим всичко както си е и нищо да не правим? Каква е тогава нашата роля на единствен разумен елемент на природата?

            Всъщност, ние хората сме единствения останал в природата елемент, намиращ се в процес на развитие. В края на пътя ни е гарантирано идеално съвършено състояние в общата природна система, тъй като за това сме били създадени. Но за разлика от неживата, растителната и животинската част от природата, на нас ни е дадена възможност да избираме. Ние можем да бъдем активна част от природата и да участваме в процеса на развитие, а можем да си останем, както днес – пасивна част. В този случай ние попадаме под влиянието на „закона на развитието”, който ни управлява противно на волята ни, тоест притискайки ни от всички страни, водейки ни през междинните непоправени състояния към крайната цел.

            Човекът може и е длъжен да вземе под контрол „закона на развитието”. За това той е длъжен сам да изучава и открива непоправените си междинни състояния.

От идеалния затворник към идеалния потребител

На времето немският психолог Франк, преминал през нацистки концлагер, оживял и след като се освободил, написал книга за психологията на затворниците. Целта на концлагерната обработка, смятал ученият, е да формира вида на „идеалния затворник” – човек, при който всяка заповед без каквото и да било осмисляне нахлува в краката и ръцете. При нормалния човек между получаването на заповедта и нейното изпълнение има поне малка пролука – за осъзнаване. Именно тя не трябва да съществува.

Същата история се повтаря при идеалния потребител. Заповедта „Купувай!” трябва да нахлува в краката и ръцете не-за-бав-но. Чул – стегни се – тичай – грабвай. Всяка нова стока, колкото и незначително да се отличава от старата, трябва да предизвика у идеалния потребител нетърпимо желание да я купи на всяка цена.

Цялата символико-семантична среда на съвременното общество, целия този с любов и старание изграждан виртуален „Остров на глупаците?”, състоящ се от СМИ, масова култура и народен образ, на който живее съвременния човек – всичко това е насочено към произвеждането на идеалния потребител.

Интересен въпрос: дали глобалния капитализъм  прави това съзнателно или несъзнателно? Моята версия е следната. Това е приспособителна реакция. Болезнена, безусловно, но насочена към съществуващия световен ред. По същия начин болното от дископатия тяло инстинктивно търси поза, при която не боли толкова. Тази поза не е красива и от гледна точка на здравия организъм е нерационална, но тя е приспособителна реакция към болестта. Щамповането на малоумници – това също е приспособителна реакция поради отсъствието на ново пространство за експанзия.

Как работи „Островът на Глупаците”? В тази огромна и нмогостранна дейност най-главна роля играят такива стратегически важни оръдия като брендовете/търговските марки/ и звездите. Да поговорим за тях.

Брендът – съвременото щастие

Брендът – това е относително дълго живееща и разпознавана марка стока. Но не само. Брендът е ключовата дума на епохата. Вече се говори за създаването на личен бренд, т.е. бренд от самия себе си. Провеждат се семинари „Формиране на личния бренд” /в интерес на истината никога не съм участвал в такъв семинар/. Логично е: човекът отдавна вече е станал стока, какъв е проблемът да стане маркова стока? Нали съвременният потребител се стреми да купува само маркови стоки.

Марковите стоки струват в пъти повече от стоките nonameпри абсолютно същите потребителски /и всички останали/ качества. В повечето случаи те са произведени в една и съща китайска фабрика. А компонентите за всички тях – без съмнение, са наляти от „едно и също буре”. Но независимо от това – марковите стоки струват в пъти повече. Можете да се доверите на търговеца със стаж.

Разбира се, самите търговци оспорват идентичността на марковите и немарковите стоки, но го правят все по-ненастоятелно, по скоро ритуално, по навик. Сега, въобще, се водят все по-малко разговори за реалните физически качества на стоките. Къде, всъщност, е проблема дали якето е топло или не, когато същото го носи Дима Билан? За физическите свойства на стоките се притесняват само в най-ниската ниша: за това говорят, може би само бабите по пазарите и по пейките  в парка. А на разглезената  публика и сервирай марки и престиж.

Днес, има все по-малко реклама, която се базира на реалните свойства на рекламираните предмети/ сладък, вкусен, топъл, бърз/ - това е миналият век. Днес говорят за „правилна бира”, за бъдеще, което „зависи от теб” – т.е за предмети виртуално – престижни. Кой би искал да пие неправилни неща и да не контролира бъдещето си? Именно! Значи, трябва да се купува.

Именно за това производителите предпочитат да влагат повече в бренда, отколкото в реалната стока. Създава се усещане, че стоката все повече се превръща в скучен придатък към бренда. Успешните предприемачи – това са тези, които са успели да реализират такава схема: да разработят търговска марка, след което да я продадат. И да си почиват. И това е логично. Разработената търговска марка, в наши дни, струва много повече от фабрика, произвеждаща съответните стоки. Фабриката, произвеждала някога тиганите „Тефал”, отдавна е закрита, фирмата, струва ми се, е банкрутирала. А брендът е продаден. И продължава да живее и да печели пари за стопаните си.

Това, че се инвестира повече в бренда, отколкото във физическата реалност, довежда до напълно прогнозируем резултат. Рекламата става все по интригуваща, а стоките – все по-лоши. Е, на кой му пука за стоките! Допълнителен повод да се купи нещо новичко.

В наши дни се брендира абсолютно всичко. Включвайки такива неща, които, би трябвало, да представляват чиста функция, като гъба за миене, тоалетна чиния или тенджера. Независимо от това и в тази област има свои фаворити и аутсайдери на престижа. Веднъж се запознах с една кичозна дама, на която гостувах. ВСИЧКИТЕ предмети в банята и кухнята бяха от най - скъпите марки. Щом забеляза, че задържм погледа си върху нещо, тя направи коментар:”Старая се, всичко до което се докосва ръката ми да бъде от най-престижните марки”.

А неотдавна на обучението в нашата фирма опитна продавачка учеше новобранците как да работят с клиентите:

- Кажете: „Да, това е скъпо. Но ако уважавате себе си, непременно трябва да си го купите”.

Новобранците записваха в тефтерчетата.

И това е самата истина! Съвременния човек, когато купува, плаща не за свойствата на стоката, а за повишаване на самоуважението, самооценката. В определена степен така е било и преди, но днес това явление се разрастна и стана водещо и глобално.

Защо именно днес брендът е така необходим на хората?

Той е заместител на уважението. А уважението е много необходимо на човека, необходимо е усещането за своята значимост, ценност. Без това е немислимо да се живее. Не случайно пияндетата изясняват вечния въпрос:”Ти мен уважаваш ли ме?” Което е в ума на трезвия, на пияния е на езика: уважение иска всеки, но на трезво за това не се говори.

И тук на помощ идва брендът. Стъпва с меки лапички, като приятелче. Като алкохол, като „прозак”. „Купи Х, - шепти брендът – и ще те уважават”. И той купува. Като първа стъпка, разбира се, нашият герой започва повече да уважава себе си, защото на другите не им пука за него. „Освен това, - шепти брендът,- ти ще принадлежиш към кръга на избраните, които също ще си купят Х. Е, нека да не е на избраните, но поне няма да е на изпадналите. На убитаците – мърлячите – задръстеняците. Ти вече не си сам – ти си с нас. С онези, които имат Х”.

Това дава надежда. Надежда за какво? Ами, че момчето, имащо ТОВА, няма да се загуби в живота. И накрая всичко ще е Кока-Кола. А надеждата, сами знаете, струва скъпо.

Това също е особен вид болезнена приспособителна реакция към ужаса на разпиляния живот – без смисъл, без цел, без осъзнаване на себе си.

Ето защо човек се нуждае от търговската марка.

А на глобалния бизнес тя е необходима за да пробутва:

Защо запалиха звездите?

Брендираните, марковите хора – това са така наречените, celebrities. Това също е явление на нашето време.

Преди ги нямаше. Преди имаше талантливи актьори, изключителни изобретатели, гениални учени, забележителни писатели.

А звезди нямаше. Какво представлява съвременната звезда? Това е концентриран и персонализиран израз на съвременния начин на живот. Нещо като човек –сандвич, носещ върху себе си реклама. Само че, сандвичът я сваля след като свърши работния ден, а звездата ... Тя така живее. Тежък труд, няма спор, но и доходът не е малък.

Понякога звездите пряко се ангажират да рекламират нещо, но това не е задължително. Те рекламират самият кичозен начин на живот: непринуден, завладяващ, пълен с изискани наслаждения. А той от само себе си предполага увеличаване на потреблението на все нови и нови модни, престижни, съвременни вещи.

Звездата може условно да е певица или актриса, но това съвсем не е задължително. Не е задължително звездата- певица да може и да пее. Още повече, да пее прекалено добре даже и е вредно: това може да породи у слушателите комплекс за малоценност/ аз така не мога и никога няма да се науча/, а това пречи на душевното единение със звездата, на сливането, на самоидентификацията. Ако тя може нещо, което аз по принцип не мога, може да се загнезди еретична мисъл като: „Тя си има свой живот, аз мой и няма какво да и подражавам”, а това не е правилно. Звездата трябва да е близка, своя, същата, обикновенна и посредствена, като публиката, за която звезди.

Рядко гледам телевизор, защото моите впечатления от видяното често са доста остри. Дълго време се дивях: защо във всичките тези ток- и прочее шоу знаменитите и кичозните дами, всички без изключение имат маниерите на чистачки: също толкова вресливи, по същия начин вулгарно жестикулиращи, фръцкащи се? „Защо не ги научат...” – си помислих мимолетно. А след това разбрах: така трябва. Ако се държаха като лейди – ще престанат да са свойски, няма да искат да им подражават. А звездите са запалени именно за това.

Впрочем, има звезди и те, според мен, стават все повече, и без всякаква професионална обвързаност. Звезди в чист вид. Те не пеят, не танцуват, но независимо от това са звезди. Те просто „подклаждат огъня”, показвайки на плебса към какво трябва да се стреми. Това е някакъв ходещ еталон на съвременно поведение. При нас дойде американския израз „икона на стила” – ето това е то. Те произнасят сентенции, те учат как да се живее и не просто учат, а в качеството си на образец публично изживяват живота си. Така трябва!

Заедно с това ни учат на всичко на света. Ако преди са искали, да предположим, да направят предаване за възпитанието на децата – канеха педагог, за прическите – фризьор, за готвенето – готвач. Днес тази отживелица на стария режим е щастливо преодоляна. За всички изброени потребности – канят звезда. Защото тя е обобщен образец на съвременния човек. Тя знае всичко, а което не го знае, значи то не трябва да се знае.  Главното, че тя знае: живей за мига! Весели се! Давай жега! Потребявай!

Една от тези звезди, Ксюша Собчак, веднъж каза гениалното:”Някои  хора се радват на живота, а ОСТАНАЛИТЕ им завиждат до смърт.”  Не другите, а именно – останалите. С други думи, има само два типа поведение – правилен: да купонясваш, да се забавляваш, да потребяваш и презрен: да завиждаш до смърт на удачливите. „Друго не е дадено”, както се казваше един отдавнашен сборник за публицистика от перестройката.

Който не е с нас е наш враг и трябва да падне. Който не иска да врещи, пищи и консумира – той е саботьор, вредител, враг на народа. Той наистина е враг на новия световен ред.

Да поговорим за този враг. Какъв  е той?

Лузерът – антипод на  звездата

Съвсем скоро, който не пожелае да си смени ай-фона с нов, още преди да разбере как работи стария, ще се приравнява към категориите вредител и саботьор. Той, всъщност, подкопава, ако не съществуващия обществен и държавен строй, то икономическия ред със сигурност.

Този вредоносен субект, както се казва, не просто го гонят, а го измитат с проскубана метла от човешката общност. И така му се пада: не пречи на глобалния бизнес да прави гешефти, че виж как си се  наперил – не ти трябвало, ти да видиш...

За активна борба с врагът преди всичко трябва да го компрометираш – това е законът на всяка война. Нашите винаги са чудо-юнаци, а враговете – винаги мерзки уроди, предизвикващи само отвращение.

Съответно и врагът на съвременния световен ред е отвратителен, смешен и сдухан. Той се нарича неудачник, лузер/губещ/ и задръстеняк. Той не е успял да се вгради в съвременния сияещ свят поради своето слабоумие, неспособност и неразбиране. Освен това е болен от завист към УСПЕЛИТЕ и мечтае за скапана тъпа уравниловка. Затова не бива да го жалим – трябва с отвращение да го презираме. По-добре да стоим по-далеч от него, за да не се заразим с духа на лузерството, който витае около него. Даже и да писне нещо, на кой му пука.

Защо ни е необходим този образ? За да може навреме да предотвратяваме всякакви съмнения. „Разсъждаваш като лузер”. А кой иска да е такъв? Именно! Значи, млъквай и се стреми накъдето са те насочили. Такъв е смисълът на този персонаж.

Всеки от нас се стреми да даде на своето дете най-добрите средства за живот. Затова ние интуитивно ги възпитаваме да бъдат алтруисти. В действителност, образованието на младото поколение винаги е било основано на алтруистични ценности.

Възпитаваме нашите деца да бъдат добри с другите, защото подсъзнателно знаем, че когато човек не е добър с другите, това в крайна сметка наранява него. Искаме да дадем на децата си сигурност и усещаме, че можем да успеем само посредством алтруистично образование.

По този начин, увереността на човек не зависи от индивида, а от обкръжението. Защото обкръжението отразява отношението на човек към него, всички вреди идват от обкръжението. Обаче насърчавайки алтруистични ценности, ще увеличим шансовете обществото да не ни вреди.

Всяко общество, във всяка страна през историята е искало да предаде алтруистични ценности на своите деца. Само много силни личности като тираните, чиито армии стоят готови, за да наложат тяхната волята, могат да си позволят да учат децата си да бъдат безмилостни, невнимателни и безгрижни. Но децата на такива хора ще се нуждаят от голяма защита, за да оцелеят. Те ще трябва да стоят на щрек срещу всички останали и да предпазват себе си чрез силата на армиите.

Доброто отношение към другите предава неповторимо усещане за сигурност, мир и спокойствие. Поради тази причина се опитваме да възпитаме нашите деца с тези ценности. Обаче, и това е важен момент, с времето нашите деца виждат, че ние самите не се отнасяме по този начин към другите и така те стават егоисти като нас.

Подходящото образование е основано на добри примери. Показваме ли на нашите деца пример на алтруистично поведение към другите? Отговорът най-вероятно е негативен, въпреки че ги възпитаваме да са алтруисти, докато са млади. Дете, което вижда, че неговите родители не действат, а само говорят, усеща, че техните думи са празни и неверни. Колкото и да се опитват да показват на децата почтен начин на държание, ще бъде безполезно.

Кризата, в която сме днес, и нашето опасно бъдеще, ни подтикват да направим промяна. До този момент сме учили нашите деца да правят нещо, но без да следваме собствените си съвети. Обаче сега нямаме избор. Трябва да променим нашето егоистично отношение към другите.

Колкото повече и повече хората започват да се отнасят алтруистично, реалността, в която децата ни ще се раждат, ще се промени и те лесно ще приемат това, което е било трудно за нас да разберем. Те ще признаят, че ние всички сме част от една система и според това, нашите взаимовръзки трябва да бъдат алтруистични. Няма нищо по-добро, което можем да направим за нашите деца и за себе си.

Джефри Д. Сакс – профессор по икономика и директор на Института на Земята при Колумбийския университет. Той също така е съветник на Генералния секретар по Целите за развитието на хилядолетието в Организацията на обединените нации

Ние живеем в много тревожни времена. Независимо от безпрецедентното световно сумарно богатство, съществуват много причини за неувереност, вълнения и недоволство. В САЩ болшинството от американците считат, че страната върви „по грешен път”. Песимизмът расте. Това е справедливо и за много други страни.

Настъпи време на този фон да се преразгледат основните източници на щастието в нашия икономически живот. Безпрецедентния стремеж към по-високи доходи води до безпрецедентно неравенство и тревоги, а не до повече щастие и удовлетворение от живота. Икономическия прогрес е важен и може значително да подобри качеството на живота, но само ако стремежът към него е съчетан с други цели.

Лидер в това отношение е хималайското кралство Бутан. Преди четиридесет години младия и току що встъпил на престола четвърти крал на Бутан направи забележителен избор: Бутан трябва да произвежда „брутно национално щастие”, а не брутен национален продукт. Оттогава страната експериментира с цялостния алтернативен подход към развитието, което способства не само на икономическия ръст, но и на развитието на културата, психическото здраве, състраданието и чувството за общност.

Десетки експерти неотдавна се събраха в столицата на Бутан, Тхимпху, за да направят изводите за развитието на страната. Аз заедно с министър председателя на Бутан Джигме Тинли, лидерът в усигуряването на устойчиво развитие и велик борец за концепцията „БНЩ”/брутно национално щастие/, посрещахме участниците. Ние се събрахме след като през юни тази година Генералната асамблея на Организацията на Обединените нации прие декларация, в която призова страните да изучат по какъв начин националната политика може да способства на щастието в живота на обществото.

Всички, които се събраха в Тхимпху се съгласиха с важността от достигането на повече щастие, а не на по-голям брутен вътрешен приход. Въпросът, който разглеждахме: как да достигнем щастие в светът, който се характеризира с бърза урбанизация, средства за масова информация, глобален капитализъм и деградация на заобикалящата ни среда. Как може нашия икономически живот да бъде пренасочен към създаването на чувство за общност, доверие и усигуряване на устойчива околна среда?

Ето някои предварителни изводи.

Първо, длъжни сме да не опорочаваме значението на икономическия прогрес. Когато хората са гладни, лишени от най-необходимото, например от чиста вода, здравеопазване и образование и когато отсъства пълноценна заетост, те страдат. Икономическото развитие, което понижава нивото нивото на бедността се явява жизнено важна крачка за повишаването на нивото на щастието.

 Второ, упорития стремеж към БВП в ущърб на други цели също не води към щастие. В САЩ БВП рязко се е повишил за последните 40 години, но щастие няма. Вместо това целенасоченото преследване на усигуряването на БВП довело до по-голямо неравенство при разпределянето на богатството и властта, способства за повсеместно разрастване на нищетата, породи обедняването на милиони  деца и предизвика сериозна деградация на околната среда.

 Трето, щастието се постига благодарение на балансиран подход към живота както на индивида, така и на обществото. Като индивиди, ние не сме доволни, ако сме лишени от нашите основни материални потребности, но също така и не сме доволни когото гонитбата за високи доходи измества нашето внимание към семейството, приятелите, общността, умението да сме състрадателни и нарушава вътрешния ни мир. От гледна точка на обществото, едно е да се организира икономическа политика, за да се осигури подобряване на жизнения стандарт,  и съвсем друго е когато се задействат всички обществени ценности единствено в гонитбата за печалби. И все же проводимая в США политика все чаще позволяет корпоративным прибылям доминировать над всеми другими устремлениями: честностью, справедливостью, доверием, физическим и психическим здоровьем, а также экологической устойчивостью. Корпоративные взносы в пользу избирательных кампаний все больше подрывают демократический процесс, и делается это с благословения Верховного суда США.

Четвърто, глобалният капитализъм представлява множество преки заплахи за щастието. Той разрушава природната среда променяйки климата и замърсявайки околната среда, като в същото време заради непрекъснатия поток от пропаганда плащан от нефтената промишленост, повечето хора остават в неведение за случващото се. Това отслабване на социалното доверие и психическата устойчивост, с преобладаване на клинични депресии видимо се увеличава. Средствата за масова информация се превърнаха в посредници за „корпоративни послания”, голяма част от които е откровенно антинаучна и американците страдат от все по-разширяващ се спектър на потребителски пристрастия.

Замислете се над това, как промишлеността на фаст-фуд използва масла, мазнини, захар и други предизвикващи пристрастеност съставки за създаване на нездрава зависимост от продуктите, което способства за развиване на затлъстяването. Една трета от всичките американци днес страда от затлъстяване. Останалия свят, в крайна сметка ще ги последва, ако страните не ограничат тази опасна корпоративна практика, включително и показването на малките деца реклами на нездравословна храна, предизвикваща зависимост.

И проблемът не е само в храната. Масовата реклама дава своя принос за много други пристрастия на потребителя, в това число прекомерното гледане на телевизор, хазартните игри, употребата на наркотици, тютюнопушенето и алкохолизма, което подразбира нарастване на обществените разходи за здравеопазване.

Пето, за да способстваме на щастието ние сме длъжни да определим множество фактори, различни от БВП, които могат да повишат или да понижат благосъстоянието на обществото. Болшинството от страните инвестира в измерване на БВП, но харчат незначителна част за да определят източниците на лошото здраве/ например, консумирането на фаст-фуд и прекомерното гледане на телевизор/, което довежда до понижаването на общественото доверие и деградация на околната среда. Когато локализираме тези фактори ще можем да действаме.

Безумната гонитба за корпоративни печалби ни заплашва отвсякъде. Справедливо е да кажем, че трябва да се поддържат икономически ръст и развитие, но само в по-широк контекст: в този, който способства за устойчивостта на околната среда и значимостта на състраданието и честността, така необходими за социалното доверие. Търсенето на щастието не бива да се ограничава с красивото планинска кралство Бутан.

„Шест степени на разделение“ е на ръба на голямо научно откритие – че може да съществува закон, който Природата използва, за да се организира – което сега обещава да разкрие някои от най-дълбоките тайни.

Това откритие е резултат на много години изследвания от учени, които са посветили своя живот да анализират връзките и глобалния процес в нашия свят. Някои от тенденциите, които те откриват, все още нямат научно обяснение, въпреки че има специфичен модел във всичко, което виждат учените. Тази област между доказана научна информация и елементи от нашия свят, които все още не са напълно открити, ни оставя място да растем като индивиди и като общество. Представете си колко по-близо щяхме да бъдем до разрешаването на световните проблеми, ако всички бяхме заинтересувани и ангажирани до някаква степен с разбирането на тези модели. Бихме били много по-близо до разбирането, как работи Природата и тогава просто щяхме да се настройваме съответно.

Откъси от „Шест степени на разделение“:

„Тук е тайната зад почти всяка връзка: структурата, която природата използва, за да изпреде своите мрежи, веднъж видяна, разкрива, че мрежата има особено силни и слаби страни, с последици за всички нас.”

„Това е наистина нещо като красива идея, че всички сме свързани по някакъв начин.”

„Шест степени разкриват нов поглед към природата и напомнят, че ако светът е малък, тогава ние всички сме в него заедно.” (Това звучи като че ли е за „Шест степени на разделение“, а не него)

„Всичко изглежда да е свързано по начин, който е бил абсолютно непредсказуем само до преди десет години – или дори преди пет години. Това ще промени начина, по който мислим за света.” (Това звучи като че ли е за „Шест степени на развитие“, а не него)

„Науката за мрежата е науката на 21-ви век.”

„Всички основни проблеми в науката днес зависят от разбирането на мрежите.”

Сегашното състояние на младежите отразява реалността на 21-ви век.Привидно младежите днес може да изглеждат повърхностни, безразлични, изгубени във виртуалната реалност на смартфоните и таблетките, но истината по въпроса е, че те са много по-развити от нас. Това е поколение, което живее и диша в свързания, бърз и интегрален свят, в който политическите граници не съществуват и в който всички са граждани на глобална сфера.

Ако „погледнем” в техните сърца, ще открием цяло едно поколение, което не се стреми да следва безопасния път на колеж, кариера, деца, а иска да знае „За какво”? Те искат да разберат своята роля в света и вида на връзката, която трябва да установят за достигане на щастие. Ето защо те са непокорни на училищната система, която сме построили. Те не се нуждаят от мъртва информация, а от възпитание в пълния смисъл на думата.

Образователната програма на 21-ви век не трябва да бъде насилствено вкарване на информация в младите. Вместо това, тя трябва да предоставя социални умения, помагащи им да преодолеят отчуждението и недоверието, които изобилстват в днешното общество. За да направим младите активна сила в инициирането на социална промяна, трябва да им помогнем да разберат закона на новия свят. Дори по-важното, трябва да им помогнем да разберат какво могат да направят, за да използват тези закони в своя полза.

По собствен начин младите принуждават нас – поколението на стария свят – да осъзнаем, че светът се променя и ние трябва да преосмислим нашата позиция в него.

http://ariresearch.org/global-education/454